До Стублата вървяха мълчаливо. Конете сами ги водеха — бързаха да се приберат на топло в яхъра, при сеното и зобта. Дворът притихнал пустинно, хора не се мяркаха, никой не ги посрещна. Малката хлътна долу в мутвака и се затаи там. Той се качи в горницата, студено изцъклена, и се зае да пали оджака. Дървата просъхнали, но все още сурови, трудно се разпалваха и с борина — бе коленичил и духаше да ги разпали. Краката му бяха мокри и изтръпнали. Когато брезовите дърва пламнаха и затрещяха и от широкия отвор на оджака полъхна жар — той отвърза размекнатите цървули, смъкна навущата и ги простря да съхнат, остана бос и седна срещу оджака. Беше се припекъл, а в главата му гризеше червей и въртеше все едно и също: „Нищо, което е завързано, не може да не бъде развързано.“ Нищо, нищо, нищо. Нищо. Всичко ще бъде развързано. Всичко… Вече се унасяше в сладка полудрямка, когато влезе Малката. Влезе тихо, той не я чу, беше застанала на вратата — усети, че зад гърба му има човек, и се обърна. Тя стоеше изправена, очите й зачервени и подпухнали, като да бе плакала, но лицето спокойно. Боже мой, колко израсла и как всичко й окъсяло… Гръдта набъбнала, ще скъса елека, бедрата — и те набъбнали, издължени, едва се побират в шалварките, а и те стигат до под коленете й вече. И тая права, спретната, напращяла снага, от която лъха жена…

— Ела сам и посгрей се!

— Аз напалих кюмбето доле, чичо Кале, и не ми е студено…

Тя остана до вратата, гледаше сериозно и строго, в ръцете кърпа, увила нещо.

— Какво има? Какво е това в тая кърпа?

— Виж, чичо Кале… — Тя отви кърпата. — Виж това… Ква е тая пепел? Отде я насмете? От кюмбето ли?

— От воденицата това, дето пада от камъка. Това мелеха ония…

— За ляб? — Тя не знаеше. Сигур за ляб, какво друго може да се мели на една воденица… Той взе кърпата от ръцете й. От пепелта стърчаха къси плоски сламки, някакви несмлени бели влакна, сивожълтеникава пепел, мирише на нещо стипчиво или горчиво. Той лизна гнусаво с език, посдъвка. Така е: изсушен и смлян горуньов жир… Кой знае къде са го събирали и кога, турили и слама, и корени някакви — и станала тая пепел.

— Мене ми е жал, чичо Кале… — Устните на Малката потрепнаха, в окото й светна сълзица. Тя се извърна настрана, но Калуньо подхвана лицето й с шепи и го обърна към себе си, наведе се и го целуна там, дето минаваше влажната диря на сълзата.

— Нищо, момичето ми… — рече той глухо. — Нищо, нема нищо… Ще я оправим, ще видиш. Всичко ще се оправи, вярвай. Ти нали ми вярваш?

— Вярвам ти, чичо Кале — прошепна момичето, като го гледаше в очите.

— Вярвай ми. А сега иди долу, че цялата трепериш. И ще видим…

Момичето наведе глава и тихо, послушно слезе по стълбището. Калуньо ходеше бос в затоплената горница, от единия край до другия. Талпите на дюшемето бяха още студени, но той не ги сещаше. Всичко ще се оправи… Но кой ще му каже как да го оправи и отде да почне?… Не му се искаше да навлича отново влажните навуща, които изпущаха пара и миришеха лошо. Слезе долу бос, прекоси обширния двор все по снега, докато се добере до собата на момчетата, стъпалата му изгоряха от студа, но не ускори крачка — бавно мина през дълбокия, неразгазен сняг и влезе в собата. Вътре — опушено от тютюн, от спарения мирис на непроветрявано човешко множество. Момчетата разговаряха, пушеха, някои играеха на дама с бобени и кукурузени зърна, други лежаха или спяха по нарите. Като го видяха на вратата, скочиха на крака всички и бъбрежът секна в миг. Гледаха зачервените му крака, снегът се топеше между пръстите и се стичаше на локвички до стъпалата му. Той огледа опушената соба, димът се стелеше на пластове. Нямаше ги неговите момчета, Менчо и Нано. Мървака?

— При конете, в яхъра! — обади се някой.

— Да доде при мене!

Той мина през снега назад към сарая, без да бърза. Стъпалата му пак изгаряха нетърпимо, а когато се качваше в горницата — премаляха така, че не ги усещаше; като да бе останал без крака и плуваше по въздуха. Беше изпружил крака и опрял стъпалата в затоплените камъни на оджака, когато влезе Мървака.

— Ела. Седни тука.

Трудно му беше на човека да прегъне осакатеното си тяло на това ниско пънче. Но той го прегъна, наведен напред в мълчаливо очакване.

— Още сега прати хора да секат гора. Татък, към страната на Мочурите. Двеста, триста, петстотин товара… колкото могат.

— Ясно, Калуньаа.

— Още не е ясно. Тия дене ще доде тука един старец, от твоето село е… Нему ще дадеш дървата. Дърветата за сеч ще избираш ти. Ще гледаш по-кривите. И седни там, на миндера отсреща, не на тоя пънь! За по-удобно.

— Разбрах, Калуньаа… — Мървака се премести на миндера.

— И друго. Потегни две-три шейни, с дълги ритли и щитове отзад и отпред. И с коларски черги. От волове отбираш ли?

— Волове съм имал. — Мървака го гледаше, подигнал тежките си вежди.

— Волове ще впрегнеш, не коне. Може и биволи. Да мъкнат тежко, из калища и валища. Земаш хора колко ти трябат. И ще идеш в Долната земя. Жито ще дириш. Царевина и ченица. А ако нема — ръж. Сермия ще дам.

— Аха… — Мървака го гледаше. — Само че, такова… времето югово, Калуньаа. Скоро ще духне юг. Та викам — да земем коли, а не шейни. Що там може и сняг да нема…

— Сам ще видиш кво и що. От тебе искам жито. А сега прати хората да секат. Да не ми ядат харам ляба.

Мървака се надигна от миндера, като се подпираше с двете ръце в него, и бавно, с мъка се изправи. В горницата изведнъж нахлу Малката и извика:

— Чичо Кале, ела бър… — Но като видя чуждия човек, думата й се пресече и тя млъкна засрамено.

Мървака я огледа любопитно, от горе до долу, и полека се затътрузи към стълбището. Но се обърна и пак я погледна, преди да слезе надолу.

— Чичо Кале, слез да ядеш, сготвила съм ти! — каза тя на един дъх.

— Ама как, ти ли сготви? Сама? Браво! И какво е то?

— Ще видиш. Нещо много, много, много хубаво. Дето най го обичаш.

— Брех, да му се не види, какво ли ще е това чудо…

Мислеше да си прави нови цървули. Старите бяха отънели и развлечени от влагата като два парцала, за нищо не ставаха. Той излезе на пруста пред горницата да огледа хавата навън. Смрачаваше се, снегът синееше гъсто. Мървака бе прав: полъхваше юговина. Много леко, през здрача и влажния хлад на вечерта. Но беше юговина.

Малката гледаше чичо си Кале в очите и чакаше да види какво ще каже.

— Ммм, добре е… — каза той.

— Нали? — Малката се зарадва, очите й светнаха.

Чорба от кокошка. Не беше добре. Кокошката стара, месото жилаво, недоварено. Но имаше в чорбата много чубрица и чесън, много люти чушки, и главно — много сол.

— Добре. Само че аз сега май не съм много гладен, пиленце. Ти ли я закла?

— Аз, аз!

— И не те беше страх?

— А, страх… Аз стъпих на краката й, чичо Кале. Леля Костанда така правеше. Опънах й шията на дръвника… и — рап! — с брадвето.

— Ама после се обърна настрана?

— Ахъ, обърнах се…

— Страх те е да гледаш кръв?

— Малко страх ме е…

— Не бой се, мое момиче. Гледай право кръвта.

— О, ама аз никак не се боя, чичо Кале! Ако река, не се боя! Ти как го рапна оня старец там, на воденицата… и аз хич се не боях…

— Мани това…

— Ей, ама ти беше много страшен тогава… чичо Кале.

— Много излишна кръв има на тоя свет, пиленце… и тряба да изтече черната, за да остане мирната. Мир и тишина се плащат с кръв, види се.

— Ама ти защо ми говориш така страшно, чичо Кале? Все за кръв ми говориш. Не искам да ми говориш така страшно!…

— Добре, нема вече. Това ракия ли е?

Малката се бе сетила да сложи на синията едно шише. Калуньо отпи малко, отдавна не беше пил — и влагата се стече надолу сладко-огнено.

— Чичо Кале, искам и аз, и аз! — извика Малката и го гледаше със запалени очи. — Дай и на мене, да видя кво е!

— Недей, пиленце. Не е за деца то.

— Аз съм дете? Така ли, чичо Кале? Дете? Чакай…

Тя грабна стъклото, решително го надигна и пи — но веднага го остави. Застана с отворена уста, очите — отворени и те широко и ужасени, като че искаше да каже нещо, а не можеше. Като че искаше да си поеме дъх, а не можеше и това, дъхът беше спрял — и само махаше безпомощно с ръце. От устата й, от носа й, като че ли и от очите й пръхна изведнъж силна струя ракия. Тя се преви одве, закашля се, плюеше, очите й изпъкнали, ще изскочат. Тя плачеше и се смееше. Калуньо се уплаши, стана, подхвана я.

— Чакай!… Кво ти стана?… Полека…

Тя трепереше в ръцете му, надуваше я мъчителна кашлица.

— Ниии… ни… що… Нищо ми… нема…

Тя се усмихваше през сълзите и полека се успокояваше. Седна отново. Беше зачервена, подута, готова да се закашли пак.

— Ау, то много люто било това бе, чичо Кале! Аз не знаех, че така…

— Люто я. Аз ти казах — по малко. А ти наведнъж…

— Отде да знам… Ама я чакай, чакай! — И докато той се усети, тя пак грабна стъклото и пи отново. — Не, не ми харесва. Не е хубаво…

Нищо не й стана тоя път. Само очите й заблестяха повече. Тя го гледаше ласкаво и малко лукаво. Хвана ръката му, загледа я.

— Тая ръка ли държеше ножа, а, чичо Кале? Оня, големия? Той къде е?

— Тука е.

— Ей, ама ти колко беше страшен тогава… Мене оттогава все ме е малко страх от тебе, вярно ти казвам! Ама не ме е много страх. Защото те обичкам, нали, чичо Кале? Ама и ти ме обичкаш малко, нали, чичо Кале?

— И аз.

Беше хванала ръката му с двете си ръце и си играеше с нея.

— Чичо Кале, искам да ми кажеш едно нещо. Кажи ми… ааа… на тебе мъчно ли ти е за леля Костанда?

— Мъчно ми е.

— Ама много ли ти е мъчно?

— Много ми е мъчно.

— Не, не е това… и на мене ми е мъчно, ама не е това…

— Кое не е това? А какво?

Тя беше коленичила на пода, подпряна с лакти на коленете му, и го гледаше в очите.

— Виж бе, чичо Кале… аз искам да ти стана жена…

— Какво, какво?

— Аз мога да готвя, мога да пера, ще се науча да меся и ляб… също като леля Костанда…

— Ти си мое момиче, пиленце, и не мисли за тия работи. То са глупости.

