Андреа Камилери
Ароматът на нощта (1) (Комисарят Монталбано в изкушение)

Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Инспектор Монталбано (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
L’odore della notte, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Андреа Камилери

Заглавие: Ароматът на нощта

Преводач: Весела Лулова Цалова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: Италиански

Издание: Първо

Издател: Книгопис ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Италианска

Печатница: Симолини ’94, София

Редактор: Вера Александрова

Коректор: Нели Германова

ISBN: 978-619-7067-41-5

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2768

История

  1. — Добавяне

1

Капакът на отворения прозорец толкова силно се блъсна в стената, че Монталбано, който точно в този момент сънуваше, че участва в престрелка, го взе за картечен откос. Събуди се внезапно, плувнал в пот, и на мига усети, че се е вкочанил от студ. Стана, ругаейки, и се втурна да затвори прозореца. Севернякът — леден и силен, така духаше, че вместо да съживи както обикновено утринните багри, този път ги отнасяше, изтривайки ги наполовина, и от тях оставаха охреночервеникавите им оттенъци, или по-скоро някакви бледи следи, като онези в акварелна рисунка, правена от аматьор художник по време на волната му неделна разходка. Очевидно лятото, изпаднало в агония от няколко дни, беше решило през нощта окончателно да предаде богу дух, за да направи място на следващия сезон, какъвто би трябвало да е есента. Би трябвало, защото начинът, по който есента настъпваше, напомняше повече за студена зима.

Връщайки се към леглото, Монталбано изпадна в носталгия по изчезналите полусезони. Какво се случи с тях? Повлечени от все по-забързания ритъм на човешкото съществуване, може би и те се бяха приспособили към него — усетили, че са само някакъв промеждутък, и бяха изчезнали, защото няма място за тях в това все по-лудешко препускане, което усърдно се подхранва от глаголи като раждам се, ям, уча, чукам, произвеждам, прехвърлям каналите с дистанционното, купувам, продавам, умирам. Безбройни глаголи, но с продължителност на наносекунда или миг. Съществували ли са времена, в които е имало и други глаголи? Мисля, съзерцавам, слушам, а защо не и безделнича, дремя, блуждая? Почти със сълзи на очи си спомни за дрехите от полусезоните и шлифера на баща си. А това го подсети, че за да отиде в полицейското управление, трябва да се облече със зимни дрехи. Набра кураж, стана от леглото и отвори крилото на гардероба, където се намираха дебелите му облекла. Миризмата от огромното количество нафталин го връхлетя изневиделица. Най-напред усети липса на въздух, след това очите му се насълзиха, а после се разкиха. Кихна дванайсет пъти един след друг, като носът му потече, зави му се свят и започна да чувства все по-изтръпнал гръдния си кош. Беше забравил, че домашната му помощница Аделина открай време водеше лична война с молците, като използваше всички позволени и непозволени средства срещу тях, но винаги излизаше от тази битка неизбежно разгромена. Комисарят се отказа. Затвори гардероба и отиде да си вземе дебел пуловер от скрина със седемте чекмеджета. Може би и тук Аделина беше използвала задушливи газове, но този път Монталбано беше подготвен и се предпази, задържайки дъха си. Отиде на верандата и разгъна пуловера върху масичката, за да се измирише малко вонята. Когато се върна, след като се изми, избръсна и облече, пуловера вече го нямаше. Точно този, най-новия, който Ливия му беше донесла от Лондон! Ами сега, как щеше да й обясни, че някой кучи син е минал, не е устоял на изкушението, протегнал е ръка и чао, пуловер? Представи си дословно диалога с годеницата си.

— Разбира се! Беше повече от ясно!

— Извинявай, ама защо?

— Защото аз ти го подарих!

— А това какво общо има?

— Има, разбира се! И още как! Не отдаваш никакво значение на това, което ти подарявам! Например ризата, която ти донесох от…

— Тази все още е налице.

