Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Edge of Dark Water, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,4 (× 5 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
filthy (2016 г.)

Издание:

Автор: Джо Р. Лансдейл

Заглавие: Бряг край мътни води

Преводач: Лидия Цекова

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: Изток-Запад

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: Американска

Печатница: Изток-Запад

Излязла от печат: 27.03.2014

Главен редактор: Благой Д. Иванов

Редактор: Милена Братованова

Коректор: Анета Пантелеева

ISBN: 978-619-152-398-6

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2609

История

  1. — Добавяне

Част първа
За пепел и мечти

Надолу по реката отплаваха всички мечти мечтани по безлунни тъмни води.

Анонимен автор

Малка скала удържа огромна вълна.

„Одисея“ Омир

1.

Това лято татко премина от телефонни кабели и използване на динамит за избиване на рибата към отравянето й със зелени орехи. Динамитът не бе чиста работа — преди две години някак си той отнесе двата му пръста, а лицето му бе обгорено от едната страна, мястото на пръв поглед приличаше на отпечатана целувка от червило, а при по-внимателно вглеждане — на някакъв обрив.

Телефонните кабели вършеха добра работа, макар и не чак толкова, колкото динамитът, но на татко не му харесваше да върти, докато жицата се нажежи и после да я хвърли във водата, за да „изпържи“ рибата. Каза, че винаги се е боял да не би някое от ония малки чернокожи момчета, които живееха по-нагоре по реката от нас, да е излязло да поплува и да получи някоя доза ток, и да се окаже по-мъртво от някой пън на кипарис или пък в най-добрия случай да стори нещо на мозъка му и да го превърне в бавноразвиващ се като братовчед му Рони, който нямаше достатъчно мозък да влезе на сухо, когато вали, и би се помайвал дори ако пада град.

Баба ми, гадната стара чанта, която за щастие вече бе мъртва, твърдеше, че баща ми притежава онова, което тя наричаше „ясновидство“. Казваше, че бил надарен и можел да вижда в бъдещето разни неща. Смятам, че ако беше така, щеше да си помисли предварително, преди да се напие, когато боравеше с експлозивите, които му отнесоха двата пръста.

А пък и никога не бях виждала такова съчувствие от негова страна относно цветнокожите, така че не вярвах на извинението му да върти телефонния кабел. Той не харесваше моята приятелка Джинкс Смит, която бе чернокожа. Стараеше се да изтъква, че сме по-добри от нея и семейството й, макар че те имаха малка, но чиста къщичка, а ние имахме голяма и мръсна къща с порутена веранда, а коминът ни бе паянтов и подпрян от едната страна, имахме и две прасета, които се въргаляха в пръстта и ровеха в двора. Що се касае до братовчед му Рони, не смятам, че баща ми изобщо го бе грижа по някакъв начин, той често му се надсмиваше и го имитираше, като се преструваше, че се блъска в стените, и се лигавеше. Естествено, когато бе добре пийнал, това не бе имитиране, просто прилика.

Да се върнем на това, че може би татко можеше да вижда в бъдещето, ала той бе твърде глупав, за да направи нещо по въпроса.

Както и да е, той имаше от онези торби-мрежи, десетина на брой, и двамата с чичо Джийн ги пълнеха със зелени орехи и камъни, за да натежат, завързваха ги с въжета, хвърляха ги във водата, а краищата завързваха за корени и дървета на брега.

Аз и приятелят ми Тери Томас бяхме отишли с тях да гледаме и помагаме, защото нямахме какво друго да правим. Когато му казах какво смятам да правя и къде отиваме, че искам и той да дойде с мен, на Тери не му се идваше, но накрая отстъпи, дойде и ми помогна да хвърлям мрежите и да изтеглям рибата. Бе наистина изнервен относно цялата тая работа, защото не харесваше нито баща ми, нито чичо ми. Аз също не ги харесвах, но обичах да съм навън и да върша неща, които мъжете вършат, макар че смятам, че бих била по-щастлива с въдица с кукичка, отколкото с отрова от орехи. Все пак обичах реката и да съм навън — повече, отколкото да съм вкъщи с парцал в ръка.

