Включено в книгата
Оригинално заглавие
Charley’s Web, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 3 гласа)
Сканиране
Еми (2016)
Разпознаване и корекция
dianays (2017)
Последна корекция
Допълнителна корекция и форматиране
egesihora (2017)

Издание:

Автор: Джой Филдинг

Заглавие: Мрежата на Чарли

Преводач: Снежинка Вакрилова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: второ

Издател: СББ Медиа АД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: Американска

Печатница: Ропринт ЕАД

Редактор: Златина Пенева

ISBN: 978-954-399-101-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1095


Глава 1

Подател: Гневен читател

До: Charley’sWeb.com

Относно: Ти си възможно най-лошата журналистка!!!

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 07:59:47

Хей, Чарли

Пиша ти съвсем накратко, просто за да те осведомя, че освен че си ВЪЗМОЖНО НАЙ-ЛОШАТА ЖУРНАЛИСТКА, твърде е вероятно да си и НАЙ-САМОВЛЮБЕНАТА ЖЕНА НА ПЛАНЕТАТА!!! Очевидно е от снимката ти — дълга къдрава руса коса, проницателен поглед, едва доловима мазна усмивчица върху несъмнено запълнени с „Рестилан“ устни — за теб слънцето изгрява и залязва на прекрасните ти рамене. Блудкавите ти колонки, посветени на това как да си купим идеалните обувки с високи токчета, да подберем най-точния нюанс руж или как да спазим изискванията на новия си личен треньор, само затвърдиха преценката ми. Но какво изобщо те накара да си помислиш, че ще се намери някой, поне малко любопитен да узнае за последния ти набег в света на абсолютното плиткоумие — пълното обезкосмяване?!!! Преди натуралистичното ти и ненужно зловещо описание в неделния брой как са били оскубани срамните ти части — (УЕБСАЙТ, неделя, 21 януари) — аз дори нямах представа, че съществува такова нещо, камо ли, че зряла жена — от една предишна колона зная, че през март ти празнува трийсетия си рожден ден — по собствено желание ще се подложи на подобна варварска процедура. Чудя се как ли е реагирал горкият ти баща, когато е прочел, че дъщеря му, завършила Харвард, така унизително се е погаврила със собственото си тяло. Чудя се как може майка ти да гледа хората в очите, когато публично — или трябва да кажа, пубисно? — изнасяш толкова лични неща на показ. (Добре поне, че имат още две дъщери да им поддържат духа!!! Аплодисменти за Ан, между другото, за поразителния успех на последния й роман „Да помним любовта“ — на девето място в списъка с бестселъри на „Ню Йорк Таймс“ и продължава да се изкачва!!! И на Емили, която направи толкова прекрасно впечатление, когато замести Даян Сойер[1] в „Добро утро, Америка“ миналия месец!!!). Дъщери като тях наистина могат да накарат всеки родител да се гордее.

И като стана дума за дъщери, какво ли си мисли твоята осемгодишна дъщеря, когато те вижда да се разхождаш гола из къщи, което сигурно правиш, съдейки по това, че очевидно изпитваш огромна наслада да се разголваш в писанията си!!! Да не говорим, колко ли се подиграват децата в детската градина на петгодишния ти син, тъй като родителите им несъмнено също са били ужасени от неделната колона! Като че ли не ти стигаше статията за секс играчките от миналата седмица!!

Толкова ли не можеш да погледнеш по-далеч от малкия си вирнат нос — без съмнение го дължиш на най-добрата пластична хирургия, която може да се купи с пари — и да видиш ефекта от неприличните си дрънканици върху тези две невинни деца?! (Макар че, какво друго може да се очаква от жена, която се гордее, че никога не се е омъжвала за когото и да било от бащите на децата си?!!!).

До гуша ми дойде от безсмисленото ти дърдорене за „нещата на Чарли“. (Благодаря ти, че не използваш рожденото си име Шарлот. Така поне ни спестяваш светотатството с най-чудесната детска книга!). След като в продължение на три години четох тъпите ти разсъждения — и поклащах изумено глава!!! — най-накрая изгубих търпение. По-скоро ще се обеся на собствените си непокътнати пубисни косми, отколкото да прочета дори още една дума от инфантилната ти проза, както и да подпомагам вестниците, които я издават. Затова от днес прекратявам абонамента си за „Палм Бийч Поуст“.

