Кейти Хикман
Тайната порта (9)

Седма глава

Константинопол

 

1 септември 1599 година, сутринта

Айше, личната прислужница на валиде султан, откри Кая до шадравана в Двора на фаворитките.

— Тя иска да те види.

В Къщата на щастието на никого, дори на най-новите попълнения, нямаше нужда да се обяснява коя е „тя“.

— Кога, сега ли?

— Да, ела с мен! Бързо! Но не бягай! — напомни Айше и сложи предупредително ръка върху рамото на момичето. — Тук не обичат да се тича.

— Не се тревожи, няма кой да ни види.

Поголовното лятно изнасяне към летния дворец на валиде на Босфора, където все още се намираха всички с изключение на най-младите наложници и най-старите слуги, беше дарило по-външните прослойки на харема с усещане за празничност и ваканция.

— Ти не си ли научила вече, че тук винаги някой те вижда? — сряза я намусено Айше. — Винаги има някой, който слухти!

След това напомняне Айше поведе Кая от павираната тераса с шадравана по стълбите, а оттам през градината на двореца — две дребни фигурки, аленочервена и златна, носещи се като водни кончета през потъналата в тишина утринна градина.

— Ще останеш ли тук, или ще се върнеш с нея? — попита Кая, докато се опитваше да следва бързите стъпки на Айше и веднъж дори не падна. — Недей да бързаш толкова!

— Следвай ме плътно! И търпение! Ще ти кажа, когато влезем вътре.

— Търпение ли? Само да знаеше… Кълна ти се, че ми дойде до гуша да бъда търпелива!

Когато стигнаха стените на харема, завиха рязко наляво, минаха покрай болницата на харема, а след това навлязоха във втори вътрешен двор. След като още веднъж завиха наляво, поеха по стръмно стълбище, което отвеждаше до квадратния павиран вътрешен двор в сърцевината на женското крило. Едва там, в малкия, покрит с плочки вестибюл в края на каменния коридор, който бележеше входа към покоите на евнусите, Айше спря.

— Сега какво?

— Трябва да чакаме тук — сви рамене Айше. — Когато реши, тя ще изпрати Гюлбахар да те отведе.

— И кога ще стане това?

— Откъде да знам, гъсчице? — смръщи се Айше. — Може би час, а може би два.

— Два часа?!

— Тихо, чуваш ли?!

Двете застанаха в очакване с гръб към стената. Кая зачака разтуптяното й сърце да се успокои и стисна запотените си ръце, налагайки си да успокои дишането си.

Тази сутрин наоколо нямаше много жени. Две прастари черни робини, твърде немощни и сънливи, за да бъдат включени в екскурзиите на валиде султан, метяха двора със снопчета стари палмови клонки.

— Вървете си по пътя! Да ви няма! — махна нетърпеливо с ръка Айше към двете жени. — Валиде султан ще бъде тук всеки момент и няма да й хареса очите й да бъдат осквернени от гледката на две грозни старици!

— Да, кадън! — заотстъпваха бавно двете прислужници, свели почтително глави. — Да, господарке!

Кая изгледа приятелката си и попита:

— Какво са ти направили стариците?

— Просто не искам да ни подслушват, това е. И говори по-тихо, ако обичаш! — изрече едва чуто Айше. — Кълна ти се, че тя чува всичко!

— За какво съм й потрябвала, имаш ли представа? — запита Кая и усети, че стомахът й се свива от притеснение.

— Сякаш не знаеш! Сигурно иска да разбере дали ти… сещаш се… — отговори Айше и сложи ръка на устата си, за да скрие внезапната си усмивка. — Дали все още си гьозде^[1] в очите на султана — изгледа лукаво приятелката си. — Е, каква си?

— Е, тя веднага ще разбере.

— В това можеш да бъдеш сигурна — кимна рязко Айше. — Сигурно самата тя наблюдава всичко.

Кая издаде някакъв нечленоразделен звук.

— Говоря ти съвсем сериозно. В този дворец не става нищо, което тя да не знае.

— Това е ясно, но никой всъщност не гледа! — отбеляза Кая и хвърли крадешком поглед към приятелката си. — Те… вписват всичко в книга. Това го знам — допълни. — Евнухът Хасан ага ми я показа — кратка пауза. — А мен все още не са ме вписали там.

