Ники Пелегрино
Някъде в Рим (27)

Молитва към господ

Последното, което чух Марио Ланца да изпее бе Божествената молитва на Малот^[1]. Отидох с Бети в студио „Чинечита“ и двете седнахме при пулта, докато двамата с Коста довършваха записа на песните, над които работеха, преди той да постъпи в клиника.

Марио настояваше, че е напълно оздравял. Опитваше се да следва нова диета, често отпиваше само по няколко глътки леденостудена вода в опитите си да свали килограми за следващия си филм. Той обаче се беше променил изключително много. Струваше ми се изхабен, пречупен, много по-възрастен от своите трийсет и осем години и много крехък.

Единствено гласът му беше все още огнен. Докато Коста дирижираше, той призова всичката енергия, която имаше, и запя със страстен, мощен глас. Някои песни бяха записани с един-единствен опит, нито една не се наложи да бъде повтаряна повече от два пъти. Към обяд оставаше да бъде записана единствено Молитвата.

Той пя толкова чисто, познатите думи носеха сладост, гласът му беше завладяващ, неповторим. Затворих очи и благодарих на господ, че му е позволил да задържи този дар въпреки всичко, което се беше случило.

Щом завърши, той сведе глава и потри уморено очи. След това погледна към Коста, който се усмихна и кимна.

— Красота — рече той.

— Искаш ли да повторим за всеки случай?

— Няма нужда. Не помня някога досега да си пял по-добре. Настръхнах.

Марио се разсмя и в очите му заблестяха старите познати искри.

— Дванайсет години работим заедно и все още те изненадвам, така ли е, Коста? Не е зле, никак не е зле, нали, приятелю?

— Никак не е зле — съгласи се Коста.

— Знаеш, че нямаше да успея без теб. Нямаше да стигна дотук.

Коста сви рамене.

— Има и други диригенти и акомпанисти — тросна се той.

— Да, но ти си единственият, който ме разбира — настоя Марио. — Знаеш кога и как навлизам в песента, дишането. Работиш в същия ритъм като мен. Благодаря ти, че улесни толкова много този ден, приятелю. Благодаря ти за всичко.

Възможно бе Марио да се е разчувствал, защото Коста заминаваше за Америка късно същия следобед и тази мисъл му навяваше тъга. Докато пътувахме към вилата, тримата заговориха с носталгия за хората и местата, които им липсваха; някой си Тери и къща на Тойопа Драйв, която Коста обеща да посети.

Пепе беше подготвил чудесен прощален обяд за Коста с всичките му любими ястия: Timballo^[2] от макарони, плата с морски дарове и печени меса, салати с лимон и зехтин. Щом поляха новите записи с шампанско, аз пренесох чиниите в трапезарията, като много внимавах да уловя части от разговора им, докато влизах и излизах. Те обсъждаха завръщането на Коста, следващите албуми, които щяха да запишат, все бъдещи проекти. Вече градяха планове за Коледа.

— Тази ще бъде най-великата — заяви Марио. — Искам цялото семейство да се съберем тук. Доведи ги, Коста — и мама, този път и татко, и Тери. Крайно време е този човек да си извади паспорт.

— Няма да им позволя да се измъкнат — съгласи се Коста. — В замяна обаче искам да ми обещаеш нещо. Закълни се, че ще почиваш колкото е възможно повече, докато ме няма. Когато се върна, искам приятелят ми да е какъвто беше преди.

Марио сви рамене и се засмя.

— Не се тревожи чак толкова. Добре съм — настоя той.

Когато Коста тръгна, се наредихме до вратата, за да му пожелаем приятно пътуване и махахме, докато таксито му се отдалечаваше. Щом се скри от погледите ни, аз се заех с обичайните си следобедни задачи, очаквайки седмиците на отсъствието му да отлетят като миг и той да обядва с нас отново.

Този септември продължи горещ и сух, а вилата кипеше, докато Марио се подготвяше за новия си филм. Идваха хора по всяко време; срещите продължаваха цели следобеди. На няколко пъти го чух да се оплаква тихо на Бети, че гърдите го болели, въпреки това не забави темпото.

— Помниш ли приятеля си Тайрон? — предупреди го разтревожено тя. — Помниш ли, когато ми каза, че не искаш да ти се случи същото?

— Няма да снимам дуели в тежък костюм, само ще пея, както обикновено — отвърна Марио. — Не се тревожи толкова много за мен.

Седмица по-късно обаче той отложи пътуване до Лондон, тъй като не се чувстваше достатъчно добре, за да пътува. Отказаха се да отидат на опера, когато фенове го разпознаха въпреки черните очила и го обсадиха, за да даде автографи. Преди това внимание му доставяше огромно удоволствие; сега се чувстваше твърде немощен, за да се справи.

