Кол Бюканън
И се възправи сянка (1)

Блестящият път

Сякаш беше насред морето — тази равнина от трева, която се простираше до самия край на хоризонта и отвъд него. Накъдето и да погледнеше, небето изпълваше очите му. Високо горе двете луни бяха увиснали самотни сред яркото млечно сияние на деня. По-малката беше бяла, а по-голямата — бледосиня. И двете бяха обгърнати от мрак и с несъмнено сферична форма. Те напомняха на наблюдателя, че светът на Ерес също е чудовищна топка, която се търкаля в нищото, и че той самият се върти заедно с нея.

— Слава на Глупака, че днес няма вятър — отбеляза Кош, който седеше изправен върху седлото на любимия си боен зел. — Не бих изтърпял още едно изгаряне.

— Пито пък аз — отвърна Аш, като откъсна поглед от далечните луни и примигна, сякаш едва сега се завръщаше в света на хората.

Днес въздухът беше плътен и горещ и потрепваше над ниската трева, ширнала се между двете армии. От вълните топлина тъмната проблясваща маса неприятелски ездачи изглеждаше нереално близка.

Аш цъкна с език, когато неговият зел уплашено тръсна глава. Беше по-лош ездач от Кош, а зелът му беше млад и още неизпитан. Аш не му беше дал име. Предишното му яздитно животно, старата Аса, беше паднала, когато сърцето й се беше пръснало по време на последната схватка малко на изток от Кар. В онзи ден миризмата на изгоряло месо беше обгърнала полесражението като покров, докато враговете им яши изгаряха живи в раздухвания от вятъра пожар, който Аш и другарите му бяха запалили. По-късно, с покрито със сажди и набраздено от сълзи лице, той беше оплаквал мъртвия си зел не по-малко от другарите си, паднали в този ден.

Аш се наведе напред и погали врата на своя зел с облечената си в ръкавица ръка.

Погледни ги — опита се той да предаде мисълта си на животното, докато наблюдаваше застиналия неподвижно Кош и верния му зел. — Погледни колко горди изглеждат заедно.

Младият зел се изправи внезапно на задните си крака.

— Спокойно, момче — успокои го Аш, като продължаваше да милва мускулестия врат на животното и да приглажда грубата му козина, която беше напълно черна между белите ивици.

Зелът най-сетне започна да се успокоява, макар че все още пръхтеше уплашено.

Кожата на седлото изскърца, когато Аш се изправи върху него. Зад него Кош махна тапата на мях с вода и отпи продължително.

Отвори задъхано уста и я избърса.

— Бих предпочел нещо малко по-силно — оплака се той и многозначително не предложи на Аш да пийне.

Вместо това подхвърли меха на сина си — негов оръженосец — който стоеше бос до него.

— Още ли ми се сърдиш за това? — попита го Аш.

— Просто искам да кажа, че можеше да ми оставиш малко.

Аш изсумтя, наведе се и се изплю на земята между двамата. Стръковете праханова трева започнаха да пукат и пращят, докато поглъщаха внезапната влага. Навсякъде в равнината се чуваше същият звук за фон — наподобяваше шума на суров ориз, изсипван върху далечен дъсчен под, докато секретите, изхвърляни от двете армии, предизвикваха еднакви звуци в тревата под краката им.

Той погледна надясно, над главата на своя син и оръженосец Лин. Момчето беше потънало в обичайната си тиха вглъбеност. По протежението на тяхната линия други зелове се изправяха нервно на задните си крака и ездачите се опитваха да ги усмирят. Животните усещаха миризмата на бойните пантери на врага, донесена от случайните полъхвания на бриза. Хищниците бяха вързани на каишки в далечните редици, изправени срещу тях в това безименно място на Морето от вятър и трева.

Днес численото превъзходство не беше на страната на Народната революционна армия. Но тя никога не беше имала числено превъзходство и това не беше попречило на бойците й да се научат да печелят битки срещу неприятел, който разчита прекалено много на недоволни, събрани насила, войници, както и да установят йерархична структура в армията си според повелите на древния труд „Трактат за водене на война“. Днес, докато чакаха битката да започне, увереността на ветераните беше очевидна. Всички те знаеха, че това е голямото хвърляне на зара, и двете страни бяха се мобилизирали за този последен сблъсък.