Със сигурност изразявам мнението на много отвратени и раздразнени читатели, когато казвам: НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕШ И ДА СЕ МАХНЕШ?!!!!

Чарли Уеб гледаше втренчено яростното писмо на монитора и не знаеше да се смее ли, или да плаче. Разстрои се не толкова от това, че писмото бе злобно — през годините бе получавала и по-лоши, включително няколко същата сутрин. Не и от почти истеричния му тон. И с яростта бе свикнала. Нито от прекомерната пунктуация. Пишещите гневни имейли притежаваха склонността да смятат всяко свое изречение за важно и следователно заслужаващо главни букви, курсив и множество удивителни. Не беше дори и личният характер на нападката. Всяка жена, която посвещава хиляда думи на скорошното си обезкосмяване, следва да очаква лични нападки. Някои — включително и няколко от колегите й — биха казали дори, че сама ги е предизвикала и че се гордее с умението си да провокира. Получи си заслуженото, биха отсъдили те.

И може би щяха дори да са прави.

Чарли сви рамене. Беше свикнала да я критикуват. Беше свикнала да я наричат некомпетентна и повърхностна, както и да й отправят още по-обидни епитети. Постепенно бе привикнала да оспорват мотивите й, да поставят почтеността й под съмнение, да анализират външността й. Случвало й се бе и да й казват, че същата тази външност е била главната причина да види името си във вестника. Или че някоя от по-известните й сестри сигурно е задействала определени връзки. Или че баща й, високоценен професор по английска литература в Йейл, е използвал влиянието си, за да й подсигури работата.

Беше свикнала да я наричат лоша дъщеря и още по-лоша майка. Подобни обиди обикновено се плъзгаха по „прекрасните й рамене“. Тогава, какво точно в този имейл я бе хванало в капана между смеха и плача? Какво точно я бе накарало да се почувства толкова дяволски уязвима?

Може би все още си патеше от нежеланите последствия от рубриката си. Съседката й Лин Муър, която живееше през няколко врати от Чарли, на западналата някога, а сега модерна малка уличка в центъра на Уест Палм, я бе поканила на така нареченото „Пешън парти“, точно преди Коледа. Оказа се вариация на старите домашни търговски презентации, само дето вместо разнообразни многофункционални пластмасови изделия, тук бяха изложени вибратори и изкуствени членове. Чарли си бе прекарала чудесно, опипвайки различните „обекти“, заслушана в хвалебствената реч на наперената представителка на „Пешън“ (А тази, на пръв поглед безобидна нишка от пъпчици, нека ви кажа, дами, тя е направо чудодейна. Като говорим за многобройни оргазми! Това наистина е коледният подарък, който ще си правите през цялата година!). Чарли направи в рубриката си прецизна дисекция на вечерта.

— Как можа? — Лин лично се бе изправила срещу нея в деня на излизането на статията. Бе застанала на единственото стъпало пред входната врата на малката двустайна къща на Чарли. Страницата с колоната бе смачкана на топка в стиснатия юмрук на Лин, пръстите й се бяха вкопчили във врата на Чарли на снимката във вестника. — Мислех, че сме приятелки.

— Ние сме приятелки — бе възразила Чарли, макар че в интерес на истината, те бяха по-скоро познати, отколкото истински приятелки. Чарли нямаше истински приятели.

— Тогава, как можа да направиш това?

— Не разбирам. Какво съм направила?

— Не разбираш? — невярващо бе повторила Лин. — Не знаеш какво си направила? Унизила си ме, ето какво си направила. Направила си ме да изглеждам като някаква глупачка, смахната на тема секс. Съпругът ми е бесен. Свекърва ми не спира да плаче. Дъщеря ми място не може да си намери от неудобство. Телефонът не спира да звъни цяла сутрин.

— Но аз не съм казала, че си ти.

