Събудих се от непробуден сън, без сънища. Слънцето беше високо в небето, значи беше късно. Замаяна и объркана се огледах наоколо. Всичко ми бе непознато. Къде бях? Необходими бяха няколко секунди, докато се сетя какво се е случило. Намирах се в къщата на непознатия. Надигнах се и се озърнах. Вратата на стаята бе отворена, но дълбоката тишина говореше, че освен мен няма никой друг. Поуспокоих се, цялото ми тяло бе обхванато от странно безразличие и студенина.

Гневът и непокорството от последните няколко месеца, изглежда, бяха утихнали и потиснати. Не изпитвах никакъв копнеж или пък тъга по дома и по семейството, от което се бях отделила, но не се чувствах свързана и с тази къща. Дори омраза не изпитвах. Сърцето ми — леден къс, биеше равномерно и бавно. Запитах се дали нещо в този свят би ме направило отново щастлива.

Станах, стаята беше по-голяма, отколкото ми се видя снощи. Спалнята и тоалетката бяха чисто нови, още миришеха на лак. Със сигурност бяха същите, които онзи ден татко каза, че е купил. Куфарът ми с дрехите бе отворен и разбъркан. В ъгъла на стаята забелязах и сандък. Вдигнах капака му и вътре открих чаршафи, калъфки за възглавници, ръкохватки, няколко хавлиени кърпи и разни дреболии, които не бяха успели да подредят.

Излязох от стаята и влязох в квадратен хол. В далечния край имаше друга стая, която приличаше на склад. Отляво — голяма врата със стъкла като пчелна пита, а срещу нея — кухнята и банята. Подът на хола бе застлан с червен жакардов килим, от двете страни бяха наредени жакардови възглавници за сядане и облягане, а до стената бяха долепени няколко шкафа, пълни с книги.

От едната страна на стъклената врата имаше бюфет със стъклена витрина, в която бяха поставени стара захарница, бюстът на някакъв човек, когото не познавах, и няколко разхвърляни книги. Надникнах в кухнята, беше относително малка, с направен от тухли шкаф. От едната й страна имаше тъмносиня газова лампа, а от другата — нова газова печка с два котлона. Газовата бутилка бе под зидания тухлен шкаф. Върху малка дървена маса бяха натрупани едни върху други порцеланови чинии на червени цветя, които ми бяха добре познати. Когато бях малка, при едно пътуване до Техеран ги бяха купили за моя чеиз и за чеиз на Зари. В средата на кухнята имаше кашон, пълен с медни тенджери с най-различна големина, шпатули и една голяма и тежка тава. Всички бяха побелели от прах, явно не бяха им намерили подходящо място за съхранение. Пределно ясно бе, че всичко ново е мое, а всичко останало — на непознатия. Стоях сред чеиза си, събиран още от раждането ми.

Всяко нещо в кухнята и спалнята сочеше главната цел в живота ми. Показваше, че от мен се очаква да работя в кухнята и да изпълнявам задълженията си в спалнята. Какви обременяващи задължения! Щях ли да понеса изморителното готвене в тази разхвърляна кухня и неприятните задължения в спалнята с непознатия?

Стана ми неприятно, но нямах сила дори да се ядосам.

Продължих с разглеждането. Отворих стъклената врата. Един от нашите килими бе хвърлен там. На полицата в нишата видях два свещника с червени кристални висулки, огледало в рамка. Може би бяха моите от сватбата, но нямах спомен да съм ги виждала на церемонията. В ъгъла на стаята имаше правоъгълна маса, покрита с избеляла покривка, а върху нея — голямо кафяво радио с кокалени копчета, като две изпъкнали очи, втренчени в мен. До него — странна кутия с квадрата форма. Приближих се. Върху масата имаше големи и малки пликове, а върху тях — снимки на музикални групи. Познах кутията, беше грамофон като този на Парване. Вдигнах капака и прокарах ръка по изпъкналите черни кръгови линии. Жалко, че не знаех как се пуска. Погледнах към плочите — странно, значи непознатият слуша чуждестранни песни. Само да разбере брат ми Махмуд! В цялата къща единствено грамофонът и книгите представляваха интерес за мен. Де да можеше завинаги да ме оставят сама с тези книги! Така, тук горе нямаше нищо повече. Отворих външната врата на апартамента. Озовах се пред малка покрита тераса със стълбище от едната страна надолу, към двора, и нагоре, към покрива. Слязох. В средата на двора с тухлена настилка имаше кръгло басейнче с поизбеляло синьо корито и с наскоро сменена вода. От двете му страни бяха оформени тесни дълги лехи. В едната растеше сравнително голяма череша, а в другата имаше дърво, което едва през есента разбрах, че е райска ябълка. Край оградата стара изнемощяла лоза се бе увила около овехтяла дървена лозница. Листата на засадените около дърветата розови храсти изглеждаха прашни и жадни.

Фасадата на къщата и оградата бяха от червени тухли. Прозорците на спалнята и гостната се виждаха от двора, а в дъното имаше стара тоалетна като нашата в Гом, която много се страхувах да ползвам. Няколко стъпала отделяха двора от терасата по протежение на целия партерен етаж с големи прозорци.

Помъчих се да надникна в стаите от долния етаж, щорите им бяха вдигнати, но пердето само на една от тях не беше спуснато. Приближих се, поставих двете си ръце около лицето и надзърнах вътре. Цялото обзавеждане се състоеше от тъмночервен килим, няколко възглавници за сядане, сгънати до стената чаршафи и завивки. До една от възглавниците за сядане се мъдреше самовар с чаши за чай.

На входната врата на приземния апартамент, която изглеждаше относително стара в сравнение с вратата на горния етаж, висеше голям катинар. Предположих, че тук живее бабата на непознатия. Сигурно бе отишла някъде на гости. Спомних си възрастната попрегърбена жена от сватбата ми, наметната с бял чадор на ситни черни цветенца, която постави нещо в ръката ми, като че ли златна монета. Може би родителите му са я отвели със себе си, та булката и младоженецът да останат няколко дни насаме. Булката и младоженецът! Усмихнах се иронично и се върнах на двора. Няколко стъпала водеха към мазето, чиято врата бе заключена. Тесни прозорци под приземната тераса пропускаха светлина в мазето. Надникнах през тях — вътре бе тясно, разхвърляно и прашно. По всичко личеше, че отдавна никой не бе влизал. Понечих да се обърна и да се кача, когато погледът ми се спря на прашните розови храсти. Дожаля ми за тях. Напълних лейка с вода от басейнчето и ги полях.

* * *

Към един следобед огладнях и отидох в кухнята, където открих кутия със сладки от сватбата. Пъхнах една в устата си — беше много суха. Допи ми се нещо студено. В единия край на кухнята видях малък стар бял хладилник. Отворих го — вътре имаше сирене, масло, малко плодове и разни други неща. Взех бутилка с вода и праскова и седнах на перваза на прозореца. Отхапах от прасковата и заоглеждах наоколо. Каква разхвърляна и неподредена кухня! Взех една книга от полиците и се излегнах на разхвърляния креват, но не можех да се съсредоточа. Прочетох няколко абзаца, без нищо да разбера, пък и книгата не беше интересна. Захвърлих я. Помъчих се да заспя, но не можах. В главата ми непрекъснато се въртеше мисълта какво следва да правя от сега нататък. Наистина ли трябваше да прекарам остатъка от живота си с този непознат? Всъщност къде отиде той посред нощ? Сигурно при родителите си, да им се оплаче от мен. Ами ако майка му дойде и ми се скара защо съм изхвърлила сина й от собствената му къща… Какво да й отговоря?

Различни мисли минаваха през главата ми и се въртях ту на едната, ту на другата страна. Докато мисълта за Саид заличи всички останали. Опитах се да я прогоня, да убедя себе си, че повече не бива да мисля за него. Особено след като не успях да се самоубия, трябваше много да внимавам какви ги върша. Парвин ханом така е започнала, за да стигне до положение спокойно да изневерява на мъжа си. За да не стана като нея, трябва да спра да мисля за Саид. Но споменът за него не ми даваше мира. Затова единственият начин, който ми хрумна, бе да започна да събирам хапчета и като видя, че този живот става непоносим и поемам по лош път, да разполагам с лесен и безболезнен начин за самоубийство. Бог със сигурност ще разбере, че съм го сторила, за да се освободя от подобен грях, и няма да ме съди толкова строго.

Струваше ми се, че съм се излежавала с часове и дори съм си подремнала. Но когато отидох в хола и погледнах големия кръгъл часовник на стената, видях, че е три и половина. Какво да правя? Бях ужасно отегчена. Чудех се къде все пак бе отишъл непознатият. И какво всъщност възнамерява да прави с мен?

Ех, ако само бе възможно да остана в този апартамент, ама да нямам вземане-даване с него. Тук имаше книги, музика и най-вече имаше спокойствие, уединение и независимост. Нямах никакво желание да видя семейството си. В тази къща непознатият и аз можехме да си живеем всеки сам. Ох, дано да приеме! Ще върша цялата къщна работа и всеки ще следва собствения си път.

Сетих се за Парвин ханом и думите й, че може би ще се привържа към него, ако пък ли не, ще поема по собствен път. Потреперих. Много добре разбирах смисъла на това изречение. Колко лесно можех да поема по лош път. Но нейна ли бе вината? Ако направех подобно нещо, щях ли да стана изменница и по отношение на кого? По отношение на какво? Всъщност какво означава измяна? Това да споделям леглото си с напълно непознат, когото не обичам и не желая дори да ме докосва, само защото някой е произнесъл няколко думи и аз насила съм казала „да“ или пък друг го е казал вместо мен? Или да изпитвам любов към мъж, когото обожавам и е всичко за мен? С когото мечтая да живея, ала не сме произнесли брачните клетви.

Главата ми щеше да се пръсне. Какви странни мисли се въртяха в нея. Трябваше да върша нещо, да съм заета, за да не откача. Пуснах силно радиото. Имах нужда да чувам други гласове, освен своя. Отидох в спалнята и бързо оправих леглото, смачках червената нощница и я пъхнах в сандъка. Извадих от гардероба неподредените и нападали от закачалките дрехи и ги подредих — от едната страна моите, от другата тези на непознатия. Дребните неща напъхах в чекмеджето на тоалетката. Нея също подредих. Примъкнах сандъка в единия край на стаята, в която имаше само няколко кашона с книги. Всичко излишно прибрах в него. По здрач и двете стаи бяха подредени. Вече знаех кое къде е. Отново почувствах глад и отидох в кухнята. Колко беше разхвърляно! Но вече не ми се занимаваше. Кипнах вода и си направих силен чай. Нямаше хляб, затова си сложих малко масло и сирене върху сухите сладки и ги изядох с чая. Отидох да разгледам книгите. Някои от заглавията бяха странни и непонятни, други бяха юридически, явно учебниците на непознатия. Имаше и книги с проза и поезия — като стихосбирките на Ахаван Салес^[1] и Форуг Фаррохзад^[2], и още няколко, които много харесвах. Спомних си стихосбирката, която Саид ми подари. Малката книжка с черна поветица във ваза на корицата. Да не забравя да си я донеса! Отворих „Пленница“ на Форуг Фаррохзад. Боже, колко смела беше тази жена, да говори открито за чувствата си! Някои от стиховете усещах с цялото си същество, сякаш аз ги бях написала. Отбелязах си ги, за да си ги препиша в тетрадката. И зачетох на глас:

В сгоден миг от клетката ще излетя,

на тъмничаря си ще се присмея

и нов живот до теб ще заживея.

Смъмрих се да се засрамя.

Минаваше десет. Грабнах една книга и отидох да си легна. Бях страшно уморена. Заглавието на романа беше „Конска муха“ и само какви лоши и страшни случки описваше, обаче не можах да се откъсна от нея. Помагаше ми да не мисля за непознатия и да не се плаша. Не знам по кое време съм заспала, книгата падна от ръцете ми, а лампата остана да свети.

* * *

Събудих се към обяд. Къщата продължаваше да тъне в самотна тишина. Помислих си какво щастие е да се живее, без никой да ми пречи. Можех да спя докогато си искам. Измих си лицето и ръцете, направих чай и хапнах пак от онези сладки. Сетих се, че днес е събота и всички магазини са отворени, а ако непознатият не се върне, аз трябва да отида да понакупя някои неща. Ама пари откъде? А какво да правя, ако не си дойде? Сигурно сега е на работа, дано следобед, дай боже, да се прибере. Напуши ме смях. Казах дай боже, сякаш много ми се иска да се прибере. Наистина ли той вече имаше специално значение за мен? Сетих се за една от историите в списание „Зан-е руз“, в която момиче, омъжено като мен насила, през първата брачна нощ казва на съпруга си, че обича друг и не може да легне с него. Той се заклева, че няма да я докосне. След няколко месеца обаче чувствата й към предишната й любов охладняват и тя се влюбва в мъжа си. Но той не пристъпва клетвата, която е дал, и никога повече не я докосва. Да не би пък и непознатият да е дал подобна клетва? Чудесно! Не изпитвах никакви чувства към него. Исках да се прибере, първо, за да изясним положението, второ, имах нужда от пари, за да живея, и трето, в никакъв случай не желаех да се връщам в бащината къща. Бях си намерила убежище и много ми се нравеше това, че никой не ме командва и не ми досажда.

Пуснах силно радиото и се заех с работа. Повечето си време през този ден прекарах в кухнята. Почистих няколкото шкафа с метални вратички и ги застлах с вестници. Прибрах в тях посудата и разни други неща, които бяха разхвърляни, а тенджерите пъхнах под тухления плот, върху който стоеше газова лампа. В сандъка с кърпите, покривките и чаршафите открих някакъв плат. Нарязах го върху масата на парчета с различни размери и тъй като не разполагах с шевна машина, ги тропосах. Едното сложих върху плота, а другите — върху масата и шкафовете. Чисто новият самовар, който със сигурност бе от чеиза ми, и останалите принадлежности за чай поставих върху един от шкафовете. Измих газовата лампа и хладилника, които бяха много мръсни, доста време търках и пода на кухнята. Няколко покривки с бродерия от багажа ми поставих върху поличките в нишата на гостната, под радиото, грамофона и книгите. Наредих плочите и книгите по големина. Малко си поиграх с грамофона, но не успях да го пусна. Огледах се, къщата бе придобила съвсем друг вид. Хареса ми. Шум от двора ме накара да се приближа до прозореца, но нямаше никого. Лехичките изглеждаха изсъхнали и жадни за вода. Слязох и ги полях. Измих двора и стълбите. Беше се стъмнило, когато приключих работа, уморена и плувнала в пот. Сетих се, че в къщата има баня, но се изкъпах със студена вода, защото не знаех как да запаля газовия бойлер, ама пак беше нещо. След като измих и банята, си взех студен душ, бързо си измих главата и се насапунисах. После си облякох домашните дрехи, които Парвин ханом наскоро ми бе ушила. Вързах косата си отзад на опашка и се погледнах в огледалото. Изглеждах много променена. Вече не бях дете, сякаш през последните дни бях пораснала с няколко години.

* * *

Сърцето ми подскочи от шума при отварянето на входната врата. Застанах до прозореца. Влязоха бащата и малката сестра на непознатия заедно с баба му. Момиченцето бе хванало баба си под ръка и й помагаше да изкачи няколкото стъпала в двора. Бащата избърза, за да отключи вратата на апартамента й. Но стъпките на майката на непознатия и охкането й по стълбите показваха, че иска час по-скоро да дойде в нашия апартамент. Ударите на сърцето ми се учестиха, ръцете и краката ми се разтрепериха. Отворих вратата, поех дълбоко дъх и поздравих.

— Ооо, здравей, снахичке, как си, къде е младоженецът? — Но още преди да отговоря, тя влезе и завика: — Хамид, Хамид, къде си, сине?

Отдъхнах си облекчено, значи те не знаеха, че той е излязъл през брачната ни нощ и оттогава не се е връщал.

— Не е вкъщи — отвърнах тихо.

— А къде е?

— Каза, че отива да се види с приятели.

Тя кимна и започна да оглежда апартамента. Навсякъде надникна, но не можех да разбера защо клати така глава. Приличаше на строга учителка, която ми преглежда домашното. Умирах от притеснение в очакване на мнението й. Прокара пръсти по бродираната покривка в нишата и попита:

— Ти ли я уши?

— Не.

Отиде в спалнята и отвори гардероба, харесваше ми как го бях подредила. Отново заклати глава. В кухнята разгледа чиниите в шкафовете. Най-накрая приключи с огледа и се върна в хола, седна и се облегна, а аз отидох да направя чай. Сложих малко сладки в една чиния и се върнах.

— Ела, момичето ми, ела, седни. Радвам се, че си точно каквато те описа Парвин ханом: и красива, и чистница, и с вкус. За два дни си подредила всичко в този дом. Майка ти каза, че след ден-два трябва да ти помогнем да почистим. Но май няма нужда. Личи си, че си домакиня. Вече съм спокойна. Добре, миличка, та къде, казваш, отиде Хамид?

— При приятели.

— Виж какво, дъще, жената трябва да бъде жена, трябва да държи мъжа си изкъсо, да го контролира. Бъди нащрек. Този моят Хамид има бодли и тези бодли са приятелите му. Трябва да направиш нещо да се отървеш от тях. И да знаеш, че не са много стока. Всички казваха, че ако го оженим и на ръцете му легнат жена и дете, ще му уври главата. Сега е твое задължение така да го ангажираш със себе си, че неусетно да забрави за всичко. А след девет месеца да му родиш дете, след още девет — второ. С една дума, да го ангажираш така, че да не му остане време за глупости. Аз изразходвах всичките си сили, какво ли не правих: припадах, плаках, заплашвах го, че ще умра, най-накрая го ожених. Вече е твой ред.

* * *

Сякаш завеса се вдигна от очите ми. Ох, бедничкият непознат, значи и него бяха оженили насила. Той също не ме иска, не иска и този живот. Той също може би обича друга. Хубаво, защо тогава не са му я поискали? Толкова му угаждат! За разлика от мен, на него не му се налага да чака сватовници. Можеше да си избере, която пожелае. А техните толкова са искали да го оженят, че в никакъв случай не биха му противоречили. Може би той въобще не е възнамерявал да се жени, но защо? Въпреки че му е време… Явно заради приятелите си. Гласът на майка му прекъсна мислите ми:

— Днес сготвих горме сабзи^[3], Хамид много обича, не се сдържах и ви донесох. Знам, сега не ти е до чистене на зеленища… Нали имате ориз?

Изненадано вдигнах рамене.

— Долу в мазето има. Баща му всяка година като купува за нас, взима и за биби^[4], и за Хамид. Сготви ориз, Хамид го обича слепен. Утре вечер потегляме, затова доведохме баба му, иначе щяхме да я задържим още няколко дни при нас. Тиха женица е, от време на време я навестявай. Сама се справя с къщната работа и готвенето, но не е зле и ти да я наглеждаш и да й носиш по нещичко за ядене, човешко е.

