Включено в книгата
Оригинално заглавие
Kotu Yol, (Пълни авторски права)
Превод от турски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране
Internet (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Орхан Кемал

Заглавие: Лош път

Преводач: Мария Франц Калицин

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: турски

Издание: първо

Издател: ИК „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: турска

Печатница: „Полиграфюг“ АД, Хасково

Излязла от печат: 29.08.2014

Отговорен редактор: Даниела Атанасова

Коректор: Ева Егинлиян

ISBN: 978-954-26-1370-1

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1991


1

В далечината, зад забулените в синева планини, бавно изплуваше слънцето.

Все още беше прохладно. Не след дълго, само след половин час, като огромно, бълващо пламъци кълбо, то щеше да напече града, а горещината щеше да започне да спира дъха на врабчетата и да изцежда като от червена стомна потта на хората. И колкото повече слънцето се издигаше, толкова по-мъчителна щеше да става жегата.

Когато Ихсан, писар в канцеларията на предприемач, отвори очи в постелята си на земята до краката на грубо скованото легло, в което спеше по-малката му сестра, часовникът на градската кула беше започнал протяжно да отброява шест часа сутринта. Всеки ден той се будеше от тези далечни и бавни удари на градската часовникова кула, скачаше, навличаше жълтите си памучни панталони, измиваше ръцете и лицето си, най-често дори не закусваше, и поемаше пътя към канцеларията.

Беше неочаквано за възрастта си сериозен и спокоен младеж. Вместо да тича като връстниците си след жени и момичета, или да прекарва като обезумял живота си по кръчмите, той от ранни зори до късна вечер тънеше в сивотата на влажната канцелария между тефтери и книжа.

Дори не пушеше. Не че му се свидеше, просто не му идеше отвътре. Тези, които го познаваха отблизо, казваха: „Няма съмнение, че това дете е замесено от друго тесто!“. И не грешаха. Не грешаха, защото баща му беше картоиграч. И пушеше, и пиеше каквото му падне, и залагаше капани по протегнатите като прашни ръце черни пътища от селата към града, в които мамеше и ограбваше хората.

Вечер, когато — по думите на жена му — „се връщаше от поход“, пазвата и ръцете му бяха пълни с големи и малки пакети храна. Не след дълго над махалата, състояща се от множество порутени къщи, напомнящи килнат настрана, клекнал върху кръстосани крака, или присвит от коремни болки човек, започваше да се носи пушек с апетитното ухание на печено месо. Обърнеше ли две чашки, картоиграчът, който много добре разбираше с какъв копнеж бедняците ще преглъщат този аромат и как неуспелите да вземат своя дял от живота щяха да се измъчват, грабваше сахан с пържоли и тръгваше да издирва един по един съседите си и най-вече слабите и болни съседски деца, за да им даде парченце от печеното месо.

После сядаше на масата и започваше да отпива от ракията си.

Една нощ, след като пак беше разнесъл печени пържоли на болните деца от махалата, той започна да се налива с алкохол. Но защо ли тази нощ нямаше настроение? Защо ли като друг път не подхвърляше във въздуха дъщеря си с думите: „Моята красива дъщеря, моята хитруша!“, а беше потънал в черни мисли? Перачката Айше никога нямаше да разбере причината за всичко това. Мъжът й пиеше, пиейки, ставаше все по-мрачен и това го караше да пие още повече. После, вероятно около полунощ, тъмнолилав, той се свлече от стола на земята. Беше мъртъв.

По това време писарят Ихсан бе около десетгодишен. Майка му, сложила сина си и петгодишната си дъщеря да легнат на земята, прислужваше на мъжа си. Падането на баща му от стола изтръгна Ихсан от неговите сънища. Ако не се беше събудил, кой знае къде щеше да го отведе обвитият в мъгла огромен кораб, който, полюшвайки се, търсеше пътя си в открито море! Я в Манджурия, я в черна Африка, я в Индия, я в Америка, при огромните дървета с дебели стволове, където може би щеше да чуе свистенето на отровните стрели на червенокожите, водещи несекващите си безкрайни битки.

Сега обаче всичко това беше останало много назад.