— И не е било нужно. Моята домакиня — взе да цитира по памет Лин, — брюнетка на около четирийсет, в спортен прилепнал клин, петсантиметрови нокти с инкрустирани кристали, осемсантиметрови токчета, живее в очарователна бяла дървена къща, пълна със свежи цветя от собствената й фантастична градина. Голямо знаме на Америка се развява гордо над мъничката, но перфектна предна градинка. Уау, чудя се за кого ли се отнася.

— Би могъл да е всеки. Струва ми се, че си прекомерно докачлива.

— О, така ли? Аз съм прекомерно докачлива? Каня те на парти, представям те на приятелките си, наливам ти не една, а няколко чаши шампанско…

— За бога, Лин. Какво очакваше? — прекъсна я Чарли, раздразнена, че се налага да се защитава. — Аз съм журналистка. Знаеш го. И подобна история се случва пред очите ми. Естествено, че ще пиша за нея. Знаела си това, когато ме покани.

— Не те поканих в качеството ти на журналист.

— Но това е моята професия — напомни й Чарли. — Това съм аз.

— Моя грешка — простичко заяви Лин. — Мислех, че си нещо повече.

За момент бе настанало неловко мълчание, докато Чарли се мъчеше да не допусне думите на Лин да се забият прекалено навътре.

— Съжалявам, че те разочаровах.

Лин отхвърли извинението й с помахване на петсантиметровите си нокти.

— Но не съжаляваш, че си написала статията. Така ли е? — И тръгна надолу по алеята.

— Лин…

— О, я млъквай.

НЕ МОЖЕШ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕШ И ДА СЕ МАХНЕШ?!!!!

Чарли гледаше втренчено монитора. Възможно ли бе Лин Муър да е нейният Гневен читател? Тя напрегнато обходи с поглед думите, написани от Гневния Читател, търсейки отзвук от едва доловимия южняшки акцент на Лин, но не откри такъв. Истината бе, че Гневният читател можеше да е всеки. През трийсетте си години на тази планета, три от които на това бюро, Чарли Уеб бе успяла да наежи ужасно много перушини. Имаше много хора, които биха искали тя просто да млъкне и да се махне. „Мислех, че си нещо повече“ — повтори си полугласно. Колко ли други бяха направили същата грешка?

Подател: Чарли Уеб

До: Гневен читател

Относно: Обмислен отговор

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:17:24

Скъпи, Гневен,

Уау!!!! Ама че писмо!!!! (както можеш да видиш и аз имам удивителен знак на клавиатурата си!!!!!). Благодаря за вниманието. Винаги ми е било интересно да узная как реагират читателите на моите колонки, дори когато не са положителни. Наречи ме луда, но усетих, че статиите ми напоследък не са те развълнували особено. Наистина много съжалявам. Не можеш винаги да угодиш на всички. Е, аз доста отдавна разбрах, че е безсмислено да се опитвам. Четенето е толкова субективно занимание, че онова, което за един е рай, за друг е ад. Очевидно, що се отнася до теб, аз съм самото въплъщение на Сатаната!!!!!

Но, макар съвестно да защитавам правото ти да грешиш, същевременно чувствам, че трябва да се спра на някои от по-забележителните ти слова. Вместо твоите „неприлични дрънканици“ ще ти предложа едно забележително слово!!! Първо, нито сега, нито когато и да било, не съм пълнила устните си с Рестилан. Устните ми са същите, с които съм се родила, и макар да се справят достатъчно добре с работата си, никога не съм смятала, че заслужават особено внимание, иначе досега навярно щях да съм написала статия и за тях. Също така, на седем години си счупих носа, блъскайки се в тухлена стена, докато се опитвах да избягам от по-малкия си брат. Той ме гонеше с една змия, която бе намерил в задния двор. В резултат на това придобих страх от влечуги за цял живот и нос, който леко се криви наляво (някои биха казали очарователно). Никога не съм изпитвала и най-малката необходимост да отида да ми го оправят, макар че сега, като ти го нарече „вирнат“, може би ще трябва да преосмисля това.

