Даниел Стийл
От пръв поглед (1)

1.

Гласът на пилота в самолета на „Алиталия“ от Милано до Париж събуди Тими от кратката й дрямка. Чувстваше се изтощена след трите седмици, прекарани в Ню Йорк, Лондон и Милано. Два пъти годишно — през февруари и октомври — правеше това поклонение до светите места на модата за изложенията на прет-а-порте. Тя беше основател, пътеводна светлина, главен дизайнер и управител на най-известната марка за мъжки и дамски готови облекла в Америка, с клонове в Европа.

Тими О’Нийл управляваше бизнеса си съвсем сама вече двайсет и три години. Сега, на четиридесет и осем, нейната модна империя включваше още детско облекло, мебели за дома, декорации, домашен текстил, а преди десет години добавиха и козметика — няколко марки парфюми, които бяха много добре приети и постигнаха светкавичен успех в държавите, където се продаваха. Името Тими О’Нийл беше световна марка и означаваше стил, класа и поразяващ успех.

Повече от две десетилетия светът на „Тими О“ беше символ на приказката на успеха. Сега Тими пътуваше към Париж, за да присъства на октомврийското дефиле на европейската си модна линия. Другите американски дизайнери хвърляха усилията си в седмицата на модата в Ню Йорк и отказваха авантюрата на европейското прет-а-порте. Тими беше единствената, която с безгранична енергия и хъс се впускаше и в двете изложения. След поредния моден маратон се чувстваше изтощена и самата мисъл за предстоящото в Париж я смазваше.

Тими О’Нийл, подобно на цар Мидас, превръщаше всичко, до което се докоснеше, в злато, а модният свят я смяташе за безгрешна. Дори в редките случаи, когато самата тя не беше особено доволна от сезона, или пък критиците бяха по-пестеливи с похвалите, колекциите й се продаваха със същия успех. Тими правеше добре всичко, с което се захванеше — претворяваше идеите си с перфекционизъм и неповторим шик. Беше безмилостна към себе си и в очакванията си, много повече от останалите. Имаше изключителната дарба отдалеч да предусеща с какво би искал да се облича светът, с какво да живее и на какво да ухае. Не само модните линии, но и парфюмите на марката бяха хит на пазара. Тя сама избираше ароматите и дизайна на опаковките. Малко бяха нещата, които можеше да се опрат на Тими О’Нийл. Самата тя признаваше, че в кухнята не се чувства така убедително, както в модата, макар че се справяше добре. Не обръщаше особено внимание и на дрехите, с които се обличаше. Предпочиташе нещо удобно, в повечето случаи от спортните колекции на марката.

За пътуването до Париж бе избрала джинси и тениска от последната си колекция, винтидж жакет от норки, който бе открила преди години в малко магазинче в Милано, и черни пантофки по неин дизайн. Носеше голяма черна чанта от крокодилска кожа на „Ермес“, с внушителни размери, а износеният й вид от многобройните пътувания през годините й придаваше допълнителен стил.

Пилотът съобщи, че се приземяват на летище „Шарл дьо Гол“ в Роаси, до Париж. Тими доволно изпъна напред крака — бе проспала почти целия кратък полет. Беше като изцедена от напрежението, работата и коктейлите в Милано. Дефилетата в Европа обикновено завършваха с безкрайни купони и безсънни нощи. На мястото до нея в салона първа класа седеше някакъв свещеник, който не отрони нито дума през целия полет и вероятно беше един от малкото, които не я познаваха и не носеха нещо от нейните колекции. Бяха си кимнали учтиво, когато се настаняваха, а десет минути по-късно, след като бе разтворила „Интернешънъл хералд трибюн“, за да прочете отзивите за модното дефиле, бе потънала в безпаметен сън.

Самолетът намали скоростта и тя надзърна през илюминатора. Мисълта за Париж я накара да се усмихне. Обърна се към двамата си асистенти, чиито места бяха през пътеката. Бяха я оставили да поспи. Всички се чувстваха смазани от стреса и напрежението през последните три седмици и с облекчение очакваха последната спирка от турнето.

Всички ревюта бяха важни, но тези в Париж винаги се отличаваха с особен заряд и динамика от начало до край. Милано беше светилището на модния свят, но тя най-много ценеше успехите си в Париж. Това бе любимият й град, мястото, където мечтите й се сбъднаха. Тими сънливо подаде на Дейвид и Джейд нахвърлените си записки. Дейвид работеше с нея от шест години, а Джейд — от дванайсет. Двамата я боготворяха — заради добротата и почтеността й, а също заради онова, което учеха от нея — и в лично, и в професионално отношение. Всичко у Тими беше вдъхновяващо — от гениалната й работа до деликатното й общуване с хората. Дейвид винаги казваше за нея, че сърцето й свети като морски фар в тъмнината и показва пътя на другите. А най-хубавото бе, че изобщо не осъзнаваше колко е изключителна. Всеки, който я познаваше, би се съгласил, че е удивително дружелюбна и скромна.

Имаше вроден усет към бизнеса, дарба да предусеща модните тенденции и не се колебаеше да експериментира. Не се страхуваше да посегне към новото, независимо от рисковете. Живееше на високи обороти, със замах. С времето се бе доказала като прекрасен работодател и приятел — Дейвид и Джейд знаеха това. Тими беше надежден партньор, всеотдаен работар, брилянтна, съзидателна, забавна, състрадателна, донякъде обсебваща, перфекционист до крайност. Бе вдигнала високо летвата на своята компетентност, постижения, креативност и лоялност.

Дейвид Голд бе започнал работа при нея веднага след дипломирането си от „Парсънс“ като надежден дизайнер. Тими обаче определи моделите му като безлични, повече класически и не съвсем актуални. Липсваше му перспективата, авангардността, които тя търсеше у асистентите си, но у него откри нещо съвсем различно и много полезно. Той имаше усет към гениални маркетингови идеи, беше изключително организиран и бдителен към детайлите, а заедно с това умееше да управлява огромен брой хора. Веднага го изтегли от дизайнерския екип и го назначи за свой асистент. Продължи да я придружава по ревюта два пъти годишно, но отговорностите му се разраснаха неимоверно за шестте години, в които бяха заедно. На трийсет и две той вече бе вицепрезидент, отговорен за маркетинга, и двамата обсъждаха всички изяви и рекламни кампании на фирмата. Заедно бяха лъснали имиджа на компанията до ослепителен блясък, брилянтен във всяко отношение.

И този път не правеше изключение — Дейвид бе поел голяма част от работата по ревютата в Ню Йорк и Европа. Тими винаги бе твърдяла, че на визитката му трябва да пише „магьосник“. Творческата енергия, която не му достигаше като дизайнер, избуяваше в идеите му за маркетинг, реклама и работа с хора по начин, непостижим дори за Тими. Тя никога не пестеше признания и похвали за другите. Харесваше и ценеше Дейвид, лично се бе погрижила да го вдигне на крака след заболяването му от хепатит преди четири години. Той пък се прекланяше пред нея като свой ментор и признаваше, че тя го е научила на всичко за модната индустрия, макар че според Тими ученикът отдавна бе надминал учителя. Съвместните усилия на екипа им жънеха огромен, заслужен успех.