Докато часовникът стигна до шестия удар, той скочи на крака. Къси бели гащета на добре оформените му крака, юнашка фланелка. Издърпа завивката върху закръглената бяла голота, показала се изпод заметнатата пола на сестра му, отиде до мъничкото прозорче и бутна стъклото. Чистият, прохладен, изпълнен със сутрешно слънце въздух започна да пълни стаята. След като вдиша дълбоко, той направи няколко резки движения от кръста нагоре и един-два леки подскока. Тази гимнастика, останала от безметежните му дни на прилежен ученик в средното училище, винаги го връщаше към щастието на отминалите дни. Оценките му бяха по-добри от тези на съучениците му, които сега учеха право, медицина, природоматематически науки. В уроците си беше също толкова способен, колкото и в бягането, футбола, волейбола, високия скок. Ама докъде стигна? За да продължи образованието си в университета, не стигаше само да бъде добър ученик и спортист, да бъде начело. Трябваха пари. Те нямаха пари. Не можеха да свържат двата края само с това, което майка му печелеше като перачка. Прехраната беше по-важна от културата. Една сутрин, когато майка му се свлече като празен чувал над легена с прането, той заряза образованието си в последния клас на средното училище и си намери работа.

Хлябът, най-напред беше хлябът. После всичко останало.

Нахлузи на краката си жълтите памучни панталони, излезе на двора, за да измие ръцете и лицето си. Дворът се ограждаше от стаи, наети от работници във фабриките или от малки занаятчийски семейства, които от сутрин до вечер обикаляха града — махала след махала, улица след улица, за да продадат нещичко.

Точно насреща, наведена над бакърен леген, разпръсквайки наоколо сапунена пяна, майка му отново переше. Когато забеляза сина си, потното й лице сладко се усмихна. Не толкова с красивата си снага, колкото с жестовете на ръцете си, с усмивката и с погледа си той й напомняше за починалия си баща. А дъщеря й може би й напомняше за собствената й младост. Но тя не беше разглезена като дъщеря си, не си падаше като нея по украшения и тоалети. Тя не беше, но рожбата й, щом иска — нека бъде. Освен тях, кого другиго имаше в този лъжовен свят?

— Спорна работа, мамо.

— Радвам се на стройното ти тяло, чедо!

— Пак си се изпотила…

— Разбира се, чедо, да не е лесно?

— Да, права си.

— Нуран спи ли?

— Нейно величество принцесата спи! — каза малко нервно Ихсан.

Тъй като знаеше защо нервничи синът й, възрастната жена — както много пъти досега — се зае да го успокоява:

— Нека спи, синко, щом иска да спи! Майка й и батко й нали за това работят?

— Ако разсъждаваш все така, тя ще си проспи живота. После за нея ще бъде лошо!

— Ти защо стана рано?

Той въобще не беше станал рано, а както всеки ден. Да, както всеки ден, но майчиното сърце се свиваше от жал, че синът й се буди все по-рано. Ихсан го знаеше. Но какво от това? Майка му си го беше навила на пръста!

— Е, сине? Защо се събуди рано?

— Как рано бе, мамо? Нали всеки ден се будя по това време?

— Не знам. Стори ми се рано…

И докато синът й се миеше със студена вода от помпата, тя се върна към прането си. Ергенското бельо, което се намираше в големия леген… Незнаещите край още от времето на съпруга й мръсни дрехи, които не беше ясно кога ще свършат! Тези пранета не трябваше да свършват. Ако те свършеха, щеше да секне и препитанието на семейството. Затова се ядосваше на появилите се в последно време перални машини, плашеше се от тези „гяурски измишльотини“. Щом поемеше пътя към къщи под товара на увито в мръсен чаршаф кирливо пране, в главата й все тези „гяурски измишльотини“ се въртяха. Защо ли ги вкараха в държавата? Колко хубаво беше преди! От големите богатски конаци, светещи вечер с всичките си прозорци, едно през друго идваха съобщения до нея и след хиляди молби от устата й излизаше едно колебливо „добре“. Когато отиваше, госпожите — със златни гривни чак до лактите и със засмени лица — я посрещаха още от вратата.

