Гийом Мюсо
Повикът на ангела (20)

19
Да пресече пътя ти

Успехът невинаги е доказателство за процъфтяване, често пъти той дори е вторична печалба от скрито страдание.

Борис Цирюлник^[1]

Пристигнах в Париж в късния следобед на 31 декември. Тази година зимата беше вледеняваща в цяла Франция. Седмица преди това беше валял сняг и на някои места столицата приличаше на ски шанца…

 

 

 

Наех кола на летището, немска, удобна и надеждна за зимни условия машина. Можех да летя до Тулуза, но заради празниците погребението на баща ми беше отложено за 2 януари и идеята да прекарам скръбна Нова година със сестра ми и със съпруга й ме отблъскваше.

Така че реших да стигна до Ош^[2] с автомобил, като тръгна натам чак следващата вечер. Дотогава ми оставаха двайсет и четири часа за убиване. Не бях затварял очи от три дни и смятах да удавя безсънието си в една много дълга нощ. Мечтаех за хапчета, способни да приспят цял полк, но нямах никакви медикаменти в себе си, а да открия лекар по това време не беше лесно. Преди всичко трябваше да си намеря хотел, тъй като в този, където обикновено отсядах, в VI район, нямаше свободни стаи.

— Всичко е пълно — сухо ме осведоми рецепционистката.

Обикновено, дори когато минавах оттук импровизирано, отговорните фактори в хотела ме посрещаха тържествено, защото бях Джонатан Лампрьор, за тях беше чест, че съм избрал техния подслон, тъй като бяха закачили моя снимка с посвещение в малкия салон редом с тези на други VIP личности, които бяха пребивавали тук. Но вестите летят бързо и чиновниците несъмнено бяха наясно, че съм в „немилост“, тъй като никой не направи и най-малко усилие да ми помогне. Познавах няколко колеги в хотелиерството и луксозното ресторантьорство, но мазохизмът ми си имаше граници и реших да не им правя подарък, като гледат падението ми. След няколко разговора по телефона накрая намерих стая в скромен хотел, на площад „Шато Руж“, на ъгъла на булевард „Барбес“ и улица „Пуле“. Стаята ми беше наистина „скромна“, дори спартанска. Най-вече можеше да пукнеш от студ. Опитах се да увелича парното, но нищо не се промени. Беше 17 часът: навън вече беше тъмно. Седнах на леглото и се хванах за главата. Липсваше ми синът ми, съпругата ми ми липсваше, липсваше ми моят живот. За една седмица изгубих всичко. Преди няколко дни живеех със семейството си в просторно жилище в „Трибека“^[3], ръководех империя, имах Черна карта^[4] и по трийсетина предложения да дам интервю седмично… Тази вечер изпитвах желание да плача и щях да прекарам Нова година в самотата на отвратителна стая.

You’ll never walk alone…

Злокобната очевидност изведнъж ме обзе. Напуснах стаята, за да отида при колата. Докато карах, зададох адрес на джипиеса улица „Максим Горки“ в Олне су Боа^[5], и се оставих да ме води женският глас на навигатора. На седалката до мен лежаха френските и американските вестници, купени на летището. Галската преса, която често ме беше премълчавала през последните години, този път тръбеше радостно: Лампрьор детрониран, Лампрьор абдикира, Сгромолясването на Лампрьор…

Такава беше играта на медиите и аз бях подготвен за нея. Въпреки това тези заглавия бяха опустошителни и аз ги посрещах като юмручни удари право в лицето ми. Трудно ми беше дори да си помисля, че ще се възправя с нова сила. Какво знаех да правя, освен да измислям кулинарни рецепти? Нищо или почти нищо… Изгубвайки Франческа, изгубих пламъка, който ме теглеше напред, отприщването, което ме превърна от „обикновен“ сръчен готвач в „собственик на най-добрата кухня в света“. Имаше двайсет и пет тризвездни ресторанта във Франция и около осемдесет в света, но само в един от тях листата на чакащите се попълваше за година напред. Това се случваше при мен и знам, че го дължах на Франческа. Защото само това ме крепеше: изключителната любов, страстта, непрекъснатата необходимост да я съблазнявам. Срещнах Франческа на трийсет и една години, но съм я търсел още от времето на лицея. Петнайсет лета съм се надявал, че жена като нея съществува някъде по света. Жена, красива като Катрин Зита-Джонс, на която са присадили мозъка на Симон дьо Бовоар. Жена, която има десет чифта обувки „Стилетос“^[6] в гардероба си, но е способна да ви говори за влиянието на музиката на Хайдн върху творчеството на Бетовен или за ефекта на черния цвят в картините на Пиер Сулаж^[7].