Джейд Чин бе работила като заместник-редактор във „Вог“ и бе попаднала в полезрението на Тими по време на фотосесиите за списанието, на които тя винаги държеше лично да присъства. Също като нея Джейд беше перфекционист, маниак по детайлите и чудовищен работохолик — можеше да работи четиридесет и осем часа без да се оплаче. За пет години във „Вог“, тя се бе изкатерила по безкрайната служебна стълба до поста заместник-редактор срещу отчайващо ниско заплащане, една камара бонуси и нищожно признание. При Тими бе получила главозамайваща заплата и длъжността „личен асистент“. Въпреки възможностите през годините да се издигне в йерархията, Джейд бе избрала да си остане нейна лична асистентка, и така вече дванайсет години. Обичаше работата си с всичките й плюсове и минуси. С Дейвид се бяха сработили добре, с Тими бяха в пълен синхрон — проявяваше шесто чувство за желанията й, буквално четеше мислите й. Тими признаваше, че такъв асистент е мечтата на всяка работеща жена. Обмисляше и най-малките детайли, дори носеше в чантата си пакетчета от любимия чай на Тими, а чашите изникваха тайнствено, точно когато Тими най-много се нуждаеше от тях, също както обедите, вечерите, закуските, дрехите, които би искала да смени за предстоящото интервю, списъците с телефонни обаждания и постоянно променящите се срещи. Джейд помагаше на Тими да се движи във вярната посока и винаги да бъде във форма, грижеше се за всичко и осигуряваше гладкото й преминаване през ежедневието.

Тримата бяха забележителен екип. И както Тими обичаше да казва, Джейд и Дейвид й помагаха да изглежда добре и да се чувства още по-добре. Джейд я бе придружавала до Париж може би петдесетина пъти за дванайсет години, Дейвид — два пъти по-малко. Това бе любимият й град и макар че бизнесът й беше базиран в Ел Ей, при всеки удобен случай Тими с удоволствие отскачаше до Париж. Пътуването никога не й тежеше. Както всеки път, така и сега, след „адския месец“, както наричаше периода на турнетата, след последното ревю щеше да си даде почивка и да остане сама за два-три дни. После щеше да се присъедини към Джейд и Дейвид в Ню Йорк, за да разговаря с производствения отдел, да посети фабриката в Ню Джърси, да се срещне с рекламната агенция, за да обсъдят новата кампания.

Тими бе една от малкото, които упорито отказваха да преместят седалището на фирмата си в Ню Йорк. Предпочиташе Лос Анджелис. Животът там й харесваше, разпределяше го между крайбрежната си вила в Малибу и градската къща в Бел Еър. Нямаше никакво намерение да живее в пентхаус в Ню Йорк, да мръзне през зимата и да се тъпче в Хемптън през лятото. Обичаше живота си такъв, какъвто е, и беше убедена, че това напълно я устройва. Не можеше да се спори с успеха. А когато нещо й хрумнеше, мяташе се на самолета и заминаваше. Дейвид се бе опитал да я убеди да си купи собствен самолет, но тя упорито отхвърляше идеята.

Успехът не главозамая Тими през годините. Тя никога не забрави откъде бе тръгнала, шансът, който бе получила в кариерата си, нито кафенето, където бе работила като сервитьорка, и където нощем бе сътворила първите си модели с евтини, но оригинални материи, купени с бакшишите. След седем години (вече беше на двайсет и пет), дойде първият й пробив, когато една клиентка от „Барнис“ забеляза колко актуални, стилни и безупречно ушити бяха дрехите, които Тими предлагаше. Купи половин дузина от най-хубавите й модели, занесе ги в стария магазин „Барнис“ на Седемнайсета улица, дълго преди да се преместят по-надалеч от центъра, и те моментално станаха хит. След което поръча още двайсет и пет бройки, после — петдесет. Когато на следващата година поръчаха сто бройки, Тими напусна кафенето, нае един разнебитен склад в модния квартал на Ел Ей и дванайсетина момичета от дом за самотни майки като шивачки. Беше им предложила добри пари, което устройваше и тях, и нея. И така колелото се завъртя. На трийсет беше знаменитост, а осемнайсет години по-късно се бе издигнала до космически висоти. Въпреки някои тежки сътресения в живота си, продължаваше да се мисли за късметлийка. Най-вече в работата си.

Тими погледна през прозореца и се усмихна уморено. След не особено мекото кацане на летище „Шарл дьо Гол“, на терминала ги очакваха от ВИП службата. Както обикновено, възнамеряваше веднага да се залови за работа, още повече че сега нямаше проблем с часовата разлика. Беше планирала интервюта с журналисти, срещи с представители на текстилни предприятия, за да подбере тъканите за следващата зимна линия. Макар да беше октомври, вече се показваха колекциите пролет/лято, а тя работеше върху моделите за есента и зимата на следващата година. Винаги беше една година напред, с готови скици или поне с идеи.

— С кого имам среща днес следобед? — попита Тими, загледана навън в прекрасния слънчев октомврийски ден, истинско облекчение след петте дни неспирен дъжд в Милано. Есента в Париж закъсняваше, за нейно голямо удоволствие, въпреки че го харесваше и в дъждовно време. Понякога си мислеше, че може би, в някакъв минал живот е била французойка. Този град бе грабнал душата й от първото пристигане тук на двайсет и седем години, малко след големия й успех, когато беше дошла да купи материали. Едва след години, когато откри европейските клонове на компанията, бе показала моделите си на парижкото прет-а-порте — събитие, на което гледаше като на невероятно удоволствие и признание.

Това бе любов от пръв поглед. Всичко в Париж й харесваше: времето, архитектурата, хората, музеите, изкуството, ресторантите, парковете, улиците, църквите, светлината, небето. Спомни си първия път, когато взе такси, за да я откара по „Шанз Елизе“ до Триумфалната арка. Стъмваше се, градът потъваше в приказен сумрак, а тя беше толкова поразена, че се разплака. Летният бриз плавно развяваше огромното знаме, осветено от прожекторите. Завинаги съхрани страхопочитанието и възхищението си към този град. При всяко пристигане сърцето й биеше лудо. Нито веднъж не се отегчи, не загуби тръпката. Искаше й се някой ден да си купи тук жилище, но някак все отлагаше във времето. Отсядаше в един и същи апартамент на „Плаза Атене“, където с удоволствие й угаждаха като на разглезено дете. Обожаваше това и тъкмо по тази причина не си купи собствено жилище.

— Имаш среща с журналисти от „Вашингтон Поуст“ и „Ню Йорк Таймс“, а и с един от „Фигаро“ следобед — изстреля отговора си Джейд, после я погледна и се усмихна. Въпреки натрупаната умора, лицето й имаше онова особено парижко озарение. Всички знаеха за специалния й флирт с Париж.