— Ама аз искам да ти стана жена и да спя при тебе. Хайде бе, чичо Кале!

— Малко си още, моето момиче.

— Какво, малка съм да спя ли? Че аз и сега си спя! Ама че си смешен, чичо Кале. Смешен и глупав.

— Не си малка да спиш. Малка си да спиш при мене, казвам.

— Че какво, като е при тебе, не е ли все едно?

— Не е все едно. То не стига да месиш и готвиш, пиленце. Нали разбираш? Има и някои други работи…

— Кви са тия някои други работи?

— Като пораснеш — ще разбереш. Сега не мога да ти ги кажа — каза той нетърпеливо и стана.

Стана и тя, гледаше го и пак улови ръката му.

— Чичо Кале — каза тя тихо, — не ми се сърди. Не те обичам, като ми се сърдиш.

— И аз не те обичам, когато ме сърдиш. Не разбираш прости неща.

— Аз всичко разбирам!

— Всичко? Браво мари! Всичко разбирала… гледай я ти нея!

— Не всичко знам като тебе. Но всичко мога да разбера, като ми го кажеш. Ето, ти… ти казваш: да бъде мирно и тихо. А все си на война. И ножът ти все запасан… Какво искаш?

— Искам да бъде мирно и тихо — усмихна се той и седна отново. — Искам да орем нивите и да косим ливадите. И в ливадите да се чува гласът на чучулигата, а в горите — гласът на кукувицата. Не гласът на пушката.

— Да, да. А пушката ти все на рамото…

— За да пази кукувицата и чучулигата.

— Не, чичо Кале. Ти искаш целият свет да се наведе пред тебе. Като ония с дървата… Ти ги караш да станат, ама по̀ ти харесват наведени.

— Отде знаеш? Глупости дрънкаш и само ме ядосваш. Да са наведени… Стига глупости! Земи да раздигаш синията и си гледай работата! И в моята нема да се мешаш!

— Пак ми се сърдиш. Не ми се сърди, чичо Кале. Не те обичам такъв сърдит. Само земи да изпъдиш оня там…

— Кой е тоя — оня?

— Оня, гърбавия, дето беше при тебе…

— Защо да го пъдя? Той ми е приятел и побратим. И ми тряба. Ето, видиш ли как нищо не разбираш?! Аз искам мир, а ти ме буташ на война.

— Не, не, не, ти не разбираш. Като ме срещне, гледа ме така някак…

— Как те гледа?

— Не зная как да ти кажа… Също като змия ме гледа, чичо Кале. И ми става такова едно студено, студено… отвътре ми става… и ме стриша… Разбираш ли? И сега, като си помислих за него, кожата ми стана на зрънца, също като гъша кожа. Виж, чичо Кале, виж ми ръката! Ууу!…

Малката потръпна зиморничаво и показа настръхналата кожа на ръката.

— Нема нищо, мое момиче. — Той хвана ръката и я погали. — Така си мислиш. Той не е лош човек, ние сме го направили лош… Сега не е лош.

Така и се разделиха с Малката, наежени един срещу друг. Той запали фенера и слезе в килерите да търси старата щавена говежда кожа. Отряза две фаши от нея за цървули и отново се качи в горницата да прави цървулите. Беше тихо навън и само далече в дъното на двора мъждукаха прозорчетата на собата. Отдолу, от мутвака, се чуваше глухото потракване на съдини и плисък на вода — Малката шеташе. После притихна и тя. Мислеше за нея и още не можеше да сподави яда си. Взела акъл да му дава… Искаш, казва, да видиш само гърба на света, наведен пред тебе… Хайде де. То дете, глупаво. Не искам да видя света наведен. Искам да видя наведени само гърбовете на орачите и копачите. Браздата не излиза права, ако гърбът не се наведе и изкриви — има една такава приказка. И все пак, и все пак. Може да има и нещо вярно в думите на Малката. Тя не разбира много неща, защото Светът е много голям и много объркан, а тя е още дете, лайно е още, дето се вика… И все пак окото й е остро, нищо не изпуща и може да съзре некои работи… Все пак, драго ти е да видиш приведен гръб, ако преди това си го видял изправен и с нож в ръката. Нали от тия приведени жени се откъснаха ония изправени мъже, които сякоха в метежа?… Мир и тишина… Но за да има тишина, в която да се чува как расте тревата, как шумолят талазите на ръжта… за да настане такава тишина след оня гръмол, пролетошния — тряба една последна пушка, която да затисне гърлото на другите. И един последен нож, който да пресече всички други. Или не е така?…

Дааа… все оставаше неясно нещо, нещо недоизказано, недовършено нещо. Колко пъти може да гърми последната пушка и докъде да стигне замахът на последния нож? Ей го неясното. А може би Светът просто иска да бъде размирен, приятно му е да си играе на размирие от време на време, а ти му пречиш, защото той пречи на тебе? Какво точно е, какво? Кой да каже, кой знае?… Дълбок е Светът. А ти искаш да стигнеш до дъното му, да го обърнеш като овчо шкембе и да го промиеш, за да го разбереш. Дълбок е Светът и човек може да се удави в дълбокото. Но Калуньо не е човек, който ще се побои от дълбокото. Той може да се побои само от себе си…

По едно време усети, че стои над плоските гьонови парчета и нищо не прави. Знае, че му тряба още нещо, и се чуди какво е то. Тогава изплува полека нагоре из глъбините на тия тревожни размисли, нагоре към твърдия и прост свет на простите неща, които го заобикаляха. И съзна: трябат му върви за цървулите… Пак запали фенера и слезе долу да търси кълбото с върви. Прозорчетата бяха угаснали вече, дворът заглъхнал, снегът светеше мътно в широкия захват на двора и само през джамлъка на горницата му падаше малко четвъртита светлина върху купчините почернял сняг пред сарая. Тъмен бе и мутвакът — Малката си бе легнала. Той затършува из килера, знаеше, че кълбото е някъде тука. Гледаше само да не трополясва, да не събуди Малката. Дълго премества разни стари корита и сандъци, рови из разни вехтории и го намери: беше забодено на едно вретено, още Костанда го бе забола. Кълбо от здрава конопена нишка, която тряба да се спряга няколко пъти, за да стане връв за цървули. Гледаше да стъпва леко, за да не скърцат дъските на стълбището. На пруста спря пак, погледна небето — звезди не се виждаха. Полъхваше тънка мека влага, пропита с мириса на мокра гора и стара, изсъхнала, изгнила шума. Счу му се: притупват редки капки от стрехата… Той влезе в горницата, притвори вратата. Потърси с очи да намери кука някаква — да закачи нишката и да я пресуква. Погледът му спря на бравата. В тоя миг вратата се отвори сама — на прага беше застанала Малката. Беше с дългата си нощна бяла риза и в нея изглеждаше още по-източена. Косата разчорлена, очите отворени и големи — гледаха изцъклено и плахо. Под тънката риза напираше остро гръдта на момичето.

— Чичо Кале, видя ли леля Костанда?… — Тя го гледаше неподвижно, очите й бяха пълни с ужас и като че не го виждаха.

— Каква леля? Тебе какво ти е, мое момиче?

— Леля Костанда… Тя те викаше, чичо Кале… ти не я ли чуваш?

— Ела, пиленце, ела насам… Каква леля… Я седни тука… — Той я прегърна, поведе я към миндера и я накара да седне. Наля от бакъла на пруста кратунка вода — тя пи послушно и половината вода се разля по ризата й. Леля Костанда…

— Успокой се, момичето ми. Ето, аз съм при тебе сега и нема никаква леля… Нали? Само ние двамата сме, аз и ти… Ууу, акъла ми изкара!…

Тя го гледаше все така унесено, с големи немигащи очи. В полуотворената устица се белееха двете горни заешки зъбчета. Постепенно идваше на себе си и се разсънваше. Оправи с ръка обърканите коси, погледът й зашари из горницата учудено и малко засрамено.

— Беше много страшно, чичо Кале…

— Кое е било това, страшното, гургуличе?

— Тя иде насам и те вика… разбираш ли? И ти я викаш, а тя не те чува… и ти не я чуваш. И не можете да се намерите. Страшно беше…

— У, много страшно било. Та нали може и наяве да се случи така?

— Ма тя те не види бе, чичо Кале?! Тя те не види, разбираш ли? Тя няма очи… Беше цялата зелена… косите й зелени… едни такива дълги коси, чак до земята… И лицето й зелено. Само зъбите й бели… И няма очи, само две дупки празни. Разбираш ли? И те не види…

— Присънило ти се. Сън — лъжовна работа. Хайде, върви да спиш!

— Мене ме е страх, чичо Кале. Там, сама…

— Хубава работа! Голямо момиче, страх го било…

— Тя може да доде пак…

— Нема да доде.

— Ти отде знаеш? Може да доде пък! Страх ме е… Искам тука…

— Не може тука, пиленце, не бива тука… Ти вече си голяма, нали?

— Ту викаш, че съм била малка, ту голяма. Каква съм аз бе, чичо Кале?

— Каква си… Ти вече си… вече не си… — Той се забърка.

Очите на Малката се затваряха сами, спеше й се, тя заспиваше седешком. Полека я положи на миндера, откъм стената, зави я с тънката мъхната шарена черга. Тя заспа веднага и още в ръцете му натежа. Ето ти беля… Той остана надвесен над нея, гледаше чистото детско лице, с двете зъбчета отпред между двете нежни устица, с нежния дъх на млада душа, който излизаше от устицата. Беля, боже ти мой, господи… Как да легне тук, до тая нежност, до тая чистота — с цялото това грубо и недодялано, това ръбато мъжко тяло, натежало от греховни напори и помисли, с това голямо и срамотно мъжко тяло? Та най-напред той, без да иска, може да одраска краката му с краката си — с тия вроговени копита по петите и пръстите…

Той приседна до оджака и опря гръб на топлата му стена. Цървулите — тая се видя — ще останат за утре. А най-добре е да потърси в града някакви чизми… Задремваше за малко, будеше се, пак се унасяше. Беше му неудобно така, с подвити крака. Изпружи краката — и пак неудобно, на това голо дюшеме и това кораво, каменно, напечено възглаве на оджака. Той стана, постоя малко. Па приседна на миндера. После легна на ребро предпазливо, съвсем открая, без да се съблича и завива, гърбом към Малката. Слушаше нейното равно, тихо дихание до себе си и постепенно се унесе отново… Събуди се внезапно, нещо го бе събудило. Плувнал в пот, в непоносима, тревожна горещина. Малката се бе прилепила плътно до него, легнала на ръката му, бе го прегърнала и дишаше в рамото му. В здрача на горницата, осветена слабо от снега вън, се белееше кракът й, напълнен крак на жена, заголен до кръста и метнат върху неговия. И неговият изгаряше от нетърпима жега… Той се надигна на лакът и погледна навън, не знаеше кое време е, беше все така здрачно и все така тихо, в тишината едва чуто шъпнеше дъхът на Малката. Искаше да се обърне към нея, и мъчително го бореше това желание. Да се обърне изведнъж, без да мисли, да я обхване през заголения кръст, да я стисне в лапите си. И като орел, грабнал пиле — да я всмуче тихо, па да става квото ще… Легна отново, неподвижен, вцепенен, не смееше да диша силно, за да не я разбуди — и само желанието играеше в него, шареше там вътре в него и трептеше като жила, и го глождеше примамливо и колебливо. Само да се обърне, само ако се обърне…

Не се обърна. Досрамя го от себе си — да признае пред себе си, че гледа в едно дете. И че това дете, тая неузряла-зрееща жена вече закриваше за него всички други жени по света. Срамота… Полекичка отмахна крака на Малката от крака си. Полекичка откопча ръцете й от шията си — тя въздъхна дълбоко, но не се събуди. Малката беше малка, спеше й се като малка — и спеше. Зави я с чергата и стана. Беше все така здрачно в горницата и все така светеше здрачно снегът. Не знаеше колко е часът, не помнеше къде бе оставил часовника. Сигурно беше още много рано. Не му се спеше. Той се подпря пак на оджака, както преди. И неусетно заспа…

Беше светло, когато се събуди. Малката още спеше. Пак се бе отвила и бе гола до половината. Отново я зави — грижливо и внимателно като чичо Кале, като по-голям брат. Желанието го нямаше вече, беше заспало дълбоко, огънят бе преминал. И се зае с цървулите, оставаше му само да ги навърви. Бяха стегнати и спечени. Ще се разгазят. Той наметна старата, прозобана от молци овча полушуба и слезе долу. Грееше слънце, беше топло, стрехите бяха пуснали през нощта дълги ледени цифунье, които прокапваха. От гъстаците на бранището, далече на север, долиташе слаб, крехък екот на брадви — Мървака бе пратил момчетата да секат. Сам той в отсрещния край на двора, при портата, се занимаваше с колите — разточваше ги, натъкмяваше ритлите им, дотягаше ги за път.