В това време влезе Маниже с баща си. Станах и ги поздравих. Свекър ми ме погледна и се засмя сърдечно:

— Здравей, момичето ми, как си? — а после се обърна към жена си: — Имаш право, по-хубава е, отколкото на сватбата.

— Ти погледни само как е подредила, как е измила навсякъде. Да видим сега какво ще каже това момче.

Маниже също огледа наоколо.

— Чакай, ама ти откъде намери време! — зачуди се тя. — Вчера сигурно цял ден сте спали. Пък трябва да сте ходили и на модар зан салам^[5].

— Къде е трябвало да ходим? — учудих се.

— Модар зан салам. Мамо, нали след първата брачна нощ се ходи на гости у майката на булката?

— Да, така се прави. Наистина ли не ходихте?

— Не, не знаехме.

Всички се засмяха.

— Естествено, нашият Хамид не познава обичаите и традициите ни, а това дете откъде да знае? — каза свекърва ми. — Но вече научи и трябва непременно да отидете. Сигурно ви чакат.

— Да, ще ти дадат подаръци. Мамо, помниш ли за модар зан салам на Мансуре какъв медальон с надпис „Аллах“ ти подари на Бахман хан?

— Да, помня… — потвърди свекърва ми и после се обърна към мен: — А ти, момичето ми, какво искаш да ти донеса от Мека? Не се срамувай.

— Нищо.

— А патахтито ще направим, като се върнем. Сега си помисли какво ще поискаш и утре ми кажи.

— Хайде, жено, да ставаме, това момче явно скоро няма да се прибере. Много съм уморен. Дано Хамид утре ни навести. Може да дойде на летището. Хайде, момичето ми, утре ще си вземем довиждане.

Свекърва ми ме прегърна, целуна ме и с буца в гърлото си ми прошепна:

— За бога, закълни се, че ще се грижиш за него. Не позволявай да му се случи нещо. Наглеждайте и Маниже, нищо че Мансуре ще се грижи за нея.

* * *

Въздъхнах облекчено, когато си тръгнаха. Събрах чашите и чинийките и после слязох долу да потърся ориза. Беше ме страх. Биби ме повика от апартамента си, отидох при нея и я поздравих. Тя ме изгледа от главата до петите и каза:

— Здравей, красавицата ми. Да даде бог заедно да остареете. И да го постегнеш малко това момче.

— У вас ли е ключът от мазето?

— Не, мила, над вратата е.

— Искам да приготвя вечеря.

— Браво, браво!

— И за вас ще сготвя, няма нужда да се морите.

— Не, бабенце, аз не вечерям. Но ако утре ходиш за хляб, купи и за мен.

— Добре!

Само че ако непознатият не се върне, как щях да купя хляб. Уханието на ориз и горме сабзи изпълни кухнята. Вече не помнех кога за последен път ядох нещо като хората. Към десет всичко бе готово, но от непознатия нямаше и следа. Не можех и не исках да го чакам. Излапах набързо вечерята, измих чиниите, а храната, която стигаше за четирима, пъхнах в хладилника. Взех си книгата и отидох да си легна. За разлика от предишната вечер заспах веднага.

* * *

Когато се събудих, беше осем сутринта. Постепенно заспиването ми и събуждането влязоха в ритъм. Стаята вече не ми бе непозната. Спокойствието, което за този кратък период намерих тук, беше немислимо в нашата шумна и неспокойна къща. Повъртях се в кревата, после станах и го оправих. Излязох от спалнята и замръзнах на мястото си — непознатият спеше върху одеяло на земята в хола до възглавниците за седене. Постоях малко, но явно спеше дълбоко. Въобще не бях усетила кога се е прибрал снощи. Фигурата му не беше толкова едра, колкото си мислех. Беше покрил челото и очите си с ръка. Имаше гъсти и дълги мустаци, закриваха не само горната му устна, но и част от долната. Вълнистата му коса, несресана и разчорлена, се бе разпиляла по възглавницата. Изглеждаше ми леко мургав и относително висок. Това бе моят съпруг, но ако го бях видяла на улицата, нямаше да го позная. Смешна работа!

Измих си лицето и ръцете, без да вдигам шум. Включих самовара. А какво да правя с хляба? Хрумна ми нещо, наметнах чадора си и тихо излязох. Биби пълнеше лейката от басейна. Поздравих я.

— Здравей, снахичке, онзи мързеливец Хамид още ли спи?

— Искам да отида за хляб. И вие сигурно още не сте закусвали?

— Не, но не бързам.

— Хлебарницата къде е?

— Щом излезеш от вратата, тръгваш надясно и в края на уличката завиваш наляво. След стотина крачки си пред хлебарницата.

Поколебах се, сетне промълвих:

— Моля да ме извините, но случайно да имате дребни? Не искам да будя Хамид. Страх ме е, че в хлебарницата няма да имат да ми развалят.

— Да, бабенце, имам. Влез вътре и вземи от полицата в нишата.

Когато се прибрах, Хамид още спеше, запарих чай и се обърнах да извадя сиренето от хладилника, когато в рамката на вратата се оказах лице в лице с непознатия. Стреснах се и неволно възкликнах:

— Иии…

Той бързо се дръпна и отново вдигна миролюбиво ръце:

— Не! Не! Не се плаши, за бога! Да не съм Торбалан.

Почувствах се неловко.

— Толкова ли съм страшен?

Досмеша ме. Като видя усмивката ми, той се поуспокои и отпусна ръцете си:

— Май днес си по-добре.

— Да, благодаря, закуската ще е готова след малко.

— Брей, брей! Закуска! И си почистила, ненапразно мама каза, че като има жена в къщата ми, всичко ще бъде подредено. Един бог знае как ще си намирам нещата. Не съм свикнал да ми е подредено — каза той и се запъти към банята. — Ама… Хавлията ми бе тук, къде си я сложила? — разнесе се след няколко минути гласът му от банята.

Отидох и му занесох хавлията, която бях сгънала. Той надникна през вратата и попита:

— Между другото, как ти беше името?

Изненадах се. Дори и името ми не помнеше. По време на бракосъчетанието го повториха поне няколко пъти. Сигурно го е забравил, защото тогава му е било безразлично или е бил потънал в мисли.

— Масум^[6]! — отвърнах хладно.

— Аха, Масуме! Как по-точно: Масум или Масуме?

— Няма значение. Всички ми викат Масум.

Вгледа се внимателно в мен и каза:

— Ха… добре… Отива ти.

Сърцето ми се сви. Саид беше казал същото, но между неговата обич и безразличието на непознатия имаше голяма разлика! Саид ми бе казал, че по хиляда пъти на ден мълви моето име. Очите ми се напълниха със сълзи, върнах се в кухнята. После постлах покривка на пода в хола и наредих нещата за закуска.

Непознатият излезе от банята, чупливата му коса беше мокра, а хавлията му беше на врата. Веднага седна да закусва. Имаше черни, благи и засмени очи. Страхът, който изпитвах, се изпари напълно.

— Бре, бре, каква закуска! И топъл хляб! Това е да си женен!

Почувствах, че го казва, за да ме зарадва и да се реваншира, че не помнеше името ми. Сипах му чай, а той седна с кръстосани крака, сложи си сирене върху хляба и каза:

— Я кажи защо те е страх от мен. Толкова ли съм страшен, или в онази нощ щеше да те ужаси всеки, който влезе в спалнята?

— Щях да се уплаша от всеки.

„Освен от Саид“ продължих изречението си наум. Ако беше той, с цялото си същество щях да се хвърля в обятията му.

— Ами защо тогава се омъжи?

— Бях принудена.

— Защо?

— Нашите бяха категорични, че ми е време.

— Но ти си толкова млада! И ти ли смяташ, че ти е било време?

— Не! Аз исках да уча.

— Ами добре, защо не учи?

— Казаха ми, че до шести клас е достатъчно за момиче, а аз дори учих няколко години повече, и то с много молби и увещания.

— Значи насила са те омъжили и не са ти позволили да учиш, което е било най-съкровеното ти желание, така ли?

— Да.

— А защо не се бори? Защо не им се противопостави? — Лицето му бе леко почервеняло. — Ако се наложи, дори със сила да си извоюваш правото. Ако хората не свеждаха глави така лесно, нямаше да има толкова тирани. Именно това овчедушие подсилва властта им.

Погледнах го смаяно, беше много далеч от действителността. Напуши ме смях. Попитах с леко иронична усмивка:

— Вас не ви ли принудиха?

Застина, замълча и ме погледна учудено:

— Кого? Мен ли?

— Да, и вас насила ви сложиха да седнете пред софре агд. Или греша?

— Кой ти каза това?

— Ясно е, не сте изгаряли от желание да се ожените. Майка ви, горката, доста се поизмъчила, умолявала ви, припадала, докато най-сетне се съгласите да се ожените.

— Майка ми ти каза това, нали… Е, разбира се, не е излъгала. Ти си права. И аз бях принуден. Принудата невинаги е свързана с бой, караници и насилие. Понякога използват обичта, привързаността, увещават, докато не се почувстваш с вързани ръце. Съгласих се, за да угодя на мама, но и през ум не ми е минавало, че могат да принудят и момичето по този начин.

Известно време продължихме да закусваме мълчаливо. После той взе чашата с чая си и се облегна на възглавницата:

— Ама и теб си те бива, не оставаш длъжна… Харесва ми… Не си поплюваш — засмя се. Аз също. — Знаеш ли защо не исках да се женя?

— Не, защо?

— Защото семейният човек не разполага с живота си. С вързани ръце е и не може да преследва идеалите си и да ги постига. Някой беше казал, че когато мъжът се ожени, развитието му спира, когато се роди първото му дете — пада на колене, след второто е ничком, а след третото с него е свършено. Или нещо подобно… Естествено, на мен ми харесва да ми приготвят закуска, къщата да е чиста и подредена, някой да се грижи за мен, да ми пере дрехите. Но това е свидетелство само за човешкия егоизъм и се корени в неправилното ни възпитание, тоест в патриархалния дух. Убеден съм, че за жените не бива да се мисли по този начин. Те са най-потискани в цялата човешка история. Първата експлоатирана прослойка. Винаги са били използвани като оръдие и все още е така.

Думите му звучаха някак книжни и значението на някои от тях, като „експлоатирана“, не ми бе напълно ясно, обаче много ми се харесаха. И това изречение, че жените са най-потискани в цялата човешка история, се вряза в паметта ми.

— Затова ли не искахте да се жените?

— Не исках да се обвързвам. Защото това е неизбежно при традиционните бракове. Виж, друго е, ако има обич, единомислие, еднакви вкусове.

— Добре, защо тогава не се оженихте за някоя, с която ви свързват общи интереси и любов?

— Момичетата от нашата група не си падат по женитбите и са се посветили на каузата, пък и мама ги мрази всичките. Дори ме заплаши, че ще посегне на живота си, ако й доведа някоя от тях.

— А вие обичахте ли я?

— Кого да съм обичал…? А, не! Грешно си ме разбрала, не че съм бил влюбен в някоя и майка ми да е забранила. Няма такова нещо. Нашите настояваха да се оженя, затова реших да се обвържа с някое момиче от групата, за да не пречи на дейността ни, но мама се противопостави.

— От групата? За коя група говорите?

— Не е някаква специална група. Просто група хора, които се събираме и предприемаме действия в защита на онеправданите. В края на краищата всеки човек си има цели в живота и се бори за осъществяването им. Какви са твоите? Какви действия смяташ да предприемеш?

— Преди целта ми бе да уча, но сега… не знам.

— Само не ми казвай, че искаш да прекараш живота си в чистене на този дом.

— Не!

— Тогава какво? Ако искаш да учиш, учи! Защо се отказваш?

— Ами, омъжените не ги пускат в училище.

— Не знаеш ли, че има и други начини?

— Какви например?

— Да учиш вечерно. Не е нужно непременно да ходиш в обикновено училище.

— Знам, но вие няма ли да сте против?

— Защо да съм против? Тъкмо обратното, ще се радвам да имам умна и образована жена до себе си. А и това е твое законно право. Кой съм аз да ти преча? Да не съм тъмничар?

Бях поразена. Не можех да повярвам на това, което чувах. Що за човек бе той? Колко различен беше от мъжете, които познавах! В живота ми сякаш грейна лампа, мощна като слънцето. Бях толкова щастлива, че не можех да говоря, само промълвих:

— Истината ли казвате? Само ако ми разрешите да уча…

От моята реакция го напуши смях.

— Разбира се, че казвам истината — увери ме великодушно. — Това е твое право и не е нужно да благодариш на никого. Всеки човек трябва да има правото да върши каквото иска и смята за правилно. Да си женен не означава да възпираш, да пречиш на човека до себе си, а да го защитаваш, не е ли така?

Заклатих категорично и утвърдително глава. Много добре разбирах какво иска да ми каже — че и аз не бива да му се меся и да му преча.

От този момент тази уговорка се превърна в неписан закон в нашия живот и въпреки че благодарение на съпруга си аз получих някакви човешки права, в края на краищата това ми навреди.

* * *

— През онзи ден Хамид не отиде на работа. Разбира се, не се поинтересувах защо. Обядвахме у родителите му, които вечерта заминаваха. Забавих се в стаята, докато избирах подходяща дреха. Нямах представа какво да облека. Реших да си сложа кърпа, както винаги, а ако ми направи забележка — чадор. Когато излязох от стаята, той хвърли поглед към забрадката ми:

— Това какво е?… И какво означава?

— Ами, откакто татко ми разреши, ходя винаги с русари. Но ако на вас не ви се нрави, ще си сложа чадор.

— Ааа, само това не! Не! Дори и кърпата е много! Разбира се, носи каквото искаш, твоя воля. Твое човешко право е.

* * *

През този ден за първи път от много време ме обзе радост, чувството, че имам сигурна опора, че мечтите ми са се сбъднали — нещо, което допреди няколко часа ми се струваше невъзможно. Спокойно крачех до него и разговаряхме. Той говореше повече от мен. Понякога доста книжовно. Приличаше на учител, който преподава урок на изоставащи ученици. Но нямах нищо против. Наистина бе образован. По опит и знания аз дори ученичка не му бях. Бях запленена от думите му и изпитвах страхопочитание към него.

У техните всички ни наобиколиха. Голямата му сестра Монир бе пристигнала от Табриз с двамата си синове. Малките се чувстваха неловко в тази обстановка и си говореха помежду си на турски. И майка им се различаваше от сестрите си. Беше много по-голяма от тях и ми приличаше повече на тяхна леля, отколкото на сестра. Много се зарадваха, когато видяха, че с Хамид се разбираме. Той веднага започна да се шегува с майка си и сестрите си и да ги подкача. Обаче най-странното бе, че ги целуваше по бузите. Досмеша ме и се озадачих. В къщата, в която бях отраснала, мъжете не разговаряха много с жените, камо ли пък да се шегуват и смеят с тях. Много ми хареса атмосферата в този дом. Ардешир, синът на Мансуре, пълзеше по земята. Беше много сладък и се гушеше в прегръдките ми. Чувствах се прекрасно и се смеех от сърце.

— Е, слава богу, нашата снахичка можела да се смее! Досега не я бяхме виждали да го прави — възкликна свекърва ми, а Мансуре добави:

— Пък и като се смее, става още по-красива с тези трапчинки. Кълна се, на твое място аз все щях да се смея.

Изчервих се и наведох глава, а Мансуре продължи:

— Батко, какво ще кажеш? Видя ли какво хубаво момиче ти намерихме. Поне едно благодаря кажи.

— Благодаря — каза брат й през смях.

— Какво ви става? Защо се държите като хванати от гората? — смъмри ги Маниже намръщено и излезе от стаята.

— Не й обръщай внимание — успокои ме майка му — нали винаги е била любимката на брат си. Ох, толкова съм щастлива! Като ви виждам заедно, съм по-спокойна. Хиляди пъти благодаря на Аллах. Вече с леко сърце мога да изпълня обета си и отида в божия дом.

В това време влезе баща му. Станахме и го поздравихме. Той целуна и двама ни по челата. Аз се изчервих.

— Е, снахичке, как си? — попита ме сърдечно той. — Дано синът ми не те тормози!

Наведох глава и отроних:

— Не!

— Ако те тормози, ела и ми кажи. Така ще му издърпам ухото, че повече да не смее да те разстройва — отвърна и на шега изтегли ухото на Хамид.

— Татко, недей, че станах дългоух.

На сбогуване свекърва ми отново ме придърпа настрана:

— Виж какво, момичето ми, старите хора са казали: „Желязото се кове, докато е горещо“. Още отсега му стегни юздите. Не се карай, ама со кротце и со благо, ти ще му намериш колая, в края на краищата си жена. Флиртувай, кокетирай, цупи се и го очаровай. С една дума, не го оставяй да се прибира късно вечер. Сутрин го изпращай точно навреме за работа и гледай да го отделиш от приятелчетата му. Дано скоро да родиш, после второ, трето. Не му давай покой. Като защъкат около него децата, ще забрави за всички щуротии. Ха да те видя колко си упорита.

— Е, какво ти каза мама? — попита ме Хамид на връщане.

— Нищо, каза да те пазя.

— Да, знам, да ме пазиш и да зарежа приятелите си. Нали?

— Ами…

— А ти какво й отвърна?

— Какво мога да й отвърна?

— Трябваше да й отговориш, че не си пазач в ада, че да ми тровиш живота.

— Как мога още първия ден да говоря така на свекърва си?

— Да пази бог от тези старомодни жени! Въобще не разбират значението на брака. Според тях жената е верига, с която да оковат нещастния мъж. Всъщност бракът е общуване, съдействие, разбирателство и приемане на взаимните желания и права. Според теб нещо друго ли е?

— Не, напълно сте прав — отвърнах и в сърцето си възхвалих цялата му мъдрост и себеотрицание.

— Не понасям безмозъчните жени, които непрекъснато питат мъжете си: „Къде беше? С кого беше? Защо закъсня? Защо не се прибра?“. Мъжете и жените имат конкретни и равни права. Никой няма право да оковава другия, да го принуждава да върши неща, които не харесва, или да го подлага на разпит.

— Колко хубаво!

Отлично схванах посланието. Никога да не го питам защо, с кого и къде… В интерес на истината, в този момент това не ме интересуваше. Първо, защото той беше по-възрастен от мен, по-образован, по-опитен и без съмнение знаеше по-добре как да живее. Второ, мен какво ме засягаше какво прави той? Дори само думите му за правата на жените и фактът, че ми разреши да уча и да правя нещата, които обичам, ми бяха достатъчни, даже предостатъчни.

* * *

Прибрахме се късно. Без да каже и дума, той си взе завивките и възглавницата и ги заразстила, за да спи на земята. Почувствах се неловко, не знаех как да постъпя. Не вървеше аз да спя на леглото, а той, след като се държа внимателно и мило с мен, да бъде принуден да спи на толкова неудобно място. Поколебах се, сетне казах:

— Така не е добре, няма да ви е удобно. Елате в леглото, а аз ще легна на земята.

— Не, не ми пречи… Мога да спя навсякъде.

— Ами… Аз съм свикнала да спя на земята.

— Аз също.