— Познавам този поглед — подкачи я Джейд и Тими кимна, неимоверно щастлива. Винаги бе обичала французите и всичко в Париж. Понякога късно вечер, след уморителни делови вечери, се прибираше в стаята си в „Плаза Атене“ и заставаше до прозореца, загледана в седефено сивата светлина на нощното небе, или посрещаше изгрева в някое зимно… пролетно… лятно утро. Всеки път изживяването бе неповторимо.

Тими прокара пръсти през дългата си, гъста коса и я прибра назад, за да я върже. Не си направи труда да търси огледало, дори не я среса. Беше небрежна към външния си вид. Красива жена, но не и суетна. Повече я интересуваха моделите, които създаваше за другите. Тази липса на нарцисизъм беше част от нейното очарование. Когато работата я поглъщаше, изглеждаше като дългокрако, щръклесто дете, което се мотае по сцената и се прави на голяма. В същото време беше властна, притежаваше забележителен талант, всичко това съчетано с някаква невинност, с неосъзнаване на това коя е и колко е могъща. Истинската сила на Тими се криеше във вродената й дарба и неистов хъс. Енергията й беше повече от тази на електрическа централа и Джейд долови как турбината се завихря.

В Париж й предстоеше много работа. Пробите с моделите бяха насрочени за седем на следващата сутрин. После трябваше да отиде до текстилната фабрика, на три часа път с кола, за да се договори за платовете по неин дизайн. След това я очакваха още интервюта за колекциите, представянето на новия й парфюм, който вече беше световен хит. Всичко, до което Тими се докосваше, се превръщаше в злато и беше обречено на успех. Това беше валидно за бизнеса й. В личния й живот положението беше различно. Тази красива жена с буйна червена къдрава коса и огромни зелени очи изобщо не осъзнаваше колко поразително изглеждаше.

Приготвиха се да слизат от самолета. Дейвид взе огромната й чанта и изстена:

— Виждам, че пак си сложила топката за боулинг — пошегува се той и я накара да се разсмее.

Дейвид приличаше на модел, а Джейд беше безупречно облечена, за разлика от Тими. Някой би си помислил, че Джейд е дизайнерът, а Тими — асистентът, макар че изглеждаше зашеметяващо, когато се постараеше. Предпочиташе собствените си модели в комбинация с винтидж аксесоари, които бе събирала през годините, и някои екстравагантни индийски и старинни бижута, купувани от „Фред Лейтънс“ в Ню Йорк или на базари в Париж и Лондон. Нестандартното я привличаше и не се колебаеше да съчетава истинското с имитацията, при това го правеше с финес. Можеше да се появи с диамантена огърлица и тениска или с огромен винтидж пръстен на „Шанел“, пиринчени бижута от колекциите на Коко Шанел или Дайана Врийланд и дълъг вечерен тоалет. Тими О’Нийл беше поразителна красавица, но преди всичко имаше стил — небрежно-елегантен, „парцалив“, както самата тя обичаше да го определя. Всъщност много не се занимаваше със себе си, просто сутрин навличаше какво да е, но при нея винаги се получаваше. Джейд често си мислеше, че ако тя го направи, вероятно биха я пуснали да влезе в хотела само през задния вход.

На летището Дейвид бързо се ориентира към ВИП терминала и с облекчение стовари тежката чанта на Тими върху количката. В нея имаше какво ли не — бележници със записки, книга за четене, новия парфюм и един тон „боклуци“: ключове, червила, запалки, пепелник, който бе откраднала от бар „Харис“, или по-точно, който й бяха подарили, след като забелязаха, че се опитва да си го прибере, новата златна химикалка, подарена й наскоро от някого, и дузина сребърни моливи. Дейвид все се шегуваше, че със съдържанието на чантата й може да открие офис и да започне търговия. Всички тези вещи й бяха нужни и й даваха чувство за сигурност.

Последваха служителката до лентата, където Дейвид и Джейд очакваха една планина багаж. Авиокомпанията бе предупредена и цялата колекция, опакована в специални куфари, бе разтоварена първа. Дейвид бе уредил камион, който да ги откара в хотела. Тими отказа да тръгне и остана докрай, за да се увери, че нищо няма да бъде загубено. Това би било истинско бедствие. Докато чакаха, тя се отдалечи, за да запали цигара. Беше ги отказала за дълго, но след развода си — преди около единайсет години, отново пропуши.

Стоеше облегната на една стена и наблюдаваше хората, които я подминаваха. Тъй като бяха американци и пътуваха с цяла колекция дрехи, трябваше да минат през имиграционната служба и митнически контрол. Носеха документи, които показваха, че са освободени от мита и такси, макар че едва ли някой щеше да отваря куфарите. Бяха платили пет хиляди долара за свръхбагаж, както обикновено.

Тими пушеше и си мислеше за дългия път, който бе извървяла, за да се чувства в „Плаза Атене“ в Париж като у дома си. Никога не забравяше откъде е тръгнала и беше благодарна за добрия шанс, с който съдбата я беше срещнала. Пътят от малкото кафене в Ел Ей до Париж бе много, много дълъг. Минувачите не пропускаха да забележат огромната диамантена гривна на ръката й, която беше толкова натрапчива, че се чудеха дали не е фалшива. Тя несъзнателно свали ластика от опашката си и дългата й къдрава рижа коса се разстла по раменете й. Приличаше на младата Рита Хейуърт в цялото й великолепие. Тими изглеждаше много млада за възрастта си. Никой не предполагаше, че е на четиридесет и осем, даваха й най-много четиридесет. В нейния случай това не се дължеше на никакви специални грижи, просто гени и късмет. Наплискваше лицето си със студена вода, сресваше се, измиваше си зъбите и с това тоалетът й приключваше.

Докато се рееше в спомените си, Тими забеляза млада жена, която се бореше да свали чантите си от лентата за багажа. Жената носеше бебе в кенгуру, двегодишно момиченце с кукла в ръце се държеше за полата й, а момченце на около четири се инатеше за нещо и накрая избухна в сълзи. И майката, и момченцето изглеждаха притеснени. Тими забеляза, че малкото момиченце беше красиво облечено, а момченцето носеше морско костюмче с къси панталонки. Майката изглеждаше уморена, с усилие влачеше багажа, а детето продължаваше да плаче. Не правеше сцена, просто беше разстроено. Без много да му мисли Тими бръкна в джоба на жакета си, където винаги държеше по няколко близалки, за да не пуши, докато рисува. Извади две и се приближи към майката. Явно бяха французи. Въпреки страстта си към всичко френско, Тими знаеше едва няколко думи. Обикновено се справяше с жестове и усмивки, а шофьорите на такситата й помагаха на драго сърце. Този път беше сама. Успя да привлече вниманието на жената, показа й близалките без децата да ги видят и се усмихна с питащ, свенлив поглед.