Сред редиците се надигна вик. Генерал Ошьо, водач на Блестящия път, препускаше върху чисто черния си зел Чансър покрай редиците от мъже, които днес щяха да удържат левия фланг на централната формация. Той размахваше високо копието си, от което сред прахоляка, вдигнат от копитата на зела му, се вееше знаме. Върху плата беше избродирано изображение на Нинши, закрилницата на лишените от собственост. То плющеше и пукаше като пламък.

Ошьо яздеше с грациозната лекота на човек, излязъл сутринта да поязди за удоволствие и със самоувереността на останалите ветерани от фланга. Стратегията им за тази битка беше разумна и бе предложена от самия генерал Нисан, главния предводител на армията и герой от революцията. Бяха гласували за него с огромно мнозинство, когато през нощта бе проведено общото събрание на армията.

Основната част от войската щеше да играе ролята на примамка за повечето вражески атаки и с маневри по фланговете да оплете така предвидимите Лебедови криле на армията на владетелите. А накрая довършващият удар щеше да бъде нанесен от тежката кавалерия на фланга на генерал Шин — Черните звезди, които бяха скрити във високата трева на югозапад, точно зад позициите на Блестящия път. Когато и двата фланга на неприятеля бъдеха впримчени в схватката, тя щеше да премине бързо покрай тях и в настъпилото объркване да нападне центъра им отзад с надеждата да го разгроми като безброй пъти досега.

— Днес е денят, братя! — разпалено изрева генерал Ошьо. — Днес е денят!

Мъжете вдигаха копията си и крещяха, докато той минаваше край тях. Дори Аш, който не обичаше да показва ентусиазма си, усети прилив на гордост, докато войниците приветстваха генерала и размахваха юмруци. Синът му беше един от тях.

Когато генералът спря бойния си зел, около него се извиси стълб прах. Като в някакъв танц той обърна животното срещу далечните редици на неприятеля. При вида им зелът изпръхтя и размаха опашка. Ошьо и Чансър чакаха във възцарилата се тишина.

— В името на топките на Глупака, надявам се той да е прав — промърмори Кош и кимна към харизматичния им водач. — Време е да върнем тези момчета у дома, при майките им, не мислиш ли?

Въпросът едва ли се нуждаеше от отговор.

В редиците около тях даоджосите налагаха с камшиците си задниците на зеловете и крещяха на мъжете да стегнат строя, като им напомняха заповедите и най-важните задачи за предстоящата битка.

— Чух, че владетелите са предложили ковчеже с диаманти на всеки генерал, готов да обърне гръб на битката.

— Пфу! Кога не са се опитвали да ни купят? — Аш размаза една тревна муха върху врата си. — Днешният ден с нищо не е по-различен.

— Аха. Но днес е денят.

И двамата се засмяха. Смехът им беше дрезгав от дима на лулите и лагерните огньове от изминалата нощ.

Казаното от Аш беше истина. В ранните дни на революцията, когато Народната революционна армия не беше нищо повече от сбирщина, на която все още липсваха самоувереност, съгласуваност и каквито и да било победи, владетелите бяха предложили на всеки войник в нея малко състояние в необработени диаманти, ако дезертира и мине на тяхна страна.

Някои бяха преминали в редиците на владетелите — всъщност мнозина го бяха сторили. Но онези, които бяха отказали предложението и бяха останали да се бият въпреки невъзможното положение, в което бяха изпаднали, бяха открили неочаквана сила в общия си отказ да се продадат на онези, които притежаваха и експлоатираха всичко. В редиците им, където мнозина бяха деморализирани от глада, горчивите загуби и постоянната заплаха от залавяне и смърт, духът им се възроди и те започнаха да се чувстват като едно праведно братство. Това постави истинското начало на тяхната кауза. От този момент насетне те бавно, но сигурно започнаха да обръщат хода на събитията.

— Имам някакво усещане, че това е своеобразен край, не мислиш ли? — попита Кош.

— По един или друг начин — отвърна Аш и хвърли поглед към сина си.