Учудвам се, че от моята колона за пръв път чуваш за цялостно обезкосмяване, защото, уверявам те, това се практикува от дълго време. Но след като отначало още е станало ясно за какво пиша и че подобна тема е оскърбление за очевидно изострената ти чувствителност — напоследък това доста често се среща — защо, за бога, е трябвало изобщо да продължаваш да четеш?!!! (Най-накрая успях да използвам „и“?!!! Забавно е!!!!).

Колкото до това, какво мисли баща ми за своята, завършила Харвард дъщеря, която така „унизително се е погаврила“ (хубав израз) със собственото си тяло, подозирам, че той изобщо не знае — свит в пашкула на своята кула от слонова кост в Йейл, — а ако знае, не му пука, тъй като не сме си говорили от години. (Редовните читатели на УЕБСАЙТ би трябвало да знаят това!!!). Що се отнася до майка ми, не й се налага да се притеснява как да гледа приятелите си в очите, понеже, подобно на мен, и тя няма никакви приятели. (Възможна храна за статията ми по повод наближаващия Ден на майката, която ти за съжаление ще пропуснеш.) Децата ми, от друга страна, имат много приятели и са в щастливо неведение относно безсмисленото дърдорене на майка им, а понеже — изненада! — нямам навика да се разхождам гола из къщата, не им се е налагало и да се отдават на ненужни съмнителни разсъждения по повод обезкосмяването на срамните ми части. Уау, фразата си я бива, дори и написана!!! Колкото до това, че никога не съм се омъжвала за когото и да било от бащите на децата ми — нито съм живяла с тях, бих добавила — е, поне не съм ги подложила на неприятностите на развода, за разлика от двете ми по-успешни сестри, които имат общо четири и половина развода — Емили — три и Ан — един, плюс скорошна раздяла. (Между другото, ще им предам поздравленията ти по повод на последните им абсолютно заслужени успехи.)

Що се отнася до моята колона, би трябвало да си дадеш сметка, че изпълнявам точно работата, за която съм наета. Когато постъпих в „Палм Бийч Поуст“ преди три години, главният редактор Майкъл Даф ми каза, че би желал да привлечем по-младежка аудитория и че го интересува най-вече какво мислят и правят хората на моята възраст. Накратко, за разлика от теб, той прояви силен интерес към нещата на Чарли. А обективната журналистика изобщо не го интересуваше. Точно обратното, от мен поиска да съм абсолютно субективна — искрена, учтива, но по възможност и противоречива.

От всички получени тази сутрин имейли съдя, че съм успяла в начинанието си. Съжалявам, че ти намираш прозата ми за инфантилна и че прекратяваш абонамента си за нашия чудесен вестник, но със сигурност имаш това право. Аз ще продължа да си върша работата, да коментирам съвременната обществена сцена, да анализирам морала и нравите на американската младеж, да повдигам важни въпроси като домашното насилие и разпространението на порнографията, докато правя многобройни набези в „света на абсолютното плиткоумие“. Съжалявам, че ти ще пропуснеш гонката.

С уважение: Шарлот Уеб

(Извинявай. Не можах да се въздържа.)

В продължение на няколко секунди пръстите на Чарли се поколебаха над бутона „Изпрати“, но вместо него тя натисна „Изтрий“. Думите тутакси изчезнаха от екрана, а около нея нахлуха забързаните звуци на понеделнишката утрин: звъняха телефони, чаткаха клавиатури, дъждът барабанеше по високите от пода до тавана прозорци на просторната четириетажна сграда. Тя чу как колегите й разговарят извън тясната й кабинка. Слушаше приятелското им бъбрене, изпълнено със смях и безобидни клюки, и вяло се зачуди защо никой не се отби до нейното бюро да пита как тя е прекарала уикенда или да я поздрави за последната й статия. Никой никога не го правеше.