— Oui? — попита тя.

Жената я разбра и се поколеба. Огледа внимателно Тими и тъкмо се канеше да откаже, когато децата се обърнаха. Със свободната си ръка Тими нежно погали момченцето по косата, която имаше същия цвят като нейния, или поне когато беше на неговите години. С времето бе станала бакъреночервеникава. Неговата беше по-скоро оранжева, като морков, по лицето имаше много лунички, също като нея в детството й. Момиченцето беше русо и синеоко, приличаше на майка си. Бебето нямаше коса и наблюдаваше сцената мълчаливо, със залъгалка в устата. Смучеше палеца си и явно сълзите на брат й не я притесняваха.

Жестът на Тими успокои момчето и то я зяпна ококорено, а жената кимна одобрително. Двете размениха усмивки. Тими подаде близалките на децата и й помогна да качи чантите на количката. Двете деца учтиво благодариха и семейството продължи по пътя си, а Тими ги проследи с поглед.

От хартиената лента на багажа им разбра, че пристигат от някакъв френски град. Момченцето се обърна и й помаха с дяволита усмивка, преди да изчезнат зад ъгъла, а майката й хвърли благодарен поглед. В този момент до нея изникнаха Дейвид и Джейд. Не бяха присъствали на разговора й, но не биха се изненадали. Тими имаше слабост към децата, но нямаше собствени. При всеки удобен случай ги заговаряше по летищата или в магазините, разбираше се с тях и успяваше да стопи разстоянието помежду им. Беше от хората, които обичат деца, и те сякаш го усещаха. Лесно влизаше в тона им, нещо необичайно за човек в нейното положение, с такава кариера и без собствено семейство. Винаги казваше, че е сама на света. Често подхвърляше пред Джейд, че някой ден може да си осинови дете, но така и не бе го направила.

Джейд също се притесняваше. Беше на трийсет и осем, а все още нямаше деца. Десет години от живота си бе посветила на женен мъж, докато най-накрая преди около година скъса с него, но оттогава не бе срещнала друг. Времето летеше. Тими бе спряла да мисли за това преди години. Вече се чувстваше прекалено стара, за да ражда. Осиновяването й допадаше като идея, но все оставаше само в сферата на мечтите й. Забавляваше я мисълта, че някога би могла да го направи, макар да не го бе споменавала от известно време. Според Дейвид това трябваше да се случи. Притесняваше се, че ще остане сама. Дори Тими не можеше да работи вечно. Или пък грешеше? Тя обичаше да казва, че ще работи поне докъм стотната си година.

Джейд пък намираше идеята Тими да осинови дете за доста глупава. Тими беше изтънчена, успяла жена, управляваше огромен конгломерат. Дори не можеше да си я представи с бебе. И двете смятаха това само за една далечна мечта. От време на време, в спокойните самотни вечери, Тими все още се връщаше към нея с болка в сърцето. Чувстваше се много по-самотна, отколкото й се искаше да признае, и представата, че ще бъде така до края на дните си, я депресираше. Не бе очаквала, че животът й ще се обърне така, но с годините много неща се промениха. Опитваше се да гледа философски и да се радва на онова, което й се случваше, без да мисли за самотата на старини. Никога не бе си представяла, че един ден ще се окаже с бляскава кариера, но без мъж и без деца.

Жил, парижкият й шофьор, ги чакаше отвън до изхода. Беше приятно да го видят и той им помаха, широко усмихнат. Както винаги, беше с цигара в уста, присвил едното си око, за да се предпази от виещата се струйка дим. Возеше Тими от десет години, през които се бе оженил и сдобил с три деца. Съпругата му беше заместник главен готвач в сладкарница на кораба „Крийон“ и двамата се справяха добре, с помощта на тъща му, която се грижеше за децата.

— Bonjour, мадам Тими! Vous avez fait bon voyage? Добре ли пътувахте?

Въпреки подчертания акцент, той говореше правилен английски и винаги с удоволствие работеше за нея. Тя пък се държеше приятелски и никога не проявяваше капризи. Многократно му се извиняваше, когато се налагаше да закъснява, макар това изобщо да не го безпокоеше. Жил обичаше работата си и хората, които срещаше. Когато караше клиенти като нея, се чувстваше важен. Харесваше му да впечатлява колегите си. Тими беше щедра с бакшишите и за всяка Коледа му изпращаше костюм. Тъкмо затова той бе един от най-добре облечените шофьори не само в „Плаза Атене“. Винаги имаше подаръци и за съпругата и децата. Допадаше му и страстта й към Париж и всичко френско. Беше истинско удоволствие да бъде в нейната компания. Докато приятно си разговаряха, двете се настаниха в колата, а Дейвид се качи в камиона с целия багаж. Това не влизаше в задълженията на вицепрезидента по маркетинг, но той искаше да се увери, че нищо няма да се загуби по пътя.

— Как са Соланж и децата? — учтиво попита Тими.

— Много добре. Много големи — отвърна той широко усмихнат, с все още присвити очи, а Джейд свали стъклото с видимо неодобрение. Тими нямаше нищо против, дори самата тя си запали цигара. Във Франция винаги пропушваше, може би защото всички го правеха. — Догодина имаме още едно бебе — щастливо обяви той.

Щеше да е четвърто по ред. Няколко пъти той бе търсил съвета й в какво да инвестира. Двамата със съпругата му притежаваха собствена къща извън града и живееха добре заедно с овдовялата майка на Соланж. Тими обичаше да знае повече за хората, които работеха за нея. Винаги бе харесвала Жил.

— А при вас добре е? — попита той и й хвърли поглед в огледалото за обратно виждане, докато ловко се справяше с трафика на излизане от Роаси. Винаги я бе намирал за красива и секси. Той нямаше предразсъдъци за възрастта на жените както мъжете в Щатите. Според него една жена на четиридесет и осем си беше млада, особено ако изглеждаше като нея.

— Всичко е наред — доволно отвърна тя. — Следващата седмица ще направим ревюто за готовите облекла. Може би ще ми остане малко време да обиколя магазините този уикенд.

Надяваше се, че до петък ще приключат с подготовката и ще успее да отдели ден-два за себе си, да се разходи по антикварните магазини и да хвърли око на парижките бутици. Обичаше да е запозната с най-новите модни тенденции тук и да наблюдава конкуренцията. Освен всичко друго в Париж, обичаше да се разхожда по бреговете на Сена, да обикаля по сергиите на букинистите, които продаваха стари книги, и просто да попива от атмосферата на града. Обичаше да ходи и на църква. Жил винаги я водеше на по-закътани местенца, които не би открила сама и които не съществуваха в пътеводителите на града. Забавляваше се наравно с нея. Харесваше му да показва града на човек, който го обича, познава и оценява.