По обед се завърна Янко. С чарковете работата се нарежда, каза. До Благовец ще станат. А ако е живот и здраве и ако е рекъл господ — до Гюргювден може и да се завъртят… Беше бодър и оживен, под широкия мустак весело лъскаха зъбите му.

— Дошъл е нов каймакамин, Калуньаа — добави той, като сниши глас. — Бил възрастен човек, по-възрастен от стария и поулегнал. И бил казал, че тия дене щял да прескача насам, по нашите места. От сигурен човек ми е обадено, Калуньаа…

— Какво ще прави насам? — Калуньо се замисли.

— Не зная, Калуньаа. Това съм чул, това ти казувам. Но ти сам разбираш какво иска да каже това и докъде може да опре…

Калуньо остана замислен, когато след Янко в горницата се качиха Нано и Темерутина. Те се помаяха малко, потъпкаха, поусукаха се.

— Те това, такова, чуваме… Мървака, пращаш го… Не е ли малко такова тая работа?…

— Какво такова?

— Малко такова… опасно?

— Нема нищо опасно и страшно. Мървака е мой предан човек. А вие си гледайте вашите работи и в моите не се бъркайте.

— Кога стана онова в Черяша… бозгунлука, размирицата… жена му била там. Нали народа от Жежла се беше пръснал кой къде види… и тя отишла в Черяша с децата…

— По-късо режете!

— Ми това… тя сама се фърлила в огъня… с двете деца…

— А братовите му деца сега къде са?

— Ний това не знаем, Калуньаа…

— Че поразпитайте и узнайте!

Двамата пак потъпкаха на място, споглеждаха се.

— Ние викаме, Калуньаа… това де… да идем и ние с Мървака…

— Тука си стойте. Има за вас друга работа.

Другата работа беше да чакат оня старец от Жежла и да му предадат дървата заедно с малко добитък.

— Пролет иде и тряба да се мисли за сеитба. Народът изпоял всичко, нема какво да засее. И нема кой да му даде семе освен ние. По-право — вие. Погрижете се за това… И още нещо. Нова къща за Мървака. По-голяма и по-хубава от старата. Да почне веднага щом се пооголи земята от сняг…

… Сякаш бе чакала до вратата двамата да излязат — в горницата веднага нахлу, направо връхлетя Малката, задъхана и засмяна. Той се смая, като я видя. Беше цяла Костанда — облякла рубата на Костанда: тежкия надиплен вълнен фустан, който се люлееше като камбана, венеца от изкуствени цветя на главата. Черни чехли на краката, шарени чорапи и едно червено мушкато на ухото. Съща Костанда. Но една млада Костанда, една светла Костанда, която напираше да излезе извън рубата на старата. Беше напращяла да излезе, а той не беше забелязал това досега. Не че не беше го забелязал, но само се досещаше за него, а сега го видя и съзна. И не можеше да откъсне очи от нея, гледаше я като магьосан, за няколко мига дъхът му спря, в гърдите му се надигна гореща вълна и го резна там някъде през сред, болезнено и сладостно.

— Ела, ела, моето момиче… О, боже!…

Той стана и прегърна Малката. Целуна я по устата — никога не беше целувал жена — и червените влажни устица на Малката се смееха радостно. Малиновочервени устица, пухкави и топли… Съзна горчиво и примирено, че между всички жени, които бе имал — това дете е жената, която затъмня всичките. Боже мой, такова чудо!…

— О, чичо Кале, чичо Кале!

— Стига с тоя твой чичо! Не съм ти чичо!

— А какво?

— Бати съм ти. Бати!…

— Бати Кале, чуй…

— Не чувам. Утре отивам на град. Искаш ли да додеш с мене?

— Искам, искам, искам!

— Олеле, как няма да иска, та тя още не е виждала град!…

… Тръгнаха рано, по тъмно, с шейната. Впрегнаха Арапа, но вързаха отзад и Дорестия, натовариха и седлата. Та ако закъсат някъде, ако шейната опре на гола земя — да продължат с конете. Също така рано, но малко преди тях, потегли за Долната земя и Мървака, с пет-шест волски коли, заедно с карачите им. Колите бе натъпкал догоре с дърва — да продаде дървата надолу и да увеличи сермията. Сам се бе сетил Мървака за това, главата на тоя Мървак работеше добре. Калуньо скоро настигна бавния волски керван и заръча на Мървака да подири из Долната земя и Кара бег, ако му остане време. Да му обади, че вече може да се прибира насам. „Да посрещнем — каза той — новата пролет с мир и нов късмет…“ Снегът хрущеше, бе хванал тънка корица отгоре. Беше се смалил, посивял, но все още беше сняг и шейната летеше. Когато навалиха в низината пред града, слънцето се бе дигнало, бе топло и разкашканият сняг плискаше под плазовете. Криво-ляво дотътриха се до града, без да спират и без да застържат някъде по гол калдъръм. Първата работа, след като отседнаха в хана: да се отбият в големия дюкян на Мико, широкия и пълен като топ дюкян, който беше на кьоше до градския мегдан на чаршията. Срещу него стърчеше кулата с часовника, а зад кулата се разтягаше невисоката, но просторна сграда на конака.

Евреинът го посрещна, златно усмихнат — устата му бе пълна със злато — и гъвкаво се преви в поклон.

— Челеби — каза му, — туй дете гледаш ли го? — Той посочи Малката, сгушена срамежливо до него и с поглед, който жадно шареше из дюкяна, смаян от великолепието му. — Остаям ти го селско сополаче — искам да го намеря солунска кокона. От горе до долу, челеби!

— Се разбира, чорбаджи! Каква Солун, каква Солун?! — Евреинът дигна пръст нагоре: — Стамбул!…

Златото блесна още веднъж, евреинът, подвижен и гъвкав като ластик и сякаш без кости — се прегъна още веднъж, с ръка на гърдите.

— Госпожица — со мене! — Евреинът подаде ръка на Малката, за да я въведе някъде във вътрешните покои на дюкяна си.

Калуньо го спря:

— Най-напред едни чизми за мене, челеби! Добри чизми.

Чизмите бяха донесени на мига, бяха наистина добри, лъскави черни чизми, с много лъскави гънки и чупки. Лепнаха се на краката му, като да бяха излети точно по мерата им. Калуньо излезе, като поскърцваше с чизмите. Сега — берберницата. Да остържат там ненужната четина от брадата и главата, да го ливосат с ливанто и разни мазни мазила и да го направят човек като за град. Видя се след това в огледалото: горе-долу мяза на човек… И се запъти към конака. Казаха му там да почака малко. Той почака. Хора влизаха и излизаха непрекъснато. Гавазинът — едно съвсем младо момче с розово момичешко лице и едва наболи мустачки, в скромна, но спретната тъмносиня униформа с много жълти копчета, поставени нагъсто — тихо и безшумно извеждаше едни и въвеждаше други в стаята на каймакамина. После дойде и неговият ред.

Каймакаминът седеше зад дълга маса, застлана с тъмнозелено кадифе, и го гледаше внимателно, недоверчиво и строго. Наистина беше възрастен човек, с късо подстригана бяла брада, но от тия възрастни хора, които не се отпускат в меките удобства на възрастта, а държат и себе си, и другите здраво; знаят силата си и умеят също така здраво да я употребят, когато се наложи. Не го поканиха да седне и Калуньо остана прав. Гледаше каймакамина право в очите и се мъчеше да прочете в очите му всичко онова лошо, което бяха казали за него. Непременно бяха казали лошо, той усещаше това.

— Канех се да намина по вашия край… по Ду… Дубраша… — започна каймакаминът тихо и някак небрежно. — А ето че Дубраша сам доде при мене. Да го чуем!

Калуньо пое дъх, той знаеше, че от това, което ще каже сега, зависи много. Нямаше какво да крие, нямаше защо да крие и нито желаеше, нито умееше да крие. Но онова, което не желаеше да крие, трябаше да бъде казано точно и достойно. Не познаваше човека, който седеше пред него, и нито можеше, нито искаше да се нагажда към него, или да му угажда. Разказа накратко как бе почнал метежът. Как някои нечисти хора, чапкъни разни, подлъгали народа и го повели на яма и сеч. Как той, Калуньо, се изпречил на пътя им. И как отпосле тръгнали работите… Възможно е той, Калуньо, някъде да е попрекалил, да е грешил, или бъркал в нещо. Човек е, не е кантар, а и кантарят греши по някой път… Но в едно е сигурен: в намерението, в усилието да озапти чапкъните, да уталожи народа, да възвърне тишината и спокойствието на Дубраша; тишината, в която да се чуват само гласовете на птиците, звънците на стадата и кротките подвиквания на орачите…

— Тъй, чоджум, тъй… — Каймакаминът поглади брадата си. — Това, дето рече за гласовете в тишината — добре е речено…

Бръчката на сурово недоверие между очите му се бе позагладила, а лицето му като че се поотпусна малко и разведри.

— Тишината и спокойствието… — повтори той. — Народът да си гледа мирния гечинмѐк… Анджак тъй!… Но защо не седнете, чорбаджи?

— Защото не ме поканихте, каймакам ефенди.

— Седнете, седнете! Само елате малко по-насам… по откъм лявата ми страна, за да ви чувам по-добре. Така…

Той разклати едно звънче от масата и тутакси се появи гавазинът с табла кафета, локум и вода, като да бе чакал зад вратата готов.

— Аз съм длъжен да ви изслушам — продължи каймакаминът. — Но не съм длъжен да ви вярвам. Макар и да искам. Сам разбирате това, нали?

— Разбирам, каймакам ефенди.

— По някой път народа… па и некои хора… са като просяка: пуснеш го под одъра — качи се на одъра. А после на главата ти. Дадеш на просяка краставица — той й намери маана, че била крива. Да… Затова напролет, живот и здраве, ще прескоча към вас. Да погледаме, да послушаме…

— Заповядайте.