— Обзалагам се, че все още е налице, но никога не си я обличал! Пък и славният комисар Монталбано да се остави да бъде ограбен от някакъв крадец на дребно! Направо да потънеш в земята от срам!

Точно в този момент го видя. Подхванат от северняка, пуловерът се въргаляше по плажа, навивайки се около себе си, и все повече се приближаваше към точката, в която пясъкът прогизваше при идването на всяка следваща вълна.

Монталбано прескочи парапета, затича се, песъчинките напълниха чорапите и обувките му, но пристигна точно навреме, за да сграбчи пуловера, избавяйки го от една ядосана вълна, която изглеждаше особено изгладняла точно за този вид облекло.

Докато се връщаше полуослепен от пясъка, който вятърът вкарваше в очите му, трябваше да се примири с факта, че пуловерът беше заприличал на безформена и измокрена вълнена купчинка. Веднага щом влезе, телефонът иззвъня.

— Здравей, любов моя. Как си? Исках да ти кажа, че днес няма да съм си у дома. Ще ходя на плаж с една приятелка.

— Не си ли на работа?

— В почивка сме, защото е ден на светеца, покровител на града.

— Хубаво ли е времето при вас?

— Прекрасно е.

— Хм, забавлявай се тогава. До довечера.

Само това му липсваше, за да му се вгорчи още повече денят! Той трепери от студ, а Ливия блажено се изтяга под слънцето! Ето още едно доказателство, че светът не беше същият като преди. Сега на север умираха от жега, а на юг идваха ледниците, белите мечки и пингвините.

Тъкмо се канеше, като спря да диша, да отвори за втори път гардероба, когато телефонът отново звънна. Поколеба се за кратко, но след това мисълта за свиването в стомаха, което вонята на нафталина щеше да предизвика, го подтикна да вдигне слушалката.

— Ало?

— Ах, комисерийо, комисерийо! — извика с изтерзан и задъхан глас Катарела. — Вие лично и пирсонално ли сте?

— Не.

— Тогава кой е този, с когото разговарям?

— Артуро, братът близнак на комисаря.

Защо ли започна да се прави на гадняр с този нещастник? Може би за да даде лек отдушник на лошото си настроение?

— Наистина ли? — каза удивено Катарела. — Извинете ме, господин близнако Артуро, но ако евентуално комисарят си е вкъщи, бихте ли му казали, че имам нужда да говоря с него?

Монталбано изчака няколко секунди. Може би пък историята, която току-що беше измислил, щеше да му послужи при някой друг случай. Написа на лист: „Близнакът ми се казва Артуро“, и отговори на Катарела.

— Ето ме, какво има?

— Ах, комисерийо, комисерийо! Вдигна се голяма тупурдия! Познавате ли мястото, където беше офисът на финансовия брокер Грагано?

— Искаш да кажеш Гаргано?

— Да. Защо, какво казах? Казах Грагано.

— Както и да е. Знам го къде е. Какво е станало там?

— Станало е, че се касае за въоръжен с револвер. Забелязал го е Фацио, който, да предположим, е минавал оттам. Изглежда, има намерение да простреля служителката. Казва, че си иска обратно парите, които Грагано му е откраднал, иначе ще утрепе жената.

Хвърли на земята пуловера, като с ритник го намести под масата, и отвори входната врата. Времето, за което Монталбано отиде до колата си и се качи в нея, се оказа достатъчно за северния вятър, за да стихне.

