Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Легендата (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Legend, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2019)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Мари Лу

Заглавие: Легендата

Преводач: Иван Костурков

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Излязла от печат: 10.01.2014

Отговорен редактор: Ивелина Балтова

Коректор: Юлиана Василева

ISBN: 954-26-1280-X; 978-954-26-1280-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10410

История

  1. — Добавяне

ЛОС АНДЖЕЛИС, КАЛИФОРНИЯ РЕПУБЛИКА АМЕРИКА

НАСЕЛЕНИЕ: 20 174 282

Част първа
Момчето, което върви в светлината

Дей

Майка ми смяташе, че съм мъртъв.

Очевидно не бях мъртъв, но за нея бе по-безопасно да мисли така.

Поне два пъти в месеца виждах обявата за издирването ми да се появява в кадър върху джъмботроните, разположени из целия център на Лос Анджелис. Изглеждаше не на място. Повечето кадри на екраните представляваха щастливи мигове: усмихнати деца, застанали под светлосиньо небе, туристи, позиращи пред руините на моста „Голдън Гейт“, републикански реклами в неонови цветове. Имаше и антиколониална пропагандна: „Колониите искат нашите земи. Те искат това, което нямат. Не им позволявайте да завладеят домовете ви! Подкрепете каузата!“

И тогава идваше ред на криминалната справка за мен. Тя осветяваше джъмботроните с цялото си многоцветно великолепие:

ИЗДИРВАН ОТ РЕПУБЛИКАТА
ДОСИЕ №462178-3233 „ДЕЙ“

ИЗДИРВАН ЗА НАПАДЕНИЕ, ПАЛЕЖ, КРАЖБА, УНИЩОЖАВАНЕ НА ВОЕННА СОБСТВЕНОСТ, КАКТО И ЗА ВЪЗПРЕПЯТСТВАНЕ НА ВОЕННАТА КАМПАНИЯ.

200 ООО РЕПУБЛИКАНСКИ БАНКНОТИ ЗА ИНФОРМАЦИЯ, ВОДЕЩА ДО АРЕСТА МУ.

Снимката ми винаги бе различна. Понякога бе на момче с гъсти медни къдрици и очила. Друг път — на момче с черни очи и без коса. Понякога ме изобразяваха чернокож, друг път — бледолик, понякога мургав или смугъл, а също и жълтокож, червенокож, или с какъвто друг цвят на кожата могат да се сетят. С други думи републиката нямаше никаква представа как изглеждам. Те вероятно не знаеха почти нищо за мен, като изключим това, че съм млад и че когато вкарат пръстовите ми отпечатъци в базата си с данни, не откриваха съвпадения. Това бе причината да ме мразят, защото аз не бях най-опасният престъпник в страната, но бях най-търсеният. Аз бях причината те да изглеждат некомпетентни.

Бе ранна вечер, но навън бе пълен мрак, а отраженията на джъмботроните се виждаха в уличните локви. Седях върху рушащия се перваз на прозореца три етажа по-нагоре, скрит от погледи зад ръждясали стоманени греди. Преди сградата е била апартаментен комплекс, но сега бе занемарена. Счупени плафони и парчета стъкло бяха пръснати в безпорядък по пода на стаята, а боята на всяка от стените се лющеше. В един ъгъл на земята с лице нагоре лежеше стар портрет на Електор Примо. Питах се кой ли е живял тук — никой не бе толкова побъркан, че да остави портрета на Електора, захвърлен на пода.

Косата ми, както обикновено, бе пъхната под стар каскет. Очите ми бяха приковани върху малката едноетажна къща от другата страна на пътя. Ръцете ми си играеха с окачения на врата ми медальон.

Тес се облегна на другия прозорец и ме наблюдаваше внимателно. Тази вечер бях неспокоен и тя, както винаги, го усети.

Заразата порази Езерния сектор. Сред блясъка на джъмботроните Тес и аз виждахме войниците в края на улицата, докато те инспектираха всеки дом — лъскавите им черни наметала, които се ветрееха в жегата. Носеха противогази. Понякога, когато излизаха, те маркираха къщата, като рисуваха голям червен знак Х върху входната й врата. Никой не влизаше и не излизаше от този дом след това — поне не и когато някой го наблюдаваше.

— Все още ли не ги виждаш? — прошепна Тес. Сенките скриваха изражението й.

В опит да се разсея, аз се мъчех да сглобя импровизирана прашка от стари PVC тръби.