Лин не осъзнаваше, че баща му го наблюдава. Момчето държеше изправен наръча резервни копия, а на гърба му висеше резервният щит от плетена ракита. Очите му бяха широко отворени от учудването, типично за четиринайсетгодишен младеж. В тъмните му зеници проблясваха отразените искрици слънчева светлина, а бялото на очите му беше кървясало от тежкото напиване предишната вечер. Момчето беше останало до късно край един от лагерните огньове, шегуваше се и пееше гърлено заедно с по-старите щитоносци от техния фланг.

Аш си помисли, че сега той изглежда доста по-различно от недохранения хлапак, който с препъване се появи в лагера им преди две години, след като бе избягал, за да се присъедини към баща си и неговия щитоносец. Босите ходила ма момчето бяха нарязани от пътуването, което би затруднило повечето зрели мъже.

И за какво го беше направил? За да получи любовта и уважението на баща си, който вече не можеше да понася да го вижда около себе си.

Аш внезапно усети как в гърдите му се разгоря болка — усещане за непреодолим срам. В този момент почувства нуждата да докосне сина си, да му вдъхне увереност с ръката си, както го беше сторил със зела преди няколко мига. Повдигна облечената си в ръкавица ръка от лъка на седлото и я протегна.

Лин вдигна очи. Аш погледна дебелите му вежди и чип нос. Той толкова му напомняше за майката на момчето и семейството й, което бе започнал да презира от дъното на душата си. Чертите му изобщо не приличаха на неговите.

Ръката му спря по средата на разстоянието между него и момчето и в продължение на няколко мига и двамата я гледаха втренчено, сякаш тя е нещото, което винаги е стояло между тях.

— Вода — промърмори Аш, макар да не беше жаден.

Без да каже нищо, момчето повдигна издутия мях.

Аш отпи от възтоплата застояла вода. Той я изжабурка в устата си, глътна малко и изплю останалото. На мястото, където падна водата, прахановата трева започна да съска и пропуква. Върна меха на Лин и се изправи на седлото, ядосан на себе си.

— Идват — обяви Кош.

— Виждам.

По цялата предна линия на неприятеля във въздуха започна да се издига завеса от прах. Яшите яздеха в тръс, запазвайки бойния си ред. Зад гърбовете на ездачите се вееха високи знамена с цветовете на съответните части и на тяхното командване, което сменяше мястото си. Зазвучаха рогове, вятърни кречетала стенеха, сякаш призоваваха мъртвите. Звуците се носеха бавно и ритмично над редиците на Народната революционна армия. Зелът на Аш изпръхтя и отново стана неспокоен.

Само в този фланг силите на владетелите наброяваха поне двайсет хиляди души — огромна маса, която се простираше надясно в маранята към далечния център на бойната линия. Черните им брони поглъщаха силната дневна светлина, върху шлемовете им се полюшваха високи пера. Слънчевите отблясъци искряха ослепително върху хилядите метални върхове сред праха, вдигнат от напредващата армия, а прахановата трева хрущеше под копитата на зеловете и се превръщаше във фин, подобен на талк, прашец.

Пред придвижващите се напред яши от ниската трева се издигаха облаци пеперуди и мухи, както и хиляди птици. Те се втурваха над главите на Народната революционна армия като огромна цвъртяща вълна от пляскащи криле. Бяха толкова много, че за момент въздухът се охлади под сенките им.

Под тях зеловете пръхтяха и въртяха очи, докато върху им се изсипваше градушка от пера и изпражнения. Лин вдигна плетения щит над главата си, за да се защити. И други по бойната линия сториха същото и изглеждаха така, сякаш се защитават от внезапен неприятелски огън. Откъм ветераните се разнесоха шеги и дори смях — твърде рядък звук преди начало на битка.

