Алая Доун Джонсън
Летният принц (1)

Пролет

Тъмно е в Палмареш Треш.

Защо угасна светлината? Така й заповядах.

 

Тъмно е в Палмареш Треш.

Защо си сам? Защото те оставих.

 

Тъмно е в Палмареш Треш.

Но мъртва съм и аз — забравих.

Когато бях на осем години, моят папаи ме заведе в парка, за да видим как един Крал ще умре.

Отначало видях само гранди, облечени в яркосиньо, зелено и червено, обсипани с пера и пайети, със злато и скъпоценни камъни. Карнавални дрехи за деня на карнавала, покрити с по-тъмни палта и шалове в хладното утро. Вдигнах очи към тази тълпа от възрастни, все едно бях попаднала на събор на ориша, вълшебните духове. Не виждах лицата им, но виждах ръцете, които се преплитаха една в друга или потракваха с броеници. Някои държаха свещи, други — цветя. Бяха облечени за карнавал, но бяха по-тихи, отколкото си спомнях от други години. Краката и телата им се поклащаха и побутваха, но никой не танцуваше. Някои от мъжете плачеха. За пръв път през живота си видях, че може да има карнавал без музика.

Стисках ръката на папаи. Той не ме поглеждаше. Сред тълпата се понесе странна въздишка — като зимния вятър, който вие покрай скалите. Над парка отекна женски глас, но аз бях твърде малка и твърде близо до земята, за да различа думите.

— Не виждам — казах аз и дръпнах ръката на папаи.

Той приклекна до мен — с известни затруднения, защото хората наоколо се притискаха напред и се бяха наблъскали толкова нагъсто, че човек едва можеше да се обърне.

— Така е устроен светът, Джун — отвърна той. — Сигурна ли си?

Не можех да разбера тъжното му лице, плача на тълпата, суровата окончателност на женския глас, който се носеше от колоните. Нали карнавалът трябваше да е нещо забавно и красиво? Но тъй като моят папаи никога не ми задаваше напразни въпроси, знаех, че трябва да помисля какво да отговоря. Ако кажех не, той щеше да ме остави на земята, където не виждах нищо, което да не разбирам, и не разбирах нищо от онова, което чувах. А ако кажех да, отговорът щеше да промени целия ми живот.

Кимнах. Той ме вдигна, макар да бях тежка за годините си, и ме сложи на раменете си. Дори да пречех на някого да вижда, никой не се оплака.

В небето имаше холо. Проекцията се рееше на няколко метра над главите на хората в парка, недалеч от водопадите, където обичах да си играя с мамае през лятото. Холото показваше кралица Серафина, застанала в сурова на вид зала от дърво и камък — големия храм. Тя ми харесваше, защото кожата й беше тъмна и лъскава, а косата й — гладка като коприна. Дори ми бяха подарили кукла на кралица Серафина за рождения ми ден през миналия юни. Но днес лицето й беше сурово и неподвижно; днес тя държеше в ръката си острие.

Един мъж до мен поклати глава и тихо произнесе молитва. Помислих си, че звучи хубаво, и ми се прииска да можех да я кажа заедно с него. Мамае не обичаше градските храмове, така че не бях научила нито една молитва.

Холото се разшири, за да покаже олтар, в далечния край, на който светеше миниатюрна проекция на нашия град. Под нея беше завързан някакъв мъж, така че голямата пирамида на Палмареш Треш приличаше на корона върху главата му. Подходящ символ за най-новия ни Крал, избран точно преди една година.

— Защо летният крал Фидел е завързан? — попитах папаи.

Той стисна ръката ми.

— Ш-шт — отвърна тихо. — Гледай, Джун.

— Отдавам почит на нашите предци, които са били роби, и на тяхното наследство, на което сме нарекли нашия град — каза Серафина.

Изглеждаше студена и спокойна като лед с церемониалния си бял тюрбан и бялата роба.

Когато й отговори от олтара, гласът на Фидел беше твърд, но раменете му потръпваха, а зениците му бяха толкова разширени, че очите му приличаха на неестествени черни кръгове.

— Почитам мъртвите, които са паднали като захарна тръстика под косата. Почитам мъжете, които лежат под краката ни, и почитам жените, които са ни спасили със силата и мъдростта си.

— Сине на Зумби, великия Крал, ти си заразен — произнесе Кралицата.

Думите й ми бяха почти познати, но напълно неразбираеми.

— Ще дариш ли на този велик град своята саможертва? В името на Йеманджа, богинята майка, в името на Ошала, наричан още Христос, ще дадеш ли душата си на всички ориша, ще дадеш ли своя избор на Палмареш Треш?

Фидел кимна бавно, все едно вече плуваше в океана на Йеманджа. Прекалено черните му очи гледаха невиждащо и аз потръпнах. Ние бяхме в безопасност, в парка на Осмо ниво, докато той беше завързан на олтара на Десето ниво, но въпреки това ми се струваше, че гледа право към мен.

— Ще го сторя — отговори той и се просна назад върху каменния олтар.

Мъжът до мен вече плачеше открито и дори папаи избърса сълзите от очите си.

Бях на осем години и никой не ми беше казвал какво се случва с Кралете в края на зимата. В крайна сметка стана така, че нямаше нужда някой да ми го казва.

Серафина се изкачи по стъпалата до олтара. Тя докосна рамото на Фидел с лявата си ръка; пръстите на дясната се сключиха около острието.

— Ще отбележиш своя избор на жената, която ще стане Кралица — каза му Серафина. — С жест или с кръв.

Той кимна. Минаха няколко секунди. После тя прокара ножа по гърлото му — чисто, необратимо и дълбоко. Устата му се отвори и затвори като на риба, извадена от водата. Кръвта му бликаше с всеки удар на сърцето и пръскаше ръцете й, дрехата и олтара.

Разплаках се, но не исках да спра да гледам.

— Трябва да посочи! — казах аз.

Коремът ми се беше свил толкова силно, че се уплаших да не повърна.

Мъжът, който плачеше до мен, кимна.

— Няма значение, ако не го направи, филя — каза ми той.

— Годината е лунна. Там няма друга, освен Серафина, която да може да избере.

Не знам дали тогава го разбрах. Петгодишният цикъл, изборите, Кралиците и техните Крале, лунните и слънчевите години — те управляват живота на всички ни, но не могат да бъдат разбрани толкова лесно. Особено от осемгодишно момиче, потресено до сълзи от гледката на любимата си Кралица, която убива младия Крал.

Но накрая Фидел успя. Той вдигна окървавената си ръка, трепереща и съдбоносна. И я стовари върху корема на Серафина с такава сила, че влажното плясване отекна над ромона на водопадите. На корема й остана кървав отпечатък от ръката му — окончателен и сигурен.

Холото се фокусира върху тялото на Фидел. И в смъртта очите му останаха широко отворени и невъзможно черни.

Папаи ме отведе у дома. Бесните бяха хванали мамае, както се случва понякога, и тя се нахвърли върху него, защото беше допуснал тази жестока церемония да помрачи карнавалния ми ден.

— А ти ще я оставиш да празнува, без да й покажеш защо — попита той.

— Много е малка още — настоя мамае.

Аз дълбоко си поех въздух.

— Той искаше ли да умре? — попитах папаи.

Той ме погледна много сериозно.

— Вярвам, че да, Джун. Неговата саможертва помага на нашия град.