Отидох в спалнята и се запитах докога мога да живея така. Чувствата ми бяха объркани, не изпитвах никакво привличане или инстинктивно желание, но се чувствах задължена. Той ме бе спасил от онази къща, а разрешението да продължа образованието си бе най-голямото добро, което ми бе сторил. Колкото до първоначалното ми отвращение при мисълта, че ръцете му ще докосват тялото ми, то вече беше изчезнало. Отидох в хола и застанах над него:

— Моля ви, елате да спите на мястото си.

Изгледа ме изпитателно, въпросително и с любопитство. С неопределена усмивка протегна към мен ръка и аз му помогнах да стане. После легна в брачното легло.

Онази нощ, след като той заспа дълбоко, часове наред плаках и се разхождах из стаите. Не знам какво ме бе прихванало. Нямах никаква ясна мисъл, бях просто тъжна.

* * *

След няколко дни Парвин ханом дойде да ме види.

— Чаках, чаках да се обадиш, но накрая не издържах и дойдох да видя как си — съобщи ми тя с приповдигнат тон.

— Добре съм, не съм зле.

— Хайде, разкажи как е. Нали не те тормози? Кажи какво стана първата нощ. Мислех, че ще получиш сърдечен удар, като видях в какво състояние си.

— Вярно, бях много зле, но той ми влезе в положението, разбра как се чувствам, излезе и ме остави да спя спокойно.

— Боже! Колко мил човек!? Слава на Аллах! Да знаеш колко ми бе притеснено за теб. Видя ли колко е умен? Ако се бе омъжила за Асгар касапина, един бог знае какво щеше да ти стори. Е, общо взето, доволна ли си от него?

— Да, много добро момче е, семейството му също.

— Алхамдоллах^[7]! Видя ли колко е различен от другите ти кандидати?

— Да, и всичко дължа на теб. Постепенно започвам да разбирам каква голяма добрина си ми сторила.

— О, не, моля те… нищо не съм направила. Ти си прекрасна, затова те приеха. Сега, слава богу, си добре. Имаш късмета, който аз нямах.

— Ама ти нямаш проблеми с Хадж ага. Той, бедничкият, не се занимава с теб, оставя те да правиш, каквото искаш.

— Брей! Сега го гледаш такъв, когато вече е стар, болен и оклюмал. Не го знаеш навремето какъв вълк беше. Как ми се нахвърли първата нощ. Треперех и плачех, а колко бой ядях от него. Тогава беше богат и смяташе, че причината да няма деца е в жената. Водеше разгулен живот, не живееше праведно. Такива неща ми навлече на главата, не е за разправяне. Щом чуех да хлопва външната врата и разбирах, че се прибира пиян, цялата се разтрепервах. Бях още дете, много ме бе страх от него. Но после се разори и изгуби цялото си богатство и имоти, а един лекар му обясни, че никога няма да има деца, че вината е в него. Спихна се като спукан балон. Изведнъж се състари с двайсет години, всички го изоставиха и изчезнаха. Пък и аз вече бях пораснала и бях станала по-силна, и езикът ми бе по-остър, та можех да му се опъна или и аз да го изоставя. Сега го е страх да не загуби и мен, затова ме оставя да си правя каквото искам. Дойде моят ред да си отмъстя, ама каква полза, като ми отне младостта и здравето? Тях как да върна…

Настана тишина. Парвин ханом тръсна глава, сякаш искаше да прогони мислите си за миналото:

— Я кажи защо не идваш при вашите.

— Защо да ходя? Видя ли какво ми сториха?

— Ама така не бива. Родители са ти в края на краищата.

— Те ме изгониха от къщи. Няма да отида!

— Не говори така, грехота е! Да знаеш само как те чакат!

* * *

Бяха изминали три седмици от съвместния ни живот с Хамид, когато един ден на вратата се позвъни. Зачудих се — мен кой ще ме търси? Изтичах и отворих вратата. Ханом джан и Парвин ханом стояха пред мен. Изненадах се и хладно поздравих.

— Здравей, ханом — започна Парвин ханом — явно добре си живееш, след като толкова време дори не поглеждаш назад. Майка ти се поболя от мъка. Поканих я да дойде да се убеди, че си добре.

— Да не би да имам дъщеря, която да се интересува, че умирам от притеснение? От три седмици си изгледахме очите в очакване, а от теб ни вест, ни кост. Майка нямаш ли, баща нямаш ли? Нямаме ли ние обичаи и традиции? — занарежда мама.

— Интересно! Какви обичаи и какви традиции? — сопнах се.

Парвин ханом ми правеше знак с глава да не говоря:

— Няма ли да ни поканиш да влезем? Бедната жена дойде чак дотук в тази жега, за да те види. Да не би да не искаш да ни пуснеш вътре?

— Добре, заповядайте!

Мама се изкачи по стълбите, като нареждаше:

— В деня след сватбата до късна доба чаках, дано зет ми дойде да ни види. Никакъв хабер. Казахме си, сигурно в петък ще дойдат, един петък, втори петък. Тогава си рекох: това момиче сигурно е умряло. Възможно ли е да излезеш от бащиния дом и да не се обърнеш повече назад? Все едно не си длъжен на баща и майка.

Насред хола не издържах и кипнах:

— Задължена ли? За какво да съм ви задължена? Освен за това, че сте ме създали? Да не би да съм ви молила, че сега да съм ви задължена? Направили сте го за свое собствено удоволствие, а когато сте разбрали, че съм момиче, сте съжалявали. Какво въобще сте направили за мен? Молих ви да ме пуснете на училище. Позволихте ли ми? Колко ви увещавах да не ме жените, да ме оставите още година-две в онази проклета къща. Оставихте ли ме? Колко ме бихте! На няколко пъти едва не умрях! Колко време ме държахте като затворничка!

Мама горчиво плачеше, Парвин ханом ме гледаше уплашено и ми правеше знаци да замълча, но гневът ми се бе отприщил и не можех да се владея:

— Откакто се помня, ти все ми повтаряш, че момичето е за чуждите хора, и накрая насила ме даде на чуждите хора. Толкова бързаше да се освободиш от мен, че за теб нямаше значение на кого ме даваш. Нали точно ти насила ме издърпа изпод кревата, за да ме изгониш по-бързо? Нали точно ти заяви, че трябва да се махна от къщата, за да може Махмуд да се ожени? Е, добре, аз излязох, по-точно вие ме изгонихте, и вече принадлежа на други хора. Да не би да очаквате да дойда да ви целувам ръка? Ама наистина ли…?

— Масум, престани, засрами се! — смъмри ме Парвин ханом. — Какви са тези приказки, виж какво стори на бедната женица! Каквото и да е станало, те са ти родители, полагали са грижи да те отгледат, да не мислиш, че сама си отраснала? Малко ли те обича баща ти? Каквото правят, за теб го правят. Малко ли страдаха? Аз съм свидетелка какво преживя тази жена с теб, докато ти боледуваше! От сутрин до вечер беше до главата ти и лееше сълзи. Колко се молеше за теб. Ти не беше толкова жестока. Всички родители, дори най-лошите, заслужават благодарността на децата си. Искаш или не, твой синовен дълг е да ги уважаваш, в противен случай бог ще се обърне срещу теб.

Бях се поуспокоила, почувствах, че ми олеква. Злобата и омразата, които през цялото време набъбваха като гноен цирей и не ми даваха мира, изтекоха, а сълзите на мама капеха като мехлем на сърцето ми.

— Синовен дълг ли? Е… добре. Ще го изпълня. — После се обърнах към мама: — Ако искаш да направя нещо, кажи, не желая накрая аз да изляза виновна. Само не настоявайте да забравя какво ми сторихте.

Мама ревна още по-силно.

— Вземи един нож — нареди ми тя — и отрежи ръката, която те издърпа за косата. Кълна се, така ще се почувствам по-добре и по-малко ще ме боли. На ден по сто пъти си казвам: „Жено, ръката ти да изсъхне, как ти даде сърце да удариш това невинно дете!“. Но разбери, ако не го бях направила, ужасен срам щеше да ни сполети. Братята ти щяха да те смелят от бой. От една страна, Ахмад от сутринта ми опяваше, че ако направиш нещо, с което да ни посрамиш, ще те запали. От друга страна, баща ти цяла седмица се оплакваше, че го боли сърцето. Онзи ден с хапчета се държеше на крака, беше пребледнял. През цялото време се страхувах да не получи удар. Как според теб трябваше да постъпя? Кълна се, въртяха ме на шиш, представа нямах какво да направя.

— Искаш да кажеш, че и ти не си искала да се омъжвам?

— Напротив, детето ми, напротив, на ден по хиляда пъти молех бога да се намери някое добро момче, да те хване за ръка и да те спаси от онази къща. Мислиш, че не разбирах колко страдаш, как ден след ден линееш в онзи затвор. Кълна се, сърцето ми се късаше, като те гледах. Молех се и давах обети да ти се падне добър съпруг, че да се отървеш най-сетне. Твоята мъка ме убиваше.

Тези топли думи на обич разтопиха леда на моето упорство и гняв.

— Не плачи — успокоих я.

Донесох шербет. Парвин ханом се помъчи да разведри атмосферата:

— Бре, бре, каква подредена къща. Кажи, хареса ли спалнята и гардероба? Да знаеш, че аз съм ги избирала…

— Ох, наистина, Парвин ханом — каза мама — и на теб ти създадохме главоболия, благодарни сме ти за всичко, което направи.

— И аз.

— Ама, моля ви, какво говорите, ще ме засрамите. Какви главоболия, ханом джан? Достави ми удоволствие. Каквото харесах, агата го одобри. Досега не бях пазарувала така. Ако му бях казала да купи шахска гарнитура, щеше да купи. Масум, явно баща ти много те обича. Ахмад непрекъснато ми се караше защо вкарвам баща му в излишни харчове, но баща ти нямаше нищо против. Все повтаряше, че иска всичко да е хубаво, да си с гордо вдигната глава в семейството на мъжа си, да не кажат след някой и друг ден, че си дошла гола като пушка.

— Вече е готова и гарнитурата, която ти поръча — допълни мама, като хълцаше тихо, после въздъхна: — Чака само да разбере кога си свободна, за да ти доставят мебелите.

— Как е той?

— Какво да ти кажа? Не е добре — отвърна мама и с крайчеца на забрадката изтри сълзите от очите си, после продължи: — Исках само това да ти кажа, ако мен не искаш да ме виждаш, добре, но него пожали, много му е мъчно. У дома вече с никого не разговаря. Пак започна да пуши като комин. И да кашля. Страхувам се, не дай боже, да не му се случи нещо. Затова те моля, намини, притеснявам се, че ако не дойдеш да го видиш, после да не съжаляваш…

— Леле, пепел ти на езика, недей да говориш така! Ще дойда, още тази седмица ще дойда. Ще попитам Хамид кога е свободен. Дори да не е, сама ще дойда.

— Не, дъще, не може така, трябва да се съобразяваш с мъжа си. Не искам да му докривее.

— Моля те, няма да му докривее, бъди спокойна, аз ще се оправя.

* * *

Хамид за пореден път ми даде да разбера, че нито има време, нито нерви да ме придружава на семейните посещения, настоя и ме окуражи да водя свой социален живот. Даде ми номерата и ми начерта маршрутите на автобусите, обясни ми откъде най-лесно да взема такси. Няколко дни по-късно, един следобед в средата на август, когато знаех, че Хамид няма да се прибере вечерта, се облякох и тръгнах към къщата на нашите. Странно, но вече не беше моят дом, а техният. Дали за всички момичета бащината къща отмилява така бързо? За първи път излизах сама и пътувах сама с автобус по толкова дълъг маршрут.

Въпреки че бях малко притеснена, независимостта ми се понрави, почувствах се пораснала и самостоятелна. Щом стигнах до нашата махала, у мен забушуваха противоречиви чувства. Сърцето ми се сви от спомена за Саид, а когато минах покрай дома на Парване, още повече затъгувах по нея. От страх да не заплача на улицата, ускорих крачка, но с наближаването на къщата краката ми отмаляха. Не ми се искаше да срещам никого от съседите, срамувах се.

Топлото посрещане на Фати, която се хвърли в прегръдките ми и заплака, извика сълзи в очите ми. Умоляваше ме да се върна вкъщи или да взема и нея със себе си. Али не помръдна от мястото си, само й викна:

— Какво си се разциврила, бягай да ми донесеш чорапите!

Ахмад се прибра по залез-слънце, но вече беше доста пиян и ме гледаше с празен поглед. Без да го е грижа, че ме е нямало около месец, той взе нещо, което бе забравил, и излезе. Махмуд измънка под носа си в отговор на моя поздрав и намръщен се качи по стълбите на горния етаж.

— Видя ли, мамо, не трябваше да идвам. Дори веднъж в годината да ви посещавам, пак няма да им е приятно.

— Не, дъще, не е заради теб, заради друго се мръщи. От една седмица с никого не говори.

— И защо? Какво му е?

— Не знаеш ли? Миналата седмица се натъкмихме, накупихме сладки и плодове и отидохме в Гом в къщата на сестрата на баща ти, да поискаме Махбубе.

— Е, и?

— Нищо, разбрахме, че не е било писано, предишната седмица я обещали на друг, а нас нарочно не известили, защото не сме ги поканили на твоята сватба. Според мен така стана по-добре, аз поначало бях против те да се вземат… Още повече с тази вещица майка й, ама той непрекъснато повтаряше: Махбубе, та Махбубе.

Обзе ме особена радост. С всяка фибра на тялото си почувствах какво означава „да ти капне мед на сърцето“. Смъмрих се: „Много си лоша!“, но друг глас ме заглуши: „Така му се пада. Нека и той да страда!“.

— Не можеш да си представиш леля ти колко се прехласваше по зет си. Бил син на аятолах, но следвал и бил в крак с времето. После се запрехласва колко бил богат, какви имоти имал. Махмуд, горкичкия, с игла да го боднеш, кръв нямаше да пусне. После така почервеня, че чак се уплаших да не получи удар. Хапливо ни обясниха, че сватбата на Махбубе ще трае седем дни и седем нощи и ще украсят цялата къща с лампи. Човек трябвало да омъжва дъщеря си, както подобава, а не тайно и скришом — ако лелята не дойде на сватбата на племенницата си, кой да дойде. С две думи, доста се позаядоха с нас.

* * *

Когато татко се прибра, се долепих до стената, за да не ме види. Стаята не беше добре осветена. Ага джан се опря с ръка на вратата, вдигна единия си крак върху коляното на другия и се зае да развързва обувките си.

— Здравей — отроних тихо.

Кракът му се отпусна и в полутъмната стая той затърси откъде идва гласът. Пристъпих напред. Взря се в мен с нежна усмивка, сетне се овладя, отново вдигна крака си върху коляното и продължи да си развързва обувката.

— Интересно! Как така се сети за нас? — попита той високо.

— Какво говориш! Винаги се сещам за вас.

Татко поклати глава и обу пантофите си. Подадох му кърпата, както едно време. Погледна ме с укор:

— Не съм допускал противното.

Нещо ме стисна за гърлото, това бяха най-милите думи, които можеше да каже.

По време на вечерята слагаше всичко пред мен. Говореше бързо, никога не бях го виждала толкова бъбрив. Махмуд не слезе да вечеря.

— Е, разказвай, какво готвиш на мъжа си за обяд и вечеря? — запита ме татко с усмивка. — Можеш ли да готвиш? Чух, че искал да се оплаче от теб.

— Кой, Хамид ли? Бедничкият, той никога не се оплаква от яденето — омита каквото и да му поднеса. Пък и според него не бива да си прахосвам времето с готвене.

— Ха! А какво ще правиш?

— Каза ми да продължа да уча.

Настана тишина, всички ме гледаха с опулени очи. Татковите заблестяха.

— Ами какво ще стане с къщата, със семейния живот? — почуди се мама.

— Какво толкова, за всичко ще има време. Пък и Хамид твърди, че за него обядът, вечерята, къщната работа не са от значение, че трябва да правя неща, които обичам. Например да уча, което е много важно!

— Дрън-дрън! Теб вече няма да те пуснат в училище! — заяви Али.

— Че защо? Ходих и говорих, ще се запиша във вечерно училище. Ще положа изпити. Може би в средата на септември ще мога да се явя заедно с тези, които ще са на поправка. Да не забравя да си взема книгите и тетрадките.

— Благодаря ти, боже! — промълви радостен татко.

Мама го погледна с почуда.

— Къде са ми книгите? — поинтересувах се.

— Напъхахме ги в синия сак и ги занесохме в мазето. Али, иди, синко, и ги донеси!

— Защо пък аз?! Тя да не би да е без крака и ръце?

Ага джан ядосан, както не го бях виждала никога досега, се обърна към него и вдигна заплашително ръка да го удари:

— Замълчи! Да не съм те чул повече да разговаряш така със сестра си, разбра ли ме… Ако втори път допуснеш такава грешка, ще те ударя и ще ти избия зъбите.

Застинали и онемели, всички бяхме втренчили поглед в него. Али се подразни и уплашено се запъти към вратата. Фати се притисна към мен и тихичко се изкиска. Почувствах как и на нея й капна мед на сърцето. На сбогуване татко ме изпрати и на вратата ме попита тихо, за да не чуе някой:

— Кога пак ще дойдеш?

* * *

Оказа се късно да се запиша за последния срок във вечерното училище. Затова се записах за есента и с нетърпение зачаках да започне учебната година. През това време се заех да уплътнявам твърде многото си свободно време, като четях книгите у дома, а те не бяха никак малко. Започнах първо с прозата, после внимателно прочетох и поезията. Сетне дойде ред на книгите по философия, които бяха доста трудни и изморителни. Накрая, като нямах какво друго да правя, прочетох учебниците на Хамид. Четенето ми доставяше удоволствие и ме ангажираше, но не беше достатъчно, за да запълва живота ми. Хамид почти никога не се прибираше рано, понякога го нямаше с дни. Отначало приготвях вечеря, подреждах всичко на трапезата и сядах да го чакам, понякога заспивах до нея, но въпреки това продължавах да го правя. Беше ми омръзнало да се храня сама. Една вечер той се прибра посред нощ и ме видя заспала до наредената трапеза. Събуди ме и ядосано попита:

— Нямаш ли друга работа, освен да готвиш и да си губиш времето?

Скочих, стресната и обидена от поведението му, и отидох да си легна. Тихо си поплаках и заспах. На сутринта като лектор пред аудитория от глупци Хамид ми изнесе подробна лекция за ролята на жената в обществото и сетне с овладян гняв ми заяви:

— Не се опитвай да ме оплетеш в глупавата си любов и грижа с тия номера на неграмотната и традиционно възпитана жена или като ми се правиш на потисната.

— Нищо подобно не съм целяла, само че следобедите умирам от скука, а и не обичам да се храня сама. Освен това си помислих, че след като не си се прибрал за обяд и цял ден не се знае какво си ял, поне да вечеряш като хората.

— Е, може би да не си го направила съзнателно, но подсъзнателно целта ти е била тази. Така правят жените от миналото, научени, че любовта на мъжа минава през корема.