— Смятах — сега. Но може и да изчакаме малко. Да се пообистрят някои работи…

— Воля ваша. Както речете. Може напролет, може и сега.

Каймакаминът го гледаше внимателно със сините си очи и сякаш искаше да му внуши с поглед нещо повече, отколкото му казва с думи.

— Доколкото разбирам, чорбаджи, грешката ви е тъкмо в това, че сте действали сам и на своя глава.

— Ако това е грех — еваллах! Признавам! — Калуньо сложи ръка на гърдите и се поклони. — Но аз не виждах други глави около себе си.

— Тук, на това място, и тогава е имало власт…

— Каймакам ефенди, ако вие познавате властта, която седеше на вашето място преди вас — ще разберете защо не съм се обърнал към нея.

Каймакаминът го гледаше някое време мълчаливо, с доброжелателно любопитство, като да размисляше нещо.

— Да, да — каза той тихо. — Разбирам. Мога да разбера… — Той стана и добави: — Ако имате нужда от нещо… или затруднение в нещо — обадете се.

Така се разделиха. Като хора, които са си казали нужните засега думи. Освен ония, които могат да изразят доброто им взаимно чувство. И освен другите, които обикновено не се казват, но по-добре се четат от първите — думите на взаимно недоверие. Калуньо долавяше, че каймакаминът не е успокоен напълно. Че стои нащрек и се старае да прозре някаква истина, която да натежи на везната му към благоприятно решение. А заедно с това — че той просто е отложил проверката засега, но винаги може да я направи, и да я направи внезапно. И също така — спокойно и хладнокръвно да се наклони към друго решение, ако проверката го поиска… „Какво пък — рече си, — да заповяда. На мегданя съм и немам какво да крия. Нито от какво да се срамувам. Съм това, което виждате и чувате от самия мен…“ Все пак доволен беше. Проверката е отложена. Една грижа по-малко на душата: още не беше готов за проверка…

… Евреинът шеташе из дюкяна като цар в царството си, посрещаше и изпращаше мющерии, огъваше се пред тях, неуморим и бърз, не жив човек, а сякаш дървено човече от играчка… Като мерна Калуньо с всевиждащия си поглед на невестулка, той само посочи с палец през рамото си навътре. Калуньо се бутна в едно от вътрешните стайчета, новите му чизми скърцаха по дъсчения под нетърпимо. Стайчето бе празно. Надникна в другото до него — там жена някаква, богато облечена, се въртеше пред огледалото и наместваше капелата си.

— Тука некъде немаше ли едно момиче… едно малко момиче?…

Жената рязко се обърна — и изведнъж се хвърли на врата му.

— Чичо Кале… бати Кале, не ме ли позна? Охо-хооо!… Кво ме гледаш така?!

Малката се превиваше от смях. Той я гледаше, изумен и шашнат, и не вярваше на очите си, на това чудо пред очите му: Малката наистина бе станала същинска кокона. Висока, стройна, цялата в блясъка на свилата, самата тя блеснала като свила. Царска дъщеря… Една дълга, пристегната в кръстчето джанфезена рокля, която се спускаше на широки дипли до петите — в гънките и диплите струеше светлина, трептеше и се менеше ту нежнозеленикаво, ту керемидено, ту замъгленосиньо; под полите — малки лачени чепички с надигнати токчета. Около набраната затворена яка — нанизано като броеница малко мерджаново герданче, наниз от живи въгленчета, толкова чисти на цвят, че в зърната не може да се гледа. На златната коса — плоска, леко кривната сламена капела с две пембени ленти отзад. От ушите се люлееха и побляскваха две обички — като две сълзици, готови да капнат.

— Виж и тука… и това, чичо Кале!

— Бати Кале!

— Бати Кале…

Кюрк, описан с червени и зелени ширити, лек и дълъг, стига до коленете — Малката само го показа. Показа и пъстрото чадърче — отвори го и пак го сви. Даже и едно ветрило… Чудеса! Пустият му евреин…

— А сега гледай тука, бати Кале, гледай тука! — Тя подигна полите нагоре и показа гащите си, бели и лъскави, с крачоли до коленете и ситна тънка дантела по краищата на крачолите. — Нали са много хубави, бати Кале?

— Много са хубави. — Той тупна Малката по задничето. — Всичко е много хубаво, но дома ще го гледаме. Сега да вървим, че окъсняхме.

— Как ще сме окъснели бе, бати Кале?! То пладне нема още!

— Път голем. Съблечи това и облечи си пак старите дрешки.

— А, не ща пък! — възпротиви се Малката. — Искам си тия пък!

— Ще ти бъде студено с тях. А може и да ги изцапаш.

Накрая тя все пак се съблече, и се съблече пред него в стайчето.

— Само извърни се настрана, бати Кале. И нема да гледаш!

— Нема.

Извърна се, но леко поглеждаше, неволно поглеждаше в огледалото. „Боже мой — мислеше с някаква смътна тревога. — Та тя си е напълно жена… цяла жена; и всичко си има, всичко, което има една жена… Жена, а акълът му детински…“ И отвърна очи от огледалото. Смущаваше го.

Безпокоеше се и за пътя. Времето топло и снегът усилено се топеше.

Евреинът сви новите дрехи на вързоп, загъна го в книга, после набързо удари калема и каза сумата. Бяха големи пари, Калуньо нямаше толкова у себе си.

— Челеби, немам толкова сега…

— Хич и не бери гриж, Калунь чорбаджи! — задърдори евреинът. — Днеска нема, утре има! Здрав да има! Алиш-вериш да става! Додеш други път — наплатим се! Гриж да нема на сърце, Калунь чорбаджи! Ма как хубав стои на госпожица, а? Хубав, хубав, ммм — цу-цу-цу!… О, и госпожица хубав! Ммм, цу-цу-цу! Со здрав да носи госпожица!…

Евреинът дърдореше, цъкаше и чмокаше, кривеше се и се въртеше на пета, очите му се пулеха и сияеха ласкаво, като че него щяха да обличат в ново, сияеше и цялото злато в устата му. Но той не забрави, все така сияейки, да пише борча в тефтера си — и веднага го записа.

… В хана хапнаха набързо, имаше за ядене само лещена чорба, и потеглиха скоро след това. Пътят още не беше се развалил. Снегът, отдавна сбъхтан от шейни и коли, се бе превърнал на лед, ледът се топеше по-бавно от негазения сняг — и шейната не се задържаше никъде. Чак когато се възкачиха по нагорнището, видяха зор. На места по припеците пътят чернееше, а плазовете стържеха и дъдреха по камък. Трябаше да слязат и бутат шейната, за да помагат на кончето; прикачиха и другото конче отстрани да помага и пак беше трудно. Малката бе зачервена и весела, все се смееше, непрекъснато се смееше. Смехът й дразнеше малко Калуньо. Защото той мислеше за друго, а тя му пречеше. Мислеше върху думите на каймакамина, обръщаше ги така и инак, обмисляше все отново и отново начина, по който тия думи бяха казани, търсеше неказания, скрития техен смисъл. Да, да, разбира се… Беше по-стар от предишния, но никак не беше стар, и все още стоеше здраво в седлото. Предишният беше по-буен, но не поради младостта си, беше невъздържан и глупав, готов да действа веднага и без да мисли — още при нечие първо пошепване отстрани. И ако след метежа той не бе действал, то бе, защото се смути и обърка, както се смутиха от злодеянията си всички около него. Това е. Калуньо го знаеше добре, но не го обичаше — и избягваше да се отбива при него дори когато това му се налагаше. А този бе по-друг. Съвсем друг. По-прозорлив и проницателен. Виждаше по-надалече и по-дълбоко, отколкото показваше това — и казваше по-малко, отколкото мислеше. Предпазлив. Но дълбоко вътре в себе си — добър. Вярваше в доброто у човека. Вярваше, или искаше да повярва на доброто и у Калуньо, и може би наистина не лъжеше. Кой знае. Но беше и хитър. Добрият, честният обикновено не е хитър, даже малко глуповат е. Или не, не… това пак ще да е от предпазливостта му. А предпазливостта, или тайната мисъл, бе в това: той не вярваше в мюсюлманската правоверност на Калуньо. Бе вие там, помаците, все сте си малко така… по-башка малко… по̀ светии от Мохамед се изкарвате, за да приличате повече на мюсюлмани; каури не сте, но и съвсем мюсюлмани не сте. Вас никой не може да ви разбере и никой не ви бакари, и никой не може да ви оправи. Един истински мюсюлманин, дин-мюселим, не държи достлук с помаци; нито се жени за помакиня, и нито дава дъщеря си на помак… Това е. А, това ли е, това ли било? Не, каймакам ефенди, може и да не е това. Може и нещо друго да е. Но мене сега то не ме засяга. Всички хора на тая земя, каймакам ефенди, всички добри хора на тая земя са братя. И тряба да живеят като братя. Това е. Но що е то — добри хора? Хората, които орат земята и косят ливадите. Хората, които правят нещо. Които създават нещо. Не хората, които правят нищо. Не хората, които искат да превърнат света в нищо. Не хората, които гледат на кръв, мислят за кръв и леят кръв. Не те…

Не, каймакам ефенди, да прощаваш, но може и да не се разберем с тебе. Може и да се разминат пътеките ни, каймакам ефенди. Но ако се разминат — аз нема да търся големци по Стамбула да ме крепят. Не защото не ги познавам, а защото нема да ми потрябат…

Денят свърши, когато възлязоха на равното горе. Снегът там беше по-дебел, седнаха отново в шейната и се понесоха по-бързо. В Скрибеня влязоха по здрач. В пътя се вля и пресече хода им стадо кози — връщаха се от паша, дето цял ден бръстили дракалаците в снежната околност. Стадото се развлече на дълго пъстро повесмо пред тях и утъпканият сняг зачерня от точките на козите барабонки. Имаше едно време и гъсти говежди чарди, наред с козите, сега ги няма; Янко се бе погрижил за това… Влязоха в селото бавно, ходом, подир козите. Първите къщурки, притиснати от снега, сгърбушени и загубени в снега. Първите замръчкани, мъждукащи светлинки. Мегданчето, безлюдно сега. Уличките, които излизаха от него, или влизаха в него — безлюдни и те. Само жени, свити от студ, мушнали ръце под прескутниците, стояха тук-там пред вратниците — причакваха козите си да ги приберат. Втората уличка вляво и нагоре водеше за дома му. Тук се бе родил, тук отрасъл. А беше му отмиляло това място — и селото, и тоя дом. Можеха да се отбият тук да пренощуват, или само да се постоплят. Но не, не. Домът му е там, в Стублата. И работата му е там… Полечка се възкачваха нагоре по улицата, която сечеше селото на две и излизаше над него. Плазовете съскаха тихо. Кончето бе морно. Спряха за малко да го сменят с другото и продължиха пак. Селото бе притихнало под снега, не се обаждаха даже и кучетата, сврени на топло по заветите. Миришеше леко на дървен димец… Счу им се някакво слабо, подземно бучене, което се носеше плавно, менеше се и извиваше на вой — стихваше и почваше отново, все същото. Не можеха да разберат какво е то и отде иде. Звукът се усили, когато наближиха една къща, похлупена като другите, но легнала на по-широчко място. Къщата бе ниско под пътя, от нея светеха две прозорчета, и двете наравно със земята. Спряха да чуят какво е. И пак се повтори малко по-ясно същото бучене, същият вой — те идеха от къщата. „Пеят… — прошепна Малката. — Тука пеят…“ Бяха само женски гласове, гласове на моми или жени. Някаква непозната, тъжна песен, която започваше от ниско и постепенно се възземаше нагоре — а горе се диплеше и ридаеше с тънък, пронизващ вой. И имаше в тая песен молба за милост, стенание и тихо хълцукане някакво, заедно с някаква смътна робска надежда. Постепенно се провидяха и думите, откъслечно се откройваха като зърна, зърната се редяха едно до друго и добиваха ясен човешки смисъл.