В продължение на известно време двете останаха така, безмълвни, засрамени една от друга. В двора, който стариците доскоро метяха, слънцето започна да се мести. Откъм женския хамам, който беше в единия край на двора, се понесоха гласове на слуги и плясък на вода върху камък. Същото почти празнично чувство бе заразило дори тази част на харема, самата му сърцевина. Непривикнала на подобно дълго бдение, Кая започна да пристъпва от крак на крак в меките си ярешки ботушки.

— Колко още ще чакаме? Гърбът ми ме заболя.

— Търпение, гъсчице…

— Вече го каза…

— И не се люлей, за бога! Тя мрази това! Не можеш ли да стоиш мирно?

Пак тишина.

— Липсваш ми, Анета.

— И ти на мен, Силия.

Малка струйка вода излезе изпод вратата на хамама и потече върху горещите плочи на двора.

— Не плачи, гъсчице!

— Кой, аз ли? Аз никога не плача.

— Носът ти ще стане червен.

— И той каза това, помниш ли? В деня, в който ни продадоха.

— Да, спомням си.

И как нямаше да си спомня?! Силия се върна отново към онзи ден, когато двете бяха прекрачили за първи път прага на Къщата на щастието. След корабокрушението (колко време беше минало оттогава? Може би две лета, доколкото можеше да прецени) бе последвало дълго пътуване, а после още по-дълъг престой при собственичката на роби в Константинопол, а след това, един ден преди няколко месеца, без никакво предупреждение, бе пристигнала малка носилка с евнуси и двете бяха вкарани вътре и доведени тук, в двореца. Казаха им, че ги била купила някаква важна дама като подарък за майката на султана. И вече не били Силия и Анета, а Кая и Айше. Но като изключим това, никой не бе благоволил да им каже какво им предстои.

Силия никога нямаше да забрави люлеенето на носилката, докато минаваха през града, и как й беше прилошало от него, и как после бяха минали през дървена врата с огромни гвоздеи — врата, която беше много по-голяма и скръбна от всичко, което беше виждала през живота си. Вътре беше толкова тъмно, че първоначално не виждаше нищо. Спомни си и ужаса, който я заля, когато евнусите ги бяха извели от носилката и как тя самата изплака: „Пол, о, Пол!“, когато огромната врата се затръшна зад тях.

Внезапно изпърхване на крила стресна двете момичета — два гълъба бяха кацнали на наклонения покрив над главите им.

— Анета?

— Какво?

— Мислиш ли, че някога ще забравим? Имам предвид истинските си имена. Веднъж питах Гюлбахар и тя каза, че не си спомня нейното истинско име.

— Но тя е била само на шест, когато са я довели тук! А ние ще помним, разбира се! Всичко ще помним! — Анета присви очи. — Как бихме могли да забравим?!

— И ти искаш да помниш, нали?

— Разбира се, че искам, гъсчице! — кратка пауза. — Но вече сме тук и смятам, че трябва да извлечем максимална полза от този факт! Знаеш ли, Силия, може би ще бъде най-добре, ако… внезапно застина. — Шшшт!

— Не чувам нищо.

— Гюлбахар идва.

— Ама как…

— Наблюдавам я. Така прави и тя — гласът на Анета беше не повече от шепот в ухото на Силия. — Но сега това няма значение, само ме чуй! Каквото и да правиш, опитай се да не казваш твърде много! Тя ще използва всичко, което й кажеш, разбираш ли ме? Имам предвид всичко! Но няма да хареса и сълзлива история. Каквото и да правиш, не се прави на глупачка! — тъмните очи на Анета се стрелнаха към пода и после се върнаха към приятелката й. Силия стоеше до нея, вече неподвижна като статуя, и само малката пулсираща вена под ухото й, трептяща като уплашено птиче, я издаваше, че диша. — И имай предвид, Силия, че нещо се е случило…

— Какво? — извърна се уплашено към нея Силия. — И как? Ти откъде знаеш?

— Ами аз… всъщност не знам. Просто усещане — отговори Анета и сложи ръка върху корема си. — Просто помни какво ти казах. Това е най-доброто, което мога да сторя в момента за теб. А сега върви!

* * *

Откакто двете с Анета бяха доведени в Къщата на щастието, Силия бе виждала валиде султан множество пъти.