— О, я стига моля ти се! На кого му е притрябвало да те завладява? В крайна сметка ние сме съпрузи. Вярно, не сме влюбени, но пък и врагове не сме. Прииска ми се да си поговоря с теб, да науча нещо от теб, да чуя в тази къща друг глас, освен своя, а ти да хапнеш малко домашна храна. Пък и майка ти настоя, каза, че много се безпокои какво ядеш.

— Аха! Видя ли, знаех си, че майка ми има пръст във всичко това. Сигурен бях, че ти не си виновна, че тя те подучва. Ти още от първия ден взе разумното и логично решение да не бъдеш пречка пред моя дълг и пред идеалите ми. Затова предай на майка ми от мое име, че всяка вечер, когато имаме събрание, няколко от другарите ми отговарят за храната и приготвят доста вкусни ястия.

* * *

След този случай престанах да го чакам вечер. Той прекарваше времето си със своите невидими приятели кой знае къде. Приятели, които не познавах, не знаех какво мислят и какво представляват идеалите им, с които толкова много се гордеят. Само разбирах, че влиянието им над Хамид бе сто пъти по-силно от моето или това на семейството му.

* * *

Със започването на училище вече имах стройна програма. През повечето време учех, но самотата и празнотата в живота ми ме измъчваха, особено през дългите есенни вечери, към които се прибавиха тишината и студът. Семейният ни живот протичаше във взаимно разбирателство, без караници, тормоз и скандали, в тишина и без вълнение. Единствената ми разходка бе в петък, когато Хамид гледаше на всяка цена да отидем заедно у техните. Но аз се радвах, че съм с него, макар и за кратко. Постепенно разбрах, че кърпата на главата ми го дразни и не иска да я нося, когато съм с него. Махнах я, та дано да излиза повече с мен по улиците, но от приятелите не му оставаше свободно време. Беше много чувствителен по отношение на тях, затова не смеех дори да намекна нещо. Единствената ми дружка беше баба му, на която носех храна и за която се грижех. Много тиха и мила женица, но чуваше много по-зле, отколкото ми се струваше в началото. Когато исках да й разкажа нещо, се изтощавах от викане и накрая се отказвах.

— Дъще, Хамид снощи рано ли се, прибра? — питаше ме тя всяка сутрин.

— Да — отвръщах и за голямо мое учудване тя вярваше.

Никога не се поинтересува „Ами защо аз не го видях?“.

Ушите й не чуваха, но тя се държеше така, сякаш и очите й не виждаха. Задаваше въпроси за случващото се край нея и аз с хиляди мъки се стараех обясненията ми да достигнат до глухите й уши, ала тя не го разбираше. Но понякога, когато беше в настроение, ми разказваше за миналото. За съпруга си, добър и набожен човек, оставил дори в горещите летни дни хлад в душата й след своята смърт. За децата си, които рядко я навестяват, заети всеки със своите проблеми. Понякога за детството и лудориите на бащата на Хамид — най-голямото и най-обичаното й дете, за хора, които не познавах и които вероятно вече не бяха между живите. Със сигурност навремето е била щастлива жена, но сега нямаше друго занимание, освен да чака смъртта. Не беше толкова стара, затова беше странно, че сякаш околните чакаха това от нея. Не че го намекваха или показваха невнимание и нетърпимост, но си личеше по поведението им.

* * *

Самотата ме накара да се върна към стария ми навик — да разговарям с огледало. С часове седях пред него и си говорех с отражението си. От малка обичах да го правя. И заради този свой навик страдах от подигравките на братята си, които ме мислеха за луда. Дълго се борих да го преодолея. В действителност навикът не ме бе напускал, просто се скри дълбоко вътре. И сега, когато си нямах събеседник, нямаше причина да го крия, той отново изплува. Разговорът ми с нея или със себе си, или която и да беше, подреждаше мислите ми. Заедно си спомняхме за миналото, заедно плачехме. Разказвах й колко ми липсва Парване. И колко неща имаме да си разкажем, ако я намеря. Един ден реших да я издиря, но как? Пак опрях до помощта на Парвин ханом. При едно от посещенията си у мама, навестих и нея и я помолих да разпита из махалата дали случайно някой няма новия адрес на семейство Ахмади, защото на мен ми бе неудобно. Струваше ми се, че всички ме гледат някак особено. Парвин ханом изпълни желанието ми, но някой не знаеше адреса, други пък не искаха да го дадат, особено след като им бе известна връзката й с Ахмад. Един от тях дори й заявил:

— И защо ви е притрябвал адресът, за да им изпратите пак някой, дето вади нож ли?

Ходих и до училище, но документите на Парване бяха изтеглени и тя се беше отписала.

Учителката ми по литература много се зарадва да ме види, а когато й казах, че продължавам да уча, ме насърчи.

* * *

Един студен, мрачен и дълъг следобед в началото на зимата, когато нямах какво да правя, пък нямах и желание, бог знае по каква причина Хамид се прибра рано и ме удостои с честта да вечеря с мен. Не бях на себе си от радост. За щастие сутринта мама беше дошла да ме види и ми донесе бяла риба.

— Баща ти я купи, ама не можеше да я преглътне, затова ти донесох твоя дял, та той да се успокои.

Бях пъхнала рибата в хладилника, но нямах желание да я приготвям само за себе си. Когато Хамид си дойде обаче, се залових за работа. С изсушените зеленища, които имах, сготвих сабзи поло^[8]. За първи път го правех, но не стана зле. Всъщност вложих всичките си усилия и умения. Мирисът на пържена риба засили апетита на Хамид и той кръжеше около мен и опитваше от яденето, а аз го мъмрех през смях. Първо го накарах да занесе на баба си от гозбата, а аз наредих върху покривката каквото имахме. И на трапезата, и в сърцето ми цареше празнично настроение. Колко малко ми трябваше, за да съм щастлива, а това ми беше отказано!

— Сабзи поло и рибата се ядат с ръце, после да не кажеш, че мъжът ти е невъзпитан — обясни Хамид и се зае да маха костите от моята и своята порция.

— Ех, каква хубава нощ! — възкликнах несъзнателно. — Ако не беше се прибрал тази вечер, щях да полудея от самота, тъмнина и студ…

— Не го преживявай толкова! — каза той след известно мълчание. — Оползотворявай си времето. Нали имаш уроци, а и толкова книги има тук, вземи и чети. Аз мечтая да имам време да чета.

— До една съм ги прочела, а някои дори по няколко пъти.

— Така ли? И кои прочете?

— Всички, дори и учебниците ти.

— Ама ти сериозно ли? И разбра ли нещо?

— Ами, някои не напълно, дори имам въпроси, които много ми се иска да ти задам. Така че, когато имаш време, ще те питам.

— Интересно… Добре, а прозата?

— Ооо, те са прекрасни, всеки път, когато ги чета, плача. Колко са тъжни! Колко мъка и страдание, колко трагедия има в тях!

— Те разкриват само малка част от действителността. За да заграбят по-голяма власт и богатства, правителствата винаги експлоатират онеправданите и беззащитни маси, ограбват плодовете от труда им. И резултатът е несправедливост, мизерия и бедност за народа.

— Кога ще свършат тези нещастия? Какво трябва да се направи?

— Да се съпротивляваме! Който разбира това, се противопоставя на тиранията. Ако всеки свободен човек се бори срещу несправедливостта, системата ще падне. Неизбежно е. Накрая всички потиснати ще се обединят и ще изкоренят несправедливостта и подлостта. Ние трябва да прокараме пътя за това обединение и за този бунт.

Бях омаяна от думите му — колко хубаво говореше, макар и доста книжно, сякаш четеше някакъв документ. Но за мен бе много увлекателно. Несъзнателно изрецитирах:

Ако аз се надигна, ако ти се надигнеш,

ще избухне бунт.

Ако аз седя, ако ти седиш,

кой ще надвие врага?

— Брей, брей, браво, прекрасно! Явно започваш да разбираш. Понякога говориш като по-голяма и по-образована жена. Май и теб можем да включим.

Не знаех как да приема думите му — като похвала или като обида, но си замълчах, тъй като не желаех нищо да помрачава приятната ни вечер. След вечеря Хамид се облегна на възглавницата и каза:

— Наистина беше много вкусно. Преядох. От много време не бях ял нещо толкова хубаво. Горките приятелчета, сигурно пак имат само хляб и сирене.

Възползвах се от тази проява на добро настроение и предложих:

— Защо не ги поканиш някой път на вечеря?

Погледна ме замислено, явно търсеше в ума си някаква причина да откаже, но не се мръщеше. Намерих сили да продължа:

— Нали всяка вечер някой отговаря за яденето? Какво ще кажеш една вечер това да бъда аз? Нека горкичките поне веднъж се нахранят както трябва.

— Между другото, преди известно време Шахрзад също каза, че иска да те види.

— Шахрзад ли?

— Да, една от добрите ми приятелки, умна, смела, предана на идеята. Някои въпроси анализира по-добре от нас.

— Омъжена ли е?

— Аха… пак с вашите приказки. Да, омъжена е, по-точно е била принудена да го направи, за да се освободи от опекунството на семейството си и да посвети цялото си време и енергия на каузата. За съжаление в тази страна жените какъвто и пост да заемат, не могат да се освободят от ограниченията, налагани им от традициите и обичаите в обществото.

— А на мъжа й не му ли е неприятно, че тя е с вас?

— На кого, на Мехди ли? Не, какво говориш, той е от нашите. Организацията взе решение за брака им, защото беше от полза за целите на групата ни.

Инстинктивно усетих, че ако реагирам глупаво или непремерено, той отново ще млъкне. Трябваше да бъда добър слушател и да запазя мълчание. За първи път говореше за приятелите и групата.

— И аз искам да се запозная с Шахрзад, сигурно е много интересен човек. Моля те, покани ги някой път.

— Ще помисля, ще се посъветвам с приятелите и ще преценим.

* * *

След две седмици щастието най-накрая ми се усмихна. Беше решено в съботата, когато беше официален празник, всички приятели на Хамид да дойдат на обяд у нас. Цялата седмица мих врати и прозорци, изпрах пердетата, няколко пъти размествах мебелите. Нямахме трапезна маса, но Хамид ме успокои:

— О, моля ти се! За какво им е маса? Ще постелеш покривка на земята — така ще има повече места за сядане, а и ще им бъде по-удобно.

Беше поканил само най-близките си приятели — дванайсет човека. Не знаех какво да им сготвя. Бях много въодушевена и на няколко пъти попитах Хамид, а той ми отвърна:

— Каквото искаш, няма никакво значение.

— Има, искам да направя нещо, което харесват. Кажи ми кой какво обича.

— Откъде да знам? Всеки си има любимо ястие, но не е нужно да ги сготвиш всичките.

— Е, не всичките. Шахрзад например какво обича?

— Горме сабзи, а Мехди обожава гейме^[9], Акбар пък още си мечтае и ми завижда за онова твое сабзи поло махи, за което му разказах, а привечер, когато стане студено, всички се размечтават за аш реще^[10]. С една дума — всичко… Ама ти не е нужно да го взимаш толкова присърце. Направи това, което ти е по-лесно.

* * *

От вторник се заех с покупките. Валеше слаб сняг и аз много внимавах да не падна и вечерята ми да се провали. Толкова много и тежки неща бях накупила, че трябваше на няколко пъти да слизам и да се качвам по стълбите.

— Дъще, дори за посрещането на седем царе не правят такива приготовления! — провикна се по едно време баба.

В четвъртък поприготвих основни неща. В петък се прибрахме по-рано от техните и аз отново се заех с готвене. Толкова неща наготвих, че щеше да ми е нужен цял предобед само да ги стопля. За другата сутрин ми остана само оризът. За щастие времето бе студено, така че оставих всичко на тераската. Привечер Хамид се накани да излиза и ми обясни:

— Ако работата ми се проточи, ще дойда утре малко преди обяд направо с тях.

Сутринта станах рано и отново избърсах прах навсякъде. Сварих ориза. Щом приключих, си взех бързо душ без косата — бях я измила и навила на ролки от предната вечер. Сложих си жълтата рокля, най-хубавата, която имах. Леко подчертах с малко червило устните си и развих ролките. Бяха се получили много хубави къдри, които се разпуснаха по гърба ми. Исках всичко да е както трябва, та Хамид да не се срамува от мен. Исках да съм безукорна, за да не ме крие вкъщи като недоразвито и глупаво дете. Да бъда достойна приятелите му да ме приемат в групата им. Сърцето ми се сви, когато на вратата се позвъни. Беше предупреждение за мен, иначе Хамид си имаше ключ. Бързо свалих престилката си и изтичах на стълбите, за да ги посрещна. Студът ме прониза, но аз не обърнах внимание. Горе на стълбите Хамид ми ги представи един по един. Имаше само четири жени, останалите бяха мъже. Почти на една възраст. На вратата им взех палтата и с любопитство разгледах жените, които по нищо не се различаваха от мъжете. Всички бяха с панталони и широки пуловери, повечето стари и неподходящи по цвят на останалото им облекло. За тях косите сякаш бяха нещо досадно — или ги бяха остригали толкова късо, че в гръб можеш да ги объркаш с мъже, или ги бяха вързали на опашка. По лицата си нямаха и следа от грим. Освен Шахрзад никой друг не ми обърна особено внимание, въпреки че всички изглеждаха възпитани и учтиви. Тя единствена ме целуна и ме изгледа от главата до петите:

— Брей, брей! Каква красива жена имаш, Хамид! Не ни беше казал, че съпругата ти е толкова хубава и изискана.

Останалите се обърнаха и този път внимателно ме изгледаха. Усетих скрит присмех в усмивките на някои. Не отрониха и дума, но от реакцията им не само аз се изчервих, но и Хамид, изглежда, се почувства неудобно и се помъчи да смени темата:

— Хайде, стига, влизайте в стаята, ще ви донеса чай.

Няколко души се разположиха на дивана, останалите седнаха на земята. Почти половината пушеха.

— Пепелници, би ли донесла пепелници! — каза нетърпеливо Хамид.

Отидох бързо в кухнята и донесох пепелниците. После се върнах обратно и объркана се заех да наливам чай. Той дойде при мен и ядосано ме попита:

— Защо си се натъкмила така?

— Какво толкова?

— Какво си облякла? Като някаква западна кукла! Отиди и облечи нещо по-простичко: блуза, панталон или пола. Измий си лицето и си прибери косата!

— Но аз не съм се гримирала — сложих си малко червило, и то много бледо.

— Знам ли какво си правила! Само гледай да не биеш на очи.

— С въглен ли да се намажа?

— Намажи се!

Очите ми се наляха със сълзи, все не можех да разбера кое според него е хубаво и кое — не. Изведнъж се почувствах силно изтощена, сякаш ме връхлетя цялата натрупана през седмицата умора. Настинката, която от няколко дни ме мъчеше, но не й обръщах внимание, изведнъж се обостри и главата ми се замая.

— Какво стана с чая? — обади се някой.

Опомних се и доналях чая, а Хамид го занесе в стаята. Отидох в спалнята, съблякох си роклята и известно време поседях върху леглото. Не мислех за нищо, само бях тъжна. Облякох дългата набрана пола, която носех вкъщи, и първата блуза, която ми попадна. Завързах косата си с ластик и с памуче изтрих остатъка от червилото, като се мъчех да овладея гнева си. Страхувах се, че ако се погледна в огледалото, сълзите ми ще рукнат. Опитах да се разсея. Сетих се, че не бях сложила масло на ориза, и бързо излязох от спалнята. Озовах се лице в лице с едно от момичетата, което излизаше от гостната:

— Ха, защо си промени декорацията? — възкликна тя, като ме видя.

Другите надникнаха от стаята и ме погледнаха. Ушите ми чак се изчервиха.

— Така й е по-удобно — отвърна Хамид, който бе показал главата си от кухнята.

* * *

През цялото време бях в кухнята и никой не се поинтересува от мен. Към два часа всичко беше подредено и всички гозби готови. Бях затворила вратата на гостната, за да мога по-добре да наглася нещата в хола, но чувах разговорите им на висок глас. Половината от думите бяха съвсем неразбираеми за мен, сякаш говореха на чужд език. Известно време обсъждаха нещо, наречено диалектика, и непрекъснато споменаваха за масите. Не знам защо не казваха народа. Най-накрая обядът бе готов. Кръстът много ме заболя, в гърлото си чувствах иглички. Хамид огледа подредбата върху покривката и ги извика да обядват. Смаяха се от многообразните вкусове и аромати и започнаха да се хранят с апетит. Непрекъснато хвалеха готварските ми умения и един на друг си препоръчваха от какво да опитат. На Шахрзад й стана неловко, че толкова много съм се старала, и се обърна към мен:

— Сигурно си изморена, наистина много си се потрудила, не искахме да се получи така — на нас хляб и сирене са ни достатъчни, нямаше нужда да правиш всичко това.

— Ооо, не, това го ядем всеки божи ден! Веднъж сме дошли в дома на тази рожба на буржоазията, нека разберем с какво се храни тя.

Всички се разсмяха, но според мен на Хамид не му стана много приятно от тези думи. След като се наобядваха, се върнаха в гостната. Хамид донесе няколко чинии в кухнята и ядно попита:

— Нужно ли беше да приготвиш всички тези яденета?

— Защо? Лоши ли бяха?

— Не, само че сега ще се подиграват с мен до края на света.

Хамид на два пъти им поднесе чай, а аз събрах покривката и измих чиниите, прибрах останалата храна и подредих кухнята. Беше четири и половина. Кръстът много ме болеше и чувствах, че имам температура. Никой не дойде при мен. Бяха ме забравили. Добре разбирах, че нямам място сред тях. Чувствах се като ученичка, отишла на гости на учителите си. Не им бях връстничка, нямах техните знания и опит, не можех да дискутирам като тях. Дори не смеех да ги прекъсна и ги попитам искат ли още нещо. Налях чай, сложих сладки и влязох в стаята. Всички отново ми благодариха, а Шахрзад каза:

— Ти се измори, извини ни, че не ти помогнахме, но всъщност не ги умеем много тези неща.

— Моля ви, дреболия.

— Ама как така дреболия! Ние не можем да сготвим и едно от ястията, които ти направи. Хайде, вече ела и седни, ела до мен.

— Добре, сега ще дойда. Само че, докато още е време, ще отида да си прочета намаза. После ще седна на спокойствие.

Изгледаха ме странно. Хамид смръщи вежди, но какво толкова странно казах? Акбар, който нарече Хамид буржоа — усещах някакво съперничество и напрежение между двамата, възкликна:

— Браво! Още се намират хора, които четат намаз! Много се радвам. Ханом, виждам, че сте съхранили вярванията на предците ни, бихте ли ми обяснили защо се молите?

— Защо ли? — отвърнах обидена и объркана. — Защото съм мюсюлманка, а всеки мюсюлманин трябва да чете намаз, това е божа заповед.

— И как точно ви бе предадена тази заповед?

— Не точно на мен, а на всички чрез пратеника си и чрез Корана, който му е предал.

— Значи някой там горе пише заповеди и ги хвърля в скута на Пророка, така ли?

С всеки миг ставах все по-замаяна и по-ядосана. Погледнах към Хамид за помощ, но в погледа му имаше само гняв, никаква следа от обич и съчувствие.