— Работата е там, че десният крак ме мъчи — призна той пред Бети една сутрин, когато се отпусна на стола до леглото им, подпрял бастуна на подлакътника.

Аз бях в стаята, готова да сваля ролките от косата на Бети, но както обикновено, те разговаряха, сякаш ме няма.

Бети ми се стори притеснена.

— Трябва веднага да отидеш в клиниката — настоя тя. — Кракът ти, гърдите, непрекъснато се оплакваш от болки… Имаш нужда от лечение, Марио. Не трябва да се напрягаш и да продължаваш, без да се лекуваш. Не искам да свършиш като приятеля си Тайрон.

— Добре — примири се той с нежелание. — Веднага след благотворителния концерт в Неапол ще отида в болница.

— Не, не, отложи концерта — настоя Бети. — Ще бъдеш напълно изтощен. Здравето ти е разклатено.

— Не мога да го отложа. Знаеш, че не исках да го изнасям… знаеш как е.

Неочаквано ме забелязаха, спогледаха се и Бети се намръщи.

— Много ми е неприятно, че тези хора имат такова влияние над нас. Лъки Лучано и приятелите му. Ще се отървем ли някога от тях?

— Само за една вечер, а когато приключа, отивам във „Вале Джулия“ — успокои я Марио. — Ще следвам много точно предписанията на лекарите, ще правя всичко, което кажат. Нещата ще се оправят, ще видиш.

 

 

Същата вечер се прибрах у дома в Трастевере. През последните месеци почти не се връщах в апартамента, а се отбивах единствено, когато мислех, че е празен. На няколко пъти се виждах с мама и Кармела, не споделих с тях почти нищо за себе си, а пък те бяха престанали да задават въпроси.

Стаята, която използвах във Вила Бадолио, ми беше по-скъпа и приятна; бях поставила снимка на Розалина на нощното шкафче и бях преметнала малиновия шал на мама на една облегалка. Тази вечер, незнайно защо, усетих, че семейството ми липсва. Исках да науча как се справя Розалина в училище, да погледна лицето на мама. Копнеех за спокойствието, което ми навяваха старите, познати неща. Затова, щом приключих работа, вместо да седна край Фонтана ди Треви с Пепе, аз се качих на трамвая, който ме отведе от другата страна на реката.

Заварих Розалина на масата в кухнята, да рисува завъртулки по корицата на учебника, вместо да си пише домашното. Зарадва се, когато ме видя, скочи веднага, след това притисна пръсти към устните си.

— Не вдигай никакъв шум — прошепна тя. — Мама си е легнала, защото я боли главата. Нямаме аспирин, затова тя се опитва да се наспи.

— Къде е Кармела? Тя защо не е купила?

— Не знам. Излезе преди цяла вечност.

— Добре, аз ще отида — отвърнах нетърпеливо.

— Донеси ми нещо сладичко — помоли Розалина. — Шоколадче или тортичка.

— Може би. Ще видим… Първо си допиши домашното.

Розалина направи физиономия, но щом излязох от апартамента, тя сведе глава над книгите и изглежда се съсредоточи. По това време на вечерта навън имаше най-много хора. Съпругите се връщаха у дома с кошници, препълнени с храна, която да приготвят за вечеря на съпрузите си, малки групи хора се скупчваха в тесните улички и клюкарстваха, автомобили надуваха клаксоните си, докато се опитваха да преминат. Приятелките на мама се наслаждаваха на последните слънчеви лъчи пред бара на ъгъла, сестра ми Кармела беше сред тях, устните й в ярко коралово, косата й подстригана по-късо от преди, така че едва докосваше лицето. Дори не прекъсна разговора, но поне ми кимна едва-едва.

— Кармела, какво правиш? Мама е болна, лежи, има нужда от аспирин — започнах възмутено аз.

— Знам, купила съм й. Ето го. — Кармела бръкна в чантата си. — Спрях да пийна набързо едно, преди да се прибера. След като си тук, вземи да й го занесеш, за да поостана.

Тя ме погледна, сякаш ме предизвикваше да започна спор. Взех аспирина, врътнах се и без да кажа и дума повече, тръгнах обратно към апартамента.

Розалина остана разочарована, че се връщам толкова бързо.

— Няма ли сладичко? — нацупи се тя.

— Може по-късно — успокоих я аз. — Чакай сега да дам на мама нещо за главоболието.

В стаята на мама беше задушно и миришеше на болен човек. Макар завесите да бяха дръпнати, аз веднага забелязах, че тя е прежълтяла, а косата й не е сресана.

— Кармела, ти ли си? — прошепна тя.

— Не, мамо, аз съм.