Тими вече бе предупредила Джейд и Дейвид, че след като подготовката приключи, могат да разполагат с времето си през уикенда. И двамата искаха да пътуват за Лондон, за да се видят с приятели. Дейвид бе споменал и нещо за Прага. Те не споделяха нейната страст по Париж. За уикенда не бяха насрочили срещи, нито интервюта, и се очакваше дотогава всички проби да са приключили. Шивачките, изпратени от Тими, щяха да се захванат с някои поправки, а последните детайли щяха да прегледат заедно и тримата в понеделник. Ревюто беше във вторник и още същата вечер Джейд и Дейвид заминаваха за Ню Йорк. Тими плануваше да остане сама за два дни след ревюто, ако успееше да прибави и уикенда, това би било допълнителен бонус и щедра награда за усиления труд през последните три седмици. Колкото и да не искаше да си признае, вече се чувстваше уморена.

Двамата с Жил приятно си побъбриха по пътя за Париж, а Джейд мълчаливо си преглеждаше записките. Остави няколко съобщения на телефона в офиса им в Лос Анджелис и още няколко в Ню Йорк. Първото интервю бе насрочено за два и половина, така че Тими щеше да разполага с малко време да се организира и да събере мислите си. На влизане в Париж движението беше доста натоварено и към един часа пристигнаха на „Авеню Монтен“. В мига, в който съзря „Плаза Атене“, Тими грейна. Тук се чувстваше като във втори роден дом. Харесваше го заради стилната обстановка, заради хората, заради изисканото обслужване и заради традицията да се среща за обяд с приятели в „Де реле“.

— В Париж винаги изглеждате щастлива — отбеляза Жил, докато й отваряше вратата.

Пиколото я позна и се усмихна, като докосна шапката си.

— Добре дошла отново, мадам О’Нийл — поздрави я той, докато Джейд организираше пренасянето на ръчния им багаж. Зад тях спря камионът с Дейвид и останалия багаж.

Един от заместник-управителите я посрещна и придружи до апартамента й, а през това време Джейд смирено раздаваше бакшиши и обясняваше на Жил в колко часа да ги вземе. В Париж Тими обичаше вечер да се прибира късно — отсядаше в малки бистра, където никой не я познаваше и където можеше да хапне обикновена френска храна. Още като изкачи стъпалата и влезе през въртящата се врата в стилно обзаведеното фоайе, усети погледите върху себе си. Тук вниманието, което привличаше, не я притесняваше като на други места. Не обичаше суматохата, която създаваше с присъствието си, но в „Плаза Атене“ се долавяше искрена топлота, която отново я накара да се усмихне сърдечно. През последните петнайсет години винаги отсядаше в един и същ апартамент. Холът и спалнята имаха високи, красиви френски прозорци, покрити с трептящи сатенени завеси. Мебелите бяха в стила на малко френско шато, с позлатени орнаменти, които се повтаряха в огледалата и полилеите във всяка стая. Имаше и баня с вана, в която обичаше да остава с часове. Любимите й шоколади и плодове вече я очакваха на масата, заедно с огромна ваза цветя от управителя на хотела. Тук винаги се грижеха за нея като за специален приятел и въпреки предстоящото напрежение, Тими се вълнуваше, че ще остане цяла седмица. Десетте дни в Париж щяха да възстановят силите й и да й доставят истинска, несравнима радост.

Заместник-управителят кимна дружелюбно, остави ключовете на бюрото и излезе. Тими свали жакета от норки, метна го на големия, тапициран с кадифе стол, и прегледа съобщенията. Вече се бяха натрупали десет, имаше и четири от офиса. Партньорите от текстилната индустрия бяха потвърдили срещите, а едно от интервютата беше отложено за следващия ден. Докато си приказваха с Джейд, пристигна румсървис с поднос с кана чай. От мига на пристигането й знаеха от какво има нужда — „Ърл Грей“ с любимите й бисквити. Направо неустоимо.

— Изглеждаш щастлива — отбеляза Дейвид, показал глава на вратата.

Джейд посочи на пиколото къде да остави багажа. В „Плаза Атене“ всичко работеше като швейцарски часовник. Тими се бе опънала доволна на канапето в хола и с крака на масичката, похапваше бисквити. Тениската, сините джинси и буйната червена коса й придаваха момичешки вид.

— Толкова е хубаво, че съм тук — въздъхна тя с истинско облекчение за първи път от седмици.

— Интересно дали във вторник ще мислиш същото — подкачи я Дейвид. Добре знаеше с какво предстои да се справят — всевъзможни проблеми с моделите, с осветлението и озвучаването, с неравности по модната пътека — всичките обичайни разправии, които ги преследваха по време на всички ревюта. Но точно сега хич не я беше грижа, просто беше щастлива. — Наистина е време да си купиш местенце в Париж, щом толкова много го обичаш.

— Знам. Но тук ме глезят. Едва ли ще постигна това на друго място. — Тя показа с ръка цветята, чая, бисквитите, голямото сребърно плато с шоколади и елегантната обстановка. — Чувствам се като цирк „Елоаз“ в „Плаза Атене“.

— Добре, Елоаз, имаш един час да се преоблечеш, ако изобщо имаш такова намерение — важно я подкани Джейд. — Записани са две последователни интервюта, почивка, после заседание. Искаш ли да поръчам обяд?

Тими поклати глава. Чаят и бисквитите й бяха напълно достатъчни засега. Хранеше се по малко и беше слаба като манекенките си. На времето й бяха предложили работа като модел, но отказа. Още тогава много повече й харесваше да прави дрехи за моделите, а не просто да ги разхожда.

— Ще се преоблека — заяви Тими, погледна часовника си и отпи глътка чай.

Трябваше да се обади в Лос Анджелис на Зак — мъжът, с когото имаше връзка в момента. Струваше й се глупаво да го буди — в Ел Ей беше четири сутринта. Зак бе изкопчил обещанието й да му звънне веднага щом пристигне. Искаше да се увери, че всичко е наред, което я трогна. Рядко проявяваше такава загриженост, но понякога се случваше да я изненада с подобен жест на внимание.

Знаеше, че още й е обиден, задето не пожела да го вземе на това пътуване. Държа се като дете — очакваше от нея да го обсипва с внимание и да го забавлява, затова се цупи седмици наред преди заминаването й. Не можеше да повярва, че през цялото време ще работи. Но не си струваше и целия път от Лос Анджелис, за да бъдат заедно два-три дни в Париж, което можеше и да не се осъществи, ако изникнеше проблем. Чудеше се какъв ли ефект щеше да има обаждането й — дали нямаше да нажежи отношенията им още повече, или щеше поне малко да го умилостиви. Трудно бе да се каже. Можеше да изчака до късния следобед, но тогава сигурно ще й се ядоса, че не го е направила по-рано, а можеше и да му звънне набързо още сега, да му изпрати целувки и да го остави да спи.