— Е, добре, сега какво ще стане, ако не си изпълниш намаза?

— Ами, ще извърша грях.

— А какво става с човек, извършил грях? Ние например, като не се молим, според теб сме грешници, тъй ли? И какво ще ни сполети?

Стиснах зъби и отвърнах:

— След смъртта ще бъдете подложени на мъчения и ще отидете в ада.

— Аха… в ада. Кажи сега що за място е това адът?

Цялото ми тяло затрепери — те взеха на подбив вярата ми.

— Адът е огнен — заекнах.

— Може би има змии и скорпиони?

— Да.

Всички се засмяха. Погледнах умолително към Хамид — имах нужда от подкрепата му, но той бе навел глава. За разлика от другите не се смееше, но и нищо не каза.

— Ти още ли не си образовал жена си? — обърна се Акбар към него. — Как ще спасиш народа от суеверията?

— Аз не съм суеверна! — отвърнах ядосано.

— Напротив, мила, суеверна си, но вината не е твоя. Така са ти го втълпили, че ти си им повярвала. Суеверията са именно нещата, за които говориш и с които си губиш времето. Те не са полезни за масите. Целят да те накарат да се уповаваш на някой друг, а не на себе си. Измислени са, за да те плашат, да си доволна от нещата, които имаш, и да ти попречат да се бориш за това, което нямаш, с надеждата, че на оня свят ще имаш всичко. Ти вярваш в нещо, създадено, за да те експлоатира. Именно това са суеверията.

Прилоша ми, зави ми се свят и ядосано извиках:

— Не богохулствайте!

— Виждате ли, приятели, как промиват мозъците на хората? Обаче хората не са виновни, че им набиват тези вярвания в главите. Убедете се сами колко труден път трябва да извървим, за да се преборим с този „опиум за масите“. Затова следва да заложим в програмата си и борбата с религията.

* * *

Вече не чух за какво говорят, цялата стая се завъртя пред очите ми, опасявах се, че ако постоя още малко, ще повърна пред тях. Побягнах към банята и повърнах. В същия момент нещо силно ме притисна отвътре. Режеща болка пробяга през кръста и долната част на корема ми. Почувствах, че краката ми се мокрят. Погледнах учудено надолу. Подът беше в кръв.

* * *

Много горещо ми беше, цялата изгарях, погледнах надолу, огнените пламъци ме теглеха към себе си. Помъчих се да избягам, но краката ми не помръдваха. Отвратителни и грозни вещици пробождаха стомаха ми с шишове и се мъчеха да ме избутат към огъня. Змии с човешки глави ми се присмиваха. Противно същество се мъчеше да ми налее в гърлото мръсна застояла вода.

Бях затворена с дете на ръце в стая, обхваната от пламъци, тичах към различни врати, но щом отворех някоя, пред мен лумваха огнени езици. Погледнах към детето — беше цялото в кръв.

* * *

Отворих очи в непозната бяла стая. Остър хлад пробяга по тялото ми, затворих очи. Свих се и потреперих. Някой ме зави с одеяло и топла длан погали челото ми.

— Опасността премина, температурата й спадна, кръвоизливът почти спря, но общо взето е доста изтощена, трябва да укрепне.

— Хамид хан, моля те — дочух гласа на мама — разреши поне за една седмица да бъде у нас, та малко да се посъвземе.

* * *

Пет дни лежах у нашите, Фати пърхаше около мен като пеперуда, ага джан изведнъж започна да купува странни неща — укрепващи, както той самият заяви. Отворех ли очи, мама ми даваше нещо да ям. Парвин ханом по цял ден седеше до мен и ми говореше, но аз нямах никакво желание да й отговарям. Хамид идваше всеки следобед да ме види. Имаше потиснат и засрамен вид, не исках да го погледна. Отново ми стана трудно да разговарям с околните. Гнетеше ме дълбока тъга.

— Дъще, била си бременна, защо не ми каза? — попита мама. — Трябваше ли толкова да се изморяваш? Защо не ми позволи да ти помогна, защо се остави да се разболееш? Първите месеци трябва много да се пазиш, но няма нищо, за неродено дете по-малко се страда. Знаеш ли аз колко деца съм пометнала?! Такава била божията воля. Казват, ако пометнеш, значи на детето му има нещо. Здраво дете не се помята лесно. Хайде, благодари на бога, дано другите ти деца да са здрави!

Когато си тръгвах, Хамид дойде да ме вземе с колата на Мансуре. Ага джан ми окачи на шията златен медальон с молитвата „Ван Икад“, друг начин да засвидетелства обичта си той не знаеше. Много добре го разбирах, но нямах настроение да говоря и му благодаря, само бършех сълзите си. Два дни Хамид стоеше вкъщи и се грижеше за мен. Знаех каква голяма саможертва е за него, но не му показах, че я оценявам. Майка му и сестрите му дойдоха да ме видят.

— И аз пометнах второто си дете след Монир, но след това пък родих три хубави и здрави деца. Недей да тъжиш, имате много време, млади сте! — успокояваше ме свекърва ми.

* * *

Истината беше, че не знаех откъде се бе появила тази потиснатост, очевидно не се дължеше само на детето. Защото през последните няколко седмици бях усетила вътрешните промени у себе си и една част от разума ми съзнаваше какво се случва, но дори пред себе си не исках да призная, че ще ставам майка. Все още нямах ясна представа какво означава да имам дете и да наричам това дете своя рожба. Все още мислех за себе си като за ученичка, чието единствено задължение е да учи. Убежденията ми бяха разклатени из основи и аз ненавиждах виновниците. Бях ужасена от съмненията, които се породиха в мен, и смятах, че бог ме е наказал, като ми е отнел детето.

— Защо не ми каза, че си бременна?! — попита ме Хамид.

— И аз самата не бях сигурна, пък и не смятах, че подобна новина ще те зарадва.

— Толкова ли е важно за теб да имаш дете?

— Не знам…

— Знам, че проблемът не е само детето. Измъчва те и нещо друго. Стана ясно от бълнуванията ти. С Шахрзад и Мехди говорихме много по въпроса. Онзи ден ти бе подложена на натиск от всички страни. Тялом беше уморена и доста настинала, а думите на приятелите ми бяха последният удар.

Очите ми се наляха със сълзи:

— А ти не ме защити! Подиграваха ми се, смееха ми се в лицето, отнесоха се с мен като с глупачка, а ти беше на тяхна страна!

— Не! Повярвай ми, те не искаха да го сторят. Не знаеш после Шахрзад колко много упреква всички и най-вече Акбар. Именно това стана причина като точка в програмата за действие да включим правилния подход за пропагандиране на идеите ни. Шахрзад им каза, че с начина на говорене, който са възприели, само отблъскват и отвращават хората и ще ги накарат да се отдръпнат от нас. Онзи ден тя бе непрекъснато с мен в болницата и стоя до леглото ти. Заяви, че ние сме причина това невинно дете да пострада така. Всички се безпокоят за теб, а Акбар би искал да дойде лично да ти се извини.

На другия ден ме посетиха Шахрзад и Мехди и донесоха кутия със сладки. Шахрзад седна до мен на леглото:

— Много се радвам, че оздравяваш, много ни изплаши.

— Извинете ме, не зависеше от мен.

— Не говори така, ние трябва да ти се извиним, ние сме виновни за всичко. Спорим остро и грубо, потънали сме в мислите си и не проумяваме, че хората не са свикнали с такъв подход и се шокират. А Акбар винаги се запъва като магаре, но и той не искаше да се случи така, после се почувства зле. Дори искаше да дойде лично да ти се извини, но аз му казах, че пак ще ти прилошее, като го видиш.

— Не, вината не е негова, а моя. Толкова съм слаба, че няколко думи могат да разколебаят вярата ми и да ми попречат да отговоря и да се защитя, както си му е редът.

— Още си много млада. Аз на твоите години не смеех да споря с баща си. Ще пораснеш, ще натрупаш опит, вярата ти ще се основава на твоето собствено разбиране, начетеност и познания, а не на това, което другите са заучили и повтарят като папагали. Но ще ти разкрия нещо — недей да вярваш много на интелектуалците и на високопарните им приказки. Дълбоко в себе си те също са вярващи и в тежки моменти търсят утеха в бога.

Хамид, който стоеше на вратата с поднос с чай, се изсмя. Шахрзад се обърна, погледна го и попита:

— А не е ли така, Хамид? Между нас казано, успя ли напълно да забравиш религиозните си вярвания? Да елиминираш бог от убежденията си? И при никакви обстоятелства да не споменаваш неговото име?

— Не, и не го смятам за необходимо. Същия спор водихме онзи ден тук и Акбар го продължи по този начин. Не знам защо всички се инатят по този въпрос. Според мен хората с религиозни вярвания са по-спокойни, обнадеждени, по-въздържани и рядко се чувстват изоставени и сами.

— Значи ти не се присмиваш на моите вярвания и молитви и не ги считаш за суеверие.

— Не… Дори понякога ти завиждам, като те гледам с какво спокойствие и вяра четеш намаза си.

— Само не забравяй да се молиш и за нас — каза ми Шахрзад с одобрителна усмивка.

Несъзнателно я прегърнах и целунах.

* * *

След това срещите ми с приятелите на Хамид станаха много редки и в определени рамки. Засвидетелстваха ми уважение, но не ме считаха за една от тях. Стараеха се да не говорят пред мен за религия и за бог. Не се чувстваха удобно в мое присъствие, а аз от своя страна не настоявах да бъда с тях. От време на време само Шахрзад и Мехди ни навестяваха като приятели. Но и аз ги усещах близки. Чувствата ми спрямо Шахрзад бяха примесени с уважение, почит и завист. Съвършена жена, която дори мъжете уважаваха. Образована, сговорчива, сладкодумна, тя не се страхуваше от никого и не само нямаше нужда от опора, но понякога тя самата беше опора за цялата група. Интересното бе, че ведно с тези силни качества тя бе съхранила деликатните си и нежни чувства. Щом се сблъскаше с човешките страдания, големите й черни очи бързо се наливаха със сълзи. Отношенията й с Мехди за мен бяха загадка. Хамид ми бе казал, че са се оженили за доброто на организацията, но помежду им имаше нещо по-дълбоко и по-човечно. Мехди бе много умен и неособено разговорлив, не участваше в споровете им и рядко разкриваше знанията и уменията си. Беше като учител, който по време на урок дава възможност на учениците си да изказват своите мнения, докато той самият само наблюдава и слуша. Бързо схванах, че Шахрзад се явява нещо като негов говорител. По време на дискусиите крадешком поглеждаше към него и търсеше одобрението му. Поклащането на главата на Мехди бе знак за одобрение тя да продължи да говори. Понякога леко повдигане на веждите му я караше да се замисля по средата на обсъждането.

Не, не беше възможно да се изгради подобна връзка без любов. Също така ми бе известно, че тя се вписваше в идеала за жена на Хамид, а не аз. Обаче я бях поставила толкова над себе си, че дори не изпитвах завист, а само стремеж да бъда като нея.

* * *

В началото на пролетта, едновременно с изпитите за десети клас, слабостта, непрекъснатата умора и сънливост, които чувствах, ми подсказаха, че съм бременна. Успешно си взех изпитите и този път по-осведомена и с желание зачаках появата на мъничкото същество, което поне щеше да ме избави от нескончаемата самота. Семейството на Хамид много се зарадва на новината. В нея виждаха началото на връщането на Хамид в правия път. Оставих ги да вярват колкото си искат, защото знаех, че ако им разкажа за непрекъснатите му отсъствия, това би било предателство спрямо него и щях да го загубя завинаги. А пред семейството му аз щях да съм виновната, тъй като майка му използваше всеки удобен случай да ми напомни, че истинската жена може да ангажира мъжа си със себе си и децата, и даваше за пример себе си, тъй като на младини бе измъкнала съпруга си от капана на комунистическата партия „Туде“.

* * *

През лятото на същата година Махмуд се ожени за Ехтерам Садат, дъщерята на мамината сестра. Не горях от желание да се включа в приготовленията. Добре че карах тежка бременност и никой не разчиташе на мен. Всъщност и двамата не ги харесвах. Затова пък радостта на мама нямаше край. Непрекъснато изтъкваше преимуществата на снаха си пред тези на Махбубе. Заедно с леля ми, която се чудеше кое по-напред — да държи чадора си плътно обвит около себе си или да работи, следеше всичко да е както трябва. Махмуд със своето строго и намръщено изражение сякаш беше на погребение. Стоеше с наведена глава, с никого не разговаряше. Празненството бе в къщата на нашите и в тази на Парвин ханом. Мъжете бяха в едната, а жените — в другата. Противно на взетото решение, Махмуд не остана и ден у нашите. Бе наел малка къща до пазара и веднага след сватбата се премести там с жена си.

Гирлянди от разноцветни лампи висяха по оградата и между дърветата, а пред вратите имаше фенери на стойки. Готвеха в единия край на двора на Парвин ханом, който бе по-голям от нашия. Нямаше никаква музика и песни. Махмуд и бащата на булката бяха поставили условие да няма нищо, противоречащо на шериата. Седях в двора на Парвин ханом заедно с другите жени и си веех. Гостенките си приказваха, ядяха плодове и сладки. Интересно ми беше какво ли правят мъжете. От другия двор не се чуваше никакъв звук, само от време на време по нечия заповед всички отправяха благодарности към Пророка и неговите потомци. Явно чакаха да вечерят, да си изпълнят задълженията и да се освободят от това досадно положение.

— Що за сватба е това? — мърмореше непрекъснато Парвин ханом. — Сякаш сме на помена за година на баща ми.

Обаче присвитите очи на леля ми и нейното Астагфероллах! й затваряха устата. Тя считаше всички хора по света, освен себе си, за грешни. Според нея никой не изпълняваше намаза и не спазваше постите правилно. Но неприязънта й към Парвин ханом бе по-друга.

— Тая какво търси тук! — недоволстваше пред мама.

Сигурна бях, че ако къщата не бе на Парвин ханом, отдавна щеше да я е изгонила. Тази вечер Ахмад никакъв не се весна. Мама извика Али от външната врата и го попита:

— Дойде ли си батко ти Ахмад? — после плесна горната страна на едната си длан в другата и възкликна: — Сякаш не се жени брат му! Бедният ти баща остана сам, освен за приятелите си, дето не са му никакви, брат ти за никой друг не мисли. Ако случайно не излезе една вечер с тях, небето ще се продъни!

Парвин ханом също изля болката си и ми прошепна на ухото:

— Майка ти има право — откакто ти си тръгна, Ахмад стана още по-зъл. Забъркал се е с много странни хора, дано не го сполети нещо лошо.

— Пада му се! Глупаци като него заслужават каквото ги сполети.

— Оле, Масум, не говори така, как ти дава сърце! Може би, ако малко повече се интересувахте от него, нямаше да стане така.

— Какво според теб трябваше да направим?

— Ами, не знам, ама и да го оставите на самотек също не е правилно. Баща ти дори не желае да го погледне.

Пристигна и сестрата на татко, самичка. Мама през няколко минути поглеждаше към вратата и опяваше:

— Видя ли каква безотговорна леля имаш? Да не дойде на сватбата на големия си племенник.

Но щом я зърна, стисна презрително устни и подхвърли:

— Най-сетне ни удостои с присъствието си! — И се зае да върши нещо, сякаш не е забелязала идването й. Леля седна до мен:

— Мале, убих се от път. Колата се развали и се забавихме с два часа. Да бяхте направили сватбата в Гом, че да се събере цялото семейство и да не се мъча да пътувам напред-назад.

— Лельо, кълна се, не искахме да ти създаваме такива главоболия.

— Главоболия ли, какви главоболия? Колко пъти човек жени големия си племенник, та да не може две крачки да извърви! Здравей, снахо, ето ни най-накрая и нас. И на това ли му казваш любезно посрещане?

— Ами пристигате по никое време като чужди…

— Лельо, как е Махбубе? — попитах, за да сменя темата. — Много ми е домъчняло за нея. Да можеше и тя да дойде.

Мама ме изгледа свирепо.

— Ами, няма я, помоли да я извините. Вчера замина със съпруга си за Сирия и Бейрут. Не можеш да си представиш какъв съпруг има, душа дава за нея! Да не й е уроки!

— Колко интересно! А защо Сирия и Бейрут?

— Ами къде да отидат? Казват, там било много хубаво. Нали Бейрут е невестата на Близкия изток.

— Е, дъще, не всички могат като вуйчо ти да заминат за Европа — подметна язвително мама.

— Всъщност нямат проблем да заминат и там, но Махбубе настояваше да отидат на поклонение. Искаха да се отправят на хадж, но тъй като Махбубе скоро ще ражда, мъжът й предложи този път да отидат само на поклонение на света Зейнаб, а после, еншалах, и на хадж.

— Доколкото знам, на хадж се ходи, когато човек е изпълнил всичките си задължения, устроил е живота си и чак тогава потегля.

— Не, Тайбе ханом — контрира мама леля — това е оправданието на мнозина, които не могат да си позволят да отидат. Иначе свекърът на Махбубе, който е учен и духовник и издържа сто семинаристи, казва, че човек трябва да ходи на хадж винаги щом финансовото му състояние позволява.

Мама цвърчеше като диво седефче^[11] върху огън. Много добре познавах това нейно състояние, обземаше я, когато не знаеше какво да отговори. Не след дълго се досети:

— Не, мила зълво, чичото по бащина линия на нашата снаха е много по-голям учен и твърди, че отиването в Мека си има условия и изисквания и не става току-така. Седемте съседи от лявата и седемте от дясната ви страна не могат да си го позволят, какво остава за вас, дето синът ти е без работа.

— Кой е без работа? Баща му искаше да му отвори дюкян, но той не пожела, не му харесвало да е занаятчия и искал да учи, да стане лекар. Мъжът на Махбубе, дето е с образование, смята, че е много талантлив, и ни накара да обещаем, че няма да закачаме детето, докато се готви за приемните изпити.

Мама отвори уста да каже нещо, но аз я изпреварих, за да променя темата. Опасявах се, че ако това заяждане продължи, сватбата ще се превърне в бойно поле:

— Лельо, Махбубе в кой месец е? Дояжда ли й се нещо специално?

— Не, само първите два месеца. Да не чуе дявол, вече се чувства много добре, лекарят дори й разреши да пътува.

— А моят ме посъветва много да не ходя, освен това не мога да се навеждам, да стоя права.

— Ами не стой, леленце, първите месеци трябва много да внимаваш. Ти си слабичка. Милата ми тя, май не се грижат за теб, както си му е редът. В първите месеци не давах на Махбубе да мръдне, всеки божи ден й готвех, каквото й се доядеше, и й го изпращах. Това е дълг на всяка майка. Я ми кажи, правят ли ти аш-е шоле галамкар^[12]?

Леля ми не мирясваше, затова бързо отвърнах:

— Да, лельо, непрекъснато ми изпращат, но нямам апетит. Нищо не мога да преглътна.

— Не, миличка, явно не ти готвят както трябва. Аз ще ти сготвя нещо, което много ти се яде, че пръстите да си оближеш.

