Фредерик д'Оналия
Буря над Прованс (8)

8.

Както всяка сутрин, Алис бе приготвила резюме на материалите в пресата. Тя постави вестниците с отбелязаните статии върху бюрото на Жулиен. Той й благодари едва чуто, без да откъсва поглед от монитора на компютъра си. Бе поставила най-отгоре „Еко дю Миди“, където на първа страница се мъдреше голямо заглавие: „Разследването за убийството на Ян Салк тъпче на едно място“. Жулиен разтвори веднага вестника. Статията не бе подписана и в нея се описваше онова, което той вече знаеше. Наблягаше се обаче на връзката между „Ла Провансал“ — имаха предвид статията за Алесандра, която Салк се канел да публикува — и откритото тяло на журналиста в резервоара с портокалово масло на фабриката. Споменаваше се също, че било жалко, дето директорът на фабриката Жулиен Арну отказал да отговори на въпросите на журналистите.

Той удари с юмрук по бюрото. В края на краищата това си беше негово право. А и съвсем правилна постъпка, след като нямаше обвинения срещу него. Не, наистина, сестра му притежаваше дарбата да предизвиква катастрофи. Може би трябваше да се консултира с адвокат. Вътрешният телефон звънна.

— Сестра ви е тук — съобщи му Алис.

— Кажете й, че ще се срещна с нея по-късно. Зает съм — отвърна Жулиен и яростно тресна слушалката.

На вратата се почука леко и преди той да успее да каже каквото и да било, тя се отвори и затвори. Алесандра седна срещу него. Реакцията й не го изненада. Сестра му имаше буен нрав и умееше да се изправя лице в лице с трудностите. Но той никога не бе треперил от страх пред нея, както трепереше пред баща си.

— Виж какво, с цялата тази каша нямам време да говоря с теб.

— Не ми пука. И понеже от два дни не мога да те видя, а и не отговаряш на съобщенията ми, прегледах сметките — най-напред с господин Локар, а после — сама.

„Алекс е единственият мъж в семейството“ — кънтеше в главата на Жулиен гласът на баща му. А в същия този ден той бе наранен още повече, защото сестра му не бе казала нищо в негова защита. Само че сега той бе мъжът. Благодарение на него фабриката се развиваше в ново направление и тя нямаше право да негодува.

— Има неща, които не успях да разбера.

— Това не е характерно за теб — каза иронично Жулиен.

— Съкратил си значително персонала. За по-малко от година вместо седемдесет и четири служители при нас работят едва петдесет и трима. Защо не ме уведоми?

— Персоналът ни бе твърде многоброен за нуждите на предприятието. А това се отразяваше на развитието ни. Да, намалих разходите и благодарение на тази стратегия оборотът ни остана стабилен. Видяла си това, нали?

— Съкратил си седем работни места в изследователската лаборатория. Защо Осин е подал оставка?

— За какво, по дяволите, да държа цял изследователски екип, след като вече имаме формулите и един-единствен химик е напълно достатъчен, за да ги приложи в производството?

— И кой е този щастлив избраник, оцелял след корабокрушението?

— Валантен Бешар.

— Та той се дипломира преди година и половина. Даваш шанс на младите и това те прави щастлив. Само че върху гърба му ляга огромна и може би непосилна отговорност. Не смяташ ли, че липсата му на опит…

Алесандра запази спокойствие, въпреки че й се прииска да удари плесница на Жулиен, както се постъпва с непослушно дете. Вместо това му разказа една част от разговора си с Осин. Сподели с него и недоумението си защо една просперираща фабрика за козметични продукти с международна репутация е станала подизпълнител на някакъв търговец.

— Е, и какво от това! В предприятието влизат пари! — подхвърли Жулиен и я изгледа злобно. — Лесно ти е да критикуваш решенията, които съм взел. Доволна си, че можеш да продължиш забавленията си в Африка, докато аз трябва да управлявам персонала, да търся доставчици, да се справям с поръчките, които трябва да се платят в срок от три месеца и които изпразват касата. Опростих начина на работа. Това е всичко.