Би било лесно да приеме, че отношението им се дължи на професионална завист — знаеше, че повечето от тях намираха рубриката й, в частност и нея, за глупави и незначителни и се дразнеха от известността й, — но истината бе, че все по-засилващата се студенина на колегите й в голяма степен бе по нейна вина. Още от самото начало, когато постъпи на работа в „Палм Бийч Поуст“, Чарли нарочно бе започнала да отбягва опитите им да се сближат. Мислеше, че е по-добре, по-безопасно, да поддържа отношенията с тях на строго професионално ниво. (По същия начин никога не бе намирала за добра идеята да се сприятелява със съседите си. И честно казано, бе напълно права за това!) Не че беше враждебна, просто — малко резервирана. На колегите й не им трябваше много време да схванат посланието. Никой не обича да бъде отхвърлян, особено писателите, които бездруго са преситени от такова отношение. Не след дълго случайните покани за обяд престанаха, както и предложенията да пийнат по едно след работа. Вече не чуваше дори любезното „Здрасти. Как си?“.

До тази сутрин, помисли си и потръпна при спомена за гнусния похотлив поглед, който й отправи старши редакторът Мичъл Джонсън, когато тя влезе в стъкления му кабинет. С присъщия си дебелашки маниер, Мич се бе втренчил право в прилепналите й дънки „Рок енд Рипъблик“ и бе попитал: „Падаш ли си? Справяш ли се. Исках да кажа справяш ли се, не падаш ли си“ — поправи се, сякаш без да иска се бе изпуснал.

Мисли си, че ме познава, каза си Чарли и се облегна назад на кафявия си кожен стол. Загледа се през стената, която отделяше мъничкото й пространство от десетките подобни кабинки, заели редакторския отдел на просторната зала. Голямото помещение бе разделено на три основни части, но разделителните линии не бяха от бетон, а по-скоро въображаеми. Най-големият отдел бе зает от журналисти, които покриваха текущи събития и пишеха ежедневно; вторият бе за онези, които публикуваха седмични статии на специални теми, като самата нея; в третия се помещаваше секретарския състав. Хората с часове работеха над компютрите, крещяха в слушалките, пъхнати в ушите им, или крепяха с рамене старомодни телефони. Трябваше да си намират и проследяват истории, да се изпълняват срокове, да се определят гледни точки, да се доказват твърдения. Някой непрекъснато се втурваше навън-навътре, молеше за съвет, мнение или помощ.

Никой никога не молеше Чарли за нищо.

Мислят си, че ме познават, каза си тя. Мислят си, че понеже пиша за „Пешън“ партита и пълно обезкосмяване, значи съм празноглава и знаят всичко за мен.

Нищо не знаят.

НЕ МОЖЕТЕ ЛИ ПРОСТО ДА МЛЪКНЕТЕ И ДА СЕ МАХНЕТЕ?!!!!

Подател: Чарли Уеб

До: Гневен читател

Относно: Обмислен отговор

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:37:06

Скъпи Гневен: Ти си подлец. С уважение: Чарли Уеб

Този път тя натисна бутона „Изпрати“ и почака за потвърждение, че писмото е изпратено успешно.

— Може би не биваше да го правя — измърмори няколко секунди по-късно. Не се приемаше за добра идея журналистите умишлено да се конфронтират с читателите. Толкова много бурета с барут имаше, които само чакаха повод да избухнат. Не трябваше изобщо да обръщам внимание, мислеше си Чарли, когато телефонът й звънна. Тя се пресегна и го вдигна.

— Чарли Уеб — каза бързо.

— Ти си една мръсна кучка — изръмжа мъжки глас. — Някой трябва да те изкорми като риба.

— Майко, ти ли си? — попита Чарли, но веднага си прехапа езика. Защо не погледна дисплея? И какво си бе казала току-що за умишленото конфронтиране с читателите? Трябва просто да затворя, помисли си, а в това време телефонът прекъсна. Но тутакси звънна отново. Тя отново го вдигна, без да погледне дисплея.

— Майко? — попита, неспособна да се сдържи.

— Как позна? — отговори майка й.

Чарли се изкиска, като си представи озадаченото изражение върху издълженото лице на майка си. Елизабет Уеб бе на петдесет и пет години, с дълга до раменете синкавочерна коса, подчертаваща почти неземната белота на кожата й. Висока сто осемдесет и пет сантиметра, тя носеше дълги, развяващи се поли, които подчертаваха дължината на краката й, и ниско изрязани блузи, които разкриваха големината на бюста й. Бе красива по всички възможни критерии, толкова красива сега, колкото и когато е била на възрастта на Чарли, а вече майка на четири малки деца. Но Чарли имаше много малко спомени от онова време и още по-малко снимки, тъй като майка й бе изчезнала от живота й, когато бе едва на осем години.