От гняв мама бе станала червена като цвекло и тъкмо да отвърне, Парвин ханом я извика да сервират на мъжете. Отдъхнах си, като се отдалечи. Леля също притихна като угаснал вулкан. Известно време се оглеждаше наоколо и кимаше на някои от гостенките, сетне отново се сети за мен:

— Да не ти е уроки, леленце, много си се разхубавила! Да знаеш, че ще имаш момче. Я ми кажи, доволна ли си от мъжа си? Ние на този принц не сме му видели очите, нали те омъжиха на бърза ръка, като че ли се страхуваха да не го изпуснат. Действително ли не беше за изпускане?

— Ами, какво да ти кажа, лельо, не е лош. Родителите му трябваше да заминат за Мека. Нямаха време и затова искаха да уредят нещата и да заминат спокойни, затова бързаха.

— Ама как така без никакво проучване? Чух, че едва на подписването си го видяла, вярно ли е?

— Да, но го видях на снимка.

— Оле, леленце! Кой се омъжва за снимка? Искаш да кажеш, че по снимката си разбрала, че това е мъжът на живота ти? Вече и в Гом не омъжват така момичетата! Ето нашата Махбубе например, свекър й е ахунд, ама не от тези псевдоахунди, а много уважаван духовник, по-благочестив от всички в Гом. Обаче, когато дойдоха да й поискат ръката, той каза, че момчето и момичето могат да си говорят, докато се уверят, че се харесват, и чак тогава да дадат окончателен отговор. Махбубе разговаря поне пет пъти сам-сама с Мохсен хан, няколко пъти те ни каниха на гости, няколко пъти ние тях. При положение че цял Гом ги познава, нямаше нужда да разпитваме и да ги проучваме. Да не сме си намерили дъщерята на пътя, че да я даваме ей така на някой непознат!

— Не знам какво да кажа, лельо, всъщност братята ми настояваха, аз не исках много-много.

— Как са посмели, какво толкова им пречиш? Ама и майка ти е една, винаги е глезила синовете си. Махмуд не престава с молитвите, а Ахмад не го знае къде е.

— Не се оплаквам, лельо. Такава ми била съдбата. Хамид е добър човек и семейството му е добро, много са внимателни към мен.

— Финансово как са?

— Не са зле, нищо не ми липсва.

— Какво работят?

— Имат печатница, половината е на баща му. Хамид също работи там.

— Обича ли те? Добре ли ви е заедно? Разбираш какво имам предвид, нали?

Замислих се. Никога не се бях питала дали го обичам и дали той ме обича. Разбира се, не бях безразлична към него — общо взето, беше симпатичен и привлекателен. Дори баща ми, дето го виждаше рядко, го обичаше. Но между нас я нямаше любовта, която изпитвах към Саид. Дори съпружеските ни отношения бяха по-скоро по задължение, отколкото по любов.

— Какво стана, леленце, защо се замисли? В края на краищата, обичаш ли го, или не?

— Как да ти кажа, лельо, Хамид е добър човек, разреши ми да уча, да правя каквото искам, няма нищо против да ходя на кино, на гости, на разходка…

— Ако се развяваш по улиците, кога ще приготвиш обяд, вечеря?

— Ох, лельо, време колкото искаш, пък и според Хамид вечерята и обядът не са от значение. Дори и цяла седмица само хляб и сирене да му слагам да яде, нищо няма да каже, много е непридирчив.

— Ама това е нечувано — непридирчив мъж! Какви ги приказваш, притеснително е.

— Ама защо?

— Виж какво, моето момиче, господ още не е създал непридирчив мъж. Явно нещо не е наред — иска да те ангажира, за да не разбереш за плановете му, или е толкова влюбен в теб, че не може нищо да ти откаже. Ама и това е невъзможно. Или ако е възможно, ще е за кратко. След време всичко ще се изясни.

— Така ли?

— На мен мъжете са ми ясни, ето съпругът на нашата Махбубе например е благочестив, съвременен, влюбен е в нея. Откакто разбра, че е бременна, я глези като малко дете — ама очите му на четири, следи я къде отива, откъде се връща. Между нас да си остане, ама понякога, разбрал недоразбрал, й прави сцени. Обича я, не може без малко ревност. И твоичкият сигурно малко те ревнува, нали?

Хамид и ревност! И то спрямо мен. Убедена бях, че е опериран от това чувство. Дори да му кажех, че искам да го напусна, щеше да се зарадва, защото за него брачният живот беше бреме, окови на ръцете и краката. Въпреки че беше свободен да прави каквото си ще: когато иска — да се прибира, когато иска — да не се прибира. Аз нито веднъж не посмях да се оплача от самотата си денем и нощем, а той непрекъснато се жалваше от семейните окови. Може би все пак ангажирах част от ума му и ако ме нямаше, той щеше да се посвети изцяло на целите си. Не, Хамид никога не ме ревнуваше. Докато тези мисли се стрелкаха като светкавици в главата ми, мярнах Фати и й извиках:

— Миличка, ела събери чиниите от масата, че мама ще сервира вечерята! Кажи й, че ей сега идвам да подправя салатите.

И така се измъкнах от леля си, която като безмилостно огледало отразяваше живота ми. Почувствах се необяснимо притеснена.

* * *

С началото на есента състоянието ми се подобри, постепенно коремът ми наедря. Записах се в единайсети клас във вечерното. Следобед отивах пеша, сутрин дръпвах пердетата, сядах на слънце, което стигаше до средата на стаята, отпусках крака, ядях лавашака^[13], което леля ми бе изпратила, и учех. Знаех, че после няма да имам време.

* * *

Един ден Хамид дойде в десет сутринта, което безкрайно ме изненада. От две вечери не се беше прибирал. Помислих си, че е болен. Или пък се беше притеснил за мен?

— Какво се е случило, че се прибираш по това време?

— Ако искаш, мога и да си тръгна? — засмя се той.

— Не, но се притесних. Добре ли си?

— Да, добре съм. Обадиха ми се, че ще дойдат да ни прекарат телефон. Нямаше как да се свържа с теб, пък знам, че и пари нямаш, затова се наложи да дойда.

— Телефон! Наистина ли? Искаш да ми прекарат телефон? Боже, колко хубаво!

— Нима не знаеше? Отдавна съм дал парите.

— Откъде да знам? Не споделяш с мен. Но ще бъде чудесно, че ще мога да си говоря с всички.

— А, не, Масум ханом, няма да стане. Телефонът е за спешни случаи, не е за клюкарене и женски брътвежи. На мен ми е необходим телефон за неотложна връзка и линията трябва да е свободна, защото повече ще ме търсят отвън. И помни, не давай номера на никого!

— Какво означава това, че мама и татко не могат да ми се обаждат ли? Виж ти, а аз си помислих, че господинът се е загрижил за мен и затова прокарва телефон, че предвид състоянието ми иска поне да се осведомява как съм, като го няма вкъщи. И ако изведнъж започнат болките, да мога да се обадя на някого.

— Е, престани! Не се разстройвай, разбира се, при спешни случаи можеш да го използваш. Имах предвид да не стоиш по двайсет и четири часа на телефона и линията непрекъснато да е заета.

— Изключено! А и с кого да говоря? Приятелка нямам, нашите нямат телефон, трябва да се обаждат от Парвин ханом, остават само майка ти и сестрите ти.

— Не, не! Да не вземеш да им дадеш номера? Тогава денонощно ще ме проверяват.

Все пак ни прекараха телефона и връзката ми с външния свят, която бе прекъсната поради напредналата ми бременност и студената зима, се възобнови. Всеки ден се обаждах на Парвин ханом. Тя често викаше и мама, ако не бе заета, и разговаряхме, а ако Фати беше вкъщи, си говорех с нея. Майката на Хамид също в края на краищата разбра за телефона и с много увещания измъкна от мен номера. Не можех да й призная, че не съм й го давала по нареждане на сина й. След това тя се обаждаше поне по два пъти на ден. Постепенно установих по кое време ни търси и не вдигах. Срам ме беше непрекъснато да я лъжа, че Хамид спи, че е излязъл да купи нещо, че е в банята или в тоалетната.

* * *

В полунощ посред зима изживях първия шок от родилните болки. Ужас и паника обхванаха цялото ми същество. Как да съобщя на Хамид? В главата ми бе каша. Трябваше да се овладея. Помъчих се да си спомня какво ми бе казал лекарят. Стегнах се. Трябваше да си отбележа на какъв интервал са болките и после да издиря Хамид. Единственият телефонен номер, който имах, беше на работното му място и макар да бях сигурна, че по това време на нощта не е там, го набрах. Естествено, никой не вдигна. Нямах номерата на приятелите му. Той със странна педантичност много внимаваше да не записва никъде номера или адреси и се стараеше да ги запомня. Обясняваше, че така се чувства по-спокоен. Нямаше начин, трябваше да звънна у Парвин ханом. Отначало ми бе неудобно да ги будя толкова късно нощем, но смазващата сила на болката премахна всички колебания. Набрах номера и чух сигнала, но никакъв отговор. И тя, и мъжът й имаха дълбок сън. Заболя ме ръката да стискам слушалката и я оставих. Беше два през нощта и аз гледах втренчено секундната стрелка. Болките вече бяха почти на равни интервали, но не както си ги представях. С всеки миг уплахата ми нарастваше. Хрумна ми да се обадя на свекърва си, но какво да й кажа? Как да й съобщя, че Хамид не си е вкъщи, като няколко часа преди това й казах, че си е дошъл, но е отишъл да види баба си. После и на него заръчах, когато ми се обади незнайно откъде, да й звънне и да не забрави да спомене, че е бил при баба. Ако сега й признаех, че не се е прибирал, свекърва ми щеше да се побърка от притеснение, а и на мен щеше да се скара. Щеше да вземе да тръгне по улиците и по болниците да го търси. Глупави мисли изпълниха ума ми, крачех напред-назад из стаята, прихванала с двете си ръце корема. Толкова бях разстроена, че ми прилоша. Щом ме свиеха болките, замръзвах намясто. Отначало внимавах да не вдигам шум, но после се сетих, че ако викам, никой няма да ме чуе. Биби беше почти глуха и имаше спокоен сън, а дори да я събудех, с нищо не можеше да ми помогне. Сетих се за разказа на леля как мъжът на Махбубе се въртял около нея, когато тя започнала да ражда, какви мили думи мълвял, колко бил объркан. Обзе ме ненавист и омраза, животът и смъртта както на мен, така и на това дете нямаха значение за Хамид. Погледнах часовника, беше три и половина. Отново звъннах на Парвин ханом и известно време задържах слушалката, но никаква полза. Помислих да се облека и по някакъв начин да се довлека до главната улица. Все щеше да се намери кола, която да ме откара в болницата. Извадих си куфара, който бях приготвила преди десет дни за мен и бебето. Изсипах цялото му съдържание и затърсих списъка, който ми бе написал лекарят на Мансуре. Отново сгънах и прибрах всичко обратно и го затворих. На няколко пъти болките ме присвиваха, но според мен интервалите бяха различни. Излегнах се на кревата, помислих си, че някъде греша и трябва да се стегна. Вперих поглед в часовника, беше четири и двайсет. Когато отново се сепнах от болка, беше шест и половина сутринта. Явно болките бяха утихнали и аз бях заспала. Отново ме обзе безпокойство. Бързо отидох до телефона и звъннах на Парвин ханом, твърдо решена да не пускам слушалката, докато някой не вдигне. Сигналът прозвуча около дванайсет пъти, преди отсреща да чуя сънения й глас: „Да“. Тогава не издържах и простенах:

— Парвин ханом, помогни ми, раждам!

— Божичко, жива да не бях! Отивай в болница, отивай, ние идваме!

— Как да отида с целия този багаж!

— Ама Хамид няма ли го?

— Няма го, снощи не се прибра. Сто пъти ти звънях от снощи досега, слава на бога, че детето още не се е родило.

— Ти се приготви, ние ей сега идваме. Отивам да взема майка ти. Ти се облечи!

След този разговор се поуспокоих, при все че болките се засилиха. Въпреки всичко лекарят в болницата заключи, че има още време. Мама хвана ръцете ми в своите:

— Всяка молитва, която родилката изрече, щом започнат болките, се сбъдва. Помоли се бог да ти опрости греховете.

Греховете? Та какви грехове имах аз! Единственият ми грях беше, че някога обичах един човек, но това бе най-хубавият спомен в живота ми, който не желаех за нищо на света да се заличи.

Минаваше обяд, а детето още не се раждаше. Биеха ми непрекъснато инжекции, даваха ми лекарства, но напразно. Всеки път щом влезеше в стаята, Парвин ханом неизменно повтаряше, колкото да каже нещо:

— Уф, къде може да е Хамид? Да взема да се обадя на техните, може пък да знаят нещо.

— Не, недей! — възпирах я с пъшкане и стонове. — Когато дойде, ще звънне на майка си.

— Как така, нима майка му не трябва да дойде да види какво се случва със снаха й и внучето й! Ама че безхаберие! — възкликна мама, сипейки ядни пръски.

Нейното мърморене усилваше напрежението ми. Някъде към четири следобед притеснението на мама пролича още повече по изражението й. Зад вратата се чуваше гласът на татко:

— Къде е този лекар? Как така са го осведомили по телефона за състоянието й? Той трябва да е до нея.

— А къде, за бога, са акушерките — от сутринта досега детето ми се разкъсва от болки! Направете нещо! — викаше мама.

От време на време губех съзнание от болка, нямах сили дори да стена. Парвин ханом бършеше потта от челото ми и успокояваше мама:

— Не плачете, ханом, така е при раждане, има болки.

— Не, ти не знаеш, аз съм била на поне сто раждания на роднини и близки. Сестра ми, лека й пръст, беше точно в това състояние, когато умря при раждане. Като гледам Масум, все едно виждам Марзие да лежи и да се превива.

Много странно, въпреки болките, съзнанието ми работеше отлично, прекрасно чувах всичко. Реших, че и аз съм пътник. Мама продължи да отбелязва приликите ми с Марзие, а аз започнах да се обезкуражавам и обезсилвам с всяка минута. Минаваше пет, когато дойде Хамид. Като го видях, сякаш намерих закрила и опора и енергията ми се увеличи. Наистина е странно, че най-близката и най-стабилна опора за жената в труден момент е съпругът й, колкото и да е невнимателен. Не забелязах кога са дошли майка му и сестрите му. В болницата стана шумно. Свекърва ми се скара на медицинската сестра:

— Къде е този лекар в края на краищата? Ще загубим бебето.

Стана ми ясно, че се безпокои за внучето си, не за мен.

— Боже, какъв панаир направиха! — възклика сестрата, когато дойде да ме прегледа и ме успокои: — Ханом, лекарят каза, че ще дойде, когато наближи времето.

Беше полунощ, вече нямах сили дори да дишам, преместиха ме в друга стая. От разговорите им разбрах, че има проблем с тоновете на бебето. Лекарят бързо сложи ръкавиците и кресна на сестрата, която не можеше да ми намери вената, но аз вече нищо не разбирах.

Събудих се в светла и чиста стая, мама седеше до главата ми и дремеше. Болката беше изчезнала, но в цялото си тяло усещах умора и слабост.

— Детето умря ли? — попитах.

— Леле… пепел ти на езика, да пази бог! Детето ти е момче, като слънце. Да знаеш колко се зарадвах, щом разбрах, че е момче, колко горда бях пред свекърва ти.

— Нали му няма нищо?

— Не, пази боже!

Когато отново отворих очи, Хамид бе в стаята.

— Честито! Беше трудно, нали? — усмихна ми се.

Сълзите неволно рукнаха от очите ми:

— По-трудното е, че бях сама.

Притисна главата ми към себе си и ме замилва по косите. Мъката и възмущението бяха забравени.

— Детето здраво ли е? — поинтересувах се.

— Да, само е малко дребничко.

— Колко килограма?

— Два и седемстотин.

— Преброи ли му пръстите, всичко наред ли е?

— Разбира се, че е наред! — изсмя се високо той.

— Защо тогава не ми го носят?

— Защото е в кувьоз, тъй като раждането беше тежко и продължително, го сложиха в кувьоз, за да регулират дишането му, но явно е голям немирник — и там маха с ръце и с крака и реве.

* * *

На другия ден се почувствах по-добре и ми донесоха детето. По лицето му имаше белези, обясниха ми, че са от форцепса. Благодарих на бога, че не го бяха увредили, но то плачеше непрекъснато и въобще не искаше да суче, чак ме изтощи. Следобед в стаята избухна спор, всеки виждаше детето различно. Свекърва ми каза, че прилича на Хамид, но мама бе убедена, че прилича на вуйчовците си.

— Я кажете сега, за име мислихте ли? — обърна се мама към Хамид. — Как ще го кръстите?

— То е ясно, Сиамак^[14]…

И погледна някак особено към баща си. Той се усмихна и кимна. Аз се стреснах, не бяхме обсъждали името на детето, а точно това не ми бе хрумвало и не беше в дългия ми списък от имена.

— Сиамак ли каза? Аз му бях измислила много хубави имена. Защо точно Сиамак?

— Що за име е Сиамак? — продължи мама. — Човек кръщава детето си на някои от светиите, та да му донесе късмет.

Татко й направи знак да мълчи и да не се меси.

— Сиамак е добре! — отсече Хамид сериозно и строго.

— И в училище ще му викат Сиах^[15]. На това беличко дете! — не се предаваше мама и ме погледна въпросително. — Детето трябва да се нарече на някой велик човек.

Свих рамене. Едва по-късно разбрах, че в техния кръг кръщават децата си с имена на истински комунисти.

* * *

След като ме изписаха от болницата, отидох при нашите. Останах там десет дни, докато постепенно се изправих на крака и се научих как да се грижа за детето. После се върнах у дома. Бебето бе здраво, но все плачеше и по цели нощи, чак до зори го люшках на ръце. Сутрин позадрямваше на пресекулки, но аз имах хиляди неща за вършене. Парвин ханом ме навестяваше почти всеки ден, а понякога и мама я придружаваше. Много ми помагаше, пазаруваше, тъй като не можех да излизам. Хамид не чувстваше никаква отговорност. Единствената промяна в неговата програма беше, че вечер, ако се прибере вкъщи, си вземаше възглавницата и завивките и отиваше да спи в гостната, а после все мърмореше, че спал лошо и че в тази къща вече няма спокойствие. На няколко пъти с Парвин ханом водихме детето на лекар, който ми обясни, че децата, извадени с форцепс или родени трудно, обикновено са нервни и неспокойни, но иначе нямат някакви особени проблеми. Друг лекар заключи, че може да е гладно и моето мляко да не му е достатъчно, и ме посъветва да го дохранвам. Умората, слабостта и недоспиването, непрекъснатият плач на сина ми и най-вече самотата засилваха моята потиснатост. Обвинявах се, че Хамид по моя вина няма желание да се прибира у дома. Изгубих увереност в себе си. Отбягвах всички, старите разочарования и провали се появиха с нова сила. Имах чувството, че за мен светът е свършил и никога няма да се освободя от тези тежки отговорности и от това бреме. Повечето пъти, заплачеше ли детето, и моите сълзи рукваха. Хамид не забелязваше нито мен, нито него, следваше своята денонощна програма. От четири месеца не бях излизала от къщи, освен за посещенията при лекаря.