В живота на жените в двореца имаше редица случаи, при които валиде се показваше — забавления и танци за султана, пикници в градините на двореца и разходки с лодки по Босфора. Във всички онези случаи, когато свиреше музика и звукът от женските гласове и смях изпълваше ухаещите на рози градини, когато ги водеха да гледат делфините, играещи в Мраморно море, или когато лунната светлина изпъстряше водите на Босфора и малките лодки с жени, осветени като светулки, следваха султана, седнал в баржата на майка си Сафийе — баржа, инкрустирана със скъпоценни камъни, блестяща от слонова кост и седеф, зъби на морски кончета и злато. И в тези случаи Силия често си казваше, че понякога бе почти възможно да повярва, че валиде султан наистина е майка на всички. Това бяха прекрасни моменти, мигове, когато жените в двореца действително се считаха за извадили най-големия късмет, за най-благословени от всички жени в империята на султана. При тези случаи никой нито наблюдаваше, нито прислужваше, нито шпионираше. Формалностите и дворцовият етикет бяха забравени. Забравени бяха също така болката и страхът, както и онова странно, свито чувство, вече превърнало се в постоянен неин спътник, вляво под ребрата й.

Изпълнявайки разнообразните си функции, жените в двореца виждаха често валиде султан, голяма част от тях ежедневно. Но само избрани бяха допускани в частните й покои. Сред тях бяха четирите прислужници, избрани лично от нея, които непрекъснато я обслужваха; управителката на харема — дясната ръка на валиде и най-могъщата жена в двореца след нея; господарките на прането, на килера, на кафето и на каната на пречистването; и няколко други височайши персони, които бяха отговорни за ежедневното функциониране на женското крило — пазителката на съкровището, писарката и огромната, няма господарка на прическата.

И сега, когато Гюлбахар я въведе в покоите на валиде, Силия остана, както бе учена, с очи, фиксирани в пода пред себе си, без да смее да вдигне очи. Гюлбахар се беше оттеглила, въпреки че Силия не я чу да излиза. Остана така доста дълго време, съзнавайки единствено дълбоката тишина, която се бе настанила около нея в покоите на валиде, чиито стени и високи сводести тавани бяха окъпани с коса, хладна зелена и златна светлина.

— Вече можеш да вдигнеш очи.

Значи беше вярно каквото казваха. Гласът й беше нежен и нисък, едновременно златен и загадъчен — същински глас на ангел.

— Ела, карийе! — чу момичето и зърна пред себе си вдигната ръка с проблясващ върху нея огромен смарагд. — Ела, робиньо, и ми позволи да те огледам!

Силия направи три дребни стъпчици по посока на гласа. Пред нея, като силует на фона на прозореца, се очерта изпъната като струна фигура, отново по-ниска, отколкото Силия очакваше. Раменете и тялото на фигурата бяха покрити с кожена наметка. По ушите и на врата й проблясваха скъпоценни камъни, а туниката й, която се виждаше под обшитата с кожа наметка, беше ушита от платно с истинска златна нишка. В косата й бяха вплетени нанизи от перли, които висяха, подобно на къдрици на русалка, върху едното й рамо.

— Как ти е името?

— Кая… ваше величество.

Все още изпълнена с известен страх, Силия вдигна очи. За нейна изненада валиде се усмихваше. Кожата на наметката й се раздвижи леко и момичето видя, че в скута на по-възрастната жена се е свила на кълбо голяма котка. Котката имаше снежнобяла козина, едното й око беше синьо, а другото — зелено.

— Аха! — зеленият смарагд отново проблесна под лъчите на слънцето. — Тогава седни, малка Кая. Поседни малко при мен! — и посочи няколко възглавници на дивана близо до нея. — Това е Котьо. Обичаш ли котки? Подари ми го синът ми, султанът. Опасявам се, че името не е особено оригинално, но така го наричат евнусите, а на мен ми допада — гласът й беше мил, дори усмихнат. — Виждаш ли очите му? — отлично разбирайки, че говорят за него, котаракът фиксира Силия с невъзмутим поглед. — Тази порода котки идват от Ван, което е в източните части на нашата империя, близо до Кавказките планини. Красиви са, нали?

— Да — кимна сковано Силия. А после, спомняйки си съвета на Анета, допълни храбро: — Много обичам котки!

— О, така ли? — Сафийе звучеше така, сякаш не бе чувала по-приятна информация от тази. — В такъв случай с теб имаме нещо общо — натежалите от пръстени пръсти почесаха меката козинка под брадичката на котака. — А ти, синьорина Кая? Откъде произхождаш, преди да дойдеш при нас? Де дове ста? — допълни и се засмя весело. — Виждаш ли, и аз говоря езика на Венеция! Това изненадва ли те? Ти си от Венеция, нали?