Баба ми от таткова страна винаги казваше, че изобщо не се държа като момиче и че трябва да си стоя вкъщи да се уча как да се грижа за градината, да чистя грах и върша женска работа. Тя се навеждаше напред в люлеещия се стол, поглеждаше ме без никаква любов в безизразните си очи и казваше:

— Сю Елън, как ще си намериш съпруг, като не можеш да готвиш, да се развъртиш с парцала и никога не си връзваш косата?

Разбира се, че не бе справедлива. Вече вършех женска работа, откакто се помнех. Просто не ми идеше отръки. И ако сте вършили някога такава, знаете, че никак не е забавно. Харесваше ми да правя това, което правеха момчетата и мъжете, каквото правеше баща ми. Като се замислиш не беше кой знае колко — да лови риба и да залага капани за кожи, които да продаде, да отстрелва катерици от дърветата и да се хвали, все едно е убил тигър. Повечето хвалби сипеше, след като се наквасеше добре. Аз самата веднъж вкусих от питието му и не ми хареса. Мога да кажа същото и за дъвченето на тютюн и цигарите и всичко, което има листа в него.

Що се касае до това да си прибера косата, тя всъщност говореше за определени религиозни правила, а аз не мога да си представя, че Бог с всичките си грижи би се интересувал толкова от моята прическа.

Денят, за който ви разказвам, татко и чичо Джийн бяха пили малко и хвърляха торбите, а водата ставаше тъмнокафява от орехите. Със сигурност след съвсем кратко време на повърхността се показаха няколко от мрежите и златист костур с обърнат нагоре корем.

Аз и Тери стояхме на брега и наблюдавахме как татко и чичо Джийн влязоха в лодката, отблъснаха се от брега, отидоха навътре със серкмето[1] и започнаха да събират рибата като орехи, изпопадали на земята. Беше толкова много, че знаех, че ще ядем пържена риба не само довечера, но и утре вечер, а след това ще я ядем изсушена — това е другото нещо, което забравих да включа в списъка от неща, които не харесвам. Джинкс казваше, че сушената риба има вкус на вмирисани мръсни шорти и не искаше да чува възраженията ми. Ако беше опушена добре, всичко си бе наред, но сушената риба доста напомня дъвченето на гърди от мъртво куче.

Орехите всъщност не тровеха рибите така че да умрат, а ги зашеметяваха малко; караха ги да изплуват на повърхността — виждаха се бели коремчета, те напрягаха хриле. Татко и Джийн ги събираха с кепче и ги слагаха в мокър чувал, за да изчистят после вътрешностите.

Мрежите бяха завързани за брега с въжета и аз и Тери отидохме там да започнем издърпването им. Орехите бяха все още достатъчно зелени, можеха да се използват пак да зашеметят още риба надолу по реката, така че се предполагаше да ги запазим. Хванахме едно въже и започнахме да дърпаме, но бе наистина тежко и не успяхме.

— Идваме да ви помогнем — извика татко от лодката.

— Мисля, че трябва да го срежем — каза ми Тери. — Няма нужда да се напъваме толкова, та да ни излязат червата.

— Не се отказвам толкова лесно — отвърнах аз и вдигнах поглед да видя какво става с лодката.

Тя имаше дупка на дъното, така че татко и чичо Джийн не можеха да останат в реката дълго. Чичо Джийн трябваше да изгребва водата с канче за кафе, докато татко гребеше към брега. Когато измъкнаха лодката от водата, дойдоха да ни помогнат.

— По дяволите — изруга татко, — или орехите тежат колкото дял „Форд“, или мен силите са ме напуснали.

— Напуснали са те — отвърна чичо Джийн. — Не си онзи мъж, който беше някога. Не си мускулест тип в разцвета на мъжката си сила като мен.

Татко се ухили.

— По дяволите, ти си по-стар и от мен.

— Да — съгласи се чичо Джийн, — но се грижа добре за себе си.

— Ха! — изсмя се гръмко татко.

Чичо Джийн бе дебел като прасе, но без неговата индивидуалност. При все това бе едър и висок мъж, с широки рамене и силни бицепси с размера на конски врат. Татко дори не приличаше на негов роднина. Бе кльощав като врабец, с голямо шкембе и ако някога го видехте без шапка, то ще да е било, защото тя е изгнила и се е разпаднала на главата му. Той и чичо Джийн имаха общо осемнайсет зъба — и повечето бяха на татко. Мама казваше, че е така, защото не ги мият достатъчно и дъвчат тютюн. Понякога гледах изпитите им лица и се сещах за тиква, която гние насред полето. Знам, че е тъжна работа да си дотолкова отвратен от собствените си роднини, но така стояха нещата, до болка откровено.