Тъгувайки, тя за момент вдигна глава от легена. Дали въздухът постепенно не се беше сгорещил, та още отсега лицето и тялото й плувнаха в пот? А на това отгоре — хладна пот.

Каквото се беше случило на тази държава, се случи след Германската война! След едновремешните хиляди молби си отиде светлината от прозорците, постепенно отлетяха и богатските къщи, а местата им заеха жилищните кооперации. Не обичаше кооперациите. Старите богати конаци бяха приветливи, хлябът им беше много, приказката — сладка. Кооперациите стояха смръщени. На всичко отгоре в тях имаше големи „гяурски измишльотини“, които вземаха хляба от ръцете на бедните, мъчещи се да преживяват с пране.

Не обичаше кооперациите с техните хладилници, електрически прахосмукачки, електрически фурни. Богатите вече не изпращаха на фурна тавите с баници, нито бяха принудени, както по-рано, на връщане от фурната да дават на гледащите жадно бедняци да опитат от изпечените баници.

Не обичаше кооперациите!

По-рано на мястото на тези редици от блокове се намираха конаците на богатите, а край тях — кирпичени изкорубени къщи с почернели греди, къщите на бедните. Но между тези къщи имаше просторни места. Децата играеха на челик и на топка, а безделниците хвърляха зарове.

Ами играчите на карти?

Винаги нащрек заради полицията, играчите на карти баламосваха градските наивници.

Мъжът й никога не е бил един от тях. Така, в града, пред очите на всички да измами човек! Тя нищо, ама нищо такова не си спомня. Той беше картоиграч с чест, с достойнство. За да спечели пари за хляба на децата си, щеше да влезе в непробита тиква, но в своята махала, в своя район, та дори и в своята страна да хвърля карти на земята, за да подлъгва наивниците? Не, не, въобще не си спомняше, наистина…

Избърса с ръка потта от челото си.

Синът й, който сега се миеше на стоящата малко по-напред помпа, тогава беше на девет-десет години. Дъщеря й — на четири-пет. Защо трябва да си припомня сега? Но не зависеше от нея, не можеше да изхвърли тази мисъл от главата си. Беше силен мъж, съвестен. Ако не беше пиенето му, може би още щеше да е при децата си…

Не искаше да си спомня нощта, когато умря, и още повече смъртта му: как се беше свлякъл до крака на масата. Лицето му — тъмномораво, бялото на очите му — пожълтяло. Дали пък не беше отровен? Както и да е, не искаше да мисли отново за това.

Погледът й се плъзна към сина й. Докато се миеше, беше намокрил дългата си черна коса. Като свърши, той дойде до легена на майка си.

— Послушай ме. Полека-лека впрегни в работа и това момиче!

Не че майката не знаеше защо синът говори така, но как да го впрегне? Беше младо, беше красиво, беше много красиво при това; отгоре на всичко караше осемнадесетата си година. Ако го притисне повече, както прави брат й… Тъй де, какво ли не се случваше по света. Хубавичко забогателите след Германската война държави не познаваха чест и достойнство. Не дай си боже! А най-много — подрастващите младежи. Някой от тях ще повлече дъщеря й по лошия път, после ще я метне в колата си — и ето ти я Истанбул, я Измир, я Анкара…

— Чу ли, мамо?

За чуване — беше чула, знаеше. Ако времената не бяха пощурели, ако беше като по-рано — вярно, но сега… Сега почти всички момичета се прехласнаха по тоалети и още повече — по хубави коли. Ами ако спре до някоя от тези коли? Ако някой младеж с черни тънки мустаци, седнал зад кормилото, отвори вратата на колата и каже: „Нямали да заповядате, госпожичке?“, както беше видяла веднъж на един булевард, нямаше ли и Нуран кокетно да влезе в колата като момичето, което тогава беше видяла?

Не дочакал отговор, синът й попита:

— Значи няма да свиеш юздите на дъщеря си?

Сепна се като убодена от игла:

— Какво говориш, сине?

— Скъси малко юздите на дъщеря си, казвам. Накарай я да поработи вкъщи. После, бог ми е свидетел, няма да се меся, когато я тласнат по лошия път!