Когато Франческа влизаше в стая, тя омагьосваше всички погледи. Жените искаха да стане тяхна най-добра приятелка, мъжете мечтаеха да спят с нея, децата оценяваха нежността й. Това се случваше почти механично, неизбежно, естествено. Преживяхме нашите нажежени до бяло години любов, при такова разпределение на дейностите аз имах славата, тя имаше блясъка и магнетизма. В продължение на десет години равновесието в нашата обич се крепеше на тази нишка.

По магистралата стигнах в Олне за двайсет минути. Намерих място на улица „Горки“, недалеч от сградата, където живееше Кристоф Салвейр.

— Джонатан е — обявих след като натиснах звънеца.

— Кой Джонатан?

— Джонатан Лампрьор, твоят братовчед.

Салвейр беше син на сестрата на майка ми. Никога не се бяхме виждали, докато той ми се обади в Ню Йорк преди три години. Прекарваше ваканцията си в Голямата ябълка, но полицаите го арестували при сбиване в някакъв бар. Не познаваше никого в Манхатън и нямаше нито грош. Изпитах роднинско състрадание и платих паричната гаранция. В продължение на петнайсет дни го подслоних в една от пристройките на ресторанта, в очакване неприятностите му да приключат. Братовчедът беше откровен с мен и не скри с какво се занимава във Франция: пласираше кокаин. От напрежение тръпки полазиха по гърба ми, но той ме увери, че е чист на американска територия.

— Какви ги дириш тук? — запита ме, след като отвори вратата.

— Нуждая се от една услуга — казах и влязох в апартамента.

— Идваш не навреме, по дяволите. Върнах се „да смажа шкембето“, но трябва отново да изляза.

— Важно е.

— Какво ти трябва?

— Необходимо ми е оръжие.

— Оръжие ли?

— Патлак.

— Видя ли да пише „оръжейна“ на вратата? Откъде да ти намеря патлак?

— Направи усилие!

Салвейр въздъхна.

— Нова година е, мътните те взели! Хората празнуват и трябва да разхвърлям чудовищно количество дрога. Ела утре.

— Не. Нужен ми е тази вечер!

— Тази вечер не мога. Трябва да пласирам максимум кокаин за минимум време.

— Спомняш ли си, че ти помогнах, когато беше нагазил в лайната…

— А кой ще ми плати пропуснатите ползи?

— Кажи колко искаш.

— Ще ти помогна и ти ще купиш дрога за 4000 евро.

И прибави 3000 за патлака.

— Добре — отговорих непредпазливо. — Нямаш нищо против доларите, предполагам?

Напускайки Ню Йорк, бях изпразнил касата си и имах в джобовете повече от 10 000 долара.

— Дай ми един час — заяви той. — Можеш да ме чакаш тук: почини си, изглеждаш кофти.

Последвах съвета му и се стоварих на канапето. На масата имаше начената бутилка коняк. Сипах си голяма чаша, после още една, за да заспя.

Салвейр се върна малко след 20 часа.

— Взех ти каквото намерих — каза и ми подаде хромиран револвер с черна дръжка.

Патлакът беше с малки размери, но тежък. С пет патрона, барабанът беше пълен.

— Това е „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.

Информацията влезе през едното ми ухо и излезе през другото.

Дадох му мангизите и той ми връчи затворено с цип найлоново пликче, което съдържаше двайсет дози кокаин. Поколебах се дали да не му ги оставя, но в края на краищата реших да ги взема и по-късно да ги унищожа.

Така поне никой няма да ги консумира — оправдах постъпката си.

Знам, че понякога съм много наивен.

 

 

 

Сложих патлака и пликчето в жабката и се насочих към хотела. Нямаше нужда да включвам джипиеса, за да се върна по обратния път: шосе А1, после минах през „Порт дьо ла Шапел“…

По дяволите.

Глупаво пропуснах едно разклонение. Конякът ме беше замаял. Изведнъж изгубих сигурност и за името на улицата. Между „Порт дьо Клинанкур“ и „Порт дьо Клиши“ продължих петстотин метра по булевард „Де Марешо“.

Мястото не беше приветливо. Под бледата светлина на рекламните пана група проститутки дебнеше за клиенти. Някои коли спираха: смъкваха стъклата на прозорците, типовете обсъждаха цената на сеанс или на минет и после в зависимост от отговора си тръгваха с момичето. Или не. Пред мен светна червен светофар. Бях блокиран пред навес на автобусна спирка. Девойка от Изтока, с къса пола и кожени ботуши, потропа на прозореца и ми показа прелестите си. Опитах се да не й обръщам внимание, но тя ми предложи хореографско мини изпълнение в стил „Мулен Руж“. Очите й бяха тъжни и празни. Стана ми мъчно и реших да смъкна стъклото, за да й изкажа комплимент за танца.