— О, Серафина — отвърна с дрезгав глас тя. — Свършихме аспирина, а главата ми ще се пръсне.

— Нося ти. — Притиснах длан към челото й. — Мамо, гориш. Откога си така?

— Два дена, струва ми се. Трябват ми още няколко хапчета и да поспя още малко, след това ще се оправя. — Тя протегна с благодарност ръка към чашата вода, която й подадох. — Никога досега не съм имала такова главоболие.

Седнах на леглото до нея и се запитах дали да не повикам лекар.

— От два дена ли си така? — попитах.

— Май да. — Тя намръщи чело. — Днес кой ден е?

— Петък — отвърнах.

— Наистина ли? — изненада се тя. — Значи съм болна от повече време, отколкото мислех.

— Кармела не се ли грижи за теб? Ти яла ли си нещо?

Тя направи физиономия.

— Не мога да погледна храна. Просто искам да спя, както никога досега.

— Трябва да хапнеш нещичко. Донесла съм малко храна, peperonata^[3], телешки кюфтенца с каперси и лимон. Ако ти донеса, ще хапнеш ли малко?

— Може малко. Само една-две хапки.

Отидох в кухнята и направих поднос, все едно беше за Бети, подредих внимателно храната и увих приборите в пъстра салфетка.

— Толкова добре се справяш в грижите за тези хора — отбеляза мама, когато видя храната.

Яденето й достави удоволствие, тя хапна малко от чушките и изяде почти цяло кюфте.

— Как ми се иска да имах апетит, за да се насладя на хубавата храна — рече тя. — Много е вкусна. Ти ли си я приготвила?

— Не, Пепе готви. Той ме накара да ти я донеса.

— Пепе ли? — Тя ме погледна внимателно.

— Готвачът във Вила Бадолио… мой приятел…

Усетих как бузите ми пламнаха, затова замълчах.

Тя едва тогава се досети.

— А, говориш за младия ухажор, нали?

Кимнах.

— Точно така.

— Най-сетне научавам нещо за него. — Мама постави чинията настрани и стисна ръката ми. — Разкажи ми още, Серафина. Щастлива ли си с този мъж? Влюбена ли си в него?

— Да — отвърнах, обзета от неудобство.

— Отнася ли се добре с теб?

Заиграх се с пискюл на кувертюрата.

— Мамо — започнах аз, без да вдигам поглед — той ми даде пръстен.

— Какъв пръстен? — попита остро тя.

— В чантата ми е. Ще ти го покажа.

Мама остана разочарована, когато видя диаманта.

— Мъничко камъче, нали? — не се стърпя да натякне.

— Повече не може да си позволи — оправдах го аз. — Важното е, че е истински.

— Защо го носиш в чантата, вместо на пръста?

— Изчаквах първо да ти кажа… — Плъзнах го на пръста си и вдигнах нервно ръка. — Кажи, отива ли ми?

Мама се намръщи.

— Сигурна ли си, че той е подходящият за теб човек? Аз дори не го познавам. Струва ми се, че всичко се случва прекалено бързо и не мога да кажа, че се радвам.

— Все още не сме определили дата за сватбата — успокоих я аз. — Не бързаме. Но, да, сигурна съм. Освен това сме готови.

— Малкото ми момиченце ще се жени — рече замислено тя. — Май това означава, че вече не съм толкова млада.

Пръстенът на Пепе привличаше погледа ми при всяко движение и аз се притеснявах. Отначало Розалина не го забеляза. Беше погълната от разкритието, че все пак съм й донесла нещо сладичко: дебел резен шоколадова тарта, която Пепе беше опекъл. Едва когато се засити със захар, блясъкът на камъка привлече вниманието й.

— Това истински диамант ли е? — полюбопитства тя.

Кимнах с неудобство и протегнах ръка, за да го види добре.

— Много е красив. Дори Кармела все още няма такъв.

— Имам го, защото ще се омъжвам — обясних аз.

— Ще се омъжиш ли? Аз ще ти стана ли шаферка? Ще имам ли розова рокля и букетче цветя.

— Сигурно — усмихнах се аз. — Щом искаш.

— Ами Кармела?

— Не знам. Не съм сигурна дали ще иска.

— Тя ще предпочете един диамант — увери ме Розалина.

— Сигурно.

Въпреки че тежестта му все още ми се струваше необичайна, бе истинско облекчение да нося пръстена, да го пазя на пръста си. Стараех се да не мисля чак толкова напред в бъдещето. Някой ден мама и Пепе щяха да се запознаят, но аз имах намерение да отложа тази среща колкото бе възможно повече. Дотогава щях да разчитам на удоволствието, че му принадлежа и той принадлежи на мен.