— Не са вечеряли. Не са сядали на масата от часове. — Преместих и протегнах болния си крак.

— Може би не са си вкъщи?

Хвърлих раздразнен поглед към Тес. Тя се опита да ме утеши, но аз не бях в настроение.

— Вътре свети. Виж и всичките тези свещи. Мама никога не би хабила свещи, ако няма никой вкъщи.

Тес се приближи.

— Трябва да се махнем от града за няколко седмици, става ли? — Тя опита да овладее гласи си, но страхът бе ясно доловим. — Скоро заразата ще отмине и ти ще можеш да ги посетиш. Имаме предостатъчно пари за два билета за влак.

Поклатих глава.

— Една вечер в седмицата, нали така се разбрахме? Просто ме остави да ги наглеждам една вечер в седмицата.

— Аха. Тази седмица идваш тук всяка нощ.

— Просто искам да се уверя, че са добре.

— Ами ако се заразиш?

— Ще поема този риск. Нямаше нужда да идваш с мен. Можеше да ме изчакаш в Алта.

Тес сви рамена.

— Някой трябва да те наглежда.

Тя бе с две години по-малка от мен, макар че говореше така, сякаш бе достатъчно възрастна, за да ми бъде попечител.

Наблюдавахме мълчаливо как войниците се приближаваха към къщата на семейството ми. Всеки път, когато се спираха пред нечий дом, един войник блъскаше по вратата, а втори заставаше до него с изваден пистолет. Ако никой не отвореше в рамките на десет секунди, първият войник разбиваше вратата с ритник. Те нахлуваха бързо вътре и аз не ги виждах, но рутината ми е известна: един от войниците щеше да вземе кръвна проба от всеки член на семейството, след което да вкара данните в Портативен четец и да провери за заразата. Целият процес отнемаше десет минути.

Преброих къщите между мястото, където се намираха в момента войниците, и дома на семейството ми. Трябваше да изчакам още час, преди да узная съдбата им.

Писък отекна от другия край на улицата. Очите ми се стрелнаха към звука, а ръката ми се спусна мълниеносно към ножа, пъхнат в колана ми. Тес си пое дълбоко въздух.

Нова жертва на заразата. Състоянието й трябва да се е влошавало с месеци, защото кожата й е напукана и кърви навсякъде, а аз осъзнах, че се чудя как войниците са могли да я пропуснат по време на предишните проверки. Тя бе дезориентирана и залиташе наляво-надясно, след което се втурна напред, само за да се спъне и падне на колене. Пак хвърлих поглед към войниците. Сега вече те я виждаха. Войникът с изваденото оръжие се приближи, докато останалите единадесет останаха на място и наблюдаваха. Една жертва на заразата не бе голяма заплаха. Войникът вдигна пистолета си и се прицели. Залп от искри погълна заразената жена.

Тя рухна и остана неподвижна. Войникът се върна при другарите си.

Искаше ми се да можем се докопаме до един от пистолетите на войниците. Добро оръжие като това не струваше много на пазара — 480 банкноти, по-евтино от готварска печка. Като всички оръжия то имаше прецизност, която се насочва от магнитни и електрически потоци и можеше да уцели точно мишена на три пресечки разстояние. Татко веднъж каза, че това е технология, открадната от колониите, но републиката, разбира се, никога нямаше да го признае. Тес и аз можехме да си купим пет такива пистолета, ако искаме… През годините се научихме да спестяваме допълнителните пари, които бяхме откраднали, и да ги скатаваме на сигурно място за спешни случаи. Но истинският проблем на това да притежаваш пистолет не бе в цената му. Проблемът бе, че е толкова лесно той да бъде проследен обратно до теб. Всяко оръжие имаше вграден сензор, който даваше сведения за очертанията на ръката, отпечатъците от палците и местоположението на потребителя. Ако това не ме издадеше, едва ли може да се случи друго. Затова ми оставаха ръчно изработените оръжия — прашки, направени от PVC тръби и други джаджи.

— Открили са още един — каза Тес. Тя присви очи, за да вижда по-добре.

Погледнах надолу и видях как войниците се изнизват от друга къща. Един от тях разклати флакон със спрей и изрисува огромен червен знак Х върху вратата. Знаех чия е тази къща. Семейството, което живееше там, някога имаше малко момиченце на моята възраст. Аз и братята ми си играехме с нея като малки — на гоненица и уличен хокей с железни ръжени и смачкани топчета хартия.