* * *

Финансовият брокер Емануеле Гаргано, четирийсетгодишен, висок, елегантен, толкова красив, че изглеждаше като герой от американски филм, винаги със слънчев загар, но не прекален, принадлежеше към расата на така наречените „мениджъри кариеристи“, които имаха кратък професионален живот — кратък, в смисъл че на петдесет години бяха вече така износени, че трябваше да бъдат предадени за рециклиране, ако използваме израза, който много им харесваше. Брокерът Гаргано, по неговите думи, беше роден в Сицилия, но дълго работил в Милано, където, казано накратко и все така според думите му, беше известен като магьосника на финансовите спекулации. След това, преценявайки, че си е спечелил необходимата слава, беше решил да си отвори собствена фирма в Болоня, където, все така според думите му, беше обогатил и ощастливил стотици спестовници. Във Вигата се беше появил преди малко повече от две години, за да прокара, казваше той, „икономическото съживяване на тази наша обична и злочеста земя“, и за няколко дни отворил офиси в четири големи селища в провинцията на Монтелуза. Беше човек, на когото, естествено, не му липсваше дар слово, както и не му липсваха способности да убеждава всички онези, които срещаше, с изписаната върху лицето му голяма окуражителна усмивка. Беше му нужна само седмица, за да обиколи градчетата със страхотната си лъскава и скъпа кола, която се явяваше нещо като примамка за наивниците, и да привлече около стотина клиенти, които му бяха поверили спестяванията си и чиято средна възраст се въртеше около шейсет и повече години. След изтичането на шестте месеца възрастните пенсионери били повикани, за да получат, рискувайки да умрат на място от инфаркт, двайсетпроцентните си лихви. След това брокерът събрал във Вигата всички клиенти от цялата провинция на Монтелуза за тържествен обяд, на края на който дал да се разбере, че през следващото шестмесечие лихвите им щели да бъдат, дори и с малко, но още по-високи от сегашните. Мълвата се разнесла и хората започнали да се редят на опашка пред гишетата на съответните местни офиси на фирмата му, умолявайки Гаргано да вземе парите им. И брокерът великодушно ги приемал. Към тази втора вълна от старци се присъединили дори младежи, които изгаряли от желание за правенето на бързи пари. В края на второто шестмесечие лихвите на първоначалните клиенти се извисили до двайсет и три процента. Аферата продължила с пълна сила, но в края на четвъртото шестмесечие Емануеле Гаргано не се появил повече. Служителите от офисите му и клиентите го чакали два дни и след това решили да се обадят в Болоня, където би трябвало да се намира генералната дирекция на „Цар Мидас“[1], така се казвала финансовата къща на брокера. Никой не отговарял на телефонния му номер. След провеждането на бързо разследване се разбрало, че офисите под наем на „Цар Мидас“ били върнати на законния им собственик, който от своя страна също бил ядосан, защото не му били плащали наема от доста месеци. След седмица напразни проучвания, при които от Гаргано във Вигата и околностите нямало ни вест, ни кост, и след многобройните и размирни атаки на офисите от страна на онези, които били загубили парите си, се оформили две фракции относно мистериозното изчезване на брокера.

Първите поддържали тезата, че Емануеле Гаргано, променяйки името си, се е преместил на някой остров в Океания, където се забавлява с прекрасни полуголи жени за сметка на онези, които му бяха поверили спестяванията си.

Вторите предполагали, че брокерът непредпазливо се е възползвал от парите на някой мафиот и сега е на път да се превърне в тор два метра под земята или е послужил за храна на рибите.

В цяла Монтелуза и прилежащата й провинция имаше само една жена, която беше на различно мнение. Една-единствена, която се казваше Мария-Стела Козентино.

Петдесетгодишна, ниска, дебела и тромава, Мария-Стела подала молба за започване на работа в офиса във Вигата и след кратко, но напрегнато интервю, проведено лично от брокера, била назначена. Така се говореше. Кратко, но достатъчно жената лудо да се влюби в бъдещия си шеф. Да, това било второто назначение на работа, но пък първата любов на Мария-Стела, която след дипломирането си като счетоводител беше останала дълги години вкъщи като домакиня, за да се грижи първо за двамата си родители, а след това само за баща си чак до смъртта му, който с годините ставал все по-претенциозен. Защото в действителност още при раждането на Мария-Стела нейното семейство я обещало на далечен братовчед, когото тя никога не беше виждала, освен на снимка и никога не беше се запознавала с него, защото той умрял млад от някаква неизвестна болест. Сега обаче историята се различаваше, защото този път Мария-Стела беше успяла да види любимия си жив и беше могла да говори с него по различни поводи, и то толкова близо до нея, че една сутрин дори усетила аромата на одеколона му за след бръснене. Тогава се запалила да предприеме много смела стъпка, на каквато никога, ама никога дори не си била помисляла, че може да е способна, и качвайки се на автобуса, отишла във Фиака при своя роднина, която имала парфюмериен магазин, и помирисвайки едно след друго флакончетата чак докато получила главоболие, намерила одеколона, който използвал нейният любим. Купила едно шишенце от него, което сега държеше в чекмеджето на нощното си шкафче.