То не гром громи, Кале-Калуньо… от ясното небо…

То не кутра църна земя, Кале-Калуньо… тръсом се тръси…

Току змей ми излява, Кале-Калуньо, из белите порти…

— Я! — Малката се ослуша. — Чуеш ли!? Кале-Калуньо… Май като че за тебе пеят, а, бати Кале?

— Отде-накъде за мене?

— Ма твоето име се чува бе, бати Кале! Чуй!

— Не съм само аз Кале…

Малката скочи от шейната, смъкна се под пътя и се залепи за едно от прозорчетата. Песента секна, чу се неясен, разбъркан бъбреж на много гласове. А над бъбрежа след малко се дигна един глас, само един, звънък и чист, по него заръмжаха несигурно и останалите, пригласяха, нагаждаха думите си към певицата:

… а на змея — суро пиле соколово…

суро пиле соколово — сам Калуньаа…

ми излява из бели сарае, из Калуня-каля…

из очи му огин фърка, Кале-Калуньо…

та затъмя ясното слънце, Кале-Калуньо…

в ръки му люта змия — сабля му кована, Кале-Калуньо…

Пак секна песента, пак забъбриха неясно гласовете и някое време продължиха да бъбрят така, тихо и оживено, като да се сговаряха нещо.

— Хайде, ела да тръгваме! — подвикна той на Малката.

— Чакай още малко бе, бати Кале! Те там се наредили на колело, предат и пеят… Нека послушаме.

— Нема кво да слушаме!

— Ма виж как хубаво пеят!

— Ела, ела!

Тъкмо понечиха да плеснат дизгините по гърба на кончето — долу жените запяха отново. Пак една от тях започна първа, но тя беше друга, с по-нисък и плътен глас. Другите я сподириха и заръмжаха пак:

Земи го, земи, Гюлезар юбаво…

Къщи му бели сарае, Гюлезар юбаво,

бели белеят…

И пак поде нов глас — най-първият, звънкият:

Опустели му бели сарае, дружчице мила,

га ми не е на сърце, дружчице мила…

— Хайде!

— Чакай малко бе, бати Кале, нека дослушаме края!

— Хайде, хайде, тя край нема. И нема кво да слушаме. Бели сарае, Калуня-каля… Глупости!

Шейната се понесе нагоре из улицата, плазовете засъскаха пак. Мернаха се отстрани последните ниски къщици на селото и полека останаха назад в тъмата. Отпред се откри голото снежно поле, а татък някъде на изток, отдето гъстееше нощта с тънката си мъглица, бе невидимата Стубла. Кончето, усетило близкия край на пътя, само̀ усили ход. Двамата мълчаха. Мина му през ума, че в това пусто поле, без жива човешка душа наоколо, може да шари и гад и че може да ги пресрещне в някоя падина. Та се обърна и попипа козяците отзад — мартината беше там. И пищовите бяха на мястото си в силяха му, напълнени и готови — неволно попипа и тях. Малката бе притихнала, сгушена зиморничаво в него. Сега се размърда и тя.

— Що мълчиш, бати Кале? Кажи нещо… — рече дрезгаво.

— Какво да ти кажа?

— Нещо. Квото и да е. Като мълчиш — ми става страшно. В тоя сняг…

— Щом си с бати си Кале — да нямаш страх от нищо.

— Ами ако излезе някоя мечка сега, а, бати Кале?

— Ще я надвия. И с мечка съм се борил… Но мечките сега спят, пиленце. А тук мечки нема. Те са еее там, в големите гори…

— Ами див шопар? С едни ей такива криви зъби!

— Те, свинете, са се заровили в снега, спят и те сега.

— Ами вълк?

— Е, стига де. Вълк… Аз съм по вълк от всичките вълци.

— Тебе никога ли не те е било страх бе, бати Кале?

— Било ме е. Ама сега — не.

Той хвърли поглед напред и в дрезгавината на снега съгледа няколко приведени тъмни сенки — идваха отдясно, наредени една по друга, и като че бързаха да пресекат пътя на шейната. Усети как косата му се изправя и надига гъжвата. Тпрууу!… Опъна дизгините. Кончето спря и запреде уши. Спряха и сенките. Пресегна назад и измъкна мартината изпод козяците. Айде потегли пак. Сенките и те потеглиха. Когато наближи ходом, видя, че това са тръни от някакъв слог. Отдъхна си. Прекара ръка по челото — беше се изпотил. Подвикна на кончето и шейната се понесе отново. Мартината остана на коленете му.

— Какво има, бати Кале? Какво беше това? Защо спря?

— Нищо. Да пикае кончето.

Замълчаха.

— А на тебе май че не ти хареса оная песен. Защо бе, бати Кале?

— Нали ти казах. Глупава. Щура такава една…

— Пък на мене ми хареса. Онова, дето за змея. И за сивия сокол. А ти що викаш, че била глупава?

— Защото… слушай, соколчето ми. Кучето най-напред хапе тоягата, с която го бият. А после се плаши от нея, обиква я и почва да я ближе…

— Защо ми говориш така грозно, бати Кале? Аз не те питам за кучета.

— Говоря истината. Аз ли не го зная тоя айдушки народец?!… На врата му тряба постоянно да държиш чепата тояга. Изтървеш ли тоягата — ще те ухапе. Държиш ли я здраво на врата му — върти опашка, умилква се, иска да те умилостиви, скимти угодливо. А може и да пропее…

— Тия затова ли пееха?

— Не зная. Може и затова. Тоя народец тряба да го буташ с тояга към доброто.

— А кое е доброто?

— Доброто ли? Знае ли се кое е доброто. Доброто е това, което е добро за всички… Наверно е така. Не зная.

… Сега си спомни. Ще тряба да отреже напролет половината от бранището на Стублата — за селска гора и селска мера на Жежла и Църън. За да спрат ежбите им. Напролет…

… И все го глождеше болезнено мисълта за каймакамина. За нещо недовършено в разговора с него. За нещо, което е трябало да му каже, а не е казал. Какъв беше този човек и какво искаше от него? И кой точно е просякът, който намира маана на краставицата, че била крива?…

Какъв съм бил глупав: да му говоря истината. Човек не иска да му говориш истината. Отсрещният човек иска да му говориш това, което той мисли. Да му го повториш. Това иска човекът срещу тебе… А аз си мислех, че истината е сила. Че в истината била силата. Каква ужасна глупост… Не истината е сила. Силата е истина. Ножът е истина. Властта е истина…

Тишина и спокойствие, каже… Нещо недоизказано имаше в думите на каймакама, нещо повече от думите му, в погледа му, застанал нащрек… „Не, може би се лъжа. Наверно се лъжа. Наверно и двамата се лъжем в нещо. Трябаше да се отбия при Аргирис, да го поразпитам за новия каймакамин. За да приготвя свой, по-верен аршин за тоя човек. А може би тряба да остая нещата да вървят по своя ред, както досега? Па да става, щото ще става. Докато ножът стои здраво в ръката…“

… Сутринта го събуди глух, дълбок тътен, който разтърси сарая. Идеше изпод земята като че ли, изпод сарая, като че самата земя протътна — или топ удари под земята и я разтърси. Той излезе на пруста сънен и погледна навън. И видя грамадата от сняг под стрехата — целият сняг от присойната страна на покрива се бе свлякъл наведнъж, той бе ударил така силно. Тутакси стълбището затрополи бързо и горе се качи Малката:

— Лелей, бати Кале, как се уплаших!…

— Лесно се плашиш. А ти що си се навлякла така мари?

Беше се издокарала рано-рано с цялото лъскаво рухо от дюкяна на евреина, заедно с капелата и чадърчето.

— Така… да се видя пак бе, бати Кале… ама какъв си! — Малката се смееше гузно.

— Скоро да свалиш сичкото това! И се облечи по-простичко. Хайде, па ще те водя на едно място…

— Уха! Аз ей сега, бати Кале! Къде ще ме водиш?

— Ще видиш.

Малката подигна дългите си поли, връцна се и затича ситно по стълбището надолу. След малко тя пак се качи горе и беше готова — с късото кожухче и кичестите гащи. Беше засмяна, румена, свежа като ябълчица, с това златно сияние на косицата. Калуньо потръпна, като я видя.

— Нема ли да ти бъде студено с тия гащи?

— Нема. Отдолу са другите, новите. Знаеш кви са убави! Искаш ли да ти ги покажа?! — Тя го гледаше и се смееше лукаво.

— Не искам! — Той я гледаше и вътре в него — заедно със смеха й, или може би от смеха й — трептеше невидима, глуха, беззвучна струйка. Трептеше и го разслабваше. Какво чудно момиче… и какво чудо бе направило с него това чудно момиче; чудо, неизпитвано никога досега, съвсем друго, по-друго от всичко досега… Беше като замаян, това дете го размекваше и той не можеше да се познае, и се ядосваше на себе си за това. Да, да. Ще тряба да й купи още един кат дрешки, по-простички, като за секи ден. Разгеле, и да се наплати с евреина…

… Снегът беше отънял съвсем, земята под него — мека и клисава, конете затъваха до глезени. Напредваха бавно. Малката бърбореше. Слънце, гъстосиньо небе, снегът блеснал, слепи очите. Мирис на шупнала земя под снега, мирис на стара шума, тръпчив мирис на млада дървесна кора. Лек мирис на младо момиче. Мирис на млада, нова пролет, която идва — още я няма, още е под зимата и снега, но идва. Мириси, които упойват като тънко, искрящо вино… Малката бърбореше непрекъснато. Той слушаше. Думите минаваха край него, отскачаха от него. Той слушаше звука им, само звука им — и струйката в него звънеше тихо, постоянно, радостно.

Слизаха към Рата. По припеците нямаше сняг, ланската трева жълтееше като опадала козина на кошута.

— Бати Кале, гледай, гледай! — Тя скочи пъргаво от кончето и се затече към шубраките, клекна там. После се върна с малката китка и му я поднесе да помирише: — Кокичета, бати Кале! Кокичета!…

Миришеха на зима, която си отива, и на пролет, която идва.

— Нали, бати Кале! Зима и пролет… Нали? Гледай тука: бялото е зима, а това, зеленкото вътре, мънинкото — пролет. Нали?…

Нали… Полека слизаха към Рата. Голините се срещаха все по-често и все по-рядко се белееха преспите — изкорубени навеища, от които сълзеше мокрота и тревата наоколо чвакаше под краката… Долу нямаше сняг, беше голо и сухо. Реката — помътняла зеленикаво, помъкнала лед и буци мокър сняг — едрееше видимо и пълнеше коритото. Пуснаха конете да щипят сухата трева, а сами тръгнаха пеша нагоре по брега. Ракитите, напращели от нови сокове, вече руменееха гъсто, предпролетно. От леските провисваха обичките на новите реси. Тук-там из гората, която се спускаше до брега, светеше цъфнал дрен.