Тес се опита да ме разсее, като кимна към платнения вързоп близо до краката ми.

— Какво им носиш?

Усмихнах се и посегнах надолу, за да развържа вързопа.

— Някои неща, които запазихме тази седмица. Щом мине инспекцията, ще им свършат работа за една хубава забава. — Тършувах из вързопа с джунджурии и извадих стар чифт предпазни очила. Проверих ги, за да се уверя, че няма пукнатини по стъклата. — За Джон са. Подранил подарък за рождения му ден.

По-големият ми брат ставаше на деветнадесет по-късно тази седмица. Той работеше на четиринадесетчасови смени, обслужвайки електросъпротивителни пещи в кварталната електроцентрала, и винаги търкаше очите си от пушека, когато се прибереше вкъщи. Тези предпазни очила бяха късметлийска кражба от пратка с военни запаси.

Оставих ги на земята и прегледах останалите неща. Повечето бяха консерви с месо и картофена яхния, които откраднах от закусвалнята на един въздушен кораб, както и стар чифт обувки с напълно запазени подметки. Щеше ми се да съм със семейството си, когато им занеса тези вещи. Но Джон бе единственият, който знаеше, че съм жив, и бе обещал да не казва на мама и на Идън.

Идън ставаше на десет след два месеца, което означаваше, че тогава ще трябва да се яви на изпитанието. Когато навърших десет, аз се провалих на моето. Ето затова се притеснявам за Идън, защото макар той несъмнено да е най-умният от нас тримата, неговият начин на мислене е до голяма степен подобен на моя. Когато завърших изпитанието, бях толкова убеден в отговорите си, че дори не си дадох труд да наблюдавам как го оценяват. Но след това администраторите ме отведоха заедно с групичка други деца в един ъгъл на стадиона, където се провеждаше изпитанието. Те сложиха някакъв печат върху теста ми и ме натикаха в един влак, който се отправяше към центъра. Не ми бе дадена възможност да взема със себе си нищо друго, освен медальона, който носех на врата си. Не ми бе дадена възможност дори да се сбогувам.

Няколко неща могат да ти се случат, след като се явиш на изпитанието.

Да получиш перфектен резултат — 1500 точки. Никой никога не е получавал толкова… е, като изключим някакво хлапе от преди няколко години, около което военните вдигнаха голям шум. Кой знае какво се случва с някой, получил толкова висок резултат? Вероятно придобива много пари и власт.

Да получиш резултат между 1450 и 1499. Трябва да си доволен от себе си, защото ще получиш непосредствен достъп до шестгодишно обучение в гимназия, а след това четири в топ-университетите на републиката: „Дрейк“, „Станфорд“ и „Бренън“. После Конгресът те наема и ти печелиш много пари. Следват радост и щастие. Или поне така твърдят от републиката.

Да получиш добър резултат някъде между 1250 и 1449 точки. Позволено ти е да продължиш обучението си в гимназия, а след това те прехвърлят в колеж. Не е лошо.

Да се спасиш на косъм с резултат между 1000 и 1249. Конгресът не те допуска до гимназия. Присъединяваш се към бедните като моето семейство. И вероятно или ще се удавиш, докато работиш на водните турбини, или ще получиш смъртоносни изгаряния от парата в електроцентралите.

Проваляш се.

Почти винаги децата от бедняшките квартали бяха тези, които се проваляха. Ако попаднеш в тази злощастна категория, републиката изпращаше служители в дома на семейството ти. Те караха родителите ти да подпишат договор, с който възлагат на правителството пълно попечителство над теб. Служителите обясняваха, че си изпратен в трудовите лагери на републиката и че семейството ти няма да те види отново. Родителите ти трябваше да кимнат и да се съгласят. Някои дори празнуваха, защото републиката им даваше хиляда банкноти, за да компенсират загубата им. Семействата хранеха едно гърло по-малко и разполагаха с пари. Какво загрижено за поданиците си правителство!

Като изключим, че всичко това е лъжа. Посредствено дете с лоши гени не бе от полза за страната. Ако си късметлия. Конгресът щеше да ти позволи да умреш, без да те изпраща в лабораториите, за да бъдеш изследван за дефекти.

Оставаха пет къщи. Тес виждаше притеснението в очите ми и слага ръка на челото ми.

— Да не би да получаваш някое от твоите главоболия?