В нощите, когато понякога се събуждаше самотна в леглото и сама в голямата опустяла къща и изпадаше в отчаяние, го отваряше, вдишваше аромата му и така успяваше да заспи отново, прошепвайки: „Лека нощ, любов моя“.

Мария-Стела беше убедена, че брокерът Гаргано не е избягал, вземайки със себе си всичките депозирани пари, а още по-малко, че е убит от мафията заради някаква своя издънка. Разпитана от Мими Ауджело (Монталбано не беше проявил интерес към това разследване, защото твърдеше, че не разбира нищо от случаи, в които са намесени пари), госпожица Козентино беше потвърдила, че според нея брокерът е бил поразен от някаква моментна амнезия и че рано или късно ще се появи, затваряйки устата на клюкарите. Тези думи беше изрекла с толкова очевиден плам, че самият Ауджело беше рискувал за малко да се остави да бъде убеден и той.

Изпълнена със сила заради вярата си в честността на брокера, всяка сутрин Мария-Стела отваряше офиса и започваше да чака завръщането на своя любим. Всички в градчето й се присмиваха. Разбира се, всички онези, които не бяха имали допирни точки с брокера, защото останалите, които бяха изгубили парите си, все още не бяха способни да се усмихват. Предния ден Монталбано беше разбрал от Гало, че госпожица Козентино отишла в банката да плати от собствения си джоб наема на офиса. И сигурно тогава на онзи, който я заплашваше с пистолета, му е минало през ума да си го изкара на нея, клетницата, която нямаше нищо общо с цялата тази история. А пък и защо ли кредиторът е бил обзет от тази позакъсняла гениална мисъл чак трийсетина дни след изчезването на брокера Гаргано, тоест когато вече всичките му жертви се бяха примирили? Монталбано, който принадлежеше към първата фракция, тази, която поддържаше становището, че брокерът е избягал, след като е прецакал всички, изпитваше съжаление към Мария-Стела Козентино.

Винаги когато минеше покрай офиса и я видеше прилежно седнала зад преградното стъкло на гишето, сърцето му се свиваше и тази гледка не му даваше мира до края на деня.

* * *

Пред офиса на „Цар Мидас“ имаше трийсетина души, които разговаряха оживено, жестикулирайки превъзбудено, а трима общински полицаи ги държаха на разстояние от него. Разпознаха комисаря и го наобиколиха.

— Вярно ли е, че в офиса има въоръжен човек?

— Кой е? Кой е?

Монталбано си проправи път с лакти и с викове и най-накрая стигна до входната врата. Ала на прага се спря, силно учуден. Вътре разпозна в гръб Мими Ауджело, Фацио и Галуцо, които изглеждаха заети с някакъв интригуващ балет: ту накланяха телата си надясно и наляво, ту правеха крачка напред, а после назад. Отвори стъклената врата, без да вдига шум, и огледа по-добре полето на действие. Офисът се състоеше само от една просторна стая, разделена по средата с дървена преграда, върху която беше стъклото на гишето. Оттатък преградата имаше четири празни бюра. Мария-Стела Козентино беше седнала на обичайното си място пред гишето със силно прежълтяло лице, но непоколебима и сериозна. Между двете части на офиса се преминаваше през дървена вратичка, вградена в самата преграда.