— Тогава всичко е наред — казах аз. — Не съм толкова малка.

 

 

Наричаме го Летния крал, макар да го избираме през пролетта.

Сега е началото на септември. Двамата с Жил си пробиваме път с танци през тълпата от шумни уаки, като се надяваме с хитрост да се доберем до зоната пред стадиона, оградена с въжета. След няколко минути и тримата финалисти на изборите за Летен крал тази година ще се появят на сцената и ние трябва да бъдем възможно най-близо до тях. Никога не съм виждала Енки отблизо — на холо не се брои — и от вълнение се чувствам така, сякаш цялото ми тяло вибрира. Жил се обръща към мен, вижда как очите ми ги търсят по сцената и се разсмива.

— Имаме поне още пет минути, Джун — казва ми той и ме хваща за ръката, за да ме издърпа напред.

— Ами ако го изпуснем? Ако камерите не ни забележат?

Жил свива рамене; той приема моята жажда за слава и признание, но не я споделя. Това е едно от стотиците неща, които обичам в него.

— Няма значение дали те ще ни забележат — отговаря той.

После посочва облака от видеоботи, не по-големи от човешки палец, които бръмчат навсякъде около сцената.

— Важното е той да ни забележи.

Той. Енки. Поемам си дълбоко въздух и проверявам в джоба си за успокояващата тежест на портативното холо, което сме успели да вкараме вътре. Само седмица по-рано двамата с Жил се промъкнахме покрай ботите от охраната на „Триа Плаза“, за да нарисуваме графити на стената на една административна сграда, но никога не сме се опитвали да направим нещо толкова дръзко. Никога досега не съм рискувала да ме разкрият. О, винаги е имало вероятност някой охранителен бот да ме зашемети и да се събудя без маска в килия на Второ ниво, но аз не съм глупава. Може и да не съм толкова добра в тичането през града, колкото някой графитейро от джунглата, но все пак съм няколко нива над останалите уаки от училище.

Днес обаче съм облечена с моите дрехи и нося билет с моето име, който съм си купила с моите пари. Днес искаме да ни хванат. Майка ми и леля Яха няма да останат доволни, но те никога не са доволни. Представям си го като някаква премиера — ако се получи, целият град за пръв път ще види моето изкуство.

Стадионът е гордостта на долните нива — построен в една от десетките сферични възлови точки, които оформят вътрешната структура на нашия град в пирамидата. Над главите ни се извисява прозрачният купол — толкова висок, че в някои дни под него се образуват перести облаци и скриват пулсиращия, проблясващ град, който се издига отвъд. Погледнати от този ъгъл, транспортните капсули се стрелкат през блестящата плетеница от тунели като сребърна кръв, която тече през светещи триъгълни артерии. Отляво и отдясно към хоризонта се редят мегадиани, отрупани с градини, магазини и къщи. Оставам поразена от гледката, която някак си познавам по-добре от сериалите, отколкото от личен опит. Макар че живея в този град, откакто съм родена, не прекарвам много време на долните нива през деня. Израснала съм на Осмо ниво и съм свикнала да виждам блестящата пирамидална плетеница на Палмареш Треш от по-висока гледна точка.

Две служителки на охраната стоят пред завесата от кадифе, която отделя специалните места от тълпата. Доведената ми майка е Леля, ново попълнение със светло бъдеще във властта. Можех да я помоля за съдействие, за да ни вкара тук, но така щеше да разбере, че двамата с Жил ще избягаме от училище, за да гледаме представлението. Не можех да понеса мисълта за поредния безкраен спор с майка ми, в който леля Яха раздразнено ще изпълнява ролята на миротворец. По принцип трудно ги понасям и двете.

Така че се налага двамата с Жил да импровизираме. Аз се усмихвам широко и всичките ми тревоги се оттичат от тялото ми с радостното, дръзко напрежение от риска и опасността. Служителките проверяват билетите с обемисто охранително фоно. На специалните места допускат само уаки като нас, защото Лелите искат да ни покажат как задаваме въпроси, когато изборите са в лунна година. На стадиона има и гранди, но повечето хора в тълпата са под трийсет години и са уважавани заради това — рядко събитие в град, който се управлява най-вече от жени, навършили първото си столетие.

Жил стиска ръката ми и се приближава към една от служителките. Небрежно й подава флашката си — идентификационен чип, вграден във все същия износен амулет с форма на пирамида, който носи, откакто го познавам. Жената махва с флашката над своето фоно и се намръщва.

— Нямаш билет — казва му тя.

Долната устна на Жил затреперва и очите му се разширяват.

— Но аз спечелих конкурса за съчинение в моето училище! Учителката ми каза, че всичко е уредено.

Жената въздъхва. Другата жена от охраната, която проверява флашките на закъснелите зрители на няколко метра по-нататък, въпросително повдига вежди.

— Всичко наред ли е при вас? — пита тя.

— Момчето казва, че е спечелило конкурс.

Втората жена притеснено поглежда към сцената зад гърба си, после се приближава към нас.

— Какво значи… — започва тя, но аз не оставам да чуя останалото.

Пред очите на петимата уаки, които все още си чакат реда, аз се стрелвам покрай пазачите, разсейвани от прекрасното намусено лице на Жил, и бързо се приближавам до двете празни места в другия край на ограденото пространство. Сядам, все едно там ми е мястото, и никой не ми обръща внимание. Всички гледат към сцената. Надявам се повечето от тях да подкрепят Енки. Той е изненадващият фаворит за победата в тези избори — красивото момче от джунглата, за което никой не очакваше да стигне до финала. Той ще спечели — няма как да не спечели, — но просто за да съм сигурна в това, убедих Жил да ми помогне с един проект.

Проект, който ще има особено голяма публика.

Стъкленият купол посивява, като постепенно затъмнява стадиона, докато не остават само светлините на сцената и по-малките светлинки на пода, които водят към изходите.

Миг по-късно Жил се промушва на мястото до мен. Той прехапва устни и стисва коляното ми.

— Не мога да повярвам, че са те пуснали! — прошепвам му аз.

Той обляга глава на моята и диша дълбоко.

— Нали ме познаваш, менина — казва той. — Трябва само да се усмихна.

Смушквам го с лакът. Най-добрият ми приятел на целия свят е суетен като паун, но няма проблеми. Достатъчно е красив, за да бъде такъв.

Леля Иса, най-високопоставената жена в управлението след кралица Оресте, излиза на сцената, внимателно следвана от светлините на прожекторите. Над публиката на стадиона се понасят викове и песни, докато ушите ми не зазвънтяват от едновременното приветствие на десет хиляди души. Жил повтаря името на Енки заедно със стотина други зрители наоколо, а в същото време други фракции изразяват с викове подкрепата си за Паскуал или Октавио. Бих викала заедно с Жил, но едва си поемам дъх. Планирам това от няколко седмици, още откакто за пръв път видях Енки в началото на изборите.

Леля Иса има кръгло лице и плътни устни, кожата й е гладка и светла горе-долу колкото моята, а тънките й вежди изглеждат някак побелели — единственото в нея, което издава възрастта й. Лицето й е неостаряващо и познато под легендарния й червен тюрбан. Била е заместница на Кралицата в продължение на повече от петдесет години — пет поредни Кралици са властвали с нея до себе си, но тя никога не е заявявала желание да заеме кралското място.