Аш избърса чело и огледа закалените мъже на Блестящия път. Сражаваше се в този фланг на армията повече от четири години и самият той вече беше ветеран на трийсет и една годишна възраст. Флангът наброяваше шест хиляди войници на зелове. Носеха прости кожени кепета, покриващи ушите им, около черните им лица бяха вързани бели кавалерийски шарфове, а очите им бяха защитени от слънцето с очила с дървени рамки. Бронираните жакети на мнозина отдавна бяха боядисани на бели ивици като зеловете, с които мъжете живееха и се сражаваха, и бяха украсени със зъбите на враговете им като талисмани за късмет. Надничайки с присвити очи иззад гърбовете на тези мъже, Аш успя да различи огромната извита линия на останалата част от армията — този грамаден сбор от военни части.

Зачуди се колко ли от тях ще се върнат при семействата си и стария си живот, ако победят днес. През годините кървавата и жестока революция се беше превърнала в начин на живот. Народната армия беше дом и семейство за всички тях. Как щяха да се откажат от свободата, която им даваше седлото, здравите връзки, които бяха изградили помежду си, опиянението от схватките, когато се завърнеха във фермите си и към нормалния си, обикновен живот, изпълнени с кошмари и спомени за далечни места?

Предположи, че той самият ще разбере. Ако спечелеха тук и двамата с Лин оцелееха, щяха да се завърнат в северните планини и селото им Аса, разположено високо в тях. Аш щеше да се прибере у дома, при съпругата си, която не беше виждал от години, и да се опита да забрави нещата, които бяха видели и вършили в името на каузата. Въпреки това този живот щеше да му липсва. Съдейки по много неща, той знаеше, че е по-добър в битките, отколкото в умението да се грижи за семейство.

Аш усещаше молитвения пояс, увит стегнато около корема му като ленен бандаж. Думите, написани с мастило върху него, се притискаха в потната му кожа. В него той носеше писмо от жена си, което беше получил само преди седмица. С думите, издълбани върху тънък лист кожа, отново го молеше да й прости.

— Татко — обади се синът му до него, когато неприятелят приближи.

Момчето беше вдигнало едно от копията, лицето му лъщеше от пот.

Аш го взе, както и щита. От лявата му страна синът на Кош също подаде копие и щит на баща си.

— Готов ли си? — попита Аш и в гласа му нямаше грубост.

Въпреки това момчето се намръщи. То се наведе и се изплю по същия начин, по който понякога правеше баща му.

— Ще издържа, ако това имаш предвид — зряло заяви той, но го каза с глас, в който все още липсваше увереността, която идва с годините. В тона му имаше гняв към вероятния намек, че може да побегне, победен от страха, и днес, както при първата си истинска битка.

— Знам, че ще го направиш. Просто питам дали си готов.

Челюстта на момчето се стегна. Погледът му омекна и то извърна очи.

— Стой отзад, близо до момчето на Кош. Не идвай при мен, освен ако ти направя знак, чу ли?

— Да, татко — отвърна Лин и зачака, примигвайки към него, сякаш очакваше още нещо.

Аш усети върху корема си хладното докосване на тънката кожа на писмото от съпругата си.

— Радвам се, че си тук, сине — чу се да казва и почувства как гърлото му се стяга след изричането на всяка дума. — С мен, искам да кажа.

Лин му се усмихна доволно.

— Да, татко.

Обърна се и Аш го наблюдаваше как се отдалечава от бойните редици заедно с други щитоносци. Синът на Кош се присъедини към Лин и го потупа по гърба — беше шегаджия като баща си.

Над горещата равнина проехтя тих тътен.

Яши атакуваха.

Аш сложи очилата си на очите и шарфа върху лицето си. Усещаше как земята под него трепери през костите и мускулите на зела му. Както и всеки друг мъж в строя, обърна поглед към генерал Ошьо. Генералът обаче не помръдваше.

— Сърцато — обърна се Аш към Кош.

Кош вдигна своя шарф. Някакво чувство за неловкост го накара да избегне погледа на Аш. Така или иначе, вероятно те никога повече нямаше да се сражават един до друг като другари, братя и луди глупци на революцията.

— И ти, приятелю — дойде приглушеният отговор на Кош. Двамата стиснаха по-здраво в юмруците си юздите на зеловете си, когато генерал Ошьо насочи върха на оръжието си към приближаващия враг. Аш сведе копието си.

Зелът на Ошьо скочи напред.

Като един мъжете от Блестящия път го последваха с рев.