Преди две години Елизабет Уеб неочаквано се бе появила отново, нетърпелива да поднови контактите си с децата, които бе изоставила двайсетина години по-рано. Сестрите на Чарли предпочетоха да останат верни на баща си и отказаха да простят на жената, избягала някога в Австралия, не с друг мъж (това би било простимо), а с друга жена (което категорично не беше). Само Чарли бе достатъчно любопитна, за да се съгласи да я види отново, макар че баща й несъмнено щеше да каже, че го прави напук. Брат й, разбира се, продължаваше да избягва контактите и с двамата си родители.

— Само исках да ти кажа, че вчерашната ти статия ми достави огромно удоволствие — говореше майка й с австралийски акцент, отекващ във всяка дума. — Такива неща винаги са ми били много любопитни.

Чарли кимна. Каквато майката, такава и дъщерята, не можа да не си помисли.

— Благодаря.

— Вчера ти звънях няколко пъти, но те нямаше.

— Не си оставила съобщение.

— Знаеш, че мразя тези неща — каза майка й.

Чарли се засмя. Едва наскоро установила се в Палм Бийч след две десетилетия в пустошта, майка й се ужасяваше от всяко нещо, което беше поне малко техническо, и не притежаваше нито компютър, нито мобилен телефон. Гласовата поща продължаваше да предизвиква в нея почуда и нервност, а интернет бе съвършено отвъд възприятията й.

— Ходих в Маями да се видя с Брам — каза й Чарли.

Мълчание. После:

— Как е брат ти?

— Не зная. Нямаше го в апартамента му. С часове го чаках.

— Знаеше ли, че ще ходиш?

— Знаеше.

Отново мълчание, този път по-дълго от предишното. После:

— Мислиш ли, че той…? — гласът на майка й заглъхна.

— … е пил или вземал наркотици?

— Мислиш ли?

— Възможно е. Не зная.

— Толкова много се безпокоя за него.

— Малко е късничко за това, не смяташ ли? — Думите се изплъзнаха от устата й, преди да може да ги спре. — Съжалявам — извини се тутакси тя.

— Няма нищо — съгласи се майка й. — Предполагам, че си го заслужавам.

— Не исках да съм жестока.

— Разбира се, че искаше — възрази без злоба майка й. — Нали тъкмо това те прави толкова добра писателка. А сестра ти — толкова посредствена — не се сдържа тя.

— Майко…

— Съжалявам, скъпа. Не исках да съм жестока — повтори думите на Чарли тя.

— Разбира се, че искаше — засмя се Чарли и усети майка си да прави същото. — Виж, трябва да вървя.

— Мислех си, дали да не се отбия по-късно, да видя децата…

— Звучи чудесно. — Чарли разсеяно отвори друг имейл.

Подател: Човек с вкус

До: Charley’sWeb.com

Относно: Лоши момичета

Дата: Понеделник, 22 януари 2007, 10:40:05

Скъпа Чарли,

Обикновено, съм човек, който вярва в максимата живей и остави и другите да живеят, но последната ти статия ме накара да го преосмисля. Предишната ти статия за секс играчките беше достатъчно зле, но тази последната е обида за всеки добър християнин. Каква долна и отвратителна перверзница си ти. Заслужаваш да ГОРИШ В АДА. Така че УМРИ, КУЧКО, УМРИ и вземи със себе си и копелетата си!

P.S. На твое място щях постоянно да ги държа под око. Ще се ужасиш, ако знаеш на какво са способни някои хора.

Чарли усети как въздухът в дробовете й се смразява.

— Майко, трябва да вървя. — Затвори телефона, скочи на крака и изхвърча от кабинката си, преобръщайки стола.

Бележки

[1] Водеща на предаването „Добро утро, Америка“, заедно с Робин Робъртс. През 2007 г. тя е в списъка на „Стоте най-могъщи жени“ на списание „Форбс“. — Б.пр.