— Деца мои — казва тя, когато шумът утихва, — приветствам ви с добре дошли на стадиона „Крал Алонсо“. След една седмица целият град отново ще гласува за следващия ни Крал. Този следобед съм събрала финалистите тук, за да можете да зададете въпроси на тези прекрасни млади мъже, които са се предложили в настоящата лунна година.

Нестройните ни викове са достатъчно силни, за да оглушат всички гранди, но аз не им обръщам внимание. Намерила съм гласа си и крещя заедно с останалите. Дори нещо да се провали с моя малък проект, това няма да има значение. Обзело ме е завладяващото усещане, че съм част от историята.

 

 

Първото нещо, което трябва да знаете за Енки, е колко тъмен е той. По-тъмен от кафето, което майка ми и леля Яха пият всяка сутрин, по-тъмен от небето в безлунна нощ, но не толкова тъмен, колкото моите зеници, когато се разширят от удоволствие, и не толкова тъмен като мастило. Никога не съм виждала човек, който да е и наполовина толкова тъмен като него, макар че леля Яха казва, че тя е виждала. Понякога тя пътува до плоските градове, защото е посланик на Палмареш Треш. Ходила е дори в Салвадор — или поне онова, което е останало от него. И казва, че повечето хора не притежават нужните технологии, за да поддържат стандарти във външния си вид.

— Макар че нямаше да го правят, дори да можеха — добавя винаги тя и махва с ръка с онзи жест, с който сякаш ги отхвърля с презрение. — Ние не се опиваме от различията помежду си така, както го правят плоските.

Никога не съм разбирала какво иска да каже с това, докато не видях Енки. Казват, че майка му е живяла в Салвадор, но аз не вярвам, защото съм виждала снимки от там и не разбирам как някой изобщо може да живее на такова място. Била бременна с него в шестия месец, когато Лелите й дали спасителна виза — рядко събитие. Вече било твърде късно да й се направят някакви други генетични модификации, освен най-основните. Нямало време да се приложат нашите правила за външния вид, но още по-добре за него. Енки се родил тъмен като меласа, но не толкова тъмен като катран. Енки се родил красив и когато се усмихва, човек разбира, че той го знае. Може би не е толкова сигурен в значимостта си, но как само се радва на нашето възхищение!

Второто нещо, което трябва да знаете за Енки, е как той е отраснал в джунглата. На върха на нашата пирамида има величествена бяла светлина, която грее над залива. Там живее Кралицата, високо на свещеното Десето ниво, заедно с няколко от най-високопоставените Лели. Девето и Осмо ниво са предназначени за не толкова важните Лели и техните помощнички. И така нататък, докато не се стигне до дъното. Където се намира джунглата.

Покрай укрепената основа на пирамидата се редят резервоари за водорасли, които приличат на гигантски изкуствени изумруди — стъклени сфери, изпълнени с кафяви и зелени нюанси. Когато вълните се блъскат в тях, те се люлеят и подскачат във водата. Аз съм излизала в залива няколко пъти, за да видя как изглеждаме отвън (защото понякога е лесно да забравим, че навън има и друг свят, а никога не бива да забравяме това). Вечер потеглят множество корабчета за екскурзии, така че всеки да може да позяпа аления залез, докато се отразява в мегадианите от метал и стъкло. Казват, че ако уловите точния момент, слънцето прилича на рубин, поставен от ориша на върха на пирамидата.

На мен не ми се стори така. Майка ми ме заведе на екскурзия в залива, за да отпразнуваме сватбата й с леля Яха. Но аз не видях скъпоценен камък на върха на пирамидата. Вместо това видях кръв. Тя заливаше цялата величествена пирамида на нашия град в залива, стичаше се по стените му и мегадианите, транспортните капсули и кръглите площади бяха почервенели от нея. Не вдигнах очи към слънцето — дори предпазните очила, които ни бяха раздали, останаха забравени в ръката ми. Вместо това погледнах към основата на пирамидата, където се разбиваха вълните и се поклащаха резервоарите за водорасли. На терасите между резервоарите се виждаха няколко десетки души, които изглеждаха смешно малки, погледнати от това разстояние. Те отвърнаха на погледите ни. Никой не ни помаха.

Ние наричаме това място „катинга“, вонята, но те го наричат „джунглата“. Защото е зелено.

До този ден никога не се бях питала защо. Как понасят тази воня? Това е обичайният въпрос. Задава се толкова често, колкото и какво ще бъде времето утре. Но основата на нашата пирамида е красива. Под кръвта на умиращото слънце зелената джунгла все още беше пълна с живот.

Синьото на залива и зеленото на джунглата. И едно богато момиче на корабчето, настроено враждебно към новата си майка и все още тъжно заради изгубения си баща.

А момчето? Дали и той е бил един от недостъпните силуети, които ме наблюдаваха, докато ги гледах? По-тъмен от останалите, но с блестящата си бяла усмивка, светлокафявите си очи и длани? Дали ни се е присмивал заедно с приятелите си, или се е взирал в мен и се е питал коя съм?

Енки е от джунглата, което означава, че е отраснал в бедност. Означава, че е отраснал с вечната воня на водораслите, от които извличаме водород. Означава, че през зимата, когато от брега връхлитат циклоните, той е стоял буден по цяла нощ и се е вслушвал в тътена на бурята. Означава, че когато се е изкачил от джунглата, трябвало е да бъде много внимателен, за да не донесе със себе си нейната воня, нейния вид и нейната бедност, за да не го съдят заради тях.

Третото нещо, което трябва да знаете за Енки, е, че той иска да умре. Знам, че не прилича на такова момче. Те почти никога не приличат. Но той иска да стане Летен крал, значи иска да умре.

Двамата с Жил не говорим много за това. Какъв смисъл има? Това означава да бъдеш Летен крал. Техният избор на следващата Кралица нямаше да има значение, ако не умираха, за да го направят.

Но аз не можех да спра да мисля за онзи ден на корабчето и мълчаливите, почти неподвижни силуети, увиснали в зеления здрач.

Какво ли е да отраснеш красив в джунглата?

 

 

Трима финалисти, един, от които ще стане Крал. Настанени са на високи столове, обърнати към тълпата като на изпит в университета. Отляво е Паскуал, със сведени очи, може би от смирение, но по-вероятно, защото знае как всички уаки си припадат по дългите му мигли. Паскуал е висок и прилича на глухарче — бурен, увенчан с щръкнала туфа от необичайно червеникава коса, която сякаш привлича камерите към него като мухи на пикник. Той композира класически музикални произведения, достойни за ангелски хор, и е можел да решава квадратни уравнения на тригодишна възраст. Когато се усмихне, дори аз оставам без дъх.

Отляво на Паскуал седи Октавио и гледа право към анонимната тълпа, която представляваме в очите му. Изглежда най-малко развълнуван от тримата, сякаш не го интересува, че се намира на сцената. Изненадвам се, че е стигнал толкова далеч, но пък изборите за Летен крал никога не са били предвидими. Октавио е по-нисък, но не е дребен. Усмихва се рядко и говори само когато изборите го налагат. Не е особено красив, макар че не бих го нарекла обикновен. Той пише — необичайно умение за лунен принц. Обикновено се занимават с нещо по-ефектно като сърфиране по нитовете, капоейра или дори просто с пеене. А той пише любовни стихотворения и ги посвещава на някой, който продължава да е неизвестен въпреки всички усилия на сто хиляди отчаяни момичета и момчета. Поемите на Октавио карат сърцето ми да се свива в гърдите. От тях ми идва да плача и да крещя от ярост едновременно.