— Не… всъщност да, ваше величество — отговори Силия, притеснена да не разочарова валиде. — Тоест, ходех дотам много често с моя баща. Той беше търговец. Търгуваше с Венеция, преди… преди да умре.

— Поверина^[2] — гласът на валиде беше успокояващ и мил.

— Иначе произхождам от Англия. Анета е тази, която идва от Венеция — продължи Силия, надявайки се да не приемат думите й като глуповато бъбрене. — С нея бяхме на един и същи кораб, когато ни… — поколеба се, неуверена как да нарече този брутален и кървав епизод от живота й, който все още я преследваше в сънищата. — Тоест — поправи се, — преди да ни доведат тук. В Къщата на щастието.

— Анета ли? Имаш предвид Айше, твоята приятелка с тъмната коса, нали?

Силия кимна. Беше започнала да се поотпуска и затова си позволи да се настани по-удобно на възглавниците.

— Смятам, че приятелката ти е родена в Рагуса, откъдето е майка й — отбеляза валиде султан.

— О, значи знаете?

— Разбира се, че знам — котаракът в копринения скут на валиде се прозя и демонстрира с гордост острите си и бели като ръбове на миди зъби. — Няма почти нищо, което да не знам за жените си, но тя сигурно ти го е казвала, нали?

— Не… — Силия сведе глава и се изчерви. — Всъщност да, ваше величество.

— Казваш ми истината, което е особено похвално! Що се отнася до Айше, тя е много умно момиче. Вижда всичко, но е достатъчно умна да си мълчи. Е, през повечето време. Би могла да стигне много далече в нашия дворец. Но това не е единствената причина, поради която я избрах да бъде една от моите лични карийе. Знаеш ли защо я избрах?

Силия поклати глава.

— Избрах я, защото идва от място, което е много близо до моето родно място — селцето Реци, близо до планините на Албания. Някога Рагуса беше част от Венецианската република, а нашите планини, макар и в земите на султана, са толкова близо до Рагуса, че много от сънародниците ми продължават да говорят и до днес на венециански. Разбираш ли ме сега?

Сафийе се извърна и се загледа през прозореца към сивите води на Златния рог, сега обагрени в слънчева светлина.

— Планините! — въздъхна тихичко. — Когато бях на твоята възраст, непрекъснато копнеех да ги видя пак. Позволи ми да ти кажа нещо, карийе, дори аз понякога съм самотна — допълни внезапно. — Това изненадва ли те? Да, дори и насред този разкош аз съм самотна — обсипаните със скъпоценни камъни ръце описаха дъга във въздуха над главата й. — Господарят ми, старият султан, е мъртъв. И почти всичките ни приятели от дните в Маниса, преди да се преместим тук, в Константинопол, също са мъртви.

Обърна се и погледна замаяното момиче.

— Всички ние идваме тук като робини, робини на султана. Отказваме се от всичко, дори от имената си. Странно, не мислиш ли, че нито една от нас не е родена туркиня, нито дори мюсюлманка. Нито една от нас. Няма нищо, което да ни обединява, освен факта, че сме дарени с честта да бъдем жени на султана. И запомни, че на света няма нищо по-велико от тази чест, карийе! — Сафийе направи дълга пауза. — Честно да ти призная, аз сама избрах да дойда тук, още когато бях дете. Избрах го по собствена воля, както са направили мнозина от нас. Но е добре да го знаеш. Тук всяка говори. Всяка си има собствена история. Както си имаш и ти, горкичката ми. Ти също си имаш своя история и някой ден ще ми я разкажеш.

Тук Сафийе си позволи още една, този път по-дълга пауза, за да даде време на момичето да осмисли думите й. Присви леко очи и погледът й падна върху английския търговски кораб, закотвен на другия бряг, чиито знамена в червено и бяло потрепваха от лекия бриз. Корабът „Хектор“. Величествен морски съд, най-големият в тяхното пристанище, както безсъмнено бяха предвиждали и англичаните — да бъде символ на могъществото на тяхната държава. Спомняше си добре суматохата, която корабът бе предизвикал преди няколко дена с официалното си навлизане в Златния рог. Това я накара да си спомни и за англичанина, който беше изпратен да й поднесе даровете от английската кралица. Обезпокоителна фигура, цялата облечена в черно. Бледа кожа, проницателни очи. Поради някаква странна причина, за която валиде все още не можеше да си даде сметка, мисълта за него продължаваше да витае в ъглите на съзнанието й. Внезапно й хрумна нещо: дали беше възможно онзи захарен кораб, който беше открила в стаята на Малкия славей, да е бил изпратен от него? В крайна сметка би било съвсем естествено, изцяло в техен интерес да привлекат вниманието към себе си, да не губят предимството си. На кораба бе изписано и име, нали? Да, но името не беше „Хектор“.