Знам, че съм наивен.

* * *

Две полицейски коли се носеха като вихър и достигнаха на двайсетина метра зад мен. За по-малко от три секунди улицата започна да вибрира от шума на сирените. Ченгетата бяха твърдо решили да проявят усърдие в новогодишната нощ и да отведат проститутките, а и да проверят самоличността на клиентите.

Когато вдигнах стъклото, един женски силует внезапно отвори вратата и се настани на седалката до мен.

— Тръгвайте или ще ни опандизят! — извика тя уплашено.

Беше хлапачка. Момиченце на петнайсетина години.

Проститутка ли? На тази възраст?

— Карайте, дявол ви взел!

В какъв капан се бях озовал? Вероятно имах два грама алкохол в кръвта, криех револвер, пакетче, пълно с кокаин, в жабката, а в колата ми седеше малолетно момиче.

Щях да се окажа в затвора и дълго да остана там.

Не дочаках дори да светне зелено и завих в първата пресечка.

 

* * *^[8]

 

Стремително преминах по авеню „Порт дьо Сен Уен“ и се включих в движението на околовръстното.

— На какво си играеш? — попитах моята пасажерка.

— ’just wanna escape these fucking cops^[9] — отговори тя на английски с неопределен акцент.

Запалих плафониерата и използвах намалелия трафик, за да я разгледам. Беше девойка на петнайсетина години, с крехък и неуловим силует. Косите й бяха черни, с изключение на няколко аленочервени кичура. Дълъг бретон падаше върху очите й. Носеше джинси слим, кожени кецове „Конверс“ и раирана фланелка, отчасти скрита под суичър в розово и сиво с качулка, на който беше зашита емблемата на футболния отбор „Манчестър Юнайтед“. Дребен диамант блестеше върху лявата й ноздра, докато на врата й висеше средновековно колие от сребро и тъмночервен кристал. Готическият грим — черна очна линия на фона на бледия тен — й придаваше мъртвешки вид, но говореше за вещо отработен стил.

Погледнах чепиците й: бяха почти нови. Тази хлапачка имаше маркови парцалки и бижута. Не беше момиче от улицата, а по-скоро богаташко чедо.

Не знаех какво да правя. Не можех да я оставя насред околовръстното. Трябваше да науча повече подробности, но тя нямаше вид на бъбривка. Завих при първата отбивка, която водеше към бензиностанцията при „Порт дьо Монтрьой“ и спрях на паркинга.

— Как се казваш? — попитах на английски.

— Какво ви влиза в работата?

— Слушай, ти се качи в моята кола, без да те разпитвам за нищо, така че по-внимателно с тона, окей?

Сви рамене и обърна глава.

— Как се казваш? — повторих твърдо.

— Алис — въздъхна тя. — Алис Ковалски.

— Къде живееш?

— Не разбирам защо се интересувате.

— Защо преди малко изпитваше страх от ченгетата?

— А вие? — не ми остана длъжна тя.

Хванат накъсо, започнах да се защитавам.

— Пих малко повече, това е всичко.

В това време зле затвореният капак на жабката зейна и тя зяпна от учудване. Гледката на огнестрелното оръжие и на наркотика предизвика паника у момичето. То отвори вратата, за да избяга, убедено, че е попаднало на негодник.

— Чакай, не е каквото ти се струва! — казах и изтичах след нея по паркинга.

— Оставете ме — отблъсна ме тя и влезе в бензиностанцията.

Запалих цигара и я наблюдавах през прозореца. Беше седнала на табуретка, близо до автомата за цигари и напитки. Кое беше това момиче? От какво се опитваше да се измъкне? В този момент ме обзе желанието да се върна в колата и да замина. Всичко това не ме засягаше. Освен допълнителните проблеми нямаше какво да спечеля от тази история.

Въздъхнах, но реших въпреки всичко да ида при нея. Бензиностанцията беше нагиздена с празнични декорации: кичозни електрически гирлянди, оголяла елхичка, пластмасови коледни топки. По радиото звучеше изтъркан стар шлагер от 80-те години на XX в.

— Ще ми предложиш ли еспресо?

— Нямам мангизи — каза тя и тръсна глава.

Извадих портфейла си, за да потърся стотинки.

— Искаш ли нещо? — запитах и пуснах монети в автомата.

— Да ме оставите на мира.

Опитах се да я вразумя.

— Слушай, тръгнахме зле.