— Бога ми, всички раждат, но никой не се изолира като теб в дома си! — упрекваше ме мама.

* * *

Със затоплянето на времето и когато малкият поотрасна, аз се почувствах по-добре. Вече ми бе дотегнала тази моя отпадналост и потиснатост. В един красив ден на месец май намерих сили и взех решение, казах си: „Трябва да се съвзема, аз съм майка и имам задължения пред това дете. Трябва да съм силна, да се изправя на крака и да отгледам детето си, което вече ме разпознава, здраво и радостно!“. Решението ми промени всичко, усетих в себе си радостта от живота. Синът ми сякаш разбра това и вече по-малко плачеше, дори понякога се усмихваше, като ме видеше, и протягаше ръчички към мен. В такива моменти забравях всякаква тъга. Все още не ме оставяше да спя по цели нощи, но аз вече бях свикнала и бях приела тази ситуация. Понякога сядах и го наблюдавах — всяко негово движение си имаше свой смисъл, малък свят, който тепърва откривах. С всеки изминал ден все повече укрепвах и все повече го обиквах. Майчината любов сякаш проникваше във всяка клетка на тялото ми. Всеки ден си казвах, че го обичам повече от предишния, че просто е невъзможно да обичаш някого толкова, но на другия ден отново откривах, че може да се обича повече. Вече не изпитвах желание да си говоря сама, говорех на него, четях му, а той ме гледаше с големите си умни очи и по тях разбирах кое стихотворение му харесва повече. Като му пеех песнички, пляскаше с ръчички. Следобед излизахме с количката и под короните на старите дървета кръстосвахме улиците в нашия квартал. Малкият обожаваше тези разходки. Фати все си намираше повод да дойде и да гушка Сиамак. Като излезе във ваканция, понякога оставаше да спи у нас. Нейното присъствие ми бе голяма подкрепа. Петъчните обеди у родителите на Хамид отново бяха възобновени. Въпреки че Сиамак не беше много контактно дете и не отиваше при всеки, семейството на Хамид го обожаваше и не приемаха никаква причина за отказ от тези обеди. Но най-красива, макар и безмълвна, бе връзката на ага джан със Сиамак. През изминалите две години татко беше идвал само три пъти у дома, а сега ни навестяваше по един-два пъти в седмицата, след като затвореше магазина. Отначало идваше под предлог, че ми носи мляко или храна за детето. После престана да си търси повод, пристигаше, поиграваше си със Сиамак и си тръгваше. Да, наистина, синът ми даде нов смисъл на моя живот. С него по-слабо усещах отсъствията на Хамид. Целият ми ден бе ангажиран с хранене, къпане, пеене на песнички, а и синът не ми позволяваше дори за миг да не му обръщам внимание. Това игриво малко дяволче искаше да му отдам доброволно всичките си мисли, чувства, любов. Изоставих изпитите и уроците. Развлечението ни през този период бе телевизорът, който бащата на Хамид подари на Сиамак.

* * *

В края на лятото заминахме за седмица на пътешествие с родителите на Хамид. Какво чудо! Колко приятна седмица! Хамид бе обезоръжен от майка си. Изтъкна й хиляди причини, за да не тръгнем, но нито една не бе приета. За първи път отивах на Каспийско море. Бях очарована и запленена като малко дете. Заковах се намясто, щом зърнах цялата тази красота и зеленина, а най-вече ревящите вълни. С часове можех да стоя край брега, да съзерцавам морето и да се наслаждавам на прекрасната гледка. Явно мястото се хареса и на Сиамак. Хвърли се директно в обятията на баща си и не пожела да дойде при мен. Само когато огладнееше, идваше да го нахраня, но и тогава стискаше ръката на баща си в своите ръчички. Родителите на Хамид бяха във възторг от поведението на детето. Зарадвана, свекърва ми веднъж дяволито ми прошепна:

— Видя ли? Мислиш ли, че Хамид ще го зареже с лека ръка и да се занимава с онези неща? Хайде сега, побързай и му тикни в ръцете и второто. Благодаря ти, боже!

Хамид бе взел една сламена шапка и с нея се мъчехме да пазим Сиамак и нежната му кожа от слънчевите лъчи, но аз бях изгоряла. Един ден забелязах, че майката на Хамид му шушне нещо, а той на няколко пъти се извърна и ме погледна. Пооправих се, от много време бях забравила за кърпата и чадора. Е, съблюдавах благоприлично облекло, но този ден роклята ми бе от тънък плат, с къс ръкав и отворена яка. Въпреки че на фона на банските костюми, с които бяха облечени жените наоколо, облеклото ми изглеждаше скромно, за мен бе твърде дръзко. Помислих си, че той има право, бях станала много безочлива.

— Какво каза майка ти? — попитах го обезпокоена, когато дойде при мен.

— Нищо!

— Как така нищо, аз видях, че ти каза нещо по мой адрес, искам да знам защо е недоволна от мен!

— Ей, че си… ама наистина тази приказка за снахата и свекървата са ти я набили здраво в главата! Не е недоволна, защо си толкова черногледа?

— Тогава ми кажи какво е.

— Нищо, каза, че сега, като си изгоряла на слънцето, си станала още по-хубава и тем подобни.

— Наистина ли? А ти какво й отвърна?

— Аз ли? Че какво да й кажа?

— Ами какво е твоето мнение за мен?

Хвърли ми ироничен и преценяващ поглед от глава до пети и се засмя:

— Права е, много си се разхубавила, от ден на ден все по-хубава ставаш.

Изпитах особена радост в сърцето си, несъзнателно се усмихнах. Тези комплименти много ми се понравиха. За първи път открито ми се възхищаваше.

— Какво говориш! От слънцето е, иначе съм много бледа. Помниш ли, че миналата година ми заяви, че съм като болна.

— Е, не точно като болна, по-скоро приличаше на дете, но сега като понапълня и доби малко тен от това слънце, косите и очите ти станаха по-бляскави и светли. С една дума, превърна се в истинска красавица…

Седмицата бе от най-прекрасните в моя живот. Споменът за тези топли слънчеви дни направи поносими много от студените тъмни нощи.

* * *

Моят Сиамак бе умно, много палаво, неспокойно и красиво дете, или поне така изглеждаше в моите очи.

— Според една чужда поговорка всяка майка на света има едно-единствено хубаво дете! — присмиваше ми се Хамид.

Сиамак проходи много рано и с откъслечни думи изказваше какво иска. Откакто проходи, не спираше нито за миг. Ако не получеше нещо, го докопваше със сила, а ако не успееше, пищеше. През цялото време бях на негово разположение и се стараех да изпълнявам всичките му прищевки. Противно на предвижданията на свекърва ми детето не успя да върже Хамид към семейния живот. След една година отново се замислих да уча, но детето не ме оставяше. Сиамак бе на две години, когато най-после взех изпитите за единадесети клас. От завършването на средното ми образование и постигането на моята мечта ме делеше само година. Но след няколко месеца с ужас разбрах, че отново съм бременна. Знаех, че Хамид въобще няма да се зарадва на тази новина, но не си представях да реагира с такава ненавист и гняв. Вдигна страшен скандал защо не си пия хапчетата редовно и колкото и да му обяснявах, че не ми понасят, че от тях се чувствам зле, още повече се вбеси:

— Не е вярно, дължи се на глупавия ти манталитет. Всички пият хапчета, как така само на теб не ти понасят! Признай, че ти харесва да си инкубатор. Втълпили са ти го в главата и ти си го приела за свое задължение. Мислиш си, че като раждаш всяка година по едно дете, ще ме вържеш и ще ме накараш да се откажа от борбата.

— Не е вярно, да не би много да си се грижил и да си отделял време за това дете? Страх те е, че след второто ще си принуден да отделяш повече време? Всъщност кога те е било грижа за къщата, жена ти и детето ти, та сега да се притесняваш, че с второто бебе задълженията ти ще се увеличат?

— Съществуването ви ме връзва, задушавате ме, пък и нямам нерви второ да ми реве. Затова, докато е още рано, вземи генерално решение по въпроса.

— Какво точно?

— Иди и направи аборт, имам познат лекар.

— Значи да убия детето си? Дете като Сиамак?

— Престани с глупостите, че ме вбесяваш. Какво дете? Още е само няколко клетки, един ембрион. Наричаш го дете, сякаш стои пред нас на четири крака и съществува.

— Ами, ако наистина съществува, то е човешко същество с душа.

— Кой те научи на тези врели-некипели, бабите в Гом ли?

— Няма да си убия детето! — извиках гневно и през сълзи. — То е и твое, как ти дава сърце?

— Права си, вината е моя, въобще не бива да те докосвам, но дори веднъж в годината да го правя, ти пак ще забременееш. Повече няма да повторя тази грешка, заклевам се! А ти си троши главата и прави каквото искаш, но те предупреждавам, не разчитай на мен, не очаквай нищо!

— Да не би сега да разчитам, какво толкова си направил за мен? Кое задължение си изпълнил, че да очаквам друго?

— При всяко положение, считай, че ме няма!

Този път не оставих нещата на случайността, а подготвих всичко отрано. Парвин ханом прехвърли една жица от телефона си в къщата на мама, за да мога лесно да се свързвам, а не като миналия път да изпадам в паника. За щастие раждането започна към края на лятото, когато училищата бяха още във ваканция. Решихме през последните две седмици Фати да е у нас, че ако се наложи да отида в болница, Сиамак да не остава сам. Всичко беше приготвено за бебето, въпреки че нямаше много за приготвяне, защото можех да използвам нещата от Сиамак. Мама все подпитваше:

— Ама Хамид няма ли го? Защо толкова се притесняваш?

— Програмата му не е ясна, понякога вечер остава в печатницата. Много пъти се налага неочаквано да заминава в командировка.

* * *

Този път, за разлика от предния, раждането мина благополучно и по план. Щом разбрах, че трябва да разчитам само на себе си, нагласих всичко точно и ясно. Престанах да се страхувам и разстройвам. Както се и очакваше, когато започнаха болките, Хамид не беше до мен. Дори два дни след раждането още не бе разбрал. Мама беше бясна:

— Какво означава това? Имаме традиции и обичаи. По време на раждане съпругът трябва да е до жена си, да я подкрепя, да я окуражава. А твоя никакъв го няма.

— Остави, майко, не се занимавай! Така е по-добре, и той си има хиляди грижи и задължения.

Колко по-силна и по-опитна бях от предишния път! Раждането бе естествено, въпреки че болките бяха много силни и отново продължиха дълго, но когато бебето се роди, бях в съзнание и щом го чух да изплаква, ме обхвана странно чувство.

— Честито пухкаво момченце! — каза лекарката.

Вече не ми бе нужно време, за да се появи майчинското ми чувство. То беше във всяка клетка на тялото ми. Този път и около детето нямаше нищо необичайно. Плачът му не ме объркваше, кашлицата и кихането му не ме плашеха. Не се дразнех от проплакванията му посред нощ. Естествено, малкият бе по-спокоен и по-кротък от Сиамак. Поведението на детето ми беше отражение на моето състояние по време на раждането му. След изписването се прибрах направо вкъщи. Така бе по-добре за децата и още отначало се заех със своите задължения: къщната работа, чистенето, гледането на две деца, всяко със своите потребности и неразбираем език. Знаех, че от Хамид не мога да очаквам нищо, той беше намерил извинението, което търсеше от години: обяви ме за виновна за случилото се, освободи се от малкото задължения, които му бяха останали, и ги прехвърли на мен. Държеше се, сякаш му бях задължена. Вечер рядко се прибираше, спеше отделно и странеше от нас. На мен пък гордостта не ми позволяваше да го моля за нещо, а и знаех, че няма смисъл. В този период най-голямата ми грижа бе Сиамак. Той не беше дете, което би простило, че съм му довела съперник. Щом прекрачих прага на дома с бебето на ръце, сякаш извърших най-голямото предателство спрямо него. Въобще не ме доближи, избяга и се скри зад леглото. Подадох бебето на Фати и отидох при него, с много молби и увещания най-накрая го взех в прегръдките си, прошепнах му колко го обичам и му подарих колата, която бях купила преди това. Обясних му, че я е донесъл малкият му брат. Той ме погледна недоверчиво и с неохота се съгласи да се доближи и погледне бебето. Обаче тактиката ми не проработи. От ден на ден Сиамак ставаше все по-нервен и раздразнителен, спря да говори или използваше неправилно думите и ги разместваше, при положение че от двегодишен говореше почти идеално и много добре изразяваше желанията си. Започна да се напикава, а от година ходеше без пелени, сега се принудих отново да му слагам. Стана толкова тъжен и унил, че като го погледнех, сърцето ми се свиваше. Изглежда, крехките му раменца на тригодишен не можеха да издържат товара на мъката му. Педиатърката ме посъветва да избягвам да прегръщам бебето пред него и да го включвам в грижите по малкия. Но как? Нямаше кой да се занимава със Сиамак, докато кърмех бебето. Доближеше ли бебето, се държеше грубо, какво оставаше да ми помага. С очите си виждах как линее всеки изминал ден, но сама не можех да запълня празнотата, която той чувстваше в живота си. Отчаяно се нуждаеше от баща си.

Месеците отминаваха, а ние още не бяхме избрали име за детето.

— Този нехаен баща ще даде ли най-сетне име на това дете? — попита мама един ден, когато дойде у нас заедно с Парвин ханом. — Защо ти не направиш нещо по въпроса? Горкото детенце… Хората вдигат пиршества, когато дават име на децата си. Съветват се, гледат си по Корана, по Хафез и така нататък, за да изберат най-подходящото име, а на вас не ви пука!

— Още не е късно.

— Как да не е късно! Скоро ще навърши четиридесет дни, все пак трябва да му викаш някак. Докога ще му казваш „бебчо“?

— Не му казвам „бебчо“!

— А как?

— Саид… — казах, без да искам.

Парвин ханом впи в мен пронизващ поглед и в очите й проблеснаха сълзи.

— Добре, не е лошо, хубаво име е, отива си със Сиамак — каза мама, без да съзнава какво говори.

След един час, когато кърмех бебето в спалнята, Парвин ханом дойде и седна до мен:

— Не прави това!

— Кое?

— Не кръщавай детето си Саид!

— Защо? Не е ли хубаво име?

— Не се прави на дръж ми шапката, знаеш какво се опитвам да ти кажа. Защо искаш отново да си навлечеш куп неприятности?

— Не знам, може би просто искам в този студен дом да произнасям поне едно познато име. Не можеш да си представиш колко съм самотна и каква нужда имам от обич! О, ако в тази къща имаше поне мъничко любов, нямаше и да се сетя за името му.

— Но ако го сториш, щом произнесеш името, ще се сещаш за него и животът ти ще стане още по-труден.

— Знам.

— Тогава го наречи другояче.

След няколко дни се възползвах от един изключителен случай и попитах Хамид:

— Възнамеряваш ли да извадиш акт за раждане на това дете? Трябва да го наречем все някак? Въобще мислил ли си по този въпрос?

— Разбира се, ще го кръстим Рузбех.

Знаех кой е Рузбех. Без значение беше дали е бил герой, или предател, за нищо на света нямаше да се съглася детето ми да носи това име. Детето ми трябваше да носи свое име и със своята личност да придаде значение на това име.

— Изключено! Този път няма да дам на детето си името на някои от твоите идоли. Искам детето ми да има име, което да ми е приятно да произнасям, а не когато го чуе, всеки да се сеща за покойник или за мъченическа смърт.

— Покойник ли? Та той е герой и пример за саможертва и съпротива.

— Чудесно, но аз не желая синът ми да бъде символ на саможертва и съпротива, а да има обикновен и щастлив живот.

— Ама наистина си невежа, нямаш никаква представа от ценностите на революцията и истинското геройство по пътя на свободата. Само за себе си мислиш.

— За бога, престани, повече нямам нерви за твоите измислици. Да, невежа съм и съм егоистка. Мисля само за себе си и децата си, защото никой друг не мисли за нас. А и ти нали заяви, че няма да имаш нищо общо с това дете? Сега, като трябва да му дадем име, изведнъж се сети, че си баща. Не, този път аз ще избера име и то е Масуд.

* * *

Сиамак беше на три години, а Масуд на осем месеца, когато Хамид изчезна. Разбира се, в началото не тълкувах по този начин заминаването му.

— Заминавам за една-две седмици с приятелите за Резайе — осведоми ме той.

— Резайе ли? Защо пък там? Ако минете през Табриз, ще се обадиш на сестра си Монир, нали?

— Не, разбира се, какви ги приказваш? Въобще не искам те да разбират къде съм.

— Но баща ти няма начин да не разбере от печатницата, че те няма.

— Да, това е проблемът, затова се наложи да му кажа, че отивам да преговарям с един човек, който притежава стари книги, част от които иска да продаде, а друга — препечата. Засега си взех десет дни отпуска, пък после ще видим.

— Значи не е ясно колко ще продължи пътуването ви?

— Не, и ти не вдигай много шум. Ако се наложи, може да се забавя, но е възможно да трае и по-малко от седмица.

— Защо, какво има там? С кого отиваш?

— Много си любопитна! Само разпитваш.

— Моля за извинение, няма значение с кого ще бъдете. Коя съм аз, че да се интересувам от вашата програма?

— Добре де, не се сърди, само не вдигай патърдия. Който и да пита, отговаряй, че съм в командировка, че имам служебен ангажимент. Внимавай най-вече с майка ми, за да не се тревожи напразно.

* * *

Първите три седмици минаха спокойно, бяхме свикнали с неговите отсъствия и не се сблъскахме с особени проблеми. Той ми остави пари за месец, а и аз имах малко заделени. След първия месец майка му и баща му започнаха да се безпокоят, но аз всеки път ги успокоявах, че имам новини от него, че се е обадил по телефона и ми е казал, че е добре, но работата му малко се е проточила, и други подобни лъжи.