— Боже, колко е хубаво! Също като слънце…

Като че цялата гора бе засенчена от облак, така бе тъмна. И само някой слънчев лъч бе минал през тясна пролука на облака и бе паднал в мрачната предпролетна гора — за да светне точно там, дето бе цъфнал дренът… Малката стоеше и гледаше унесено, ноздрите й трепкаха, над ухото й, забодена под кърпата, стоеше малката разперена китка кокичета.

— Чуй, бати Кале, чуй!… Чуваш ли?…

— Не. Що е?

— Чичопея, бати Кале! Не чуваш ли? Ето: чичо-пей, чичо-пей, чичо-пей!

Той се ослуша: да, да, верно… Гласът беше далечен и слаб, но звънък, отсечен, пълен с радост и вяра в пролетта.

— Какво казва той, бати Кале, знаеш ли?

— Какво… Нали казва „чичо-пей“?

— Не, бати Кале, не е баш така. И така казва де, ама и друго казва. Слушай: цъфти дрен, цъфти дрен, мала пита — голем ден, голем ден! Нали?

— Верно… мяза малко. Идва голем ден, верно…

Провираха се из храстите, заобикаляха малките разливища и вървяха все нагоре срещу течението. Реката тук течеше по равно място с много кривини и лете едва мърдаше из кривините. Сега беше пълна и бързаше, шумолеше, надигаше глас. Равнината отвъд се грееше на топлото слънце, беше на завет и почти оголена от снега, който белееше само тук-там из дупките, разпердушинен като птичи пух.

Той отсече две прави лескови пръчки за шомполи — да чисти и смазва пушката с тях. И за нея отсече една, по-тънка, да покарва кончето си.

— Ей, и кукуряка цъфнал, бати Кале! — извика тя. — Гледай, гледай! — И му показа жълто-зелените кукурякови цветове, отворени като пиринчени звънчета на една полянка сред лещака.

— Нема ли да набереш и кукуряк?

— А, не, не може, бати Кале! Нема да ни снасят кокошките… — Тя сви муцунка и му се изплези. — От кукуряка кокошките не снасят…

— Ох, глупачето ми! Глупаче помаче! — Той я улови за кръста изведнъж, дигна я нагоре и я завъртя. Тя бе обхванала шията му и се смееше лудо.

Първа тя съгледа говедата, пръснати край реката да пасат, намъшени, изпосталели пролетно. Малко по-нататък, на една широка поляна, имаше цяла чарда волове и крави. Най-малко стотина… ако не и двеста — пресметна наум Калуньо. Там, в дъното на поляната, бе и оборът, явно струпан набързо, както и колибата на говедарите. Бяха двама души, седяха пред колибата и се припичаха на слънце, но като съгледаха чорбаджията — станаха да го посрещнат. Той поприказва малко с тях, пита ги има ли други обори и къде са. „Още два или три — отвърнаха му, — нагоре по реката…“ Калуньо не ги знаеше. Това бе работа на хитрия каракачанин — да навре оборите в най-забутаните гъстаци, далече от селата и чуждите очи. Далече и от Калуньевите очи…

Върнаха се към конете назад. Намериха сухо местенце около тях, той накладе огън, тя извади от дисагите пастърма, лук и хляб. Нарязаха пастърмата и набучиха парченцата на пръчка, припекоха ги на огъня да омекнат. Бяха изгладнели и двамата. Малката бе прилегнала, подпряна на един сух дънер, довлечен от реката някога, и жумеше блажено срещу слънцето. Наблизо някъде чукаше кълвач.

— Нали е хубаво тука, бати Кале? Нали е много хубаво?

— Кое?

— Ми тука… това… сичкото.

— Хубаво е.

— Ммм, хубаво било… Ти не разбираш. Ти нищо не разбираш. Хубаво е — кае… В такова време обичам целия свет. Искам да прегърна целия свет и да му кажа, че го обичам. Разбираш ли?

— Разбирам.

— Ми, разбираш… И ми става малко жал за целия свет…

— Жал? Защо пък жал?

— Все си мисля за ония с дървата, бати Кале. Ти защо не им върнеш воловете?

— Като се изпролетее, ще ги върна.

— Върни ги, бати Кале, върни ги. Помниш ли — с дървата на гръб?… — Тя изведнъж се изправи на колене, улови ръката му и я целуна. После го прегърна и целуна бузата му — Ти си най-добрия от сички, бати Кале! Ти си ми най-добричкия, най-хубавия в целия свет! И в целия свет тебе най те обичам!…

— Хайде, стига глупости!

— Глупости? Защо глупости, бати Кале?

— Така. Празни работи…

— Аз вече нема да ти казвам нищо! — Тя се начумери.

— Не ми се сърди, башибозуче!

Тя мълчеше.

— Не ми се сърди. Какво толко съм казал? Пошегувах се само…

— Нищо, нищичко вече нема да ти казвам… — прошепна тя глухо. И неочаквано заплака.

Възседнаха конете и поеха обратно към Стублата. Мълчаха и двамата през целия път…

… След няколко дни слязоха отново в града. С една лека бричка, защото снегът се бе вече стопил и тук. Само в усойните места сивееха мръсни преспи. И беше много кално, Врания потъваше до глезени и едва ги измъкваше от калта. В хана намериха Янко, още се мотаеше из града да урежда своите чаркове. В двора на хана бяха разпрегнати няколко волски коли с чергила, бяха пълни със зърно. Мървака се бе върнал и тряба да е тук някъде. Калуньо видя някакъв отвързан чуждински кон, който бе наврял муцуната си под козяка на една от колите и хрупаше зърно. Прогони го и каза на едного от ханджийските слуги да го върже.

Сега — при евреина. Да очисти борча и да остави Малката — да я тъкми и гизди с нещо по-простичко, делнично. Като излезе от дюкяна, Калуньо пак прекоси мегдана и колебливо се насочи към конака. Още не знаеше какво да прави там и какво да казва след всичко казано. Пред един папукчийски дюкян се бяха струпали хора, нещо оживено гъргореха и се смееха. Спря и той да погледа. Двама зевзеци бяха уловили едно дръгливо куче и връзваха на опашката му празна тенекия, трети държеше къса, заострена люта чушка и се готвеше да я натика в задника на кучето. Другите стояха наоколо и се смееха, като предвкусваха истинския голям смях след малко; грубите гърлени смехове миришеха на чесън и недотам измито шкембе от шкембе-чорбасъ… Той се отдели от малката тълпа и зави към конака. Заптието пред портата му стори път и почтително се поклони. Той стъпи на калдъръмената пътека, която водеше през двора към входа на конака, и бавно тръгна по нея. Встрани, до входа, имаше малък ъгловат кьошк със също такъв ъгловат керемиден покрив — кривна към кьошка. Ще поседи малко там, да подреди мислите и думите. Може би тряба да каже на каймакамина какво прави сега и какво смята да прави тепърва… А главно — да види още веднъж този човек, някак извътре да го види, ако може, за да го претегли по-добре. Нищо, че може да претеглят и него…

Тогава изведнъж съгледа Мървака. Слизаше по широкото каменно стълбище на конака, все така приведен в кръста и засилен да тича. Калуньо най-напред понечи да му се обади, но бързо се отказа. Сгърби се зад дъсчения парапет на кьошка и изчака малко да не го види оня. После полека се надигна: Мървака отиваше към мегдана, а там, облегнат на един кепенец, стоеше и го причакваше Янко. Двамата приказваха малко, после свиха надолу из уличката и се изгубиха в навалиците. Какво може да е правил тоя Мървак тука, в конака? И каква работа има с Янко?… Калуньо поседя в кьошка още малко, па стана. Не, няма да ходи при каймакамина сега. Вече и не му се ходеше… Той излезе от портата, но се повърна и остави една дребна пара̀ в ръката на изненаданото заптие. После се отби в дюкяна на евреина.

Беше пазарен ден и имаше много мющерии, евреинът летеше от тезгях на тезгях, с калем на ухото и железен аршин в ръката — мереше, смяташе, оглушително цепеше басма и бърбореше непрекъснато, прегъваше се о две и о четири, подвижен като живак и неуморим. Та не можеше да му отдели много време. А Малката беше готова — нагиздена като кукла с едно разперено шарено фустанче, също такова шарено елече, зелена къса памучна антерийка с кушаче и сребърна тока, също и зелена малка шамия със златни ресни. На Калуньо даже по му хареса така, отколкото преди, с ония скъпи гиздила на градска кераца. А Малката сияеше и сега, както преди, тя отдавна бе забравила сръдните си към бати Кале. „Младо, та хубаво — помисли Калуньо, — каквото и парцалче да му туриш на задника и предника, все му отива…“ С евреина се наплатиха, както прилича, евреинът потърка парите в брадата си небрежно — той получи каквото бе записал в тефтера, и без пазарлък.

Нямаше намерение да се застоява повече в града. Когато впрягаха бричката в двора на хана, там още стояха волските коли със зърното, а Мървака и Янко не се мяркаха никъде. Калуньо сам прегледа колите.

Дали ще стигне това зърно? Пшеничното и ръженото за никъде няма да стигнат, ако речеш да раздаваш на народа за ядене. А кукурузното ще бъде само за семе, ни драм за ядене няма да се пипа от него. Добра работа е свършил тоя Мървак. Но какво дири в конака? Какво?…

Калта просъхваше бързо под слънцето и бричката весело задрънча нагоре из планината на Дубраша. Пътят каменист, промит добре от водите на стопения сняг, кал нямаше и кончето вървеше бодро.

… В душата му отново полази съмнение. Дали вярно постъпи, като отказа да влезе при каймакамина? Или бе просто малодушие?… Май трябаше да влезе. Или се побоя?… Май и се побоя. Опасността тряба да се гледа очи в очи. На опасността гръб не се показва. Ако има опасност. Когато има. Може и да нема. Но щом я предполагаш — не може да свеждаш очи и подвиваш опашка. Докато не разбереш има или нема. Борбата може да донесе победа или поражение; отказът от борба носи само поражение. Тоя, който иска да казва някаква истина, носи някаква истина или дири някаква истина — тряба да държи винаги едната си нога на стремето… Но достатъчно бърза ли е другата нога? Или да разчита на ръце и рунтави гърди?… Съмнението подло пъплеше из душата му и я опипваше…

… И тоя път не се отби дома си в Скрибеня. На разклона над селото, вместо по левия път за Стублата, възви надясно. За Черяша.

— Къде, бати Кале? Защо натам?

Така. Искаше още веднъж да види нещо с очите си.