— Сега изчезвайте, ще се оправя и сама.

— Как? Без пукната пара си и не говориш нито дума френски. Няма да те оставя така. Като възрастен мъж отговарям за теб.

Тя вдигна очи към небето, но прие парите, които й подадох. От автомата си избра малка бутилка мляко и пакетче бисквити „Орео“. Докато си хапваше, грабнах един екземпляр от „Метро“, който лежеше на масата.

— Виж, има моя снимка във вестника. И то не в рубриката за криминални произшествия.

Тя погледна статията и вдигна очи.

— Познавам ви от телевизията! Беше в предаване, където вие избухнахте в ярост срещу вегетарианците!

Тя говореше за епичен двубой, който ме противопостави на могъщи активисти, те се опитваха да забранят черния дроб в Съединените щати.

— Щом сте звезда, какво търсите при проститутките за по 20 евро вечерта на Нова година, с пълна с наркотици жабка? — попита тя провокативно.

— Добре, върви с мен — помолих я.

Бог да благослови телевизията. Известността ми беше възстановила донякъде доверието й и оставайки на известна дистанция, тя все пак прие да ме съпроводи до беемвето.

— Първо, не бях клиент на проститутките и ти знаеш това много добре, защото не би се качила в колата ми, дори за да се спасиш от полицията…

Тя не отговори, доказателство, че бях спечелил точка.

— Освен това наркотикът не е мой — обясних й, като взех пластмасовата торбичка и я хвърлих в едно от кошчетата на паркинга. — Историята е сложна, но бях принуден да го взема, за да си набавя пистолет.

— А оръжието за какво ви е?

— Просто за да се защитавам.

Вероятно беше американка, тъй като прие това обяснение без да протестира.

— Добре, сега е твой ред. Кажи ми коя си и къде живееш, иначе ще извикам ченгетата.

— Направих глупост — започна тя. — Избягах, това е всичко. Живея в Ню Йорк, но съм във ваканция с родителите си. Имаме къща в Лазурния бряг.

— Къде по-точно?

— В Кап д’Антиб.

Познавах добре мястото. Там открих първия си „истински“ ресторант.

— Исках да се върна вкъщи, но ми откраднаха чантата във високоскоростния влак и нямам нито телефон, нито портфейл.

Изглеждаше искрена, независимо че, не знам защо, нещо не беше наред.

— Обадете се на татко или на мама, ако не ми вярвате!

Даде ми един номер, който набрах на моя портативен апарат и попаднах на някоя си госпожа Ковалски, която възприе обаждането ми като избавление. Тя ми разказа цялата история: дъщеря й избягала сутринта след скарване. Паниката й беше осезаема, макар че се опитваше да прикрие страха си.

Дадох й да приказва с Алис, за да се успокои. Тъй като не исках да бъда недискретен, излязох да изпуша цигара, облегнат на капака на колата, но чух голямата част от разговора им. Дълго бъбриха. Алис се извини и проля няколко сълзи. Когато отново ми даде да чуя майка й, предложих на госпожа Ковалски да върна момичето при нея. Трябваше само да „сляза на юг“ за погребението на баща ми и сутринта щях да бъда в Антиб.

Тя дълго се колеба, но накрая прие.

* * *

Пътувахме от повече от половин час.

В сивотата и в снега тръгнахме по магистралата на Слънцето и отминахме Еври. Алис потъна в американските вестници, които бистреха моите професионални и семейни превратности.

— Жена ви е красива… — каза тя, разглеждайки внимателно снимката на Франческа.

— Да, тази фраза слушам поне по веднъж дневно от десет години…

— И това ви додява?

— Добре си разбрала.

— Защо?

— Ако не беше толкова красива, може би нямаше да ми изневери.

— Мисля, че това няма нищо общо — отсъди тя от висотата на петнайсетте си години.

— Естествено, че да. Колкото си по-красива, толкова повече са въздействията, следователно и съблазните. Проста математика…

— Но същото се отнася и за вас, нали? Във вашите предавания изпълнявате ролята на секси кулинар, който…

— Не — прекъснах я. — Не е същото. Аз не съм такъв.

— Какъв?

— Лазиш ми по нервите.

— Дяволски сте конструктивен — забеляза тя.

Сблъскала се с мълчанието ми, девойката пусна радиото и започна да търси станция. Мислих, че ще предпочете „музика за младите“, но изборът й спря на „Франс Мюзик“. Алис беше погълната от изпълнението: деликатна и рафинирана пиеса за пиано.

— Хубаво е — казах.

— Шуман, „Танци на Давидсбюндлерите“^[10], опус 6.