Направо й затваряше устата. А и нима можеше да му се сърди, че е инвестирал във верига за сушене на суровини, която заместваше осем работници? А и кой би могъл да го упрекне, че се е освободил от дребните местни производители на цветя или естествени масла, когато международната конкуренция предлагаше неограничени възможности на необорими цени… Пък и това не е било направено без сблъсъци. Налагало му се е да се бори с представителите на двата синдиката, да убеждава банкерите да му дадат кредити и да търси нови пазари. Бе работил по четиринадесет часа на ден без почивка. Бе зарязал личния си живот, за да се посвети на „Ла Провансал“, а наградата му бе развод и дъщеря с неконтролируемо поведение. Жулиен бе станал от креслото си и от известно време крачеше насам-натам из кабинета си.

— Изплюй камъчето, Алесандра!

— И си положил всички тези усилия, за да продадеш „Ла Провансал“ най-напред на търговеца Вантиве, а после на Гарбиани — местния крал на боклукчиите? А като си подправил подписа ми…

Жулиен рязко спря разходката си из стаята. Последва дълго мълчание. Братът и сестрата се гледаха предизвикателно. Звънна телефонът. Жулиен не помръдна. Алесандра вдигна слушалката.

— Никой да не ни безпокои до нова заповед, Алис — каза тя. — По никакъв повод. Благодаря.

Мълчанието стана мъчително, атмосферата в кабинета бе натежала от напрежение. Като че ли нямаше и глътка въздух. Алесандра чакаше брат й да набере смелост и да обясни поведението си. Знаеше, че ще рухне. Усещаше, че е на ръба на нервна криза. Тя вече се съмняваше, че е невинен по отношение на престъплението с Ян Салк, и считаше, че е способен на всичко. Братската връзка, която ги свързваше, бе скъсана. Така че Алесандра щеше да бъде неумолима. Тя седеше неподвижно, потънала в удобното кресло и в дълбоко мълчание, а Жулиен се бе опрял на стената. Времето бе спряло. Никой не би могъл да каже колко минути бяха стояли така, сковани от омраза един към друг. Ненавистта на Жулиен растеше заради презрителния израз върху лицето на Алесандра. Не чуха, че няколко пъти се почука на вратата.

— Извинете ме — каза накрая Алис, като показа глава през открехнатата врата, — но капитан Риготие иска незабавно да се срещне с господин Арну.

— Не ми пука какво иска капитан Риготие — изрева Жулиен.

Капитанът стоеше зад Алис, която се отдръпна, за да го пусне в кабинета. На Алесандра й се стори, че се държи по-официално и дистанцирано с нея в сравнение с предишната вечер.

— Опитах се многократно да се свържа с вас по телефона, господин Арну. Вашата секретарка ми отговаряше всеки път, че не желаете да ви безпокоят. Ще направим обиск.

— Защо? — попита арогантно Жулиен.

— Трябва да установим естеството на продуктите, които използвате във фабриката, господин Арну. Екипът ни вече работи във всички сгради. Също така бих искал да проверя фактурите на вашите доставчици.

— Имате ли нужда от мен, капитане? — попита Алесандра.

— За момента не. Но е желателно да не напускате областта.

Така. Значи съмненията й по отношение вината на Жулиен за смъртта на Салк бяха основателни. Брат й бе превъртял.

Реши да се върне в „Естамине“. Денят й бе започнал рано. В десет часа тя и Батист бяха на погребението на Салк в ритуалната сграда на гробището в Бано. Тялото му щяха да погребат в Лион, където бе роден. Жулиен не благоволи да присъства на церемонията, но там бяха Жан Перо и всички от редакцията на „Еко дю Миди“, семейството му, Виктоар дьо Монтобан, Мариус Гарбиани, семейство Мартело, представител на областта Алу, както и капитан Риготие и двама полицаи.

Краткият сблъсък с Жулиен я бе изтощил. Бързаше да види Батист, да намери утеха в прегръдките му, да не мисли за нищо, да бъде само с него — телом и духом. Когато пристигна в „Естамине“, той седеше на терасата и бе отворил лаптопа си. Бе потънал в мислите си и за известно време тя можеше да го наблюдава, без той да я забележи. Неочаквано приятелят й скочи като луд и тупна с крак по земята, вдигайки прах и изпращайки купчинка чакъл към перилата.

— Ама че мръсотия! — извика той.

— Сам ли си говориш вече? — възкликна с недоумение Алесандра.

— Отдавна ли си тук?