Погледна след Ихсан, който ядосано се отправи към стаята. Той казваше истината. Нима тя не се страхуваше, че красивата й дъщеря един ден ще тръгне по лош път? Не мислеше ли само за това нощем, когато положеше на леглото умореното си тяло? Красотата на това момиче, сладостта на неговия глас, който се носеше над махалата, караше всички съседски мъже от седем до седемдесет години да наострят уши. Ами приказките на богатите й приятелки, с които по едно време посещаваше Института по изкуствата! Когато се отбиваха понякога, те й казваха: „Ах, Нуран, днес си по-хубава от всякога!“, или: „Ако ние бяхме на твое място, щяхме да се вдигнем и да отидем в Истанбул. Щяхме да се представим в някоя филмова компания. Честна дума, щом те видят, веднага ще ти дадат главна роля, ще станеш известна, ще станеш богата!“.

Смятайки, че като не казва нищо — нито добро, нито лошо, майка му защитава дъщеря си, Ихсан я остави и си влезе в стаята. Беше тесничка стая. Вдясно — грубо скованото легло, в което сестра му спеше сама, вляво зад вратата — маса със счупен крак, върху масата — голямо, пукнато от горе до долу огледало. На стената, на която беше подпряно огледалото — изрязани от списания снимки на местни и чужди известни артисти. Преди време заради тези снимки малко се беше посдърпал с майка си и сестра си. Момичето искаше да ги накачи по всички стени на стаята, майка му си затваряше очите, а Ихсан беснееше. Последва шумна кавга, плач и хълцане на Нуран, която беше готова всеки момент да се хвърли като съскащо коте върху него…

Закачи върху пирона на стената розовия пешкир, с който се беше избърсал.

Ако зависеше от него, нямаше да се съгласи, но отстъпи заради майка си. Настръхнеха ли двамата един срещу друг, от очите на жената рукваха сълзи — две очи, две чешми: „Деца, за бога, млъкнете! Някой ден заради вас ще падна бездиханна и ще умра, честна дума! Помните баща си, нали!“

На момичето му беше все едно, но някъде дълбоко у Ихсан запулсира болка. Можеше да остави сестра си на мира. Но едно момиче не трябваше да бъде оставяно да прави каквото иска. Беше чувал от майка си, от съседите и съседките, които познаваше от дете: „Оставиш ли едно момиче да си гледа кефа, ще стигне я до тъпанджията, я до зурнаджията!“

Под бялата завивка, която брат й, излизайки да се мие, беше хвърлил върху нея, тя спеше малко по детински, но със стопроцентова сигурност в красотата си, със самоувереност и лукаво безразличие. Това беше красива гледка, способна да подлуди всеки чужд мъж. На брат й обаче тя нищо не говореше.

За него не само сестра му, не само нейната красота, но дори и красотата на другите момичета не означаваше нищо. Защото смяташе, че за всяко нещо си има време.

Младото момиче скришом погледна след по-големия си брат, който я остави да спи.

— Гадняр! — промърмори. — Никак не го обичам, змия!

Пак се размисли, както винаги досега. Той за какъв се смяташе? Като е по-голям брат, да не е Аллах я! Тя пък, напук на него, щеше да излезе на улицата, да облече нещо тесничко и късичко и подскачайки, да се смее на момчетата. Да, щеше да се смее, да се смее, хайде да видим! Какво ли ще постигне със смеха си? Кои бяха момчетата в това забутано градче? Нито едно от тях не беше нито Ерол Флин, нито Кларк Гейбъл, нито Ален Делон. Дори Айхан Ъшък не беше. Пък и да беше, какво от това? Тя щеше да отиде в Истанбул. Разбира се, че ще отиде, никой, ама никой нямаше да я спре. Колко месеца останаха, докато навърши осемнадесет? След това — здравей, Истанбул!

След като брат й отиде на работа, майка й влезе в стаята и тя я попита:

— Той ли те разплака?

За да не хвърли вина върху сина си, както и върху дъщеря си, жената отговори:

— Не, защо да ме разплаква?

— Тогава защо плачеш?

— Ами призля ми…

Когато майка й се върна при прането, тя отново си легна, без да се нуждае, от каквито и да е завивки, изтегна се по гръб на леглото — с голи крака под заметнатите поли — и заспа.