На гробищата чернееше струпан народ, не много, до десетина човека. Погребваха някого. Калуньо слезе да види, Малката остана в бричката — не пожела да слезе. Погребваха две деца и една бабичка. Децата бяха положени на носилките едно до друго. Момчета, десетина-дванайсетгодишни и двете. Бяха така изпити, останали само кожа и кокали, така старчески съсухрени и двете, че мязаха на бабичката. От какво са умрели — не можаха да му кажат. Не знаеха. Просто умрели. Така дошло, така им било писано. Отървали се от теглото. И не само те — тук всеки ден или през ден-два копат ями, казаха му. И никой не плаче. Може и да завиждат на умрелите…

Той вече знаеше от какво умират. Вървеше пеша през порутеното село, бричката го следваше отзад полека. Половината бе изгоряло. Вървеше и гледаше. В ъглите на оцелелите зидове подпрени пръти, покрити с черги като колиби. Пушеха някакви жалки огньове там, пред колибите. Човеци някакви, увити в дрипи, мърдаха там като червеи, нещо правеха там, понякога подаваха навън подивелите си лица и гледаха равнодушно и безсмислено… Той вървеше и гледаше, от време на време поспирваше. Искаше да тресне гръм отнякъде, да удари пушка отнякъде — и да го порази. Да не гледа това. Но всичко бе мирно и тихо наоколо. Тишина и спокойствие… Ето ги тишината и спокойствието. Нямаше гръм, нямаше пушка. Даже и куче не се обади отникъде, той по-късно осъзна това. В селото нямаше кучета, кучетата бяха изчезнали… Как да превиеш тоя народ, мож ли да го превиеш, как да натикаш в задника му доброто — нали ще се надуе да го издуа и изкара?…

На една пейка седяха и се приличаха на слънце двама старци, жалки, окапали и двамата. Седяха замижали и мълчаха, или дремеха, подпрени на тояжките си с костеливи, кафяво петносани ръце. Обади им се. Те не се отзоваха, дремеха си. Помисли ги за умрели. Дойде по-близо, застана до тях, подвикна още веднъж. И двамата едновременно подигнаха зачервени клепачи, загледаха го неподвижно с помътнелите, избелели очи — не можеха да проумеят кой е тоя човек, какво иска от тях и защо не ги остави да си умрат така, на тояжките. И двамата, все така едновременно, като по команда, понечиха да станат. Не можаха да станат, само се понадигнаха върху тояжките и застинаха така, подгърбени.

— Седете си, седете… — каза им. — Седете и слушайте. Обадете на сички мъже, годни да носят брадви, да додат утре с брадвите при мене. Чухте ли? На Стублата. Сичките. Чухте ли?…

Старците мълчаха.

— Щем, чорбаджи… — проскърца гласът на единия старец. — Ще обадим.

— Ще обадим, чорбаджи… — като ехо повтори и другият.

— Де бакалъм. Да видим!

… Ще видим. Янко бе пристигнал на Стублата преди него. Каза му да стои наблизо и да не мърда никъде. Нано го нямаше — пак на село отишъл; все към селото гледаше това момче, нещо не му се стоеше тука. Та прати Менчо да го вика. Повикаха в горницата и Темерутина.

Янко каза, че го видял пред конака. „Що не се обади, като ме видя?“ — пита Калуньо. „Щото бързахме с Мървака да подковем воловете, че бяха обосели.“ В конака ходил и оня, гърбавия, Мървака, да иска изин — разрешение да прекарва зърното, тъй като из Долната земя върлувал мор по добитъка… Мор по добитъка? Хм.

Късно вечерта пристигна и Мървака с колите.

Разбра се, че старецът от Жежла не е идвал за дървата, те така си стоят насечени и нацепени. Може и да е умрял тоя старец, душата си едвам носеше… Мървака утре разтоваря зърното, на неговото място товари дърва и ги кара на пазар. Още е студенко и дърва още трябат. Колите с ръж се откарват в Черяша и Жежла за народа, да яде. Малко е, но толко е, колкото е. Ако докараме още — ще има още. Царевината остава тук за семе, пак за народа, да сее, като му доде времето. Да се коли старият и слабият добитък, да се дава и той на народа да яде. (Янко се мръщи: добитъкът може да се угои за работа… Калуньо: да се подберат най-старите, негодни хайванчета, от които нищо не става, и да им се туря нож — че народа нема кво да яде.) Янко да обиколи двете села и да види колко гора е нужна за градеж. Нано, Менчо и баща му да посрещат секачите от Черяша, ако додат, и да ги водят да секат гора, чамова гора. Мървака да събере още коли и да заминава пак — да дири още ръж и кукуруз… „Това е. Секи да си гледа работата, искам работата да запее.“

После той сам прегледа краката на воловете — наистина повечето бяха прясно подковани. Поуспокои се. Но не се успокои напълно.

Когато другите се разотидоха, остана само Мървака. Да си видим есапа, чорбаджи… Толкова сермия, толкова дърва по толкова. Толкова и толкова зърно по такава и такава цена. Покриват се. Има и остатък — ето го. Мървака извади кърпата със среброто. Добре. Калуньо го похвали. Калуньо е доволен. Нека Мървака се постарае още малко, пък ще видим, ще помислим и за отплата… Мървака извади от силяха си една нова лула, подаде му я. Малък армаган от Долната земя, от Кара бег. Дървена лула, от корен на шипка е направена, с капаче и кехлибарено цигаре. Добра луличка. А ето и малко тютюн за нея, в нова, хубава кожена пунгия — това е вече от Мървака армаган. А, добре, берекя̀т версин… Мървака може да задържи кърпата с остатъка от сермията за себе си, а утре ще получи нова… Така се разделиха, късно през нощта. Преди това пийнаха малко, само двамата. Калуньо опита лулата. Хареса му.

Сутринта при него се качи Малката, наперена с новите дрешки, беше забрадила и зелената шамийка със златни ресни. А в ръцете си държеше също такава шамийка — и тя зелена и със златни ресни.

— Виж кво ми даде оня, бати Кале…

— Кой оня?

— Гърбавия…

— Така не се приказва — оня, гърбавия!

— Ми гърбав е, та… Виж! — И тя му показа шамийката.

— Тя е като твоята.

— Ама не ми харесва…

— Защо? Същата е.

— Не е същата!

— Как така не е? Не видиш ли — зелена, а висулките й от жълта свила.

— Не е същата! — упорито повтори Малката. — Моята си е по-хубава. Дето ти ми я даде… А тая не я ща. Ще я хвърля тая… — Тя тропна с крак и излезе нацупена.

Виж го ти него, хлапето ниедно!… Сърди се. Подарил й човекът нещичко — и отде да знае, че тя вече си има такова?! От сърце го направил, рекъл да я зарадва. Нема си нийде никого, край него ни дете, ни коте — и в нея видял своята разпиляна челяд. А хлапето се гевезѝ… Виж я ти нея, царската дъщеря! Глезла такава… Нищо, ще й мине, ще й мине. Ще носи и двете шамии и нема да знае коя чия е.

Но тя наистина беше хвърлила другата шамия. Или я беше изгорила — той никога не я видя вече. Гледаше само едната — тая, която тя носеше всеки ден.

… И кипна новата бурна пролет като пролетна река, придошла изведнъж от стопени снегове, запени се и зашумя, и забушува бурно. С черните пролетни облаци, от които изтичаха бели и топли, животворни дъждове. С леките като пух щъркови снегове, разхвърчани пеперуди, които умираха още във въздуха. С нацъфтелите трънки, бадеми и сливи — бели и пембени облаци. С новата трева, която напираше отдолу да покрие избелялата, жълтата сухота на старата. С новите лепкави, лъскави ластари, които избутваха старата, неопадала шума на гората. Угарите пушеха с тънка мъглица. И мирис на прясно изорана земя, на нова пролет и ново зелено напои докрай жадясалата душа на Калуньо и я изпълни с тихо ликуване…

Един ден Малката нахлу в горницата запъхтяна и силно възбудена.

— Бати Кале, излез бързо!… Да видиш едно нещо!…

— Какво нещо? Какво има?

— Ама бързо, бати Кале! Бързо, бързо!

Високо в небето летяха щъркели, наредени в клин. Едната страна на клина си вървеше право, другата се люлееше леко — и ту се изправяше, ту кривеше отново. Малката дигна глава нагоре и завика:

— Щръко-мръко, тебе боли глава, мене нема!…

И след малко пак:

— Щръко-мръко, ела на комина, догодина, до амина!…

Гледаха след щърковете, докато те бавно потънаха зад горите на север. Но молбата на Малката като че ли наистина бе чута: два щърка се бяха отделили от клина — съгледаха ги, когато ятото бе вече отминало — и почнаха да се вият високо в небето над Стублата. После те се отместиха някъде встрани, снишиха се и изчезнаха. А на другия ден ги видяха на кулата — мъкнеха клечки и ги редяха там горе… Малката много им се радваше и час по час излизаше да види докъде са стигнали с гнездото. После се разтъжи.

— Бати Кале, и у назе на село имаше щърково гнездо… Само че на бреста, не на комина. Дали ще додат там пак?

— Може и да додат, момичето ми. Сигурно ще додат. Виж колко много щъркове бяха… и всичките отиваха къде вашето село. Все ще се намерят два и за вашето гнездо…

— Нали, бати Кале? И аз така викам. А ти искаш ли да отидем на село? Двамата с тебе?

— Ще отидем, пиленце. Непременно ще отидем. Като привършим тук…

— Ама само двамата с тебе! Нали? Знаеш колко е хубаво сега там!

— Зная, моето момиче. Много е хубаво. И ние непременно ще отидем…

После тя му разказа: пасли козите край село с други деца и си играели на жмичка в гората. Па дошли едни страшни хора, с пушки и дълги ножове, забрали ги и ги подкарали заедно с козите през гората. Те много се уплашили и плакали, вървели и все ревали из пътя. И много се уморили от ходене. Тогава ония хора с пушките ги качили на конете си — те не били толкова страшни и лоши, както им се видели отначало. После тя останала в оная къща с други деца. А после дошъл бати Кале и я взел оттам, и я отвел на Стублата…

… Цял беше вдаден в работа, потънал в работа, разтворен в нея и слят с нея. Летеше като бесен от Мочурите, дето сечеха чамова гора за градеж, до селата — дето с тая гора градяха къщи на мястото на горелите. „Гори готовото, после гради ново — да ти излезе гявол и половина…“ — мърмореше недоволно Янко. Но мърмореше на себе си и се вардеше да не чуе чорбаджията. На Янко не му беше мъка за гората — мъка му беше за воловците.

Защото чорбаджията му бе казал да върне воловете на хората — на тия, които са имали преди волове — и каракачанинът наистина им върна по нещо, най-негодното. Но им прошушна, че то е само докато преорат и засеят, и то по един чифт на две къщи… От това шушнене чорбаджията не чу и не разбра нищо. Той само искаше още повече волове, и все по-яки, повече рала, та от много места да върви оранта и сеитбата. Сам понякога хващаше някое рало и го натискаше — докато издъни земята и добитъците обтегнат шии от зор. Сам увесваше дисаги през врата и хвърляше зърното през две бразди в третата. После минаваше другаде. Ходеше така от сутрин до вечер, обикаляше целия кър, вървеше като упоен. Вечер едва се примъкваше до Стублата, пребит, съсипан от умора. И хапнал не хапнал, тутакси заспиваше до огъня като пеленак. Малката — все с него, все въз него, помагаше с квото може, потичкваше подире му като кученце. Бяха блажени дни и вечери и вървяха неусетно, вървяха бързо, както бързо вървят всички блажени дни и вечери. Окото му се радваше и не можеше да се насити на черните засети угари. Бяха отделни парчета отначало, после парчетата се сливаха, нарастваха и постепенно покриха цялото поле с чернота. Всред бухналата, бързопреходна облачна белота на цъфнали бадеми, сливи и трънки. Но той знаеше: скоро, скоро зелените кукурузни редове ще прошият чернотата със зелени тегели, ще замахат зелените байраци на листата, ще надигнат весела зеленина. И всичко наоколо ще зазеленее отново, както зазеленява всеки април — с това крехко зелено, на което отпървом не вярваш, че е истинско, а то се засилва всеки ден, сгъстява се и пълни душата с драгост. И с мъничко тъга. С мъничко тъга, да… Защото всяка пролет донася нещо — и нещо отнася.