— Току-що идвам. Чух гласа ти и реших, че има още някой. Нещата като че ли не се развиват особено добре…

— Както и при теб, ако съдя по изражението на лицето ти. Какво става с Жулиен?

— Ще ти разкажа всичко. Само че сега имам нужда от нещо отпускащо.

— Веднага.

Батист донесе бутилка шампанско и две високи чаши. Имаше угрижен вид въпреки присъствието на Алесандра. Тя му разправи за срещата си с Жулиен, за обиска на полицията във фабриката, за подозренията си, че брат й е замесен в убийството на Ян Салк. Батист я слушаше, без да я прекъсва. Следеше внимателно какво му казва, но очевидно на моменти мислите му бяха другаде. Алесандра бе обзета от паника. Злокобните събития и безотговорното поведение на семейството й нямаше ли да отдалечат Батист от нея? Щеше ли да го загуби? Срамуваше се, че го принуждава да преживее цялата тази история…

— Няма никаква надежда, че ще престанат — каза тя на висок глас, но говореше на себе си.

— Какво няма да престане?

— Катастрофите. Нямам никакво намерение да те забърквам повече в събитията. Ще те разбера, ако си отидеш и ме оставиш да се оправям сама. Сигурно си мислиш, че съм момиче, което създава само неприятности.

— Защо ми говориш по този начин? Обичам те, това не е ли най-важното?!

— Видях как се разгневи, когато се прибрах, и помислих, че гневът ти е насочен срещу мен или по-скоро срещу всичко, което те карам да изживяваш.

— Така е — призна Батист.

Алесандра усети, че й се завива свят. А Батист стоеше неподвижен, с ръце, пъхнати в джобовете на ленения му панталон.

— Имала си тежка сутрин, но се налага да чуеш още една ужасия.

Дъхът на Алесандра спря.

— Не исках да ти казвам нищо, но това, което сподели с мен за Жулиен, ми дава основание да не крия от теб онова, което знам.

Алесандра усети по гърба си ледени тръпки. Не бе необходимо да чува останалото. За пореден път съдбата нанасяше удара си.

— Моят приятел Фабиен разшифрова съдържанието на флашката на Ян. Говорих с Перо, като му казах, че съм се добрал до сведения и ще му ги изпратя, за да ги разшифрова екипът му програмисти, защото тук не разполагам с нищо… Фабиен вече ми бе направил копие от файловете и в тях кодираните данни бяха само петнадесет процента. Най-смешното е, че току-що получих съобщение от Перо по електронната поща, с което ми изпраща транскрипция на документите, но без кодираните данни. Перо ме лъже. Така или иначе, Салк е открил, че Вантиве има дялове в „Еко дю Миди“… Схващаш ли кашата? Правилно си забелязала, че съм бесен. Това е причината.

— Значи няма да ме изоставиш?

— Бълнуваш ли?

За миг ушите й забучаха. Затрепери от главата до петите.

— Прости ми. Помислих си, че ме напускаш.

Батист пламенно прегърна Алесандра и й подаде чаша шампанско, което тя изпи на един дъх. Намери сили да му се усмихне, за да му се извини за проявената от нея моментна слабост.

— А, вече си по-добре. Лицето ти доби цвят. Изплаши ме. Не е моментът да бием отбой. Предстои ни да изминем дълъг път заедно. Мислех, че съм на почивка, но ето че затънах до гуша в работа.

— Полицаите претърсват завода.

— На какво основание?

— Проверка на суровините, използвани от „Ла Провансал“. Очевидно се целят в Жулиен. И аз трябва да съм на разположение и да стоя в ъгъла.

— Странно! Историята е по-завързана, отколкото смятах…

Батист й обясни, че Ян Салк е направил доста сериозно разследване върху дейността в холдинга на Гарбиани — баща и син. Морган бил създал група филиали — офшорни фирми, които служели за пране на пари. Държал е всички активи в международни сметки. Поради сложността на финансовите му шашми, баща му е контролирал само сметките във Франция. Чрез Вантиве семейство Гарбиани са искали да се докопат до „Ла Провансал“. Майката на Алесандра бе казала истината: Жулиен е преговарял с врага.

— Но в това няма никаква логика. Нито пък има смисъл. Гарбиани няма нужда от нас. Той си поделя областта РАСА^[1] с Виктоар дьо Монтобан. Ние не можем да съперничим на никого от тях двамата.