— Не. Добре съм. — Взирах се през отворения прозорец на къщата на майка ми и успях да зърна за миг познато лице. Идън премина, надникна през прозореца към приближаващите войници и насочи някакво метално, ръчно направено, приспособление към тях. След това се отдръпна навътре и изчезна от поглед. Къдриците му пробляснаха в светлорусо на треперливата светлина от лампата. Доколкото го познавах, той вероятно бе измайсторил това приспособление, за да измерва колко далеч е някой, или нещо от този сорт.

— Струва ми се отслабнал — промълвих аз.

— Жив е и може да се движи необезпокоявано — отговори Тес. — И това е нещо.

Минути по-късно ние видяхме как Джон и майка ми сновяха покрай прозореца, потънали в дълбок разговор. Джон и аз си приличахме много, макар че той бе станал малко по-як от дългите дни, прекарани в парната електроцентрала. Косата му като на повечето хора, които живееха в нашия сектор, се спускаше под рамената му и бе завързана на съвсем обикновена опашка. По потника му имаше петна от червена глина. Видях как мама му се кара за нещо. Вероятно за това, че е позволил на Идън да наднича през прозореца. Тя избута настрана ръката на Джон, когато получи внезапен пристъп на своята хронична кашлица. Въздъхнах. Е, поне и тримата бяха достатъчно здрави, за да се движат. Дори някой от тях да е инфектиран, щеше да се намира в ранен стадий и да има възможност да се възстанови.

Не можех да спра да си представям какво щеше да се случи, ако войниците маркираха Вратата на майка ми. Семейството ми щеше да остане вцепенено на място във всекидневната дълго след като войниците си бяха тръгнали. Тогава лицето на мама щеше да приеме обичайното си смело изражение, но тя щеше да остане будна през цялата нощ и кротко да бърше сълзите си. А на сутринта те щяха да започнат да получават съвсем малки порции храна и вода и просто да чакат да се възстановят. Или да умрат.

Мислите ми се отклониха към скривалището с откраднати пари, които Тес и аз си бяхме скътали. Две хиляди и петстотин банкноти. Достатъчни за прехраната ни за месеци наред… но недостатъчни, за да купя на семейството си флакони с лекарство против заразата.

Минутите се точеха. Прибирам прашката си и изиграхме няколко рунда на камък, ножица и хартия с Тес. (Не зная каква е причината, но тя бе неестествено добра в тази игра.) На няколко пъти хвърлях поглед към прозореца на майка ми, но не виждах никого. Те сигурно са се събрали близо до вратата, готови да я отворят. Веднага щом чуят юмручен удар по дървото.

И тогава настъпи моментът. Протегнах се толкова напред, че Тес ме сграбчи за ръката, за да се увери, че няма да се прекатуря и да падна на земята. Войниците блъскаха по вратата. Майка ми незабавно я отвори, пусна ги да влязат и след това я затвори. Напрегнах се да чуя гласове, стъпки, всеки звук, който може да идва от дома ми. Колкото по-бързо свършеше всичко това, толкова по-скоро щях да мога тайно да предам подаръците си на Джон.

Тишината се проточи. Тес прошепна:

— Добрите новини са, че няма новини, нали?

— Много смешно.

Отброих секундите в главата си. Изтече една минута. После две, след това четири, а накрая десет.

Минутите станаха петнадесет. Двадесет минути.

Погледнах Тес. Тя просто сви рамена.

— Може би четецът им е развален — предположи тя.

Изминаха тридесет минути. Не смеех да помръдна от поста си. Страхувах се, че нещо ще се случи толкова бързо, че ще го пропусна, ако мигна. Пръстите ми ритмично потропваха по дръжката на ножа.

Четиридесет минути. Петдесет минути. Час.

— Нещо не е наред — прошепнах аз.

Тес присви устни.

— Не знаеш дали е така.

— Напротив, знам. Какво би могло да отнеме толкова дълго време?

Тес отвори уста, за да отговори, но преди да успее да каже нещо, войниците излязоха от дома ми в индийска нишка с безизразни лица. Накрая последният войник затвори вратата зад себе си и се пресегна за нещо пъхнато в колана му. Усетих внезапно замайване. Знаех какво следва.

Войникът протегна ръка нагоре и изпръска дълга червена линия по диагонал върху нашата врата. После изрисува още една, оформяйки знака Х.

Изругах тихо под носа си и започнах да се обръщам… но тогава войникът направи нещо неочаквано; нещо, което никога преди това не бях виждал.

Той изпръска трета вертикална линия върху вратата на майка ми, която разсича знака Х наполовина.