Всички задърпахме въжето и накрая точно когато почти щяха да ми изхвръкнат червата от напъна, мрежата се показа отгоре. Само че не бе единствено тя. В нея се бе уловило нещо — подуто и бяло, от него висяха дълги нишки мокри водорасли.

— Я почакайте малко — каза татко и продължи да дърпа.

Тогава видях, че изобщо не е трева. Беше коса. А под нея бе лицето, огромно като кръгла луна, бяло като чаршаф и подпухнало като пухена възглавница. Не можах да го позная, докато не видях роклята. Бе единствената, която бях виждала Мей Лин Бакстър да носи — изпъстрена със сини цветя и толкова избеляла, че трудно би могло да се каже какъв цвят са били цветята първоначално, преди да й поокъсее мъничко, когато порасна.

Спомням си, че единственият път, когато я видях без нея, бе, когато аз, тя, Тери и Джинкс се измъкнахме една нощ и отидохме да се изкъпем във вира, в който обикновено плувахме. Бях си помислила, че е толкова красива там на лунната светлина. Гола-голеничка, добре оформена, с дълга до кръста, златиста на лунната светлина коса, а роклята виси на един клон край реката. Тя се движеше сякаш под звуците на музика, която ние не можехме да чуем. Тогава разбрах, че щеше да е от онези момичета, които карат свободните мъже да извръщат глави след тях, да поемат дълбоко дъх, а на женените — да им се приисква жените им да изгорят в пламъци. Факт — тя бе такова момиче!

Тери не й обръщаше никакво внимание; може би защото бе леко обратен. Носеше се слух, а част от него бе свързан с едно момче от другия край на реката, което дошло едно лято при роднини. Не знам дали е истина, но изобщо не ми пука. С Тери се знаем от бебета, а онова, което съм виждала от любовта между мъжа и жената, има най-вече нещо общо с баща ми, който се търкаля и не върши нищо, напива се и посинява окото на мама. Веднъж, след като доста я преби, излезе да лови риба, развихри се буря с пороен дъжд, а аз лежах на леглото и се надявах някоя светкавица да го тресне от небето, да го удари по главата, да му избие и малкото зъби от ченето и да го довърши, без да остане нищо от него освен шапката му. Знам, че е гадно — но така си мислех.

Не ми харесваше, че мама смяташе, че тя заслужава да я налагат. Мислеше, че мъжът командва нещата и има думата. Казва, че го пишело в Библията. Това начаса ме отказа да я прочета.

И така, Мей Лин лежеше там, тялото й частично на брега, в роклята, която й бе окъсяла с годините и изглеждаше още по-малка заради това, че сега бе толкова подпухнала.

— Очите й са подути и затворени — обади се чичо Джийн. — Поседяла е доста във водата.

— Не е нужно много време, за да изглеждаш така — каза татко. — Давиш се и не изплуваш за една нощ, така става.

Внезапно Мей Лин потрепери, потече вода. От нея заизлизаха газове и миришеше наистина ужасно, като от мощна пръдня. Ръцете й бяха завързани зад гърба, омотани с ръждясала жица, също и краката й, които бяха издърпани назад и захванати с ръцете. Кожата около нея бе подпухнала, а жицата се бе оплела в нашата мрежа.

Когато съвсем я изтеглихме и положихме на брега, видяхме, че има шевна машина „Сингер“ завързана за краката й с още жица, няколко парчета от която бяха усукани заедно, за да е по-здрава. Жицата се бе врязала дълбоко в плътта й чак до кокала. Тежестта на сингера бе причината да са нужни усилията на четирима ни да я измъкнем на брега.

— Не е ли това Мей Лин Бакстър? — попита татко.

Той току-що бе разбрал коя е, способността му да вижда в бъдещето бе потътрила крака, ала то, бъдещето, вече бе тук. Обърна се към мен за отговор.

Думите едва се отрониха от устата ми.

— Мисля, че е тя.

— Бе толкова малка — обади се Тери. — На нашата възраст.

— Възрастта няма нищо общо с живота и смъртта — отбеляза чичо Джийн. — Но без съмнение е поразкършила снага за последен път.

— Май трябва да направим нещо — добави татко.

