Савако Арийоши
Съпругата на доктор Ханаока (5)

V

На следния ден животът в дома възвърна обичайния си ход. Окацу и Корику сготвиха и изпраха, надзиравани от майка си, а прислужницата почисти. Тя имаше и задължението да наглежда по-малките деца. Рьоан Шимомура се зае със своята работа — да помага на лекаря. На жените не бе позволено дори да се приближават до шкафчетата с медикаментите. Приготвянето на простите гозби и подреждането на малката къща не отнемаше много време, така че всичко свърши бързо. Но никой не остана със скръстени ръце. На чардака от едната страна на къщата имаше тъкачни станове и двете по-големи дъщери веднага седнаха пред тях. Не мръднаха от местата си до вечерта. Тъчеха с боядисани памучни конци, които сигурно идеха от работилниците на Мацумото.

Отначало Кае мислеше, че Окацу и Корику тъкат платове за чеиз. Веднъж Тами й бе казала, че дъщерите на селяните сами тъкат платовете за дрехите, които ще им трябват за семейния живот, а каквото изтъкават в повече, отива за продан и парите се заделят пак за чеиза. „Ще им трябват и копринени дрехи“ — помисли си Кае и дори реши да им подари някои от своите неща.

Но скоро откри, че момичетата не готвят прикя. От време на време пристигаше търговец отвъд реката и събираше изтъканото платно от всички къщи в Хираяма, а след това го препродаваше на собствениците на магазини в Сакаи. На връщане донасяше на селяните разни занаятчийски стоки или им плащаше в пари. Кае забеляза, че Оцуги никога не поръчва нещо за домакинството или за чеиз на девойките. Тя искаше да й се плаща само с пари, които после къташе някъде, докато събере определена сума. Тези пари се изпращаха в Киото, когато някой познат отиваше по работа там.

Щом Кае разбра къде отиват парите, реши, че и тя трябва да помага. Като чу молбата й, Оцуги се усмихна, после седна и подробно й обясни как се тъче и как се борави със совалката, но я предупреди:

— Само недей да бързаш, защото нишките се оплитат.

Дотогава Кае не бе сядала пред стан, но бързо се научи да тъче. Тя беше израснала без сестри и затова се почувства щастлива, че се сближава с Окацу и Корику. Приятно й бе да слуша как задружно потракват становете им. Забеляза, че Окацу повече прилича на майка си по характер, докато Корику бе по-свита и винаги чакаше сестра й да й каже какво да прави. Кае се стараеше да работи като тях, без да спира, и след време вече изтъкаваше над пет суна^[1] платно на ден. Вроденият й вкус и умението да бродира й подсказаха скоро други начини за съчетаване на тоновете и тя започна да тъче платна с нови, разнообразни разцветки. Двете сестри им се възхищаваха, но никоя не се опита да прави като нея. Окацу продължи да тъче раирано платно, а Корику — едноцветно. Но Кае беше щастлива. Струваше й се, че е приета вече в семейството. Отминали бяха дните, когато се чувстваше несигурно, не знаеше какво да прави и как да се държи. Радваше се на похвалите от търговците, които казваха, че нейното платно много се търсело в Сакаи. Но най-много я ласкаеха оценката и насърчението на Оцуги, която не се скъпеше на похвали и пред чужди хора.

— Ето, вижте този десен — казваше тя. — Не е ли прекрасен? Макар Кае да не е научена на тежка работа, много се старае да помогне на семейството ни. Умпеи ще бъде горд със съпругата си.

От красивите цветове, в които бе свикнала да се облича, и от моделите бродерия, които бе работила, Кае бе усвоила някои правила за съчетаване на тоновете. Само че търговците, които изкупуваха платното, на думи се съгласяваха с Оцуги, но не даваха по-висока цена. Кае допускаше, че десените й не са нещо кой знае какво, пък и платното бе просто, памучно. Но винаги много се радваше, когато видеше, че Оцуги е доволна. Стараеше се всеки ден да изтъкава повече. Имаше и още нещо, което самата тя не можеше да осъзнае — дълбоко в нея се зараждаше копнеж по невидяния още съпруг. Когато някой споменеше Умпеи, Кае веднага се заслушваше, а после, седнала пред стана, си припомняше и най-малките подробности от разговорите за него. В невинността си не разбираше, че събуждащата се у нея любов рисува във въображението й все нови и нови цветове и фигури, които тя втъкаваше в платното.

Умпеи нито веднъж не й писа. Той не благодареше и на родителите си за парите. Наомичи се бе примирил, че от сина му рядко идват вести.

— Щом няма вест, значи всичко е наред — казваше той. — Когато някой отдава всичките си сили на учението, няма време да мисли за къщи. — Но въпреки жизнерадостния си нрав често се натъжаваше.

Той от опит знаеше, че животът в града е скъп и особено труден за един студент. Всичко, каквото припечелваше, даваше на жена си, за да бъде изпратено в Киото. На шейсетия си рожден ден той бе все така енергичен и държа думата цяла вечер, но след това някак изведнъж започна да се състарява. Когато му стана трудно да прави посещения по къщите, замести го помощникът му Рьоан. Наомичи остана да приема болни само в дома си. Като типичен селски лекар, той лекуваше всичко — от настинки и малки рани до счупвания на крайниците и тежки болести. Но най-много бяха пациентите му с кожни заболявания, защото се славеше като специалист в тази област. Стенанията и писъците, които долитаха от приемната, плашеха Кае и пълнеха с кошмари съня й не една нощ. След около година тя посвикна с тях, но понякога някой ужасяващ вик я караше да спира работа. Привиждаха й се просмукани с кръв превръзки или кръв, капеща от мястото, където е била отрязана брадавица. Болните, с които се сблъскваше наяве, бяха не по-малко ужасни — покрити със струпеи деца, жени с грозни обриви по лицето и какво ли не още. Когато видеше тези клетници да се тълпят пред приемната, Кае си припомняше историята как Наомичи излекувал бъдещата си жена. Но тя вярваше, беше убедена, че не неговото лечение, а красотата, съвършенството на Оцуги бяха прогонили болестта от тялото й!

