Йон Айвиде Линдквист
Малка звезда (1)

Пролог

Солиден, Скансен. Двадесет и шести юни 2007 г. Часът е осем и десет. Водещият подгрява публиката с хорово изпълнение на „Не е ли странно как понякога искаш да си далеч?“ След края на песента един техник предупреждава всички родители да свалят децата от раменете си — да не ги удари някоя камера.

Слънцето грее точно зад сцената и заслепява зрителите. Небето е тъмносиньо. Младежите зад загражденията са помолени да се отдръпнат, за да няма смачкани. След пет минути най-популярната музикална програма в Швеция влиза в ефир и никой не бива да пострада.

Все пак сред делничните тревоги трябва да има и оазиси на спокойствието. Не бива да се случва нищо лошо — за това са взети всички възможни предпазни мерки.

Всякакви викове от страх или болка са немислими; след предаването не може да има кръв по земята и по седалките. На сцената не бива да лежи мъртвец, подът не бива да бъде осеян с трупове. Не може да се позволи хаос. Има твърде много хора. Трябва да е спокойно и уютно.

Оркестърът подема „Стокхолм в сърцето ми“ и всички припяват. Ръцете се веят, телефоните снимат. Прекрасно чувство за общност. Остават петнадесет минути, преди всичко това да бъде унищожено с планирана точност.

А сега нека попеем. Чака ни дълъг път, докато се върнем тук. Едва когато пътят ни пречупи и сме готови да мислим немислимото, можем да се върнем.

Тъй че давайте! Всички!

Меларен люби морето,

сладкото среща солта…

Всички хора

всъщност се наричат

по друг начин