Помислих си, че тя се шегува с мен, но когато парчето свърши говорителката обяви:

— Чухте Маурицио Полини^[11], който интерпретира „Танци на Давидсбюндлерите“ от Роберт Шуман.

— Браво!

Тя се направи на скромна:

— Беше лесно.

— Не познавам добре Шуман. Във всеки случай никога не съм слушал това парче.

— То е посветено на Клара Вик, младата жена, в която е бил влюбен.

Тя помълча и после констатира:

— Понякога любовта разрушава, понякога кристализира във великолепни произведения на изкуството…

— Ти свириш ли на пиано?

Мина време, преди да отговори. Сдържаност, която прояви на няколко пъти през тази нощ, сякаш се боеше да не направи гаф или да не ми се довери прекалено много.

— Не, на цигулка. Музиката е моята страст.

— А училището върви ли? В кой клас си?

Тя се усмихна.

— Добре, не се чувствайте задължен да разговаряте с мен.

— Какво искаше да докажеш с това бягство?

— Този път вие ми лазите по нервите — рече и отново потъна в четенето на вестници.

 

 

 

Алис спеше от два часа, но се разбуди при Бон^[12], ние продължавахме да се движим по шосе А6 в посока към Лион.

— За кога е предвидено погребението на баща ви? — запита тя.

— За вдругиден.

— От какво е починал?

— Не знам.

Тя ме погледна странно.

— Не си говорехме от петнайсет години — казах и останах уклончив.

Но тъй като не се чувствах виновен за нищо, продължих още малко с изповедта си:

— Баща ми държеше ресторанта „Ла Шевалие“, обикновено заведение, на площад „Либерасион“ в Ош. През целия си живот мечтаеше да получи една звезда от пътеводителя „Мишлен“, но не успя да я постигне.

Изпреварих няколко коли, преди да продължа:

— През лятото, когато навърших четиринайсет години, се трудех в ресторанта като готвач. Вечер след работа оставах в кухнята, за да експериментирам идеите си. Така създадох три блюда и два десерта, които — под натиска на помощника си — баща ми прие да включи в менюто. Много бързо, тъй като мълвата се разнасяше от ухо на ухо, хората започнаха да идват в заведението, за да опитват специално тези ястия. Моите ястия. Баща ми не се помири, че го засенчвам. В началото на учебната година, за да ме отдалечи, ме записа в един интернат в София-Антиполис, в югоизточната част на Франция.

— Тежко е…

— Да. В месеците, които последваха, „Мишлен“ присъди една звезда на семейното заведение, като цитира новите вкуснотии в ресторанта! Баща ми жестоко ми се разсърди, сякаш съм провалил най-хубавия ден в живота му.

— Какъв глупак!

— Това беше първият етап от конфликта между нас.

Тя грабна лежащия в краката й екземпляр от „Тайм аут Ню Йорк“ и ми показа пасажа от статията, на който беше обърнала внимание.

— А тази история истина ли е или легенда?

— Трябва да избера, да чета или да шофирам…

— Казват, че сте съблазнили съпругата си с макарон^[13]?

— Мълвата е малко пресилена — отвърнах и се усмихнах.

— Разкажете ми!

— По онова време Франческа току-що се беше омъжила за банкер. Беше на сватбено пътешествие в Лазурния бряг, в хотела, където работех. Влюбих се в нея още от пръв поглед, както се хваща вирус. По-късно — вечерта — я видях на плажа, беше без съпруга си. Вървеше край вълните и пушеше цигара. Попитах я кой десерт предпочита. Каза ми, че е мляко с ориз и с ванилия, правила й го нейната баба…

— И след това?

— Прекарах нощта на телефона, разговарях със Съединените щати. Успях да се свържа с баба й, за да науча точната рецепта на десерта, а на следващия ден работих от зори до мрак, за да създам макарон с пълнеж от мляко с ориз. Приготвих дузина и й ги предложих. Легендата стори останалото.

— Трябва да ви се признае, че имате класа — рече девойката.

— Благодаря ти.

— В крайна сметка вие сте малко като Шуман — пошегува се тя. — За да се хареса на любимата си, той писал концерти. А вие създавате за нея макарони!

* * *

Шалон сюр Саон, Турнюс, Макон… Беше полунощ, когато една табела ни предизвести: „Лион — 60 км“.

— Happy New Year — каза Алис.

— Честита Нова година — отвърнах й.

— Стърже ми коремът…

— И моят. Ще спрем в някоя бензиностанция, за да купим сандвичи.

— Сандвичи! — възкликна тя. — Празнувам Новата година с най-големия кулинар на света и той иска да ми пробута шибаните сандвичи в целофан!