— Точно това не мога да си обясня — отвърна Батист. — Защо на прицел сте вие? За отмъщение ли става дума…

— Знам, че баща ми и Гарбиани никак не се обичаха. Старателно се избягваха. И все пак той дойде на погребението на татко. Той е парвеню, така че сбъдването на мечтата му да се извиси от средите, които събират боклука, в света на парфюмите си е направо триумф. Възползвал се е от слабия характер на Жулиен. Само че нямаше да получи „Ла Провансал“.

В това време пристигна Розлин и веднага започна да сваля от колата чанти и кошници.

— Пазарувах. Ама че работа! Цъфнаха разни журналисти и досаждат на майка ви. Тя вече не смее да си покаже носа навън. Рекох си, че и тук сигурно е същото, та ви донесох продукти.

— Благодаря, Розлин. А много ли са журналистите?

— Ами десетина, може би и повече. Разправят, че фабриката „Ла Провансал“ замърсила реката до Гренобъл, ако съм разбрала добре. Госпожа Франсоаз каза да наминете при нея следобед. Да ви приготвя ли нещо за ядене?

— Само затопли тажина на Ясмина. Чудесно ще му подхожда една салата. Благодаря, Розлин.

Прислужницата се запъти към кухнята, мъкнейки продуктите.

— Каква е тази история със замърсяването на околната среда?

— Най-добре е да чуем новините! — предложи Батист.

По нито един от каналите не споменаха за екологичен проблем. Нямаше нито ред по тази тема във вестниците, които Батист бе купил, както правеше всяка сутрин. Досетиха се, че слуховете вече вършеха пъкленото си дело.

Нито Алесандра, нито Батист оцениха прекрасния тажин на Ясмина. Батист заради поведението на Перо, което го караше да мисли, че положението на Алесандра бе много по-сериозно, отколкото бе мислил първоначално. А Алесандра се мъчеше да убеди самата себе си, че „Ла Провансал“ няма нищо общо със замърсяването на реката, защото не използва нито една съставка, която би го причинила, но я гризяха известни съмнения. Маска на спокойствие и ведро излъчване — ето какво й бе необходимо, за да се срещне отново с брат си в присъствието на майка им. Бе решила да откупи дяловете на Франсоаз Арну и по този начин да стане мажоритарен собственик. Така щеше да осуети предприетата от Жулиен продажба. Алесандра имаше една-единствена цел — да спаси предприятието на баща си и собственото си бъдеще.

 

 

Когато пристигнаха във „Ванс“, трима журналисти буквално бяха залепени за желязната врата, която бе заключена вследствие на безкрайните им набези. Един от тях позна Батист и веднага се възползва от случая да научи нещо, докато Алесандра влизаше в имението и се канеше да подкара колата по алеята с кипарисите.

— Обвинението на Жулиен Арну в убийството на Салк е неизбежно. Какво мисли по този въпрос Алесандра Арну?

— Малко бързате, момчета! Иска ви се да съобщите първи някоя сензация, нали? — каза през смях Батист.

— Ами обискът във фабриката?

— Питайте полицаите. Те знаят повече от нас — отговори Батист, докато затваряше вратата.

Алесандра бе пребледняла. Преглъщаше трудно.

— Не бъди груба с тях. И те се борят за хляба…

Пред къщата бе спряла полицейска кола, а на волана седеше полицай. Алесандра закара колата до гаража, угаси мотора и зачака. Краката й се огъваха от напрежение и умора. Батист обиколи колата, за да й отвори вратата и да й помогне да слезе.

 

 

В големия салон Франсоаз Арну, Жулиен и капитан Риготие разговаряха оживено. Чертите на лицето на Жулиен бяха изопнати. Той хвърли предизвикателен поглед към сестра си.

— За момента обискът не даде никакви резултати. Не намерихме никаква следа от повърхностно активни вещества, нито една подозрителна фактура, нито една съставка, нищо, което да ни даде основание да твърдим, че забраненият продукт е излязъл от „Ла Провансал“. Проверката на варелите ни насочи към вас, тъй като под маскировката се вижда логото на „Ла Провансал“. С извозването на вашите отпадъци се занимава специализирана фирма, така че е съвсем нормално да не знаете какво става, след като те бъдат изнесени оттук. Въпреки това, господин Арну, ви моля да бъдете на наше разположение, докато лабораторията ни предостави окончателните резултати. Обикновено това става до четиридесет и два часа.