Нападателят, или какъвто там беше, Монталбано не знаеше как да го определи, стоеше прав в отвора на малката врата по такъв начин, че да може да държи едновременно на мушката си както служителката, така и тримата полицаи. Беше осемдесетгодишен старец, когото комисарят веднага разпозна — уважаваният земемер Салваторе Гардзуло. Револверът, който земемерът държеше — очевидно от епохата на Бъфало Бил и сиуксите, — заради нервното напрежение и заради доста напредналата фаза на Алцхаймер така играеше в ръката му, че когато го насочеше към някого от полицаите, всички изпадаха в потрес, защото не можеха да разберат накъде ще полети куршумът след евентуалния изстрел.

— Искам си обратно парите, които онзи кучи син ми открадна. Иначе ще убия счетоводителката!

Повече от час земемерът крещеше същите изречения, нито дума повече или по-малко, затова вече беше така изнурен и прегракнал, че думите излизаха от устата му не толкова като говор, а като звук, сякаш си прави гаргара.

С три решителни крачки Монталбано премина покрай хората си и подаде ръка на стареца с усмивка, която разполовяваше на две лицето му.

— Скъпи ми земемере! Какво удоволствие е да ви видя! Как сте?

— Благодаря, всичко е наред — каза изумено Гардзуло, но се стегна веднага щом видя, че Монталбано се канеше да направи още една крачка към него. — Не мърдайте или ще стрелям!

— Комисарю, за бога, не се излагайте на опасност! — намеси се с решителен глас госпожица Козентино. — Ако някой трябва да се жертва за господин Гаргано, това съм аз, ето ме тук, готова!

Вместо да прихне да се смее на мелодраматичната й реплика, Монталбано усети, че вътрешно се ядоса. Ако в този момент брокерът се беше изпречил пред очите му, щеше да размаже мутрата му с шамари.

— Нека не говорим щуротии! Тук никой няма да се жертва. — А след това, обърнат към земемера, започна непредвидената си рецитация: — Извинете ме, господин Гардзуло, но къде бяхте вчера вечерта?

— Вас това какво ви засяга? — попита войнствено старецът.

— Във ваш интерес е да ми отговорите.

Земемерът стисна устни, но след известно време най-накрая реши да проговори:

— Току-що се бях върнал вкъщи. Прекарах четири месеца в болницата в Палермо, където разбрах, че брокерът е избягал с парите ми, всичко, което имах след цял живот работа!

— Значи, вчера късно вечерта не сте си пускали телевизора?

— Нямах желание да слушам простотии.

— Ето защо не го знаете! — каза победоносно Монталбано.

— И какво трябва да знам? — попита смаяно Гардзуло.

— Че брокерът Гаргано е арестуван.

Погледна с крайчеца на окото си Мария-Стела. Очакваше вик или каквато и да е реакция, но жената остана неподвижна и изглеждаше по-объркана, отколкото убедена.

— Наистина ли? — попита земемерът.

— Имате честната ми дума — каза като обигран актьор Монталбано. — Арестували са го и са му иззели дванайсетте големи куфара, пълни догоре с пари. Още тази сутрин в префектурата в Монтелуза започват да връщат парите на потърпевшите. Вие имате ли разписка за това, което сте дали на Гаргано?

— Как иначе! — отговори му старецът, потупвайки със свободната си ръка джоба на сакото, където държеше портфейла си.

— Тогава няма проблем, всичко ще бъде наред — каза Монталбано.

Приближи се към стареца, изтръгна револвера от ръката му и го остави на гишето.

— Може ли да отида утре в префектурата? — попита Гардзуло. — Лошо ми е.

И щеше да падне на земята, ако комисарят не беше готов да го подхване.

— Фацио и Галуцо, бързо го сложете в колата и го карайте в болницата.

Двамата подхванаха стареца. Минавайки покрай Монталбано, успя да каже:

— Благодаря за всичко.

— Няма защо — каза Монталбано, чувствайки се като най-големия мизерник сред мизерниците.

Бележки

[1] Мидас — фригийски цар от древногръцката митология, прочул се със способността си да превръща всичко докоснато в злато. — Б.пр.