И двамата са фантастични; и двамата са такива момчета, че всеки уака би умрял, за да прекара една вечер с тях.

Мразя ги — и двамата.

Двамата с Жил не се вълнуваме от факта, че годината е лунна и нито едно от тези момчета няма да притежава истинска власт. Нека Кралят след пет години, Кралят в следващата слънчева година, да избере новата Кралица. Ние искаме само красивото си момче, истинския си лунен принц. Искаме Енки повече от всичко досега.

Енки се обляга с блестяща усмивка, сякаш е почти толкова зашеметен да се види на сцената, колкото сме и ние, останалите. Леля Иса държи реч за историческата стойност на нашия град и уникалната ни система за избор на Крале. Двамата с Жил не й обръщаме особено внимание. Той е извадил своя холопроектор, а моят вече е в скута ми. Решила съм да ги включим към края на събитието, когато дадат думата на Енки. Това би трябвало да осигури най-много внимание на моето изпълнение.

Но тогава леля Иса произнася едно име, което е много по-интересно от безкрайното дърдорене за първия крал Алонсо и неговия първороден избор на кралица Одете.

— Честта да зададе първия въпрос на нашите трима финалисти се пада на изтъкнатия посланик на Токио 10, Уеда-сама.

Това предизвиква странна смесица от притеснен смях и трескаво ръкопляскане. Спомням си как леля Яха говореше за това, че някои хора разглеждат посещението на посланика в нашия град като знак, че Лелите се канят да намалят ограниченията за нови технологии. Токио 10 е прочут със своите нанотехнологии и решителния напредък в превръщането на живи човешки същества в безсмъртни информационни потоци. Чела съм репортажите, но описанията на Токио 10 ми приличат повече на фантастика от времето преди разселването, отколкото на нещо реално, което мога да разбера. Аз също изпробвам границите на нашите правила в името на проектите си, но никога не съм виждала нещо, което дори да се доближава до технологиите от света на този посланик.

Но мъжът, който подава ръка на леля Иса с почтителна усмивка, изглежда неочаквано обикновен. Няма никакви модификации на тялото, подобни на крилете, ципестите пръсти, антените или десетките други неща, които съм виждала на снимки. Лицето му е също толкова неостаряващо гладко, като на леля Иса, което ме кара да си мисля, че сигурно е много възрастен. Гласът му е тих, но сигурен, с едва доловим акцент.

— Благодарности, лельо Иса. За мен е чест да отпразнувам този толкова важен културен момент заедно с всички вас. Въпросът ми към тези трима млади мъже не е сложен. Какви са плановете ви, в случай че не спечелите?

Двамата с Жил се споглеждаме, изненадани и заинтригувани. Никой не е задавал такъв въпрос досега — дори Себастиао, нашият най-изтъкнат новинар. Въпросът е обиден по начин, който не мога съвсем точно да опиша — въпрос, който може да се размине само на чужденец като Уеда-сама.

Паскуал отговаря пръв.

— Аз искам да съм Крал — заявява той. — Този град е мой и вие сте моят народ. Не мисля, че има по-голяма чест от тази да се жертвам заради вас.

Жил ръкопляска; аз подигравателно завъртам очи. Паскуал е такъв позьор — с гръмовния си театрален глас, който може да накара и статуя да потрепери. Размахва чара си като боздуган, така че дори няма значение, че всъщност изобщо не е отговорил на истинския въпрос на посланика.

Октавио остава седнал, а между веждите му се образува бръчка, докато бавно и много внимателно подбира думите, с които ще отговори.

— Мислил съм за това, разбира се, макар че основното ми желание е същото като на Паскуал. Но ако загубя, със сигурност няма да съжалявам за това, че ще изживея живота си — макар и несъмнено пред очите на далеч по-малко хора.

Леката му усмивка, с която сякаш омаловажава думите си, стопля сърцето ми, дори да не го искам. Не искам Октавио да бъде Крал, но си представям, че бихме могли да бъдем добри приятели.

Енки се изправя, за да отговори. Отваря уста, но после я затваря, без да е казал нищо, и с ненадейно изящество се отправя към края на сцената, където е застанал Уеда-сама.

— Не сме се запознали официално — казва Енки и протяга ръка.

Уеда-сама приема жеста, без да мигне, с което ми напомня на леля Яха. Такива са уменията на опитните дипломати.

— Въпросът ти е добър — отбелязва Енки, а очите му играят. — Но никой ли не те предупреди да не ни приемаш на сериозно?

Аз се изкикотвам — пронизително, напрегнато и кратко, по-скоро за да се освободя от напрежението, отколкото да изразя радост. Както обикновено, Енки върви толкова близо до ръба на приемливото поведение, че от краката му капе кръв. Понякога се питам дали няма да ядоса Лелите достатъчно, за да го дисквалифицират от изборите. Все още не е стигнал дотам, но този флирт с посланика на града, който е най-напреднал в технологично отношение в целия свят, може и да премине границата.

Но Уеда-сама му отговаря, преди леля Иса да успее да се намеси.

— Според мен — отвръща посланикът от града на безсмъртните — всеки човек, който предлага да даде живота си, заслужава уважение за този избор.

Енки кимва.

— Като ни напомня за живота, който ще изоставим?

Дори Уеда-сама трепва, когато вижда истинския смисъл на своя въпрос, оголен от развеселения камшик, който размахва езикът на Енки.

— Имате ли нужда от напомняне? — пита той.

Жил стисва ръката ми толкова силно, че ме заболява, и аз му отговарям със същото.

Усмивката слиза от очите на Енки, но стига до устните му. Той заравя дългите пръсти на лявата си ръка дълбоко в сплетената си коса.

— Не — отговаря той. — Понякога си мисля за това, наистина. Може би ще играя повече петека, защото все още не съм много добър. И ще танцувам, разбира се.

Той се усмихва на уаките от публиката, които в по-голямата си част изглеждат озадачени, и това предизвиква смях на облекчение.

— Нищо особено.

— Значи си решил, че няма значение, дори да загубиш този живот?

— Да се сбогувам с него беше най-трудното нещо, което някога съм правил — отвръща му Енки.

Двамата са застанали много близо един до друг.

— Но все още избирам този град, който е моята родина — продължава той.

Енки вече се обръща към тъмнината, в която го чака тълпата, а не към посланика.

— И се надявам тя също да ме избере.

Стадионът се разтърсва от приветствени викове и тропане с крака. Жил се обръща към мен. Не мога да го чуя във всеобщата врява, но прочитам въпроса по устните му.

— Сега? — пита ме той.

По-рано е, отколкото възнамерявах, но аз импулсивно кимвам за потвърждение.

— Три, две, едно — казвам, като го потупвам по ръката на всяко число.

На „едно“ и двамата включваме проекторите си и ги вдигаме високо над главите си.

Наложи се да използвам два проектора, за да програмирам картината, защото един нямаше да е достатъчен да привлече внимание в такова голямо пространство. Но разделеният на две образ означава, че с Жил трябва да държим проекторите на точно определена височина и разстояние един от друг. Отдолу не мога да видя дали сме успели. Раменете ме болят; по слепоочието ми пропълзява струйка пот, която ме гъделичка, но все още никой не ни е забелязал.