Оскъдицата настъпваше в дома на семейство Ханаока. Спрени бяха — ако въобще бе имало някога — приготовленията за чеиз на големите дъщери. Изчезна от масата дори неизменната чашка саке, която Наомичи пийваше на вечеря. Имаше дни, когато ядяха само картофи и оризова каша. Понякога нямаше дори с какво да купят лекарства за болните. Но въпреки лишенията, които търпяха, никой не падаше духом, нито протестираше. Всеобщата надежда и упование беше Умпеи. А най-голяма подкрепа за всички бе държанието и дори самото присъствие на Оцуги — винаги бодра и приветлива. Наомичи, Окацу, Корику и Кае удвояваха усилията си, въодушевени от неизчерпаемата сила на духа й.

Кае дотолкова се отдаде на работата, че съвсем занемари външността си. За разлика от нея свекърва й бе винаги спретната, свежа. Уверените й и същевременно изящни движения напомняха жестове и стъпки на актьор от театър Но. Колкото рано и да станеше, Кае намираше Оцуги вече на крак, облечена и безукорно сресана. Дълго се чудеше как свекърва й успява винаги да е стегната, но скоро разбра, че няма никаква тайна. Просто Оцуги ставаше още в зори, за да бъде готова преди другите. Нощем слагаше кимоното си под дюшека, за да е изгладено за следващия ден. Освен това всяка вечер, като се къпеше, използваше за изтривалка торбичка, пълна с оризови трици. Кае реши, че и да се старае, никога няма да бъде като свекърва си. Колкото наблюдаваше какви грижи полага Оцуги за външността си, толкова повече й се възхищаваше, а същевременно се убеди, че не е способна да положи същите усилия за себе си.

Не можеха да се сравняват с майка си и Окацу и Корику, които се задоволяваха да се къпят с използваната вече от нея изтривалка. Понякога и Кае се търкаше със същата торбичка. Тя забеляза, че освен оризови трици, в нея има кафява захар и изпражнения от славей, които Оцуги слагаше, за да поддържа свежестта на кожата си. Кае не се надяваше, че като се къпе с изтривалката на свекърва си, ще стане красива като нея, но й се струваше, че кожата й става по-мека и гладка. След банята старателно окачваше копринената торбичка да изсъхне.

Оцуги полагаше и други грижи за външността и дрехите си. Когато се канеше да мете, връзваше главата си с кърпа, а ръкавите и полите на кимоното си навиваше нагоре. Отиваше ли в градината да скубе бурени, надяваше специални ръкавици. Цяло чудо бе, когато започваше да полива — тя някак успяваше да не пръсне нито капчица върху дрехите си.

Понякога Кае отиваше да й помага в градината. С търпение и внимание, които не можеха да се сравняват дори с търпеливостта на майка, Оцуги й показа различните растения и обясни кои от тях се използват за лекарства. Кае внимаваше и се стараеше да запомни всичко. От първата нощ след сватбата двете неизменно спяха в същата стая и тя вече не се чувстваше така скована и напрегната в присъствието на свекърва си. Когато се умореше да тъче, Кае изтичваше в градината, приклякаше до Оцуги и започваше да плеви. Никога не й мина през ума да си сложи и тя ръкавици.

— За какво се използва лудата петуния? — попита веднъж Кае.

— Кое? Това ли? Луда петуния ли му викат в Хираяма? Отвъд реката, откъдето съм родом, го наричат утринна заря. Спомням си как целият бряг се покриваше с неговите цветове напролет.

— Утринна заря… Какво красиво име! — Кае не се издаде, но се почувства засрамена, защото винаги бе мислила, че това са две различни растения.

— Свекър ти и Рьоан му викат татул. Предупредили са ни да не го пипаме, защото е отровен. Казват, че който вкуси от него, започва да се смее като луд и накрая умира. Може би наистина е по-правилно да се нарича луда петуния.

Листата на татула се сушеха, после се смесваха с тютюн и се използваха като лек за астма или упойващо средство.

Веднъж, докато бяха в градината, Кае си спомни как видя Оцуги за първи път.

— Запомнила съм цветовете на татула отпреди. Бяха толкова бели и красиви — каза тя.

— Така ли? Кога е било това? — учуди се Оцуги.

— Когато бях на осем години.

— Нима си идвала тук още тогава? Не си спомням. — Оцуги помисли, че са водили Кае болна при Наомичи. Озадачена, тя спря да плеви и се опита да си припомни.

— Аз идвах да ви видя… скришом.

— Скришом ли?

— Да, мамо. Когато дойката ми разказа колко сте красива и как… сте дошли да живеете в Хираяма, помолих я да ме доведе, за да ви видя. Простете ми, но тогава бях малка и…

Оцуги се разсмя така заразително, че и Кае започна да се усмихва. После свекърва й внезапно стана сериозна и каза:

— Ти ме наричаш „мамо“, макар да не си ми дете. И аз те чувствам като родна дъщеря. Свързани сме още отдавна и това, изглежда, е предопределение на съдбата.

Кае развълнувано кимна. Тя беше убедена, че още в предишния им живот съдбата е отредила да станат майка и дъщеря^[2].