* * *

В началото на месец юни изведнъж стана много топло и сред децата избухна епидемия като от холера. Въпреки усилията, които полагах, не успях да опазя синовете си, двамата се разболяха. Когато и Масуд вдигна лека температура и започна да повръща, не се обадих на никого да ми помогне, не можех все да безпокоя Парвин ханом. С големи мъки отидох на лекар и с двете деца, взех лекарствата, които предписа, и се прибрахме у дома. Вечерта състоянието им се влошаваше с минути. Повръщаха всяко лекарство, което им давах, температурата им се покачваше. Масуд беше по-зле, дишаше като врабче и коремчето и гърдичките му бързо-бързо се надигаха и спускаха. Устните на Сиамак бяха червени и той непрекъснато искаше да го водя до банята. Кръжах ту около единия, ту около другия, налагах челата им с мокри кърпи, но без резултат. Устните на Масуд побеляха и пресъхнаха. Спомних си думите на лекаря: „Децата бързо се дехидратират и могат да си отидат за миг от този свят“. Нещо ми подсказваше, че ако се забавя още малко, ще ги загубя. За няколко минути мозъкът ми отказа да работи. Погледнах часовника — наближаваше два и половина след полунощ. Не знаех какво да правя, гризях си ноктите и сълзите ми се стичаха по ръцете. Моите дечица, скъпите ми дечица, единственото, което имах на този свят, трябва да им помогна, трябва да съм силна. На кого да се обадя? Но докато дойде помощта, ще изгубя ценно време. Не можех да чакам. На улица „Тахт-е джамшид“ имаше педиатрична болница, трябваше да побързам. Нямах време дори за обличане. Навлякох им по едно клинче, грабнах колкото пари имах вкъщи и ги сложих в чантата си. Гушнах Масуд, хванах Сиамак за ръката и излязохме. На улицата нямаше жива душа, милият Сиамак беше само на три и половина, толкова трескав и отпаднал, че не можеше да ходи. Помъчих се да гушна и двамата, но с тежката чанта ми бе много трудно да ги нося. През няколко крачки трябваше да го пускам на земята. Невинните ми дечица дори нямаха сила да плачат. Имах чувството, че никога няма да се добера до края на уличката. Сиамак губеше съзнание, дърпах го за ръката, тътреше крачета. Чувствах, че главата ми ще се пръсне. Случеше ли се нещо с тях, щях да се самоубия. Това бе единствената логична мисъл в съзнанието ми. До мен спря кола, без да кажа и дума, отворих задната врата и се качих с децата, после промълвих:

— Педиатрията на „Тахт-е джамшид“. Моля ви, побързайте!

Шофьорът, улегнал мъж, ме погледна в огледалцето и попита:

— Какво е станало?

— Привечер им стана лошо, получиха разстройство, но сега състоянието им силно се влоши. За бога, моля ви, побързайте!

Сърцето ми биеше лудо, не можех да си поема дъх от притеснение. Колата се движеше бързо по пустите среднощни улици.

— Защо сте сама? Баща им къде е? Не можете сама да ги заведете в болницата.

— Напротив, мога. Свикнала съм, трябва да мога, иначе децата ми ще си отидат.

— Значи нямат баща?

— Не, нямат! — отвърнах и гневно извърнах глава.

Пред болницата мъжът изскочи от колата и взе на ръце Сиамак, а аз — Масуд, и влязохме вътре. Лекарят в спешното смръщи вежди, щом видя децата:

— Защо ги водите чак сега?

После грабна Масуд, който вече бе изгубил съзнание.

— Докторе, умолявам ви, направете нещо, спасете детето ми!

— Ще направим, каквото можем, а вие отидете на рецепцията и уредете нещата. Останалото е в божиите ръце.

Мъжът, който ни докара, ме гледаше тъжно и съчувствено и аз не сдържах сълзите си. Отпуснах се на една пейка, обхванах с две ръце главата си. Както плачех, погледът ми се спря на краката ми. Мале, бях по чехли! Затова се спъвах по улицата и аха да падна.

За да приемат децата, трябваха пари. Мъжът предложи да ми даде, но аз отказах. Дадох им всичко, което имах в чантата, като ги уверих, че рано сутринта ще донеса останалите. Служителката малко сънена, отначало изсумтя, но после отстъпи. Помолих мъжа да си тръгне и бързо се върнах в спешното. Върху болничните легла дечицата ми изглеждаха още по-малки и по-слаби. Сиамак беше на система, но на Масуд не можеха да му намерят вената. Бодяха тялото му, но детенцето ми беше в безсъзнание, не издаваше и звук. С всяко бодване все едно забиваха нож в сърцето ми. Бях запушила устата си с ръце, та плачът ми да не тревожи лекаря и сестрата. През завеса от сълзи наблюдавах бавната смърт на скъпото си същество. Не знам какво направих, че докторът усети присъствието ми и направи знак на сестрата да ме изведе. Тя сложи ръка на рамото ми и ме избута навън почти със сила, но любезно.

— За бога, кажете ми истината, много ли е зле?

— Състоянието му не е добро, но ако успеем да намерим вена и да му пуснем система, има надежда.

— Искате да кажете, че всичките тези сестри и лекарят не могат да намерят вената на едно дете?

— Ханом, вените на детето са много слаби, а след като е било с температура и се е обезводнило, става още по-трудно.

— Господи, какво да правя?

— Нищо, седнете тук и се молете.

С всеки удар на сърцето си прошепвах: „Господи!“. Но не можех да продължа и да кажа някаква молитва. Имах нужда от чист въздух, от открито пространство. Не можех да говоря с бог, без да гледам към небето. Излязох през някаква врата, прохладният утринен въздух погали лицето ми. Погледнах към небето, здрачът все още бе повече от светлината и се виждаха звезди. Облегнах се на стена, краката ми трепереха под тежестта на тялото. Вперих поглед в хоризонта и прошепнах: „Господи, не знам защо си ме изпратил на този свят? Винаги съм се старала да бъдеш доволен от мен, но ако ми отнемеш децата, няма да ми остане нищо, за което да съм ти благодарна. Не искам да богохулствам, но няма да е справедливо. Моля те, не ми ги отнемай! Остави ми ги!“. Не знам какво дърдорех, но бях убедена, че той ме разбира.

Върнах се в чакалнята и отворих вратата. Бяха включили системата в крака на Масуд и го бяха гипсирали.

— Боже, какво е станало?! Кракът му ли е счупен?

— Не, мила — усмихна се лекарят — гипсирахме го, за да не мърда.

— Сега по-добре ли ще е?

— Ще изчакаме.

Сновях от едното до другото легло, тихите стонове на Сиамак и помръдването на главата на Масуд ме обнадеждаваха. В осем и половина преместиха децата в отделението.

— Слава на бога — каза лекарят — опасността премина, но трябва много да внимаваме да не откачат системите.

Оказа се по-трудно да опазим системата на Сиамак.

Ханом джан, Парвин ханом и Фати нахлуха в стаята, а мама избухна в сълзи, като видя децата. Сиамак хленчеше и някой непрекъснато трябваше да му държи ръката, но Масуд още бе в безсъзнание. Един час по-късно дойде и ага джан и с такава мъка гледаше Сиамак, че сърцето ми се сви, а Сиамак, като го зърна, протегна ръце към него и заплака. След няколко минути се успокои и заспа, докато татко го галеше. Дойдоха и родителите на Хамид заедно с Маниже и Мансуре. Мама ги изгледа с укор и ги посрещна с враждебни погледи и злобни намеци и забележки. Наложи се да я смъмря с поглед, за да спре. Те и бездруго се чувстваха неловко. Мансуре, Фати, Парвин ханом и Маниже предложиха да останат с мен, но аз предпочетох Парвин ханом. Фати беше дете, Мансуре беше с малко дете, а с Маниже въобще не се разбирах.

С Парвин ханом през цялата нощ останахме будни. Тя държеше ръката на Сиамак в своята, а аз бях седнала по турски на леглото на Масуд и го бях гушнала така, че системата да не се извади от крака му, защото от следобед и той започна да става неспокоен.

* * *

След три тежки и изнурителни дни се прибрахме у дома. И тримата бяхме отслабнали, а аз от четири дни не бях спала. Зърнах се в огледалото, видях, че имам тъмни кръгове под очите, а бузите ми са хлътнали. Според Парвин ханом приличах на пушачка на опиум. Двете с Фати останаха при мен. Изкъпах децата, а после дълго стоях под душа, исках да отмия от себе си неприятностите от онези дни, но знаех, че споменът за тях ще ме съпровожда до смъртта ми. И никога нямаше да простя на Хамид за неговото отсъствие.

* * *

След две седмици животът ни се върна в обичайното си русло. Сиамак беше същото дяволче — инатлив и с гневни изблици. От известно време вече бе приел съществуването на Масуд и идваше да го гушкам, но не знам защо ми се струваше, че е разстроен. Масуд бе благ, усмихнат и се хвърляше в обятията на всички, не странеше от никого. С всеки изминал ден ставаше все по-сладък и обичлив. Обгръщаше врата ми с двете си ръчички и ме целуваше или ме захапваше с няколкото си зъбчета, сякаш ще ме изяде от силна обич. Този изблик на чувства ми доставяше наслада. Не помнех Сиамак някога да бе изразявал любовта си към мен — дори и когато бе съвсем малък, нещо го спираше. Как беше възможно две деца от едно семейство да са толкова различни?!

* * *

Изминаха два месеца от заминаването на Хамид, а от него ни вест, ни кост. Тъй като ме бе предупредил, не се тревожех, но майка му и баща му станаха неспокойни. Принудих се да излъжа, че се обаждал, че е добре и ме е информирал, че не е ясно колко време ще се забави.

— Каква е тази работа?! — избухна майка му. — Мъжо, отиди разбери къде са го изпратили от печатницата. И защо продължава толкова дълго?

Две седмици по-късно по телефона позвъни мъж:

— Извинете за безпокойството, но случайно да имате някаква вест от Шахрзад и Мехди?

— Шахрзад ли? Не. Вие кой сте?

— Аз съм брат й и много се безпокоим, защото заминаха за две седмици в Машхад, а вече два месеца и половина нямаме вест от тях. Майка ми е много притеснена, не мигва ни денем, ни нощем.

— В Машхад ли?

— Да, да не би да са отишли другаде?

— Не знам, мислех, че са в Резайе.

— Резайе ли? Какво общо има с Машхад?

Съжалих за думите си и смутено добавих:

— Не, не, обърках се, а вие откъде имате телефонния ми номер?

— Не се страхувайте, Шахрзад ми го даде и ми каза да го използвам само в краен случай и че това е единственият телефон, на който може да ми отговорят. Всъщност не е ли домът на Хамид Солтани?

— Да, така е, но аз нищо не знам.

— Добре, но ще ви помоля, в случай че научите нещо, да ми звъннете на този номер. Майка ми се е поболяла от мъка, нямаше да ви безпокоя, ако не се налагаше.

Малко по малко ме обзе тревога. Къде може да са отишли? Къде ли са, след като и един телефон не могат да завъртят и да успокоят семействата си. Може би за Хамид нямаше значение, че се тревожим, но не можех да си представя, че Шахрзад ще е толкова безотговорна. Дано не им се случило нещо. От доста време бях останала без пари — бях свършила тези, които ми остави Хамид, а спестените и малък заем от баща ми отидоха за болницата. Не исках да говоря със свекъра си и да стана причина той още повече да се притесни. Взех заем и от Парвин ханом, но и от него нищо не остана. Или Хамид не го беше грижа ние как живеем, или наистина им се бе случило нещо.

* * *

Минаха три месеца и вече нищо не можеше да успокои майка му, а и аз не бях в състояние да измислям нови лъжи, защото и с всеки изминал ден все повече и повече се тревожех. Майка му непрекъснато плачеше и нареждаше:

— Сигурна съм, че нещо е станало с детето ми, иначе щеше да ми се обади или да драсне два реда.

Стараеше се много да не говори, за да не се вълнувам, но знаех, че ме смята отговорна за случилото се. Никой не смееше да изрече на глас, че може би са арестувани.

— Дали да не съобщим в полицейското управление? — попита Маниже.

— Не, не! По-лошо ще стане! — извикахме в един глас уплашени аз и баща й и се спогледахме.

Майка й изведнъж започна да кълне и да проклина приятелите на Хамид.

— Масум джан, ти имаш ли адреса или телефонния номер на някой от приятелите му, който може да ни даде информация? — обърна се към мен свекърът ми.

— Не, мисля, че всички заедно са заминали. Преди известно време ми се обади един мъж и обясни, че е брат на Шахрзад. И той беше притеснен, търсеше сведения, но ме учуди — каза, че са в Машхад, а Хамид говореше за Резайе.

— Странно, може би да не са заедно, а са командировани на различни места.

— Командировани ли?

— Ами не знам, нещо такова.

После свекърът ми ме дръпна настрана и каза:

— Надявам се, че с никого не си споделила за отсъствието на Хамид.

— Обаче всички знаят, че е заминал.

— Да, но за това, че е изчезнал, нито дума на никого. Още е в Резайе, нещата са се проточили, но той непрекъснато поддържа връзка с теб. Не казвай, че нямаш сведения от него. Някой може да се усъмни. Аз отивам в Резайе да поразпитам тук-там, да разбера какво е станало. А между другото, ти пари имаш ли? Хамид остави ли ти достатъчно?

Наведох глава и отвърнах:

— Не, всичко дадох за болницата.

— Защо не ми поиска?

— Не исках да ви тревожа. Взех от нашите.

— Ех, лошо си сторила, трябваше да ми кажеш.

Извади пари и ми ги подаде:

— Хайде, побързай, върни си дълговете и кажи, че Хамид ги е изпратил.

Върна се след седмица уморен и разстроен, но без никакъв резултат. Със съпруга на дъщеря си Монир пребродили цял Азербайджан, чак до границата, но не открили никаква следа. Вече наистина се притесних, не ми беше хрумвало, че е възможно да се разтревожа за Хамид, още отначало ме бе отказал от подобни работи. Този път обаче бе различно. Беше изминало твърде много време и нещата бяха станали доста подозрителни и обезпокоителни.

* * *

Една вечер в полунощ в края на август се събудих от странен шум. Времето бе още топло, и всички прозорци бяха отворени. Заслушах се внимателно. От двора ни се чуваха неясни гласове. Уплашено започнах да се чудя — дали не е крадец? По това време бе изключено баба да е на двора. Погледнах часовника — минаваше три. Поех няколко пъти дълбоко въздух и се окуражих, после бавно и тихо приближих прозореца. На бледата лунна светлина успях да различа кола и трима мъже в нашия двор, които бързо пренасяха нещо. Понечих да извикам, но не можах и се завзирах в тъмнината. Постепенно ми стана ясно, че те не изнасяха, а внасяха някакви неща от колата в мазето. Не, явно не бяха крадци. Разбрах, че трябва да запазя тишина, или поне да се опитам. След десет минути приключиха, от мазето излезе четвърти човек и се присъедини към тях. Дори в мрака го разпознах, беше Хамид. Тихо избутаха колата на улицата, Хамид заключи вратата и се заизкачва по стълбите. Обхванаха ме странни и противоречиви чувства. Гняв и яд, примесени с необяснима радост, че се е върнал. Чувствах се като майка, намерила изгубеното си дете, която първо му зашлевява плесница, а после разплакана го притегля в обятията си. Постара се да отключи безшумно и влезе тихо. Прииска ми се да го потормозя, затова щом пристъпи да влезе, запалих лампата. Много се стресна и ме загледа уплашено, а след няколко минути каза изненадано:

— Бре, бре, колко топло посрещане!

— Да не би да си очаквал и посрещане? Това е прекалено! Къде беше през цялото време? Дори не си направи труда един телефон да завъртиш! Какво щеше да ти стане, ако бе изпратил бележка, писмо? Не ти ли хрумна, че ние тук умираме от тревога и безпокойство.

— Да, виждам колко ти е било мъчно за мен и колко си се безпокоила!

— Мен глупачката ме остави. За баща си и майка си не помисли ли, че животът им се скъси наполовина?

— Нали ти казах да не вдигаш патърдия и че може да се позабавим.

— Да, но за петнайсетина дни, не за четири месеца. Баща ти, бедният човечец, обиколи навсякъде. Помислих, че нещо ти се е случило.

— Обиколил ли? Къде е обикалял?

— Къде ли не: болници, морги, полицията!

— Полицията?!! — попита изплашено.

Дяволитостта се събуди в мен, прииска ми се да го поизмъча:

— Да, с брата на Шахрзад и роднини на приятелите ти и дори публикуваха снимките ви във вестниците.

Побеля като платно.

— Откачихте ли — да не се справите с нещо толкова просто! Направо ни довършихте! — каза ядосано и взе да си обува прашните обувки.

— Къде тръгна сега? Не се притеснявай, аз ще съобщя, че сте се върнали, и то не с празни ръце.

Гледаше ме с такова безпокойство и страх, че ме напуши смях.

— Какви ги приказваш? Искаш всички ни да убият ли? Тук вече не е безопасно, трябва да предупредя останалите. И да видим как ще се оправяме.

Отвори вратата, за да излезе, но аз го спрях:

— Недей, излъгах те, не сме съобщавали в полицията. Само баща ти ходи до Резайе и се върна без резултат.

Въздъхна облекчено и ми си сопна:

— Полудя ли? Щях да получа удар.

— Пада ти се… Защо само на нас да ни се скъсява животът?

Постлах му в гостната.

— Искам си моята стая, онази задната.

— Направих я на детска.

Още не бях довършила изречението си, а главата му едва докоснала възглавницата, и той заспа дълбоко, както си беше с прашните дрехи.

Бележки

[1] Мехди Ахаван Салес (1928–1990), с литературен псевдоним М. Омид, виден ирански поет, един от пионерите на шеер-е ноу („нова поезия“) в иранската поезия. — Б.пр. ↑

[2] Форуг Фаррохзад (1935–1967), една от най-влиятелните поетеси на ХХ век. — Б.пр. ↑

[3] Яхния от зелени зеленчуци с билки. — Б.пр. ↑

[4] Диалектно обръщение — „баба“. — Б.пр. ↑

[5] Букв. „Тъщо, здравей“. Обичай, при който в деня след сватбата младоженецът отива да поздрави майката на булката и да й благодари, че е отгледала такава дъщеря, а тъщата от своя страна му прави скъп подарък. — Б.пр. ↑

[6] Букв. „невинна, безгрешна, чиста, безукорна“ (перс.). — Б.пр. ↑

[7] „Слава на бога“, „Хвала на бога“ — междуметен израз, използван в мюсюлманските страни за възхвала на бога. Близко по произход и значение на християнското и юдейското „Алилуя“. — Б.пр. ↑

[8] Иранско ястие от ориз и ситно нарязани зеленища, което обикновено се сервира с риба. — Б.пр. ↑

[9] Яхния от месо, домати, леща, лук и лимон или лайм. Гарнира се с патладжан и обикновено се сервира с ориз. — Б.пр. ↑

[10] Вид иранска гъста зимна супа от реще (фиде), кашк (вид млечен продукт) и зеленища като магданоз, спанак, копър, пера от пресен лук, а понякога и кориандър, нахут, черен боб, леща, лук, брашно, сушена мента, чесън, олио, сол и черен пипер. — Б.пр. ↑

[11] В домовете за благоухание в специални мангали горели диво седефче и тамян. — Б.пр. ↑

[12] Иранска супа от ориз, грях, боб, леща, куркума, говеждо или агнешко. — Б.пр. ↑

[13] Плодово пюре, изсушено на тънки ленти. Широко използван начин по иранските села за консервиране на плодове за зимата. Питателна закуска, ароматна и с леко кисел вкус. Използва се и като добавка към супи и яхнии. — Б.пр. ↑

[14] Герой от епоса на Фердоуси „Шахнаме“; в иранската митология се свързва със значението „чернокос мъж“. — Б.пр. ↑

[15] Сиах (перс.) — черен. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Паринуш Сании Моята орис (2)

Метаданни

Данни

Моята орис

Информация

История

Сваляне / Връзки

Втора глава

Паринуш Сании
Моята орис (2)