— Ще ви изпратя — каза Франсоаз Арну. — Благодаря ви, че сте си направили труда да дойдете дотук…

Настана отчайващо мълчание. Алесандра не бе в състояние да каже нито дума. А Жулиен бе решил да си мълчи, докато настъпи моментът да взриви бомбата си. Когато се върна в салона, майка им осъзна, че досегашното относително спогаждане между брата и сестрата бе отстъпило място на истинска омраза. Една муха кръжеше около букет чайни рози. Подканващият поглед, който й хвърли Батист, подейства на Франсоаз като балсам. Тя имаше съюзник в неравната битка между децата й и този съюзник вече бе определил кой от двамата е губещият.

— Чакам обяснения — не същите, които чух с посредничеството на полицията. Жулиен, обясни ми историята с Вантиве и Гарбиани. Алесандра, какво смяташ да правиш сега, когато семейството е заплашено от позор? Пак ли ще заминеш за Африка, за да си живееш своя живот?

Жулиен направи знак, че предоставя думата на Алесандра. Батист бе удивен от пламъчето, изразяващо злобно ликуване, което забеляза в погледа му. При това положение той се отказа от първоначалното си намерение да насърчи младата жена да говори първа. Възцари се ново мълчание. Съдейки по мълчанието на двете си деца, Франсоаз Арну си даде ясна сметка колко голямо е поражението за семейството. Упрекваше се за куп неща, но нали все пак им бе гласувала доверие, като беше оставила в техни ръце управлението на фабриката! Не се бе месила в делата на предприятието и докато съпругът й бе жив. В този момент чувстваше Батист много по-близък от сина си и дъщеря си. Тя се обърна мълком към него, молейки го за помощ, но повикът й бе безполезен, тъй като Алесандра неочаквано стана от мястото си и уби мухата с обувката си, която бе събула. Движенията й бяха толкова неочаквани, бързи и премерени, че към леденото мълчание се прибави и смайване. Жулиен потъна още по-дълбоко в креслото, а Алесандра седна отново на мястото си. После хвърли поглед към майка си. Франсоаз приличаше на подплашена от лая на кучетата сърна. Стана й жал за нея. А и всичко, на което подлагаше Батист, й се стори нечовешко. Ето защо взе думата първа.

— Ще ти отговоря, мамо. Но най-напред бих искала да уточня дали Жулиен е съгласен семейният съвет да се състои в присъствието на Батист?

Жулиен махна отчаяно е ръка и така изрази безразличието си.

— Прегледах счетоводните документи. Не подробно, но събрах достатъчно информация, за да съм наясно в какво положение се намира „Ла Провансал“. Жулиен е избрал метод на работа, който напълно противоречи на стила на баща ни. Фабриката вече не произвежда нищо истинско, а използва синтетични продукти. Около една трета от персонала е освободен. Осин Бенмалек е подал оставка и на практика изследователската лаборатория вече не съществува. Според счетоводния баланс финансите ни са наред. Поддържаме равновесие. Но въпреки това открих, че Жулиен ми е изпратил подправени счетоводни сметки в Буркина Фасо, за да не разбера за промените, които е направил. Освен това е подправил подписа ми, за да направи Вантиве съдружник на „Ла Провансал“. А ти, мамо, на практика си съучастница, тъй като подписът ти стои под всички документи. Утре ще се срещна с адвокат, за да разбере какво трябва да се направи.

— Но… аз изобщо не бях в течение възкликна Франсоаз.

— Искаш да кажеш, че не си си дала труда да прочетеш документите, които Жулиен ти и давал да подписваш?

— Не. Така постъпвах и докато баща ви бе жив.

— Значи смяташ, че не носиш отговорност?

— Не, не смятам, че не нося отговорност, а просто се чувствам предадена, и то от собствения си син.

Жулиен не помръдваше и бе напълно безразличен към истинската мъка на майка си. Дори сякаш се радваше на създалото се положение.

— Реших да поема отново ръководството на „Ла Провансал“. Няма да губя и миг. Мамо, умолявам те да ми преотстъпиш акциите си. Така ще стана мажоритарен собственик. Ще откупя акциите на Вантиве. А що се отнася до Гарбиани, той може да върви по дяволите.