Преди да замине бе останала с впечатлението, че въпреки нестабилната им връзка, той живееше с мисълта, че е негов дълг да я придружава и забавлява, докато тя работи. Нейното виждане по въпроса беше различно и това се превърна в ябълката на раздора. Когато мъже като него излизаха с жени като нея ролите се разменяха, но това нито й харесваше, нито го намираше за нормално, макар вече няколко години да участваше в подобен театър. Мъже като Зак бяха единствената й алтернатива на самотата. Осъзнаваше слабите места на една такава връзка, още повече че той се държеше незряло, безотговорно и напълно егоцентрично.

Бракът й бе продължил само пет години. След развода, през последните единайсет години бе имала цяла серия мъже като Зак. Запълваше времето си с безкрайни часове работа, посветени на изграждането на една цяла империя, и резултатът наистина беше внушителен. Животът й не предполагаше сериозна връзка, вече бе убедена, че това не е за нея. Тими винаги бе твърдяла, че жени с нейното положение не привличат мъже на същото ниво, с подобно благосъстояние и интереси. Жени като нея привличаха като магнит мъже, които предпочитаха да бъдат отглеждани. Беше убедена, че мъжете с възможности на нейната възраст се стремят към жени два пъти по-млади от нея, които даваха мило и драго да станат техни съпруги или поне любовници. Нагаждаха се към ролята на украшения, която им предлагаха, ставаха послушни, мили момичета и се радваха, че ги показват тук-там като трофеи. През последните единайсет години не се появи нито един успял мъж на подходяща възраст, така че изборът й се свеждаше между достойната самота и несериозните връзки с мъже като Зак, обикновено по-млади от нея. Все пак имаше късмет, че разликата бе само няколко години, защото много по-младите биха я карали да се чувства абсурдно и биха я отегчавали до сълзи. Проблемът не беше толкова до възрастта, колкото до това, че никой не беше влюбен — нито тя, нито те.

Мъжете, с които излизаше, често бяха актьори или случайни модели, писатели, художници — хора от аристократичните среди, обикновено посредствени. Повечето от тях нямаха нейните успехи, нито работеха усърдно колкото нея. Бяха красиви — нарцистични, разглезени, фалшиво мили, поне в началото, впечатлени от кариерата й, от която често я ревнуваха. Наслаждаваха се на облагите, които получаваха от нея. Във всички тези връзки тя само даваше, а те само взимаха, но любов нямаше. След няколко месеца отношенията се разпадаха от само себе си и те се разделяха по взаимно съгласие. Тези полувръзки се опитваха да запълнят самотните й нощи и дни, бяха нейният антидот на самотата. Вечно имаше колебания дали да се задоволи с някоя несъвършена връзка, или храбро да чака в самота с надеждата, че точният човек най-после ще се появи в живота й. Често обаче смелостта не й достигаше. И това даваше шанс на някой като Зак, макар че тези връзки я караха да се чувства още по-самотна. В отплата им помагаше в кариерата, водеше ги по разни събития, но рядко канеше някой от тях в къщата си в Малибу за почивните дни.

В годините след развода всъщност не бе търсила друг мъж. Беше приела статута си на самотна разведена жена и се бе примирила с това, но понякога мъжката компания й липсваше — да флиртува, да се забавлява, да се чувства поласкана. На четиридесет и осем още не беше готова да се откаже завинаги. А онзи, истинският, можеше и никога да не се появи. Добре знаеше какво може да очаква от мъже като Зак, но засега нямаше друг избор. Зак беше приятен и тя го харесваше, поне докато не започна да й прави сцени, че не я придружава в Европа. Имаше някаква наглост в настояването му и това я отблъсна. Дори не беше сигурна дали иска повече да се вижда с него. Подозираше, че това е краят на връзката. Всеки от тях двамата чувстваше, че получава по-малко, отколкото иска и заслужава. В една връзка настани ли се негодуванието, краят е близо. Все пак на няколко пъти след заминаването си му се обади, за да си остави една отворена вратичка, което я караше да се ядосва на самата себе си.

Зак беше на четиридесет и една, бивш актьор и модел. Беше се снимал в няколко реклами и се бе справил сравнително добре. Бяха се запознали на едно от интервютата за поредната рекламна кампания на „Тими О“ и започнаха да излизат, след като отхвърлиха неговата кандидатура. Изглежда се бе примирил с този факт, макар да се долавяше очакването му, че някой ден тя все пак ще го уреди. Понякога дори го подхвърляше и това я караше да изпитва неудобство.

Беше по момчешки непринуден и неустоимо красив. През уикендите се забавляваха в Малибу, макар че сексът никога не беше такъв, какъвто и двамата биха искали да бъде. С годините бе научила, че самовлюбените мъже не са най-добрите любовници. Прекалено се интересуваха от самите себе си, за разлика от самата нея. Тя не беше нито нарцистична, нито себична. Онези, които добре я познаваха, като Джейд и Дейвид, знаеха колко истински и добър човек е, което си беше рядко явление.

Зак никога не се беше женил — беше вечният ерген и не проявяваше никакъв интерес към семейство или деца. Просто искаше да се забавлява. Докато една връзка отговаряше на неговите критерии или обслужваше целите му, успяваше да се задържи в нея. Във връзката с Тими му допадаше публичността, с която се сдобиваше покрай нея, и той постоянно търсеше ситуации и възможности, които да облагодетелстват кариерата му. Пестеше усилията си. Разбира се, Тими бе работната пчеличка.

Такова беше положението и тя не хранеше никакви илюзии. Отношенията й с мъже като Зак никога не продължаваха повече от няколко месеца. Периодите на самота между връзките бяха много по-дълги. Изборът й бе ограничен и нито една възможност не й допадаше, но статуквото оставаше непроменено.

Надяваше се отношенията й със Зак да продължат поне до края на празниците, защото самотната Коледа щеше да е особено изпитание. Предпочиташе несъвършените мъже пред самотните празници и почивни дни, затова се примиряваше с неизбежните разочарования, освен ако не преминаваха границата на търпимост. Зак си имаше определена роля в живота й — партньор на повикване, въображаем любовник и приятел. Когато искаше, беше очарователен и обикновено прекарваха приятни моменти заедно. Не беше лошо момче, а и поне веднъж в седмицата топлеше леглото й, което хич не беше зле. Когато настъпеше неизбежният край, отново щеше да се наслади на самотата си и да се самозалъгва, че така й е по-добре. Този толкова често повтарян танц й бе до болка познат; дилемата на повечето самотни жени на нейната възраст. Даваше си сметка, че трябваше да стане истинско чудо, за да срещне истински мъж, който няма да се плаши от успеха и възрастта й, който няма да се възползва от нея и който би я обичал такава, каквато е. Отдавна не се бяха случвали чудеса в живота на Тими, а и тя беше престанала да ги очаква.

