Саймън Мордън
Степени на свобода (27)

27.

Когато Петрович се върна при портала, работниците го чакаха. Те бяха чули изстрелите и последвалата тишина и не знаеха какво да си мислят.

— Успяхте ли… — попита някой.

— Всички са мъртви, с изключение на един. — Той се спря и те започнаха да се събират около него. Скоро вече виждаше само първите две редици, затова се качи върху каросерията на един камион влекач и седна на ръба й. — Съжалявам за приятелите ви. Не очаквах Соня да е толкова ёбаное глупава. Изгубихте хора, които познавахте, и за това съм виновен аз.

— И какво ще правите… ще правим сега? — извика една жена от задните редици.

Когато всички се обърнаха да я погледнат, тя се изчерви и започна да мърмори под носа си.

— Не, права сте. Искаше ми се да игнорирам Соня, но по всичко личи, че тя има съвсем други планове. Така че не можем просто да се преструваме, че не съществува. — Лявата му ръка отново беше останала почти без енергия, а той не разполагаше и с капчица свободно време, за да презареди акумулаторите. Привлече я отново в скута си, изръмжавайки ядосано, преди отново да се обърне към тълпата. — За корпорацията „Ошикора“ работят две хиляди души. Много от тях са бюрократи, които се занимават с административните дела на Свободната зона, но срещу вас ще се изправи личната й охрана, която наброява двеста души и около двайсет хиляди никейджин, пръснати из града.

— Смятате ли, че ще се бият с нас?

— Добър въпрос. Ако го направят, накрая ще сме изпепелили голяма част от онова, за чието построяване изгубихме цяла година.

— Аз служих десет години в ЕОС — каза един мъж, а жената, която стоеше зад него, се обади:

— Аз отслужих пет в полицията на Метрозоната.

— Да, сигурно ще имаме нужда от хора като вас. Но на мен не ми се иска да изграждам нова армия. Те не са Външни — те са ни съседи. Не можем да им причиним това.

— Тогава защо приятелите ни са мъртви?

— Защото Соня Ошикора нареди контейнер нула да бъда унищожен, а Такаши Игуро прие твърде сериозно заповедите й. Достатъчно сериозно, за да убие. И така, от кого имате оплаквания?

— От Ошикора.

— И само от нея. Бих искал да опитам да огранича броя на хората, които ще загинат заради това, само до онези, които вече изгубиха живота си. Не мога да направя нищо за тях; аз не съм чудотворец. Но няма да започна война, в която ще умрат стотици, а може би и хиляди. Вече съм го правил. Все още го виждам, щом затворя очи.

Петрович подгъна краката си и се изправи върху платформата на камиона, взирайки се в сериозните лица, които очакваха следващите му думи. Беше неизбежно — когато се биеше с Външните, той активно си изграждаше репутация, умишлено създаваше митове, които щяха да вдъхновяват и окуражават.

Те бяха много трудни за разрушаване, каквито и усилия да полагаше.

— Всички, които имат военно или полицейско обучение, да чакат тук. Останалите — имаме нужда от носилки, от чували за телата, трябват ни самоличностите им от списъка с работниците, а аз лично ще се обадя на роднините им. Трябва да свършим много неща. Да действаме професионално. — Той вдигна рязко глава. — Тръгвайте. Чака ви работа, мен също.

При него останаха шестима души и Маделин ги отведе настрани, за да поговорят на спокойствие.

Маса ги погледна.

— Ще ти трябват доста повече, освен ако не си решил да взривиш кулата с все Соня вътре.

— Или мога да хвърля целия Джихад срещу нея, да вдигна достатъчно неща във въздуха, които да я съборят. Ще се получи.

— Но няма да го направиш, нали?

— Няма. По две причини. Първо, ще се получи страхотен безпорядък и аз нямам намерение да го разчиствам. Второ, искам да знам защо. Пропускам нещо тук, нещо голямо, което не мога да разбера, защото съм част от него. Така че, да, искам да отида в офиса й и да настоявам за отговори. — Той се обърна в посоката, където се намираше Соня. Знаеше номерата на телефоните й. С лекота можеше да я закове. — Тя няма да ми каже нищо, докато не загуби толкова много, че да не й остане нищо за губене.

— В такъв случай ни трябва персонал, оръжия, автомобили, експлозиви и план.

— Разполагаме с достатъчно багери и строително оборудване за цяла бронирана бригада. Разполагаме с повече C-4, отколкото можем да носим. Маделин има ключове за склада с всички оръжия, които сме събрали през последните единайсет месеца. Базата данни на Свободната зона ми казва, че във ведомостта ми са вписани две хиляди мъже и жени от бившите служби. — Петрович сви рамене. — Все е някакво начало.

Маса му протегна ръка и той се подпря на нея, докато скачаше на земята.

— Единственото, което ти трябва сега, е план, който, така или иначе, няма да следваш.

— В такъв случай ми дай една минутка. — Той се отдалечи на няколко крачки и се обърна. — Намери Тина. Кажи й да отведе Люси обратно в Колежа по изкуствата, за да вземат скритите й запаси. Предчувствам появата на шок и благоговение.