Енки се къпе във възторга на избраната си публика. Болезнената ми гримаса започва да се превръща в усмивка. Но когато шумът утихва, леля Иса благодари на посланика за неговия въпрос с едва доловим намек за раздразнение. Енки леко се покланя от хълбоците и се връща при останалите финалисти.

Прехапвам устни, за да отклоня вниманието си от парещата болка в бицепсите и мускулите на раменете.

— Дявол да го вземе!

Гласът ми се чува достатъчно силно на притихващия стадион, така че съседите ми да ме изгледат с неприязън. Представях си как включвам холото, за да предизвикам потрес, внимание и всеобщо одобрение. Но изобщо не се бях подготвила за такъв развой на събитията — какъв смисъл има от изкуството, ако никой не го забележи? Жил ме поглежда, вероятно в очакване на знак, че ми стига толкова.

Но тогава Енки спира, обръща глава и присвива очи към нас, сякаш е видял Венера в ясното нощно небе.

— Това не е ли… — казва той.

Видял го е. Познатата безплътна холограма на нашия град пирамида, но с тъмен призрачен отпечатък от ръка по средата — ясен спомен за Фидел, нашия последен Крал от лунна година, който беляза Серафина с окървавената си ръка. На върха на пирамидата се въртят думите:

„Уаките от Палмареш Треш искат Енки“.

В основата на пирамидата зеленеят миниатюрни резервоари за водорасли. А под тях има друг надпис:

„Тази година светлината идва от джунглата“.

Той се разсмива и плясва с ръце.

— Надявам се — казва, преди да се върне на мястото си.

Леля Иса не ни обръща никакво внимание, заета да възстановява реда и дисциплината на празненството. Но какво ме интересува тя — нали единственият, който има някакво значение, се засмя на моя знак и сега сигурно всички го гледат и се питат кой е проявил дързостта да направи подобно нещо. Струва ми се, че чувам как няколко видеоботи жужат по-близо над главата ми. Ако имам късмет, това ще се превърне в новина от трето или дори второ ниво.

Двамата с Жил се усмихваме широко един на друг, погълнати от този миг на абсолютно тържество. Но аз не искам да прекалявам, така че и двамата изключваме проекторите си в момента, в който две от служителките на охраната най-сетне успяват да се доберат до нас, за да ни изгонят.

 

 

Понякога си представям края на света.

На края на този свят. На другия свят, преди четиристотин години.

Нали знаеш онези снимки, които ни показват на Паметния ден? С хилядите миниатюрни бели кръстчета, които стърчат от земята като маргаритки. И ямите за изгаряне, след като труповете са станали твърде много, за да ги погребват — с черния дим, който бълва от тях и се стеле като катран над Рио и Сао Пауло. За едно момче е странно да гледа всичко това, независимо колко отдавна се е случило, и да не си представя какво е било тогава. Когато мръсните бомби са опустошили Пернамбуко и след тях е настъпил студът, сигурно е приличало на Армагедон. А след това още стотици милиони бяха загинали в ядрените войни, смъртоносния мраз и миграцията на юг.

Аз също знам всичко това, но си представям друго.

Представям си, че съм кралица. Одете, която седи в някое бомбоубежище в Бахия, на морския бряг на страната, която някога е била Бразилия, и се опитва да роди новия свят от зейналата уста на стария. Какво не бих направил? Какво не бих създал? Кого не бих пожертвал, ако благодарение на това беше възможно светът никога да не загине отново?

Затова избирам своя любовник, своя Крал, и го издигам на пиедестал, и го посичам оттам. Мъж — като онези, които съсипаха света.

Ето какво взимам от света, който познавам: Кандомбле — религията, която винаги е уважавала женската сила. Католицизмът, който винаги е разбирал трансформацията на саможертвата. И Палмареш — легендарния град, който робите бяха създали за себе си, като го бяха изсекли в джунглата като доказателство, че от един лош свят може да бъде направен по-добър.

И тъй, Палмареш Треш. Утопията на Одете е била по-невероятна и от моето раждане, но ето че и двамата сме тук. Не се ли питаш понякога как сме се озовали на толкова странно място от света, в който сме живели преди?

Когато светът е унищожен, все някой трябва да го пресъздаде отново. Мисля, че точно това се нарича изкуство.

 

 

След по-малко от пет часа целият Палмареш Треш ще гласува за следващия ни Летен крал, така че нашият учител по социални науки естествено избира точно днешния ден, за да ни даде контролно. Дори Бебел го умоляваше да не го прави, а според нея контролните са почти толкова забавни, колкото карнавалите — заклевам се. И така, аз и моите съученици залягаме над учебните масиви в една от залите за изпити, където заради високите прегради между нас виждам единствено върховете на главите им. Опитах се да уча въпреки максималното изкушение по цял ден да не правя нищо друго, освен да се взирам в отразяването на новините. Моето холо не беше предизвикало огромна сензация, но няколко новинари все пак го споменаваха. Не беше онзи бляскав триумф, който си бях представяла, но нямах нищо против. Точно това ми трябва, за да осъзная колко дребно и ограничено е станало изкуството ми в последно време. Дори Жил и спорадичните ми екскурзии със спрей на графитейро изглеждат твърде послушни в сравнение с този мимолетен поглед към онова, на което наистина съм способна.

Но обратно в реалния свят аз съм ученичка, а не прочут творец. Поклащам глава и започвам да пиша.

Бебел приключва по-рано. Тъй като не е позволено да излизаме преди края на часа, най-състезателно настроената ми съученичка демонстративно се обляга на стола си и изпуска дълга въздишка, изпълнена със задоволство.

— Свърши ли, или просто си почиваш? — измърморвам под носа си достатъчно силно, за да накарам Пол и Жил да се разкикотят.

Учителят рязко вдига глава от мястото си в другия край на стаята, но не казва нищо.

Мъчението приключва съвсем скоро. Трябва да му се признае, че ни е подал лесна топка: да обясним еволюцията на лунните и летните традиции в церемонията по избора на Летен крал. Защо Кралете от лунните години изпълняват само символична роля и препотвърждават избора на настоящата Кралица, вместо да избират нова?

Като се имат предвид всички уроци по история, с които ни захранваха дори най-жълтите новинари през последния месец, контролното едва ли не е забавно. Може би затова беше толкова доволна Бебел? Но не — отказвам да й призная дори толкова.

Минавам с най-стандартното обяснение — преди двеста години крал Луис станал най-младият Крал, избиран някога, и най-популярният от много време насам. В негова чест Кралицата постановила, че всички Лунни крале трябва да бъдат уаки, под трийсет години, а Слънчевите крале, избирани, след като Кралиците са достигнали края на двата си разрешени мандата на управление, трябва да бъдат уважавани възрастни хора. Тогава била прекратена и първоначалната практика да се признава само изборът „с жест или с кръв“ и започнали да изчакват Слънчевия крал да изрече избора си, преди да му прережат гърлото. Запазили традицията единствено в лунната година, която изведнъж станала съвсем символична — тъй като тогава в залата може да влезе само настоящата Кралица, изборът й за следващия мандат се превръща в неизбежна формалност. Добавям към отговора и някои собствени разсъждения по въпроса: избирането на Луис е съвпаднало с първите наистина важни открития в областта на увеличаването на продължителността на живота. След като грандите изведнъж са започнали да живеят с по петдесет и дори сто години по-дълго, отколкото дотогава, на уаките им предстояло да имат дори още по-незначително политическо представителство. Какъв по-добър момент да се направи така, че поне винаги да имат Крал уака? Може би е цинично, но продължава да върши работа. Никога досега не съм обръщала толкова внимание на политиката. През последната слънчева година изборите бяха сдържани и изпълнени с достойнство — и аз не си спомням почти нищо от тях.