За първи път от седмица насам избухнах в смях. На това момиче не му липсваше остроумие.

— Какво искаш да направим? Не мога да готвя в кола.

— Защо не спрем някъде?

След четиристотин и петдесет километра без почивка и двамата бяхме изморени.

— Права си: заслужаваме малко отдих.

Двайсет минути по-късно минах през изхода „Гар дьо Пераш“, след това продължих към центъра на града, където паркирах на място, запазено за доставки.

— Последвай ме.

Въпреки студа градът живееше: музика, патардия, групи от майтапчии, пияндета, които ревяха неприлични песни…

— Никога не съм обичала 31 декември — каза Алис и вдигна ципа си до врата.

— Аз също.

Цяла вечност не бях стъпвал в Лион. Седемнайсетгодишен, в продължение на три месеца бях чирак в кухнята в ресторант, близо до операта, на ъгъла между улиците „Лонг“ и „Пльоней“.

— Затворено е — констатира Алис, когато пристигнахме пред „Ла фуршет а гош“.

— Честно казано, точно на това се надявах. По времето, когато работех тук, собственикът сложи край на вечерите за Коледа и за Нова година.

В началото на улицата малко сокаче се спускаше диагонално, за да достигне до улица „Платр“. Знаех, че по средата на павирания път има ниска врата, тя позволяваше да се стигне до дворчето, което водеше към кухните. Естествено, беше затворена с катинар, но през тази нощ достатъчно пъти бях прекрачил закона, за да не обръщам внимание на този детайл.

* * *

Кухнята на ресторанта беше модерна, съвсем чиста и подредена.

— Сигурен ли сте, че няма аларма? — попита Алис, гледайки с безпокойство прозореца, чието стъкло бях направил на прах.

— Слушай, не съм сигурен в нищо, но ако много се притесняваш, можеш да се върнеш в колата. Имаш право да си шубелийка.

— Не, не ме е страх! — защити се тя.

— Защото ти беше тази, която толкова искаше да сготвя нещо…

Изгледа ме предизвикателно.

— Окей, ще се заема със спагетите, а вие пригответе макароните, става ли?

— Макарони? Не, не е възможно. Необходими са ми най-малко 24 часа, за да измайсторя нещо достойно за това име. Ако не ги остави човек да престоят в хладилника, те…

— Добре, разбрах: биете отбой.

Забележката й ме жегна:

— Както искаш. Как смяташ да приготвиш спагетите?

— Сос песто — отговори тя, отваряйки хладилника. — Има свеж босилек във фризера.

Започна да събира необходимите й компоненти и аз сторих същото, като същевременно подгрях фурната.

— Подай ми цукалото! — помолих и посочих салатиерата от неръждаема стомана.

Думите ми я развеселиха. Усмивката й беше колкото рядка, толкова и красива.

В съда пресях захар, бадемово брашно и какао. Тя натопи босилека в хладка вода, след това отряза дръжките и запази само листата, които изсуши върху кърпа.

— „Грана Падано“ или „Пармиджано Реджано“^[14]? — поколеба се.

— „Пармиджано“! Защо избяга? — попитах директно, като я гледах да стърже пармезана.

— Аз… Имам приятел в Париж, когото срещнах при едно училищно пътешествие във Франция. Исках да го видя, но родителите ми не бяха съгласни.

Притеснена, тя не отговори веднага, търсеше думите, мачкаше носа и брадичката си, не смееше да ме погледне. Все знаци, които ме караха да мисля, че лъжеше.

— И двамата отлично знаем, че това не е истината, нали?

Погледът й срещна моя, молеше ме да не се опитвам да науча повече.

Върнах се към рецептата си, сложих течната смес с какаото при разбитите белтъци, докато тя изсипваше в купата на миксера сиренето, босилека, ядките от борови шишарки, чесъна и олиото.

Когато кашата стана хомогенна, аз я пъхнах в сладкарски шприц и започнах да оформям тестените части от сладкиша.

Тя опита това, което беше приготвила, посоли го, поръси черен пипер и добави олио, като продължаваше да го бърка, за да получи едновременно течен и гъст сос.

— Кой те научи да готвиш така?

— Научих се сама — отговори тя, сякаш беше очевидно.

Докато чаках сладките ми да се втвърдят, се заех с шоколадово-сметановия крем, а тя сложи житните спагети в кипяща вода.

В шкафовете намерих не много лош черен шоколад. Алис си отчупи едно парче, пък аз нарязах на ситно останалата част, за да си приготвя крема.

— За да стане достатъчно мазен, трябва да престои няколко часа в хладилника.