Вдигна телефона и набра номера в Ел Ей, Джейд излезе от стаята. През годините бе виждала мъже като Зак да идват при Тими и да си отиват. Мразеше ги заради това. Самата тя имаше подобни проблеми и добре познаваше неизбежните компромиси. За нея те бяха връзката с женен мъж, десет пропилени години и разбито сърце. Бе започнала да си мисли, че несериозните връзки са за предпочитане. Поне Тими нямаше илюзии. Не се влюбваше и това й спестяваше много след края. Щетите бяха ограничени, а сънищата — относително спокойни. Красиво лице, изваяно тяло, сговорчиво момче и поредните шест месеца с компания. Това вършеше чудесна работа, ако не искаш повече. Единствената грешка би била да си въобразиш, че може да излезе нещо. Но Тими беше наясно. Добре познаваше и играта, и породата.

Зак вдигна на второто позвъняване, явно току-що се събуждаше.

— Здравей, Зак — весело изчурулика тя. — Пристигнахме в Париж и ти се обаждам, както обещах. Сега продължавай да спиш. Ще ти звънна пак. — Тъкмо се канеше да затвори, когато чу гласа му. Когато лежеше или беше сънен, гласът му добиваше особен сексапил.

— Не, буден съм… как е в Париж? Без мен не струва, нали? — опита се да се пошегува неуспешно той, макар полузаспал.

Тими отново долови онази дразнеща нотка на неудовлетворение, но нямаше намерение да коментира това за стотен път.

— Така си е. Не струва — разсмя се тя при мисълта колко беше последователен. Това пътуване се беше превърнало в негова фикс идея. — По-добре заспивай сега. След час и аз тръгвам по работа.

— Да, да, знам. Все това повтаряш. Едва ли работиш през цялото време.

— Колкото и да не ти се вярва, точно това правя. Тези турнета са истинска мелачка. — Беше напълно откровена, макар че той явно се съмняваше. На него му изглеждаше просто забавление. Модели, партита, срещи с медиите, постоянна шумотевица в романтични европейски градове. Тъкмо по вкуса на Зак, само да го беше поканила. Тими обаче предпочете да не се занимава и с него, когато има толкова ангажименти на главата си.

— Поне можеше да ме наемеш като модел — мило я укори той и това я накара да се усмихне. Знаеше, че иска точно това, беше й съвсем ясен.

— Наемат модели само от Европа, Зак. Знаеш това. — Но той знаеше още, че тя би могла да се намеси и да уреди да го наемат. Тъкмо това го дразнеше. Можеше да му намери работа, дори да я създаде специално заради него. Тими обаче беше непреклонна — никога не смесваше бизнеса с удоволствието. Двамата просто се бяха забавлявали за известно време, което не предполагаше пътуване до Европа. Той пък имаше свои причини да смята, че тя му го дължеше. Според нея той очакваше прекалено много. — Освен това, скъпи — добави тя без излишни емоции, — вече си старичък за тази работа. Моделите са почти деца, някои са още тийнейджъри.

— Евросган — отсече той и отново я разсмя. Понякога имаше точни попадения.

— Прибирам се след две седмици, слава богу. Имам чувството, че е изминала цяла година. — Тими опита да смени темата.

— И на мен така ми се струва — каза по-топло той. Всъщност тя му липсваше много повече, отколкото бе очаквал. И въпреки пререканията им преди пътуването й, още я искаше. Тя беше страхотна жена и се държеше мило с него. — Довлечи си задника у дома, за да полудуваме и да мързелуваме в Малибу. — Знаеше колко харесва и къщата, и дните, които прекарваха там заедно. На нея също й харесваше това. Такова беше негласното им споразумение — нейният стил на живот срещу неговата компания. Това ги устройваше и двамата и си прекарваха чудесно.

— Връщам се скоро — увери го тя. — Ти какво прави тази седмица?

— Днес имам прослушване за работа като модел, а утре кастинг за реклама — отвърна той с надежда в гласа.

— Надявам се да те вземат — окуражи го тя. Тъкмо заради това я харесваше. Винаги беше толкова позитивна. Каквото и да ставаше, винаги казваше нещо свежо и ободрително. Никога не униваше.

— Аз също. Трябват ми пари — каза той през прозявка.

Представи си го, опънал прелестното си стройно тяло в леглото. Нямаше спор, беше великолепен, макар и егоцентричен. Трудно се устоява на такъв сексапил. Не можеше да не признае, че й беше приятно да я виждат с чаровен мъж като него. Поне за известно време.

— А ти не се развихряй много из Париж. Всъщност — добави той със злорада усмивка накрая, — надявам се там да ти е тъпо и много да ти липсвам. Добре ли се забавляваш без мен? — този коментар не я изненада.

— Предполагам може и така да се каже — отвърна тя, леко впечатлена от безочието му. — По всичко личи, че пожеланието ти ще се сбъдне. След половин час ще си скъсам задника от работа. — Работата си е работа, дори и в Париж.

— Хубавия ти задник, който толкова харесвам — добави той.

— Благодаря. И аз твоя. — При това в страхотна форма — помисли си тя, но реши да не му го напомня. Той бе само седем години по-млад от нея, но всеки ден посвещаваше часове на тялото си.

— Е, гледай твоят скоро да си е у дома, преди да съм забравил как изглежда. — Явно беше в много по-добро настроение от преди и искрено желаеше да я види, което я успокои. Все още не й се искаше да слага край на тази връзка. Поне не преди празниците.

— Ще ти изпратя снимка — пошегува се тя. — Ще помоля Джейд да ме снима. — Той се разсмя. Харесваше му пъргавия й ум. Всъщност, харесваше я повече, отколкото бе очаквал. Просто се беше вкиснал заради пътуването й, но не чак толкова, че да прекрати връзката. Надяваше се следващия път желанието му да се сбъдне и да замине с нея.

— Донеси ми нещичко от Париж — каза той почти по детински.

— Например? — изненада се тя. Винаги бе щедра към него. Подаряваше му дрехи от най-скъпите си колекции. Знаеше, че има нужда от тях, а на нея не й струваше нищо. Подари му скъп часовник за рождения ден. Той много се зарадва и ни най-малко не се притесни.

— Например, Айфеловата кула. Не знам. Изненадай ме.

— Ще избера нещо. — Понякога й се струваше, че разговаря с дете, което очаква да бъде глезено. Нямаше никакви претенции за равенство във връзката — нито емоционално, нито интелектуално, нито финансово. В този тип отношения не можеше да има равнопоставеност. Разликата в годините и парите изкривяваха всичко.

През повечето време, което никак не й допадаше, тя се чувстваше като неговото Сладко Мамче. За нея равенството в отношенията беше пълна химера, нещо, на което вече не се и надяваше. Това беше цената, която плащаше за успеха и възрастта си.

— Съжалявам, че те събудих.

— Радвам се, че го направи. Време е да ставам. Ще отскоча до фитнеса.

— Приятен ден. Ще ти звънна скоро. Може би през уикенда — обеща тя. — Тук ще бъде истинска лудница през следващите няколко дни.

Изобщо не му мина през ум да я попита как е, дали е изморена. Знаеше, че тя умее да се грижи за себе си, и очакваше, че е добре.