— Ама какво общо има Гарбиани с цялата тази работа? — попита Франсоаз.

— Чрез маневрата с Вантиве щеше да сложи ръка върху „Ла Провансал“, и то — с благословията на сина ти.

— Жулиен, кажи нещо! Гарбиани… Това е невъзможно. Това означава, че оскверняваш паметта на баща ти! — извика почервенялата от гняв Франсоаз.

— Невинаги си мислила така! — заяви спокойно Жулиен.

— Какви ги приказваш?!

Жулиен извади от куфарчето си малкия пакет писма, завързани с розова панделка. Франсоаз пребледня. А синът й разгърна първото и започна да чете…

— Скъпа моя Франсоаз, чакам с нетърпение четвъртък, за да те прегърна…

— Млъкни и ми дай веднага това! — изкрещя тя.

Франсоаз бе скочила на крака. Опита се да изтръгне писмата от ръцете на сина си. Той ловко ги отдръпна, като й се подиграваше в лицето.

— Почакай. Скъпата ми сестричка не знае кой е написал тези любовни послания. А, смаяна си, нали, сестричке?! Е, в такъв случай, кой е започнал с предателствата?

— Къде ги намери? — проплака умолително Франсоаз.

Жулиен не й отговори. Сложи писмата в куфарчето си, стана и излезе. На стълбите срещна дъщеря си и Матис Гранже. Смутен, младежът го поздрави. Жустин не обърна никакво внимание на баща си, който й отговори със същото и просто я подмина. Бе спечелил първия рунд срещу майка си и сестра си. Но оставаше опасността да открият повърхностно активните вещества. А и възможно най-бързо трябваше да намери откраднатите документи. Парите малко го интересуваха. Още по-малко го интересуваше фактът, че Алесандра поемаше отново юздите на предприятието. А изчезналите документи безапелационно разкриваха отговорността му за замърсяването на река Грес.

Влезе в стаята си и завъртя два пъти ключа. Разполагаше с три дни, преди лабораторията да изпрати анализите, които щяха да разкрият наличието на тези проклети повърхностно активни вещества във фабриката. Кражбата на документите и убийството бяха свързани. Трима души знаеха, че предприятието използва такива съставки: Осин Бенмалек, Валантен Бешар и Антонио Медейрос. Нито един от тримата обаче не знаеше за скривалището. Бенмалек, може би. Той бе приятел на баща му цели четиридесет години. Но дали би откраднал тези документи, за да си отмъсти? След като той напусна фабриката, Жулиен бе сменил бравата на вратата на кабинета си.

Приближи се до прозореца. Забеляза Жустин в прегръдките на Матис под короните на чинарите. Нов флирт. Не бе видял отново нисана, въпреки че го бе търсил в Солт и околностите предишната вечер и част от нощта. Несъмнено дъщеря му бе скъсала с другия младеж, след като се бе запознала със сина на аптекаря. Тази идилия го успокои. Да, Жустин го вбесяваше, защото ежедневно физически му напомняше за бившата му съпруга, но пък по същата причина винаги бе склонен да й намира извинения. Не бе познала майчина любов, както и той не бе познал любовта на своята майка. Франсоаз Арну не можеше повече да се прави на светица — нито като майка, нито като безутешна вдовица. Бе имала любовник и се бе оставила на течението, бе сложила рога на Франсис, който впрочем е знаел, че му изневерява. Това обясняваше поведението на баща му към майка му, честите му гневни избухвания, рязкото държание и грубостта — все постъпки, които шокираха Жулиен като дете и юноша.

Видя, че Жустин се връща сама и че влиза в къщата. Той отвори вратата на стаята си, остави я открехната и зачака, скрит зад нея. Дъщеря му замечтано се качи по стълбата. Като минаваше покрай стаята на баща си, се спря за миг, поколеба се, но все пак влезе вътре. Жулиен видя как тя рови из джобовете на окаченото му върху един стол сако, сякаш това бе най-естественото нещо на света. Тогава той затвори вратата, зад която се бе скрил, и се приближи до нея.

— Можеш ли да ми кажеш какво правиш?

— Нищо — отвърна тя и вдигна рамене.