Погледнах часовника. Беше почти два след полунощ. Сложих в печката макароните и намалих температурата на фурната.

— Не ми разказахте защо закрихте вашия ресторант и изоставихте всичко — рече тя и си сипа чаша мляко.

— Сложно е, не можеш да разбереш…

В този момент мислех за хищничеството на „Уин Ентъртейнмънт“, на които бях принуден да продам всичките си дейности, за да предотвратя фалита, и които ме лишиха от реномето ми и от моята работа. Оттогава нататък всички ресторанти от тяхната група имаха право да вписват в менютата си моите ястия. Цял един творчески живот, ограбен от мошеници без скрупули. Крахът на приключението, на което се бях отдал телом и духом от шестнайсетгодишен…

Дълъг нож от слонова кост и абанос лежеше на масата. Хванах го за дръжката и го хвърлих напред. Ножът се завъртя няколко пъти във въздуха и с глух шум се заби насред вратата.

— Има само един Лампрьор — това съм аз.

Без да каже дума, Алис се приближи до вратата и измъкна острието точно в момента, когато звънът на часовниковия механизъм извести, че макароните са изпечени.

* * *

Сипах малко вода под непромокаемата хартия и отделянето на пара даде възможност на бисквитите да се отлепят лесно.

— Находчиво — отбеляза Алис.

Тя ми помогна щедро да гарнирам с крема половинките, преди да ги слепим две по две, за да оформим макароните.

— За да станат хубави, трябва да ги оставим да престоят двайсет и четири часа в хладилника, но ще ускорим нещата и ще ги сложим във фризера.

В това време Алис сервира две чинии със спагети, които изядохме с огромен апетит. По време на вечерята тя ми разказа какви ли не анекдоти: че на четиринайсет години Моцарт бил способен да препише тайната партитура на „Мизерере“ от Алегри^[15], след като я бил чул само веднъж, че „Адажио“-то на Албиони не било от Албиони^[16], че в края на живота си Пикасо слагал автографи направо на кожата на почитателите си, за да избегне възможността те да ги продават, че в песента „Хей, Джуд“ на „Бийтълс“ ударните инструменти се включват едва при третия куплет, защото Ринго Стар бил в тоалетната в началото!

Когато се отпуснеше и изпитваше доверие, акцентът й недоловимо се променяше. Интонациите й ставаха по-„жвакащи“, тембърът беше приглушен. Караше ме да си спомням за братята Галахър^[17] и бях готов да се обзаложа, че това момиче е живяло в Северна Англия.

Макар да имаше енциклопедична култура, въобще не беше педантка, но по-скоро любопитна за всичко и изпитваше удоволствие да споделя с друг знанията си. Детето, за което си мечтаят всички родители…

 

* * *^[18]

 

Продължихме пътуването си на юг.

За два часа глътнах сто и седемдесет километра, а Алис — трийсетина макарона.

— Боли ме коремът — оплака се тя.

— Предупредих те.

Спряхме на една отбивка точно преди Екс ан Прованс. Платих бензина на касата, а тя отиде в тоалетната. Върна се няколко минути по-късно, бледа и с книжни салфетки в ръка.

— Искаш ли чай?

— Не, ще ви чакам в колата.

 

 

 

Утрото, което се задаваше на хоризонта, оцвети небето с розови ивици. На половината път между Ница и Кан, полуостров Кап д’Антиб беше истинско вместилище на скали и приморски борове.

— Трябва да ми посочваш пътя — казах на Алис, когато стигнахме Средиземно море.

Отминахме реномирания хотел „Идън Рок“, след това Алис ме отведе до последния портал на задънената улица „Сан Суси“. В това престижно и райско кътче, сред луксозните хотели и именията на милиардерите, родителите й притежаваха ваканционна вила.

Желязната врата беше отворена. В продължение на повече от двеста метра алея от чакъл пресичаше борова гора, преди да стигне до голяма къща от 30-те години на XX век, обърната към морето. Длъгнеста и изискана жена ни чакаше на стъпалата на дома. Алис отвори вратата на колата и те се прегърнаха.

— Госпожа Ковалски — представи се тя и ми подаде ръка.

Вероятно много рано е родила дъщеря си, тъй като ми беше трудно да й дам повече от трийсет и пет години. Русата й коса беше прибрана в сложно сплетен кок. Имаше ясен и напрегнат поглед; чертите на лицето й бяха невероятно фини и деликатни въпреки наличието на странен белег, който тръгваше от дъгата на веждата, за да разкъса горната част на бузата й чак до ъгълчетата на устата. Толкова необикновено посегателство, че човек изпитваше само едно желание: да научи при какви обстоятелства е придобита тази рана. Тя ми благодари за помощта и ми предложи кафе, но аз й обясних, че ме очакват.