— Доскоро — отвърна той и затвори.

Тя остана загледана в телефона дълго след края на разговора. Така я завари Джейд.

— Как е принцът? — попита тя и погледна Тими.

— Добре, предполагам. Още го е яд, че не го взех, но вече му минава. Пожела ми тъпо прекарване. — Тими явно го намираше за смешно.

А Джейд никак.

— Може и да се сбъдне — кисело отвърна Джейд и стовари на бюрото купчина документи за подпис. Вече ги затрупваха факсове, които изискваха незабавна реакция.

Тими погледна Джейд. Нищо не изпитваше, дори не беше разочарована от разговора си със Зак. Въпреки явната му липса на отношение, той беше познатото, удобно присъствие в живота й. Приемаше го такъв, какъвто е. Мъжът, с когото спеше, а не мъжът, в когото беше страстно влюбена. Тими си даваше сметка, че човек не може да има всичко. Налагаше се да прави компромиси. Макар че този път пожеланията му минаха границата.

— Понякога и аз не знам защо продължавам — въздъхна Тими.

— Много добре знаеш, също като мен — откровено отвърна Джейд. Тя винаги бе поразително пряма. Тъкмо това харесваше Тими у нея. — Защото самотата е ужасна — продължи Джейд. — И се хващаш за каквото има. В случая Зак. Алтернативата е никой и не е особено привлекателна. А онова, което правя аз — да се срещам с женен мъж — е още по-зле. Ти поне няма да си с разбито сърце. Най-много да те разкара.

— Не е точно така — призна Тими. — Понякога отнасят парченце със себе си. Като себеуважението ти заради глупостите, с които си се примирявала, например.

— Не е по-различно от женения мъж, който не напуска съпругата си. По дяволите, Тими, какво друго ни остава? Всички свестни са женени. — Тази мантра Тими бе чувала и преди. Нейната бе, че всички мъже, особено свестните, се ужасяват от успели жени.

— Не може всички да са женени — опъна се Тими.

— Нима? Кога за последен път си срещнала почтен, уважаван тип, който да не е обвързан?

— Не знам — отвърна Тими с въздишка и си взе бонбон от подноса. — Не обръщам особено внимание. Не мисля, че вече имам нужда от истинска връзка. За какво ми е на моята възраст? Но не съм сигурна и че искам още такива като Зак. Омръзна ми да се чувствам като тяхна майка и да удовлетворявам всичките им нужди. Това не е за мен.

— Опитай се да им го обясниш — изсъска Джейд. — Може би трябва да идем в манастир.

— Преди това ще трябва да поработя върху навиците си. Много съм грешна — замислено каза Тими и двете се разсмяха. — Не знам къде се крие отговорът. На твоята възраст можеш да си намериш точния човек, при това много бързо. Просто трябва да се огледаш. А аз май вече загубих интерес. Всъщност, сигурна съм. Последното, към което се стремя сега, е брак… така че остава серията Зак… или никой. Почтена самота. Мисля, че съм готова за поредната доза от нея. Това са последни издихания на връзката. Започва да ме депресира. Писна ми да играя ролята на Лейди Паричка пред безочливи, незрели мъже и после да ме засипват с ругатни. Откъде взимат всичкото това самочувствие? Иска ми се да имам поне малко от тяхната самоувереност. Нарцисизмът явно изисква сериозна подготовка. — Тими сви рамене. Дори след като бяха побъбрили приятно със Зак, не се чувстваше добре. Трите седмици пътуване и работа си бяха казали думата. Не беше сигурна и дали иска да го види, когато се прибере.

— Може пък да срещнеш някого в Париж — с надежда подхвърли Джейд.

— Не се занасяй. Кого имаш предвид? Деветнайсетгодишните модели от Чехия или заядливите френски журналисти от левичарската преса, или някой от дизайнерите — жени или гейове, или и двете? Аз не си търся мъж. А дори и да срещна някого, ще е неподходящ по географски признак. Последното, от което се нуждая, е мъж на другия край на света. Но все пак благодаря за пожеланието — отвърна Тими и пъхна друг бонбон в устата си. Метаболизмът й позволяваше вкуснотии, забранени за много други.

— Решила съм да се впусна във виртуални флиртове, след като се върна. Познавам четири жени, които се омъжиха тази година за мъже, с които се запознаха по интернет — решително каза Джейд.

— Само внимавай, нещо ме притеснява в тази идея — каза Тими, стана и започна да реши косата си. Първият кандидат за интервю щеше да пристигне след минути. Парижкото препускане започваше.

— Колко по-зле може да стане? — реторично попита Джейд. — Аз съм с женен, ти — със задници. Най-лошото, което може да се случи, е да срещна някой убиец, да се омъжа за него и да му родя деца. На трийсет и осем не мога много да избирам.

— На трийсет и осем можеш да си позволиш да избираш колкото си искаш. Не се предавай, Джейд — сериозно каза Тими.

И двете бяха наясно, че дори Джейд бе прехвърлила предпочитаната от мъжете възраст. Повечето си падаха по двайсетгодишни. Зрелите жени, с достатъчно мозък, отдавна бяха отживелица. Тими знаеше за себе си, че вече е извън класацията по ред причини — възраст, доход, успех, известност (името й беше познато почти във всеки дом по света).

Джейд влезе, за да й съобщи, че първият журналист вече я очаква в лоби бара — прекрасно кътче, където сервираха чай и невероятни сладкиши. Обичаше да се среща с журналисти там. Тими въздъхна. Изглеждаше красива, въпреки умората.

— Да го поканя ли тук? — попита Джейд.

— Ще е по-добре — тихо се съгласи Тими. Не беше в настроение. Копнееше само за една дълга, спокойна разходка из Париж. Предстояха й още три дни усилена работа, а после, през уикенда, щеше да прави каквото си поиска. Мислеше за думите на Зак. Бе свикнала с мъже като него — красиви, забавни, които никога не се сещаха да се погрижат за нея, да й кажат няколко успокоителни думи или просто да й разтрият раменете, когато е уморена. Сама носеше цялата тежест и отговорност на живота си. Понякога, както сега, всичко това й идваше в повече.

Тя се изправи и с усмивка посрещна журналиста — висок, слаб, навъсен мъж, с когото щяха да говорят за мода. Изведнъж й стана все едно. Сложи си учтивата маска, усмихна му се, докато се ръкуваха, и го покани да седне.

— Хотелът си го бива — отбеляза той, след като прие поканата за кафе и набързо излапа четири бонбона. — Не ви ли притеснява факта, че живеете по този начин, пръскате толкова пари, спечелени от експлоатацията на хората и от залитанията им по модата? — попита той на един дъх.

Тими му се усмихна мило и се замисли какво, по дяволите, да му отговори. Очертаваше се дълъг следобед. Явно пожеланието на Зак беше на път да се сбъдне. Наистина й беше тъпо без него. Но и с него нямаше да е голяма веселба. Животът никога не дава гаранции.