Поиска да излезе навън, но Жулиен й препречи пътя.

— Канеше се да преровиш джобовете ми.

— Е, и?

— А какво друго вече си взела по този начин?

Жустин упорито мълчеше.

— Ще е по-добре да ми кажеш, защото иначе…

— Иначе какво? — подхвърли му Жустин. — Журналистите разправят, че си убил Салк, че си замърсил реката и че ще те арестуват.

— Това не е вярно. Изобщо не е вярно — защити се той.

— За Салк — не знам, но имаш някаква вина. А за замърсяването на реката имам доказателства.

Тя го предизвикваше и Жулиен не можа да издържи погледа й.

— Ти си просто един нещастник.

Жустин тръгна към вратата. Този път баща й я пусна да мине, но й каза:

— Почакай.

— Какво искаш?

— Какви доказателства имаш?

— Не съм казала нищо.

— Слушай, ти… заедно с твоя приятел, оня, дето кара нисана… Мога да се закълна, че той не е чист като сълза.

— Шпионираш ли ме?

— Значи ти си ме обрала. Така или иначе, в положението, в което се намирам, мога да издам приятеля ти. Мисля, че това ще заинтригува доста полицаите.

— Не си способен да го направиш!

— Нямам какво да губя.

Жустин се поколеба. Досега не бе виждала подобен решителен блясък в очите на баща си. Бе застанал пред нея смъртноблед, със стиснати зъби. Очите му искряха странно. Толкова го презираше. Би могла да го постави на колене. Чувстваше се много силна.

— Какво искаш да знаеш?

— Всичко. Ти ли взе ключовете от кабинета ми?

— Да.

— Знаеш за съществуването на скривалището?

— Да.

— Откъде?

— От дядо.

— Подиграваш ли ми се?

— Мисли каквото искаш.

Жустин се приготви да си върви.

— Добре. От дядо ти. По-нататък?

— Няма по-нататък.

— Чакам.

— Вече нямам желание да говоря.

Жулиен взе мобилния си телефон. Избра някакъв номер от списъка си с контакти.

— Какво правиш? — попита Жустин.

— Открих номера на бричката на твоя приятел и ще го издам на ченгетата.

— Дядо ми показа скривалището. Бях на девет години. Каза ми, че слагал там всичките си тайни и когато порасна, съм можела да крия там и моите. Веднъж те чаках в кабинета ти, точно след развода, и реших да проверя дали и ти слагаш разни неща в него. Само че скривалището беше празно. После от време на време ходех да проверявам, докато един ден открих там куп документи.

— Ами ключовете от кабинета ми?

— Видях ги един ден в кутията ти за бои и ги свих.

— Приятелят ти ли извърши обира?

— Не.

— Кой тогава?

— Аз. Един баща не може да внесе жалба в полицията срещу дъщеря си.

Излезе от стаята тържествуваща. На Жулиен изведнъж му се стори, че ще повърне. Жустин щеше да продължи да го шантажира. Очевидно тя бе откраднала и парите. Щеше да се разрови из вещите и дрехите й. Дъщеря му нямаше и най-малката представа какви можеха да бъдат последиците от постъпката й. Целта й бе да му отрови живота и бе успяла. Сега знаеше, че документите бяха в нейните ръце. Налагаше се да играе хитро, за да си ги вземе обратно.

* * *

Нощта бе паднала над планината Люберон. В най-високата част на Мон Ванту, на туристическия паркинг, който в този късен час бе пуст, Жан Перо чакаше някого, седнал зад волана на колата си. Ако Батист Кавано не следеше всяко негово действие — нещо, в което все пак не бе напълно сигурен, — Перо можеше да предотврати заплитането на обстоятелствата, които щяха неизбежно да доведат до края на вестника.

Сноп светлина сякаш премете част от пътя. Приближаваше се някаква кола. Фаровете на черна лимузина осветиха паркинга. Луксозната кола спря до пежото на Жан Перо. Прозорецът на задната врата се отвори безшумно и отвътре се показа някаква ръка.

— Ето това, за което ви говорих — каза Перо и подаде плик.

Колата тръгна така бързо, както бе дошла, а Перо остана на мястото си с вид на посрамено малко момче, хванато да прави бели. Току-що бе предал документите от флашката, която му бе дал Кавано.