— Скритите запаси на Люси?

Тя обаче не оспори заповедта му и докато се отдалечаваше към портала, използва комуникатора на костюма си, за да се свърже с Валентина.

Той остана сам на мястото, което бе представлявало полукръг от някогашния парк, преди върху него да изникне големият портал към скупчването от домики в Риджънтс Парк. Градините бяха залети с бетон, но плочите се бяха пропукали на местата, където минаваха оригиналните алеи и цветни лехи. Както при всичко останало в Армагедона, и тук бяха действали бързо и през пръсти.

Петрович вървеше с наведена глава, следвайки лабиринта от пукнатини.

Трябваше да неутрализира японските работнически групи, да ги убеди да не вземат ничия страна, неговата или на Соня. Както и служителите на Соня — те не бяха войници, но сигурно се смятаха за прислужници и чувстваха, че трябва да са й верни.

Но те бяха верни и на него. Можеше да използва това. Старецът Ошикора беше изгубил по-голямата част от служителите си, избити от Новия джихад на машините. Наетите от по-скоро хора нямаха това усещане за лоялност, което се прехвърляше от бащата към дъщерята.

Униформената й охрана — това щеше да е трудно, но не и невъзможно. Той трябваше да открие начин да се вклини между тях и шефката им или щеше да се наложи да го направи по трудния начин.

Те щяха да се съпротивляват, докато не изчерпат мунициите си, и атаката на кулата щеше да доведе до кървава баня. Той беше готов на всичко, за да избегне това.

Петрович продължи да върви и когато стигна до кръстопът на напуканата бетонна плоча, тръгна в произволно избрана посока. В ума му започна да се оформя идея, по-бавно от обичайното. Трудно беше да поддържа мислите си в ред, когато беше толкова уморен и предателството на Соня продължаваше да го тормози.

Приближи се бавно до входния портал. Колата на Валентина беше изчезнала заедно с Люси. Маделин също я нямаше, както и два камиона и всички хора, които беше отделил. Работниците в Риджънтс Парк бяха заети. Първите линейки се появиха на пътя и свиха по калната пътека, водеща към вътрешността на парка.

Поне Маса беше тук. Тя седеше със затворени очи в кабината на един камион, отпуснала глава върху облегалката на седалката. Петрович се качи откъм шофьорското място, помагайки си по неволя само с дясната си ръка, и се настани зад волана.

— Здравей — каза той.

— Здрасти. — Очите й не се отвориха. — Благодаря.

— За какво?

— Че ми даде дом.

— Няма защо.

— Мисля, че ми харесва да съм ирландка.

— Поне ще е нещо, което да си спомняш. Повече няма да има никакво изтриване на спомените. Обещавам.

— Радвам се. Измисли ли нещо?

— Да. В момента го дообмислям. — Той се облегна назад и опря коленете си във волана. — Разделяй и владей. Призовах абсолютно всички с нужния опит, независимо от националността им. Има цяла група никейджин, които са били ченгета, а японската полиция за борба с безредиците беше ёбаное безмилостна. Апелът ми включваше и всички от охранителните екипи на Соня — от известно време не са получавали никакви съобщения, така че моето със сигурност ще им привлече вниманието. Освен това ще им дам интервюто с „Ал-Джазира“, защото те го пропуснаха първия път.

— А ако откажат да дойдат?

— Ще запечатаме целия квартал: няма да е проблем, защото няколко главни улици обграждат кулата от всички страни. След това отново ще им се обадя и ще апелирам към по-добрата им същност.

— Въпреки това ми се струва, че ще се наложи да се бием.

— Може би. Но преди да дойде този момент, има още едно нещо, което мога да опитам. — Той затвори очи. Адски силно се изкушаваше. Пет минути, само толкова му трябваха. — Просто ще вляза вътре и ще ги предизвикам да ме застрелят.

Това я разсъни напълно.

— Какво?

— Единствената константа във всичко, което се случва, е, че Соня не им позволява да ме наранят. Това, което се случи с ръката ми, нямаше за цел да ме убие, но според мен тя беше наистина ядосана на онези, които ми го причиниха. Това не беше предвидено. Всичко останало — бомбата, Игуро… досега да ме е довършила поне по половин дузина различни начини, но ние винаги успявахме да се отървем. Обзалагам се, че ако бях обявил присъствието ми при контейнер нула, щях да отида при тях и никой нямаше да стреля. Но тогава нямах яйца да го направя, така че този път ще трябва да се стегна и да действам.

— Наистина ли смяташ, че Маделин ще ти позволи?

— Не тя е шефът — каза Петрович, — а аз.

— И ти се притесняваш, че хората на Ошикора ще те убият? — Маса сви устни и погледна през предното стъкло. — От жена си трябва да се страхуваш.