Приключвам едва минута преди таймерът да изключи масивите ни. Протягам се и ставам, като се оглеждам за Жил. Имаме планове за довечера.

— Вълнуваш ли се за изборите?

Бебел определено ми звучи твърде доволна от себе си. Естествено, тя е най-големият фен на Паскуал, защото Бебел може да хареса само някой, който е съвършен и го знае много добре — точно като нея самата.

— Ако в този град изобщо е останал някакъв здрав разум, ще спечели Енки — отговарям аз, за да я разгневя.

Отбелязвам сериозен успех — гъстите й вежди подскачат нагоре и тя войнствено свива рамене. Отговаря ми със запазената си марка: престорено скромно чувство за превъзходство.

— Според мен всички са много добри — казва.

— Може би Октавио ще спечели — намесва се игриво Пол. — В този дебат остави Паскуал да му диша праха.

Бебел издухва от лицето си един непокорен кичур и повишава безупречно модулирания си глас.

— Паскуал е композитор, а не политик!

Няма много хора, които да са в състояние да се изправят срещу Бебел, когато се разгорещи. Пол помирително вдига ръце.

— Паскуал е страхотен. Просто смятам, че Октавио се справи по-добре в дебата.

Едно друго момиче от нашия клас се намесва в разговора:

— Летният крал трябва да бъде добър и в политиката, и в изкуството.

— Дори в лунната година? — възразява Бебел.

— Особено тогава.

— Може би — обажда се Жил — Кралят би трябвало да уважава изкуството и да разбира политиката.

— А може би — казвам аз с широка усмивка — помага да печелиш дебатите и да танцуваш божествено.

Бебел въздъхва.

— Да, Джун, всички знаем, че си влюбена в Енки.

— Всяко човешко същество, което носи душа, е влюбено в Енки — отговарям аз.

Пол бавно кима.

— Според мен всичките са страхотни, а освен това знаете, че ако Енки ме покани на гости у тях, няма да му откажа, но… никога не бих се обявил. Просто не бих могъл да го направя.

— Аз исках да се обявя — обажда се друго момче, привлечено от нашия разговор. — Но папаи ме умоляваше да не го правя. Каза, че ще му липсвам, ако ме няма. Но си мислех… ами, можеше да стана Крал, нали се сещате? Щеше да си струва, или поне така смятам.

Пол потреперва.

— Не и за мен. Няма с какво да ме накарате да го направя. Искам да умра стар, поне на двеста и петдесет.

Бебел му се усмихва подигравателно.

— Ти си най-старият уако на света, Пол.

— Просто се опитвам да разсъждавам разумно — казва той, но не издържа на погледа й.

Пол знае, че всички му се присмиват. Нищо чудно, че не обича Енки. Моят любим кандидат може да е блестящ, див и талантлив, но никой не може да го обвини, че разсъждава разумно.

Жил стои до мен, необичайно притихнал. Въпросително го потупвам по рамото.

— Аз си мислех да го направя — отговаря тихо той, но всички го чуваме.

Усещам някаква тежест в стомаха си — шок, страх или гняв, как да разбера кое от трите? Жил никога не ми е казвал за това — но може би трябваше да се досетя сама.

— Мамае не каза нищо — продължава той. — Знаеше какво си мисля, но не се опита да ме спре.

— Защото не те обича достатъчно? — пита Бебел.

Въпросът е прекалено глупав дори за нея. Майката на Жил е млада, почти уака, и той понася предостатъчно подигравки заради това.

— Обича ме повече от всичко. Обича ме достатъчно, за да ме пусне, а аз я обичам достатъчно, за да остана при нея.

Бебел бавно кимва. Останалите продължават да си говорят, едновременно замислени и развълнувани, но аз вече не ги чувам. Обхваща ме познато усещане: имам идея.

Мисля си за Жил и майка му, за кралица Одете и кралица Оресте, за Енки. Мисля си за милионите жители на нашия град, които очакват да разберат кой ще бъде следващият им Крал. Мисля си за мистериозната безкрайна поредица от събития, която ни е довела дотук. Преди четиристотин години не е имало Палмареш Треш, нито Лели, нито Летни крале, нито избори. Преди четиристотин години е имало единствено чума, война и разруха. Преди четиристотин години момчетата, които обичам, вероятно щяха да са мъртви, защото в най-силния си период Y-епидемията беше заличила 70 процента от всички хора от мъжки пол от лицето на земята. Сега са добре, разбира се. Палмареш Треш се гордее с идеално изравнените проценти на мъжкото и женското население. Но въпреки това се чувствам така, сякаш усещам физически силата на всичките ни предци, на която сме стъпили. Те са като дебелия ствол и здравите клони на дървото, на което аз съм само едно миниатюрно листо.

Почти не разбирам кога Жил ме е избутал първо към чантата ми, а после и вън от залата за изпити. Но светът е избледнял около мен. Мислите ми препускат твърде надалеч и твърде бързо. Мисля си за дървета, живот и предците, вписани в мен и през мен, да, точно така, през мен, и в този момент пътят напред се разкрива като през прозорец, от който някой е изтрил полепналия скреж.

Открила съм какъв ще бъде следващият ми проект. Спирам и се обръщам към Жил.

— Трябва ми достъп до козметиката на твоята мамае — казвам му аз.

За пръв път искам това от него и молбата ми е малко дръзка, защото майка му има разрешително за козметичка и стилистка, което й позволява да се снабдява с ограничени технологии. Но Жил просто свива рамене.

— Всичко за новата идея — отговаря той. — Какво ще бъде този път?

— Обещавам, че каквото и да взема, няма да й липсва много — казвам му аз и го целувам по бузата.

За момент ми се струва, че погледът му е твърде отнесен. Дали не го тревожи някаква част от предишния ни разговор в училище? Това, което намекваше онази глупачка Бебел — че неговата мамае е твърде млада, за да го обича както трябва?

Но после той тръсва глава, прави няколко танцови стъпки и отново заприличва на безгрижния, мил Жил, когото обичам, така че спирам да се тревожа за него.

— Какъв е проектът? — пита ме той както винаги.

И аз го хващам за ръката и му разказвам за моето дърво.

 

 

Пет часа по-късно седя и гледам как светлината потъва в кожата ми. Плетеницата от микроскопични кристални тръбички вече е влязла наполовина, но ми трябва още гел за кожно имплантиране, за да довърша работата. Днес искам да имплантирам светлини, които ще ми стигнат за два клона — от ключицата до лакътя на лявата ми ръка. Последната за деня блещука в свивката на лакътя ми. Почти ми харесва как изглежда, докато хиперпроницаемата ми кожа е подпухнала по краищата на светлината. Обикновено кожата ми е твърде тъмна, за да се различат вените под нея, но телът разкрива деликатната им мрежа. Въпреки това кожата ми става все по-непрозрачна с всяка изминала минута. Цъкам с език и с надежда се взирам във вратата, все едно така Жил ще пристигне по-бързо. Не прецених количеството тел, което ще ми бъде необходимо, и това се оказа проблем, защото вече бяхме използвали всичко от запасите на неговата мамае. Но за да се купи дори най-примитивната технология за телесна модификация, трябва разрешително за козметик, а една уака няма откъде да се сдобие с такова разрешително. Жил излезе преди половин час, като обеща да намери малко гел. Надявам се да не го хванат. Но не се притеснявам особено — никога не го хващат.