На душата му бе пълно. Душата му звънеше и пееше.

… Ненадейно дойде един ден търговецът на сирене, Аргирис. Заедно обикаляха къшлите, опитваха сирената, пазаряха се. Гъркът беше неуморен, мушеше се навсякъде, искаше всичко да види и опита сам. Бързаше. Каза, че идвал от Долната земя и пак там се връща. Калуньо го пита дали е преминал там морът, има ли още мор.

— Какъв се е тоя мор?

— По добитъка.

— Нисто не съм цувал са мор…

Гъркът не остана да нощува в Стублата, замина си привечер. Не бил чувал за мор… Чудно. Той ли нема да е чувал и да не знае — ако е имало? Той, дето кракът му е постоянно в стремето, дето знае къде какво става по света на пет дни път околовръст? А ето, за мор не знае. Чудно, много чудно… Калуньо се замисли. Да има някаква грешка? Каква грешка — казаха му, че имало мор, а нямало. Лъжат ли го? Кой го лъже?… Щеше му се да отвори уста и да поразпита гърка за каймакамина — като какъв човек е, отде иде и какъв е бил. Сдържа се: не знаеше как може да бъде изтълкувано това любопитство и може да му попречи. И все му се струваше, че около него се плете невидима мрежа, а той не може да улови края на нишката. Махна с ръка: нема кво да разплита. Ще разсече мрежата с два удара, когато потряба. Не му беше до никакви мрежи сега. Друго го занимаваше…

… Пак ръмяха тихи и топли, кратки, кротки дъждове, грееше слънце и отново минаваха ръмки, а новата трева се надигаше по тях като луда и все тъмнееше. Глухо се обади от глухите гори първата кукувица — беше дошла. По нея зацвърча чучулигата. Подире из гъстите ниви, които вече се люлееха, заплющя пъдпъдъкът. Угасна жълтата светлина на дреновете, изтляха и се разсеяха по белия свет и белите омарни облачета на сливовия цъфтеж — пътищата побеляха от паднал сливов цвят. От затоплената земя излизаха нови цветове, все по-нови и по-силни шарки. В покрайнините на гората, в усойните полянки зацъфтя гергевката, а в присойните, припечните — топчесто напъпи божурът. Пролетта едрееше всеки ден, заедно с дните гъстееше и натежаваше, едра — ведра и знойна…

… Тая сутрин той се събуди бодър, беше се наспал добре и с цялата си снага усещаше как напира сила в нея, беше му светло и хубаво; може би беше сънувал нещо хубаво, после го забравил, но то останало като хубаво някъде дълбоко и невидимо вътре в него. Или може би просто пролетта минаваше и през него, както през зимата, та раздвижваше и неговите сокове. Беше му леко и радостно, той не знаеше защо му е така безпричинно, от само себе си радостно, нито се питаше. Знаеше само, че днеска ще отпусне краищата на грижите, че нема да мисли за грижи и тревоги и нема да тича припрено от място на място. Ще бъде сам със себе си, отпуснат и разнежен, стопен в пролетта.

Сам остърга криво-ляво четината си със стария, потъмнял бръснач, после отиде на стублата. Съблече се до пояс и дълго се плиска и ми там. Когато се връщаше, видя, че Малката е извела на двора двата коня, неговия и нейния — решеше ги с чесалото. Косъмът на конете блестеше чист и свилен, по гънките пробягваха светкавици. Като змейове и двата, потропваха нетърпеливо с копита, готови да литнат… Тя не го и погледна даже, въртеше се около конете. Но той знаеше, че очаква него и правеше точно това, което тряба да прави.

В горницата се преоблече във всичко чисто и леко — леките тъмносини чохени дрехи, прозирната бяла риза дерменлия, чепкена с развяващите се ръкави и червена подплата. Оружие не взе никакво — за кво му е, само да му тежи. И слезе долу. Малката държеше конете и го чакаше.

И тръгнаха. Не знаеха накъде отиват, защо отиват. Трябаше им само да отиват нанякъде, където и да е, да бъдат заедно, да бъдат близо един до друг, да се усещат един друг — и нищо друго, нищо повече. Някъде спираха — и тръгваха пак. И пак спираха по-натам. Лежеха по полянките, докато конете пасяха. Гледаха как се дига чучулигата, слушаха я как пее.

— Как пее чучулигата, бати Кале? Не знаеш ли? Аз зная. Ето така, чуй: цъцъръ-чик-кррр-чирилу-цък… цъцъръ-цъннн!… Не е ли така?

— Не. Другояче пее. Слушай, слушай… ето така: чорлу-чакора-цък-сънгърлъ-ей-сип… тюрюлю-цо… чррр!…

— А, не е и така. Така е де, ама не е баш и така…

Но — о, боже, как пее чучулигата?…

И отново на конете — препускаха, вървяха ходом, някъде слизаха надолу, после се качваха нагоре. И все приказваха нещо, все нещо един през друг като чучулигата, от чиято песен не се разбираше нищо, но беше сладко да я слушаш. После той не можеше да си спомни нищо от това, което приказваха. Вървяха близо един до друг, упоени от пролетта, от слънцето, от ведрия зелен ден, опиянени един от друг, от своята младост и от младостта на света. Не сещаха глад и жажда, бяха един за друг хляб и вода. Малката чучунижеше непрекъснато и непрекъснато се смееше, смехът й отекваше болезнено-сладко в гърдите му. Той можеше да я вземе в ръцете си и да я направи своя, много своя, много близка, да се слее с нея — да потънат и двамата, и да се забравят в това страшно, това тръпно тайнство, когато един мъж прави от едно момиче жена… Не искаше сега, не искаше това, не искаше. Не я взе в ръцете си. Не я докосна… Едно време знаеше, че е хубавка — с тая златна коса, с двете зъбчета отпред, с напетата буйна снага, с острите гърдички, които подскачаха пъргаво в бялата ризка… Сега не знаеше каква е. Сигурно пак беше хубава, но той не знаеше. Не смееше да погледне в очите й… той, който не се боеше да погледне и смъртта в очите — сега се боеше; пронизваха го очите й, и коленете му прималяваха… Гледаше само как се издува ризката й отзад, когато препускаше. И как се издува отпред, когато спре. И ходеше по нея като омаян с биле…

Цял божи ден така…

… Прибраха се по тъмно. Янко бе приготвил за тях кукуреч — плетени агнешки чревца, печени на фурната. Бяха ужасно гладни и двамата, ядоха като вълци, изядоха цялата тава. Когато запалиха лампата в горницата, видяха, че лицата им са зачервени и пламенееха, обгорели от слънцето, и само очите им светеха. Той все така избегваше да я гледа в очите, а тя все в очите го гледаше. Бяха прилегнали напреки на миндеря. Тя го беше прегърнала, беше сключила ръце около врата му и шепнеше в ухото му:

— О, бати Кале, бати Кале… Ти не знаеш, ти не знаеш…

Беше се долепила плътно до него, от горе до долу, той усещаше с гърдите си остротата на двете гърдички, разведени встрани като на коза.

— О, бати Кале… искам да бъда с тебе… само с тебе… цялата нощ само с тебе… и всички дни, и всички нощи…

— Не — каза той и я отлепи от себе си. — Не, моето момиче… Не може… Не бива сега… Хайде, стига толкова… Иди си долу…

Взе я на ръце и я отнесе до вратата.

— Иди си… Друг път… Утре… Иди си сега… Бъди ми добричка…

Тя го гледаше учудено, от погледа й дъхтеше жар, която го изгаряше. И пак не смееше да я погледне в очите, и пак тя го пиеше с очи.

— Защо така, бати Кале?… Защо така?… Защо?…

— Така… Иди, иди… после ще ти кажа… утре ще ти кажа…

Толкова беше препълнено сърцето му, че не поемаше повече и не можеше, и не искаше нищо повече сега.

И тя слезе долу. Слезе притихнала, наведена, принизена, недовършила деня си, недовършила себе си.

Той излезе на пруста, плувнал в пот, разбъркан и разтреперан. Високо над главата му, горе от кулата, изклепа щъркел. А някъде встрани, от храстите зад сарая, прехласнато и отчетливо цокаше в тишината славей пиле. Не обичаше песента му — това, което пееше вътре у него, беше по-силно от всичко и заглушаваше всичко.

И се прибра. Откачи от стената старата, вярната, зелената пинта, от двете страни на която имаше по един изпъкнал, зелен и червен, гледжосан грозд. Полека я пое, беше глинена и крехка. Пое я — да удави в нея деня си, радостта и мъката на деня си, за да не се пръсне от това, което го препълваше. Беше прилегнал, пак така напреки, и пиеше бавно, дълбоко. Задрямваше за малко, или само се унасяше. Сепваше се и пиеше пак. И в просъница мислеше за живота и живота си, за живота на другите около него, теглеше черта под животите и се мъчеше да прочете какво пише под чертата…

… Кой бил казал, че свободата не се давала, а се земала? Глупости. Някой глупец го казал. Свободата не се дава и не се зема. Свободата се налага с остър нож на несвободните — от други несвободни. И вече не е свобода. Защото нема свобода… Но що е това свобода? Знае ли някой?… Когато устата ти е пълна — с ляб, злато или ракия, или власт, — не мож да приказваш за нищо. Не мож и да мислиш за нищо…

Но той мислеше. Пиеше и мислеше. Унасяше се, потъваше в съня, пак изплувваше нагоре. И пак пиеше. Светът се люлееше в главата му, размит и безплътен, виеше се като тютюнев дим. И беше само в главата му — друг свет отвън нямаше. Мъгла полека застилаше потъмняла памет — и ни се чуеше, ни се видеше през мъглата…

… Счуваше му се по някое време в просъница, през мъглата, че долу някъде имаше тропот някакъв, идеше някакъв викот, неясни гласове, писъци, нещо се събаряше и чупеше. Мислеше, че сънува — сънуваше може би. Мъглата притискаше всичко. И всичко това, там някъде — бе далечно и чуждо… много далечно, много чуждо, задавено в гъстата мъгла…

… Пробуди се тежко.

Беше ден, денят светеше празен в джамлъците.

Главата бучеше като придошла, побесняла река.

Беше тихо наоколо. Петел кукуригаше там някъде, далече. Далече някъде джафкаше куче. Беше тихо.

Главата тежеше страшно.

Пинтата, разполовена на две, лежеше на талпите до миндеря.

Той слезе долу, олюлян, подпираше се в мертеците на стълбището, да не падне.

Беше тихо наоколо, странно тихо. Страшно тихо.

Малката не се чуваше, може да бе излязла вече.

Махмурен и натежал, той бутна с рамо вратата на мутвака.

И я видя…

Грамаден чук някакъв, страховит чук, го блъсна по темето; той се заклати тежко и се смъкна на прага, омекнал и смачкан.

Тя висеше на конопена връв, вързана за гредата на тавана. Лицето посиняло — милото лице с двете мили горни заешки зъбчета. Златната косица разпиляна по лицето. Бялата риза разкъсана и опръскана с кръв…

Към следващата част или към съдържанието

Георги Божинов Калуня-каля (9)

Метаданни

Данни

Калуня-каля

Информация

История

Сваляне / Връзки

VII. Малката

Георги Божинов
Калуня-каля (9)