— Мисля, че ще е добре да срежем въжето и да я бутнем обратно — каза чичо Джийн. — Няма да е по-мъртва, ако не я намерят и на баща й няма да му се налага да узнае, че е умряла. Може да си мисли, че е избягала в Холивуд или нещо такова. Не повтаряше ли тя непрекъснато, че това се кани да направи? Искам да кажа, все едно кучето е умряло, но не казваш на детето и то смята, че кучето му живее при някой друг, нещо подобно.

— Тя няма истинско семейство — каза Тери, без да я поглежда, гледайки към реката. — Ние бяхме единствените й приятели, аз, Сю Елън и Джинкс. Тя не е куче.

Татко и чичо Джийн не го погледнаха. Сякаш не бе казал нищо.

— Можем да направим така — рече татко. — Да я бутнем обратно. Във всеки случай никой не се интересуваше много от нея. И са прави. Нямаше истинско семейство, майка й и брат й са мъртви, а баща й е влюбен в бутилката. Няма да навреди никому, ако я оставим да потъне пак. По дяволите, тя не му липсваше много, когато бе жива, камо ли сега, като е мъртва.

— Няма да я бутате обратно във водата — казах аз.

Този път татко чу. Обърна се и ме погледна.

— На кого говориш, малката? Не се говори така с възрастните, а?

Знаех си, че думите му означават, че може да ме напердаши, но настоях на своето.

— Няма да я бутате обратно във водата.

— Беше ни приятелка — рече Тери и в очите му забелязах сълзи.

Татко посегна и ме цапардоса по главата с цяла длан. Заболя ме. Почувствах се леко замаяна.

— Тук аз решавам — каза баща ми и приближи лице до моето.

Усетих миризмата на тютюн и лук в дъха му.

— Нямаше повод да я удряш — обади се Тери.

Татко го изгледа свирепо.

— Не говори, като не те питат.

— Не си ми баща — отвърна Тери и се отдръпна на безопасно разстояние. — Ако бутнете Мей Лин обратно във водата, аз ще се разприказвам.

Татко позагледа Тери за миг. Вероятно преценяваше разстоянието, чудеше се колко бързо можеше да го докопа. Сигурно щеше да му коства голямо усилие, мисля, защото напрежението изведнъж го напусна. Баща ми, Дон Уилсън, не беше от типа хора, които и малкия си пръст ще мръднат, ако не се налага — а понякога дори и в такива случаи.

Той изкриви леко съсухрените си устни и рече:

— Само се майтапехме. Няма да я бутаме обратно, нали, Джийн?

Чичо Джийн огледа Тери от горе до долу, после мен.

— Май не — отвърна той, а думите му прозвучаха, сякаш искаше да ни изпепели.

 

 

Татко изпрати Тери в града да доведе пристава, но не му даде да вземе камиона. Накара го да върви пеша. Щеше да бъде съвсем лесно да натоварим тялото отзад в камиона и всички да отидем в града, но щеше да е дяволски удобно и не беше в стила на баща ми. А и той не харесваше Тери поради това, че смяташе, че не се държи както подобава на мъж. Чичо Джийн също имаше камион, но не го предложи. Предполагам, че просто не искаше някакво си мъртво момиче отзад в каросерията.

Аз седях на брега и гледах тялото на Мей Лин. Край него се насъбраха мухи, започна да се вмирисва, а единственото, за което можех да мисля, бе колко чиста и хубава бе тя винаги и че такова нещо не би следвало да й се случва. Не беше като в книгите, които бях чела, нито както в няколкото пъти, когато бях ходила на кино, където умираха хора. Те винаги изглеждаха досущ като живи, само малко позаспали. Сега виждах, че нещата не са всъщност такива. Мъртвият човек не бе по-различен от простреляна катерица или прасе с прерязано гърло, окачено над димящия казан.

Сред дърветата и над водата се спуснаха сенки, виждаха се и отблясъци от луната по реката — сякаш огромно лице изплуваше от дъното. Щурците се бяха заели сериозно със свирнята си, чуваше се силното крякане на жаби, които наизлизаха в мрака. Ако не бях вторачена през повечето време в мъртвото тяло, щеше да е може би и приятно. В тази ситуация бях вцепенена по същия начин, както е вцепенена ръката ти, когато си спал на нея — само че чувствах цялото си тяло по този начин.