И може би моите мисли го призовават, защото след миг вратата се отваря и той се стрелва в стаята, задъхан и усмихнат, с прозрачна тубичка в ръката си.

— Свършиха ли вече с преброяването на гласовете? — пита ме той, докато ми подхвърля тубичката.

Отварям я и си слагам още съвсем малко гел. Кожата ми е изтръпнала, но не боли.

— Имаш предвид, след като си провери фоното преди пет секунди? — питам го аз. — Откъде взе това?

— Познавам един продавач на „Гриа Плаза“ — отговаря той. — Страхувах се да не го съобщят, докато ме няма.

— Но въпреки това отиде? — казвам аз, докато светлината най-сетне спира точно под най-горния пласт на кожата ми.

Жил поклаща глава и усилва звука на Себастиао. Всеки момент ще обявят резултатите.

— Не можех да те оставя така, Джун — отговаря той.

Жил поглажда ръката ми и по нея остава светеща следа. Впечатлена съм дори от тази нищожна реализация на великата ми идея. Цветните светлини също са от запасите на мамае на Жил, макар че съм напълно сигурна, че не са предназначени за имплантиране под кожата. Най-новата ми творба на изкуството е дърво в тялото ми, оформено от оцветени подкожни светлини. Когато свърша, клоните и листата би трябвало да покриват целия ми торс и да се изкачват нагоре по врата. Върховете на клоните ще се опират в бузите ми, по които няма да има нищо. Би трябвало да се получи много драматично, но точно в момента изглеждам малко странно.

На холото от лявата страна показват преглед на последното състезание от изборите. Първо е стихотворението на Октавио и ако ми го беше казал точно в този момент, може би дори щях да се изкуша да забравя за Енки. В поемата се говори за любовна мъка и аз няма как да не се запитам дали човекът, когото обича, не е умрял — защото как иначе би могъл да му устои? А и защо би го изоставил самият Октавио?

След него е Паскуал и аз настръхвам от жаловитата мелодия на „Маня де Карнавал“, изпълнена от струнен квартет. Самият Паскуал свири на китара, застанал най-отпред на сцената.

— Бях забравил колко красиво може да звучи тази песен — признава Жил с известен копнеж, когато след последната изсвирена нота настъпва тишина.

— Предател — казвам аз, но не звуча съвсем убедена.

А след това е ред на Енки. Вече сме го гледали веднъж, но въпреки това двамата с Жил протягаме ръце един към друг едновременно. Неговият пулс тупти като барабан под пръстите ми, а моите светлини проблясват като падащи звезди. Уаките от публиката спират да крещят. И те са като нас: останали без дъх, потънали в мълчание, в очакване на красивото си момче.

 

 

Ето как Енки става Летният крал:

Той излиза в светлината на прожекторите, облечен като роб от Стара Бразилия: мръснобели панталони от груб конопен плат, разнищени по края на крачолите, и риза с къс ръкав и яка, която изглежда така, сякаш е изрязана с нащърбено острие. Сплетената му коса е пусната до раменете и по-светла, отколкото някога съм я виждала. По-късно ще разберем, че се е измъкнал от града, за да може буквално да втрие в косата си кал от пътя.

Краката му са боси като на най-бедния бежанец от плоските градове. Като на човек, който няма никаква представа дори за най-елементарното уважение, полагащо се по право на Кралицата на най-могъщия град в Южна Америка.

Всички ахват, когато той вдига първо десния си крак. Кожата на петите му е по-светла дори от моята, а аз съм толкова светла, колкото изобщо е разрешено в Палмареш Треш.

Той стъпва на десния си крак. Спира. И вдига левия.

А после, все така на един крак, се завърта. Всички сме толкова напрегнати, толкова притеснени и превъзбудени, че смехът ни се спуква като балон. Леко, едва доловимо, Енки се усмихва. Стъпва и с другия си крак и отново е бос на сцената.

Дори Лелите биха се почувствали засегнати от това, че е дошъл бос. А той стои срещу кралица Оресте.

Всички се питаме какво ще се случи. Вече не се тревожим, че може да не спечели, а че Кралицата може да го прогони от града.

— Кралице моя — казва Енки.

Гласът му не е много нисък, но е плавен като звън на китара.

Той не се покланя, макар че е момче, защото само Летният крал не се покланя на Кралицата.

Тя остава неподвижна много дълго време. Сякаш не диша и ние също не дишаме. Веждите й са сключени — единственият признак, че изпитва някаква емоция.

— Какво е това, Енки? — казва Кралицата. — Не ме ли почиташ?

Усмивката на Енки е широка и блестяща.

— Отдавам ти най-голямото почитание — отговаря той.

— Облечен си като роб — казва тя. — В град, където няма роби.

— Роби няма — съгласява се той.

Но усмивката му вече изглежда твърде остра за думите, които излизат от устата му.

— Но я има джунглата.

— И какво?

— Облечен съм така, както се облича моят народ.

— Нима твоят народ не сме ние?

Вече виждаме, че Кралицата се разкъсва между веселие и гняв. Енки я води в танц с все още неизвестен ритъм.

— Вие сте всичко за мен.

— Но въпреки това не идваш при нас като Крал.

— Дойдох при вас — отговаря Енки — като обикновено момче от джунглата.

Той прави бърза крачка назад, почти подскок, и калната му светла коса подскача край ушите.

— Но ще си тръгна като Крал.

И точно тогава барабаните започват да бият и точно така танцува той: като Крал.

 

 

Майката на Жил шие дрехи и винаги има купища плат, който не й трябва за нищо. Жил казва, че му е омръзнало от дрехи и не разбира какво толкова им харесвам, а аз му отговарям, че съм творец, а творец, който не обръща внимание на външния вид, е като певец, който не може да пее вярно.

Във всеки случай Жил лъже, защото всеки път, когато отделя време да го направя красив, после се перчи като петел. Просто го мързи да мисли за това и освен това знае, че ще изглежда страхотно дори да е облечен с чувал.

Обичам майката на Жил, защото тя изобщо не се интересува с какво се занимаваме. Покрай коронацията на новия Летен крал има толкова много поръчки, че почти не вижда от коприна и пайети, така че когато влизаме на бегом в нейното ателие, като практически крещим от радост, тя просто ни подхвърля малко плат и измърморва нещо за новия тюрбан на една от Лелите.

— В коша има лепенки — подвиква тя. — Но гледай да зашиеш каквото можеш — ще ми трябват!

— Не се тревожи — отговарям аз, като умело преравям мострите. — Знам как да използвам иглата.

Тя се усмихва широко.

— Само защото аз съм те научила, филя. Хайде, тръгвайте сега, и да се грижиш за моето момче.

Жил дори не се ядосва на това. Просто се разсмива и махва с ръка.

— Леля Яха на Джун ни е намерила билети за приема тази вечер. Ще се запознаем лично с Летния крал, мамае! Целият горя — все едно да се опитваш да се грижиш за метеор!

Майката на Жил се смее, но очите й са намръщени.

— Този Енки може и да е метеор — казва тя, — но ти си само едно момче, Жил. Той ще те изгори.