— Двамата с Майкъл убихме десетки хиляди хора. Ако си мислиш, че това ще ми помогне да унищожа още няколкостотин, жестоко се лъжеш. Ако не друго, цялата тази история поне ме убеди, че победата не ти гарантира автоматично по-малък брой жертви сред твоите привърженици. — Ъгълчето на устата му потрепна. — Понякога има и по-добри начини да победиш.

— Желая ти успех в такъв случай. Аз знам само един.

— Причината е в това, как са те програмирали. Странно — цял куп кардинали са се събрали в една стая, за да разберат дали Майкъл е жив, а никой от тях не поставя под въпрос собствената ни човечност.

Двамата продължиха да седят безмълвно, наблюдавайки оживената дейност навън. Линейките, които бяха пристигнали по-рано, тръгнаха да излизат на заден ход и група работници се струпаха наблизо, за да ги изпратят.

— Има дни — каза Маса, — в които се чудя коя ли съм била. Защото нямам никакви спомени, съдя за себе си само по действията ми и… и не ми харесва онова, което виждам. Какво ли е видяла в мен Агенцията, за да реши, че от мен става добър убиец? Какво ли съм направила? Измъчвала съм животни? Наранявала съм хора? Или просто съм ги унищожавала с някоя навреме подхвърлена клюка и после съм стояла отстрани и съм гледала как животът им се съсипва?

Петрович се размърда в седалката си, отчитайки броя на доброволците, които бяха отговорили на призива му. Чувстваше се леко унизен.

— Мади ми каза, че не трябва да те наричам Маса. Тина ти вика Файона, а аз май никога не съм те питал кое предпочиташ. Просто предположих.

— Ти всъщност не си Сам Петрович, нали? Това не е името, което майка ти ти е дала в люлката, но си доволен от него. — Тя сви рамене. — Може да си избера някакво друго име, което да ми хареса. Засега съм доволна от това, което имам. Няма проблем.

— Добре. — Той посегна към дръжката на вратата. — Ето ги, идват.

— Кой?

— Новата република. — Той погледна в страничното огледало и се намръщи. — Ёбаный стос.

Ритна вратата и сложи крак върху стъпалото. Откъм „Мерилибоун“ бавно се спускаше колона от автомобили и камиони. Начело се движеше Валентина, а през отворения прозорец стърчеше Люси, стиснала прът в едната си ръка и знаме в другата.

Знамето беше червено, и не беше единственото.

Имаше и други, които се вееха на антени, чистачки, радиаторни решетки, държаха се в ръце или бяха привързани към пръти. Море от червено.

Петрович скочи на земята и Валентина спря колата си до него.

— Какъв хуй си направила?

— Хмм — рече тя без капчица оправдание в изражението си. — Ние вдигнахме революция, да?

— Знаеш ли как изглежда това?

— Като народно въстание срещу потисниците. Червеното е традиционният цвят в подобни случаи. Най-открояващо се е и на него кръвта не си личи. — Тя угаси двигателя и посочи към задната седалка. Там бяха струпани кутии, пълни с черни сфери, прорязани от сребристи ивици. — Тъй като имаме бомби, може би анархисткото черно щеше да е по-подходящо.

— На мен червеното ми харесва — каза Люси, измъквайки се през прозореца.

После се запъти към каросерията на камиона влекач, за да забие знамето там.

— Сякаш цяла една културна традиция изкрещя ужасено и внезапно замлъкна. — Той вдигна лицето си към небето и изстена. — Когато това се излъчи в ефир, ще трябва да отговарям на някои наистина трудни въпроси.

Валентина слезе от колата и погледна към колоната от превозни средства, която беше спряла зад нея.

— Кога? Те вече са тук.

— Страхотно.

Петрович гледаше хората, които се стичаха по пътя към него. Сред тях се забелязваха проблясъците на обективи и чадъровидните сенки на високо вдигнатите сателитни чинии. Провери наситеността на трафика, гъстотата на мобилните телефони и честотната лента на Свободната зона. Обърна се на другата страна, за да посрещне другата кавалкада, която се спускаше откъм Юстън Роуд.

Те също развяваха червени знамена.

— Тина?

— Не. Добре е. Показва, че сме обединени. Говорим с един глас, действаме с един разум. — Тя го хвана за ръката и го поведе към мястото, където стоеше Люси като една съвременна Мариана^[1]. — А и да не стреляш по приятели е добре. Знамето означава, че разпознаваме своите.

— Рискувайки да разделим останала част от планетата. — Петрович се качи на камиона. — Нямах намерение да превръщам това в политика.

— Значи, си се самозаблуждавал — каза Валентина. — Това винаги е било свързано с политиката. Отхвърлянето на стария порядък, изправянето срещу капиталистическата агресия, защитата на правата на изкуствения интелект, създаването на собствена държава…

— Моя собствена държава?

— Разбира се. Нали затова всички имаме ирландски паспорти, да? Ще имаш свободата да правиш каквото си поискаш. — Тя се изкатери на каросерията, застана до него и се наведе към все повече сгъстяващата се тълпа, за да вземе друг направен набързо флаг. — Това е революция. Къде е краят й? Не знам. Знам само, че това е началото и ние трябва да бъдем смели.