Татко накладе огън далеч от тялото, за да седнем, докато чакахме Тери и представителя на закона, а чичо Джийн събра рибата и я занесе в камиона си. Отнесе я да я раздели с нас и да откара неговата част на жена си у дома. Тъй като двамата с татко бяха почнали да се наливат от едно шише, преди той да отиде при камиона, бе добре подгрят и смятам, че ако не се блъсне в някое дърво в тъмното, когато стигне вкъщи, ще накара жена си Иви да почисти рибата и после ще й хвърли един бой. Чичо Джийн казваше, че когато е възможно, обича да я ступва по веднъж дневно, а когато е зает веднъж седмично — просто за да си знае мястото. Дори два-три пъти бе предложил и на мен да ми хвърли един бой, а татко сметна, че може и да е добра идея. Но или мама бе там, за да го спре, и отнасяше боя на татко вместо мен, или накрая се отказваше от идеята, защото тя му пречеше да продължи да пие.

Както и да е, чичо Джийн реши, че е по-добре да си отиде вкъщи и остави татко да си гледа работата.

Баща ми се опита да ме накара да отида при него, по-близо до огъня, но аз не мръднах от мястото си. В тъмното той обичаше да ме опипва, а това ме караше да се чувствам странно и неудобно. Казваше, че това са неща, които бащите правят с дъщерите. Джинкс ми каза, че не е вярно, но не ми бе нужно тя да ми го обяснява, защото аз самата дълбоко в себе си бях убедена, че това не е хубаво. Седях встрани от огъня и макар че нощта бе достатъчно топла, пламъците ме привличаха. Единственото нещо обаче, за което можех да мисля, е какъв е баща ми в момента. Как дъхът му миришеше на уиски и тютюн. Как, когато наистина се напиеше, подбелваше очи нагоре като подплашен кон. Как, ако се опитваше да ме докосне, започваше да диша учестено, затова продължих да си седя на мястото в мрака, даже и след като се появиха комарите.

— Ти и оня женчо се бъркате в неща, дето не ви е работа — каза татко. — Щяхме да я бутнем обратно във водата и вече да сме си вкъщи. Повечето неща, в които хората се набъркват, могат да бъдат зарязани.

Нищо не му отвърнах.

— Трябваше да вземем една-две риби да опечем в огъня — добави той, сякаш бе моя вината, че чичо Джийн бе прибрал и завлякъл всичката.

Имаше още няколко, изплували край брега, но не му се искаше да изостави мястото си край огъня, за да отиде да вземе някоя, да я изчисти и опече. Аз пък не се и канех да го направя. Единственото, което можех да правя, бе да мисля за Мей Лин и ми призляваше, а трябваше и да държа баща ми под око, защото колкото повече пиеше, толкова по-смел ставаше и по-трудно говореше. Изобщо не се знаеше кога може да извърши нещо глупаво или стряскащо. Такъв си беше. Можеше да се смее и забавлява и в един миг да извади нож от джоба си и да ти се нахвърли. Не му личеше много, но бе известен с това, че лесно се пали и налита с нож, предполагаше се, че е добър и в юмручния бой, и то не само, когато удряше жени и деца. Знаеше се също така, че лесно се уморява и търси място, където да поспи.

— Смяташ, че ти е тежък животът, а, малката?

— Доста при това — отвърнах аз.

— Ще ти кажа какво значи тежък — ще ти се стъжни, когато собственият ти баща ти затвори вратата, заключи те отвън и не те пусне да се върнеш една-две нощи. А когато го стори, то ще е, защото кравите трябва да се издоят, яйцата да се съберат и му се е приискало да удари някого.

— Е, хайде — казах му. — Ябълката не пада по-далече от дървото, нали?

— Никога не си доила крава през живота си — рече той.

— Никога не сме имали.

— Ще взема една и когато това стане, ти ще я доиш. Ще правиш каквото съм правил аз.

— Можеш да си мечтаеш — отвърнах му и си затворих устата.

Начинът, по който извърна глава и стисна бутилката с долнопробно уиски в ръка, ми подсказа, че е време да млъкна. Знаех, че в следващия миг шишето ще полети във въздуха, а той ще се хвърли към мен, размахал юмруци. Продължих просто да седя, да наблюдавам и го оставих да си смуче пиячката.