Отново се обърна към Силия и я дари с ослепителната си усмивка.

— При всички нас тук винаги има нещо, което да ни напомня какви сме били някога. При мен това са планините. Планините на Реци, където съм родена. А за теб? Кое е онова, което ти напомня за миналото? Ела, приближи се! — подкани я с ръка. — Погледни през прозореца и ми кажи какво виждаш!

Силия погледна през рамката на прозореца и отговори:

— Виждам вода.

— И какво друго?

— Върховете на дърветата в градините на двореца — добави Силия, напълно съзнавайки, че валиде не откъсва очи от нея. — Облаци?

— Тишина.

— Ами кораби?

— О, да, също и кораби.

Сафийе султан замълча и започна да навива сплетените си с перли къдрици на пръстите си. След известно време изрече:

— Когато бях млада, често обичах да гледам корабите по Босфора. Чудех се кой ли от тях идва от моята страна, дали не би могъл да ме върне обратно там. Но още като дете бях достатъчно умна, за да знам, че дори и да можех, никога не бих се върнала там — внезапно тя като че ли излезе от мечтанието си и възкликна: — Но стига толкова! Не те повиках тук, за да ти изнасям урок по история!

При това нейно рязко движение котаракът скочи от скута на Сафийе и моментално започна да си чисти едната лапичка пред нея. Звънчето на златната верижка, вързана на врата му, иззвъня.

— Точно така, Котьо, заминавай! Хайде, да те няма! — рече валиде и се престори, че го отпъжда ядосано. После, с лека усмивка, се обърна отново към гостенката си. — Като че ли Котьо някога ще направи онова, което му кажа! Знаеш ли, че даже и самият султан не може да заповяда на една котка? Точно затова ги харесваме толкова много, нали, карийе?

— Напълно сте права, ваше величество — кимна Силия и, вече доста по-смела, подаде връхчетата на пръстите си на котарака, за да ги подуши.

— О, ама той те харесва! О, не, той предпочита теб! Виж! Кани се да скочи сега в твоя скут!

Котаракът обаче се настани точно до Силия и й позволи да прокара пръсти през гъстата му козина. Тя усети костите му и малкия му гръбнак, изненадващо крехки под дебелата козина.

— Но има и още един, за когото бих искала да предпочете теб, карийе — изрече гальовно гласът на валиде. — Някой, за когото смятам, че ще започне да те харесва много. Но снощи не си изиграла ролята си много добре, права ли съм?

Тази внезапна откровеност хвана Силия напълно неподготвена. Тя вдигна очи, изчерви се и сведе поглед.

— Той… Негово… Аз не бях…

Какъв беше изразът? Как би могла да опише акта, който в крайна сметка не се бе състоял?

— Да, снощи не ми бе оказана тази чест, права сте.

— Спокойно, момиче! Не съм те извикала тук, за да те критикувам! И защо да те критикувам? Нали съм ти приятелка?! Но защо трепериш, мила? Ела, глупавичката ми Кая, подай ми ръка! — извика валиде, хвана ръката на момичето и смехът й звънна. — Но защо така? Какво са ти наговорили за мен? Аз не съм толкова страшна, нали? — Силия усети как меките, нежни пръсти на валиде галят успокоително ръката й. — Не би било много умно от моя страна да критикувам онази, която скоро ще стане новата наложница на султана, а защо не някой ден и неговата нова фаворитка, неговата хасеки, нали?!

По лицето на Силия се изписа подобие на усмивка.

— Да, така е по-добре. Ще ми разкажеш всичко по този въпрос. Но първо, малка Кая — добави валиде и пръстите й се сключиха около пръстите на момичето, — кажи ми името си! Имам предвид името, с което си родена. Името, което ти е дал твоят баща!

— Името ми е Силия, ваше величество — отговори гостенката. Но защо й се стори, че зърва сянка, преминаваща бързо през лицето на валиде султан? — Казвам се Силия Лампри.