Когато се качих отново в колата, Алис ме придружи, за да грабне десетината макарона, които не беше успяла да погълне.

— За следобедната закуска — каза и ми смигна, преди да се върне при майка си.

Беше изминала няколко метра, когато се обърна и сериозно ме посъветва:

— Грижете се за себе си.

* * *

Тръгнах обратно и паркирах пред плажа, където беше началото на крайбрежната пътека. Извадих пистолета от жабката, заключих беемвето и поех пеша по пътя с пълна със спомени глава.

Бях роден в Ош, а в Антиб бях преживял някои от най-хубавите си дни. Четиринайсетгодишен, баща ми ме изпрати в интернат недалече оттук, в София-Антиполис. На петнайсет години на крепостната стена на замъка „Грималди“, целунах Жюстин, моята юношеска любов. По-късно в „Ла Бастид“, в Сен Пол дьо Ванс, а после и в „Отел дьо Кап“ ръководех моите френски ресторанти.

Тези изникнали на повърхността спомени ме разтрепериха.

Странно е, че съдбата ме върна на мястото на първите ми успехи в деня на такова пропадане…

Пътеката беше тясна, обградена с главозамайващи отвесни скали. Скачах от една скала на друга, за да остана близо до стръмния бряг, който се нижеше покрай вълните, предлагайки неповторима панорама към укрепения град, към снежните върхове на Алпите и към Леринските острови.

Спрях пред оранжевото слънце, което триумфираше на хоризонта. Въздухът беше чист, спектакълът — ослепителен, а самотата и тревожността ме гризяха отвътре.

Хубав ден за умиране.

Извадих револвера от джоба си. Думите на Кристоф Салвейр се появиха в съзнанието ми: „Смит&Уесън“, модел 60, калибър 38.

Всички имат определено мнение за самоубийството. Смел акт или проява на страх? Вероятно то не е нито едното, нито другото. Само отчаяно решение, когато човек се намира в тупик. Последно средство да се измъкнеш от живота си и да избегнеш непоносимото.

Винаги бях гледал напред, винаги бях постигал своето. Борех се срещу всичко, сражавах се със съдбата и налагах късмета си, но днес беше различно. Изправях се срещу опасен противник: срещу самия себе си. Последният противник. Най-страховитият.

В моя жест нямаше нищо рационално. Не бях го планирал месеци предварително, но той се налагаше като единствения възможен отговор на тази жестока самота, която от няколко дни ме разкъсваше и ме потапяше в нищото.

Мислих си за приятелството, но никога не бях имал приятели. Мислех си за семейството, но бях изгубил своето. Мислех си за любовта, но тя бе отлетяла.

Образът на моя син мина през съзнанието ми и се опитах да се хвана за него, но понякога дори мисълта за нашите деца не е достатъчна, за да се борим срещу смъртта.

Поставих студения метал на дулото до слепоочието си. Заредих, погледнах за последен път слънцето, след това вдишах за последен път и като освобождение натиснах спусъка.

* * *

Натиснах спусъка.

Веднъж.

Втори път.

Но не бях мъртъв.

Погледнах барабана: беше празен.

Невъзможно.

Когато напусках Олне су Боа, проверих дали петте патрона са на мястото си.

Върнах се в колата и отворих жабката: нямаше муниции. Там бяха само двете книжни салфетки от бензиностанцията, с които Алис си избърса ръцете. Между петната от макарони с шоколад тя ми беше оставила бележка, надраскана набързо със син флумастер.

Скъпи господин Лампрьор, искам да кажа Джонатан,

Позволих си волността да извадя куршумите от вашия револвер и да ги хвърля в кошчето на паркинга, докато вие си пиехте кафето. Не знам защо сте си набавили оръжие, но съм почти сигурна, че таите лоша идея.

Знам също, че тази нощ, макар да не се чувствахте добре, направихте усилие да ме разсмивате и да се грижите за мен. Съжалявам за финансовите ви проблеми и за вашата съпруга. Може би един ден нещата между вас двамата ще се оправят. Може би също така тя всъщност не е любовта на живота ви.

Дълго време не бях щастлива. Когато наистина тъжах, се облягах на едно изречение, приписвано на Виктор Юго, което поставих на първата страница в дневника си. То гласеше: „Най-хубавите години от един живот са тези, които все още не сме изживели.“

Грижете се за себе си, Джонатан.

Алис

Докато четях тези думи, животът изведнъж се върна и аз избухнах в ридание съвсем сам, като глупак, в колата си.