Луната се бе издигнала високо, бе се спуснал мрак, тежък като камък, когато видяхме светлинка да се спуска от хълма по пътечката, която навлизаше в гъстата гора и извеждаше при реката. Заедно със светлината до нас долетяха и грохотът на камион, хрущенето на гуми по неравния път и шумът от гъсто сплетени клони, които се блъскаха в каросерията.

Когато камионът се спусна по хълма и още бе далеч от водата, той спря и аз чух как полицай Сай Хигинс дърпа ръчната спирачка. Остави двигателя и фаровете включени. Слезе от камиона като човек, който се смъква от високо дърво, обзет от страх да не падне. Тери се измъкна от другата врата и дойде бързо долу при нас. Когато приближи, прошепна тихо, така че никой друг да не го чуе:

— Пиян е. Трябваше да го измъкна от леглото и не искаше да идва. Каза, че нямало да бъде зле просто да я бутнем обратно във водата.

— Това представлява законът — отвърнах аз. — Ако можехме да извикаме и свещеника и кмета тук, щяхме да си имаме отлична дружинка, която смърди еднакво.

Полицай Сай се спусна бавно по хълма, осветяваше с фенерче пътя пред себе си, макар че фаровете на камиона бяха достатъчно силни да можеш да вденеш конец в игла. Той се насочи към огъня, шкембето му се тресеше пред него, сякаш куче подскачаше нагоре да го приветства. Баща ми се изправи на крака, залитна леко. И двамата бяха пияни.

— Къде е тя? — попита Хигинс, побутвайки шапката си назад.

Като я отмести, можах да видя суровото му лице и превръзката над едното му око. Заради начина, по който падаха сенките, окото приличаше на черна дупка. Според слуховете някаква чернокожа, която изнасилил, го била изтръгнала с нокти. Говореше се, че кобурът, в който държеше пистолета си, е направен от кожата на индианец и му е бил завещан от роднина, който се сражавал с индианците. Вероятно бе измислена история.

Полицай Сай дори не си направи труда да се огледа да види къде е Мей Лин. Не бе като да е скрита в гората под някое платнище. И с едно око можеше да я зърнеш. И слепец би я забелязал веднага.

Татко го отведе при тялото, а ние с Тери ги наблюдавахме. Полицай Сай освети с фенерчето нея и шевната машина, която лежеше наблизо.

— Клекнала е да пишка за последен път — каза той, — но мисля, че шевната машина още може да се използва.

Двамата с баща ми се изкикотиха едновременно.

— Нима нищо не й се е случило — рекох. — Та тя е убита. Тя е тази, на която са сторили това. Няма нищо смешно.

Полицаят светна с фенерчето в лицето ми.

— Момиче, трябва да знаеш, че на децата не им е позволено да говорят, преди да ги питат.

— Това й казвам и аз — обади се баща ми.

— Не съм дете — отвърнах, като сведох глава и примигах от светлината. — На шестнайсет съм.

— Да, добре — рече полицаят и отмести фенерчето от главата към краката ми. — Виждам, че не си вече детето, което си спомням.

Не знам как да го обясня, но тази светлина, която пробягваше нагоре-надолу по мен, не бе по-различна от някой похотлив жълт език, от нея ми призляваше.

— Защо ти и онази твоя приятелка там не отидете да седнете, за да не се пречкате? — каза татко.

Думите му накараха полицай Сай да се изкикоти, а на баща ми това му хареса. Разбрах по начина, по който стоеше по-изправен, изпъчил гърди. Нищо не го караше да се чувства по-добре от това да унизи някого, освен случаите, в които удряше някого по главата, когато този някой най-малко го очакваше.

Тери въздъхна и двамата с него отидохме и седнахме на земята до огъня. Полицай Сай отиде до камиона си, измъкна едно старо одеяло, после той и татко с върха на ботушите си някак сритаха бедната Мей Лин, докато тя се озова върху него, увиха я, понесоха я и я поставиха в каросерията на камиона. Когато я пуснаха там, сякаш хвърлиха някаква голяма мъртва риба върху гладка равна скала.

— Можеше да го свършиш и сам — рече полицай Сай. — Можеше да я докараш и да я погледнем на сутринта.

— Предпочитам твоят камион да смърди, не моят — отвърна татко.

Бележки

[1] Кръгла мрежа с оловни топчета накрая, която се замята, за да се лови риба с нея. (Всички бележки под линия са на преводача.)