Жил подигравателно слага ръка на сърцето си, макар да знае, че майка му говори сериозно.

— О, но аз жадувам да изгоря в опашката на тази комета! — възкликва той.

Не успявам да се сдържа и се разсмивам.

— Няма проблеми — казвам бързо аз, преди майка му да започне отново. — Енки и бездруго няма да ни забележи. Той ще трябва да се грижи за Кралицата, забрави ли?

Кралят не е съпруг на Кралицата в чисто техническия смисъл на думата, но все пак от него се очаква да стои близо до нея по време на първата си официална изява след изборите.

Майката на Жил продължава да ни гледа колебливо, сякаш е искала да ни каже още нещо, но е забравила какво и не може да си спомни дали е било важно.

— О, Оресте. Помислих си, че ще го изяде жив, когато излезе на сцената! Спомням си как беше с Фидел…

Осъзнавам, че по онова време самата тя е била на възрастта на Фидел. Майката на Жил е толкова зряла, че често забравям как е почти толкова млада, колкото сме ние. Тя се усмихва с копнеж.

— Всички бяхме полудели през онази година, заклевам се. Не знам как изобщо го преживяхме тогава.

Спомням си как видях името на Енки да проблясва на холото; и писъците на тълпата, която го обсипваше с пера, цветя и любовни писма. Спомням си колко щастливо се усмихна той и колко внимателно пристъпи към Кралицата с босите си крака, за да приеме венеца от какаови листа.

— Ние ще го преживеем — отговарям аз.

Но в същото време си спомням, че нашите Крале никога не остават живи.

 

 

Двамата влизаме в балната зала на върха на Кралската кула с точно един час закъснение. Леля Яха вече е там с майка ми. Леля Яха се усмихва, когато ни вижда, и махва с ръка, но не се отделя от майка ми и един мъж, в когото в крайна сметка разпознавам посланика Уеда-сама. Гледката оттук е величествена и почти напълно панорамна. В единия ъгъл на балната зала има гигантска стъклена сфера, издадена над града под точно определен ъгъл, така че през нея може да се гледа надолу през целия корпус на Палмареш Треш и към ярките синьо-зелени води на залива. Тази вечер се вижда плетеница от светлини, която блести чак до водата. За да отбележат избора на Енки, легендарните светлини на нашия пирамидален град са се превърнали във фойерверки. Те блестят и искрят точно като имплантите под кожата ми и аз се радвам, че отделих време да си сложа още няколко, преди да пристигнем. Ако човек ги погледне с присвити очи, вече горе-долу приличат на клон на дърво. Поне така се закле Жил, а той знае, че ще го убия, ако ме излъже.

Празненството е повече от изключително — в тази специална зала са поканени не повече от петстотин гости. Петстотин влиятелни гости с още по-влиятелни приятели — сигурно дори на леля Яха се е наложило да поиска услуга, за да уреди да пуснат и двама ни с Жил. Над главите ни жужат видеоботи и ни показват на останалата част от града в тази празнична, радостна вечер.

Светлините на Палмареш Треш са бели, „като искри над водата“, както се пее в песента, макар че ако питате мен, малко цвят ще им се отрази добре. Притискам лицето си в стъклото, по което не остават следи, и различавам зелената гърбица на А Кастаня, Кестеновия остров — един от четирите вулканични острова, пръснати в залива като вкаменени божества. Застанала тук, горе, сякаш се рея над водата, аз се чувствам така, все едно съм способна на всичко.

Енки все още не е пристигнал. Десетината уаки в залата не откъсват очи от Жил от момента, в който влязохме. Този път надминах себе си, като го облякох в черно, както обича, но направих всеки елемент от облеклото му дискретно асиметричен — не точно несъразмерен, а по-скоро дръзко накривен. Колкото до мен самата, облякох се възможно най-просто: роклята ми е синя ивица плат без ръкави и презрамки, захваната със синьо цвете, и още едно синьо цвете зад ухото ми. Както би казала майката на Жил, просто няма смисъл да се опитваш да надминеш ефекта от светещата кожа.

— Желаеш ли да танцуваме? — пита ме Жил и протяга ръката си в ръкавица с толкова официален жест, че едва не избухвам в смях.

Но поведението му някак си е съвсем на мястото си в тази крепост на Лелите — а вече и на нашия Летен крал. Приемам ръката на Жил.

— За мен ще бъде удоволствие — отговарям аз също толкова официално.

Никой друг не танцува — и точно това беше причината да ме покани Жил.

Музиката е класическа — познавам я толкова добре, че мога да изтананикам линията на баса дори насън, — но въпреки това настоява за внимание. Точно това е хубавото на самбата. Дори след четиристотин години прочутите стандарти все още не звучат толкова стари, колкото познати. Двамата с Жил понякога се шегуваме, че ако още веднъж чуем „Еу Вим да Бахия“, ще се хвърлим в залива, но музиката отново ме улавя неподготвена с измамно сложните ритмични мотиви на Жоао Жилберто и нежния му глас, и аз си мисля, добре де, има и по-лоша музика, която човек да е принуден да слуша насила.

Песента се сменя с нещо по-бързо, подходящо за танци. Не съм страхотна танцьорка, но знам как да следвам партньора си. А Жил е от най-добрия вид партньори за танци: когато танцувам с него, изглеждам по-добра, отколкото съм в действителност.

Усещам точния момент, в който ни забелязва майка ми. С периферното си зрение виждам как замръзва и се обръща настрани от посланика, който изглежда озадачен. Леля Яха свива устни и аз се усмихвам. Жил, естествено, не е на този свят. Когато свършим с танците, ще му дам малко време да се успокои и едва тогава ще му кажа какъв скандал сме предизвикали. Жил танцува като ориша и го знае. Освен това е очарователен, умен и готин и всички уаки, които познаваме, са луди по него. Имам късмет, че е най-добрият ми приятел.

Движим се бързо и аз трябва да внимавам, ако не искам да се изложа. Но дори при това положение се изгубвам в ритъма. В стъпката едно две-три, която краката ми знаят по-добре от мозъка. В поклащането на хълбоците и усещането от полимерната коприна, която се хлъзга по гърдите ми. Жил ме завърта в едната посока, сетне в другата. Разсмивам се и той ме накланя назад, като ме държи в ръцете си. Протягам единия си крак — не ми пука, че така всеки може да погледне под роклята ми, а обувката ми може да изхвърчи. Жил се усмихва с потайната си крива усмивка. Дръпва ме обратно нагоре, а после ръцете му се оказват на хълбоците ми и аз политам над главата му, докато самбата пулсира около нас, а целият град блещука под мен.

Това е най-хубавият миг в живота ми.

И точно тогава виждам и него.

Той стои в края на стъкления под, съвсем сам, макар че тълпата го заобикаля във формата на подкова. Гледа право към нас с блестящите си очи. Жил може би усеща, че се е случило нещо, защото внимателно ме оставя на пода и се обръща.

Дори аз виждам как прехвърчава искра, когато погледът на Жил среща очите на Енки. Въздухът сякаш изчезва от залата. Или може би причината за това усещане е в мен, защото се чудя дали сърцето ми ще изпадне от гърдите, когато изгубя успокояващата топлина от ръцете на Жил. Той се отправя към Енки, като продължава да танцува, макар че според мен дори не го осъзнава.

Енки е облечен просто, въпреки че вече не е с дрехите на „момче от джунглата“, които носеше при последното си изпълнение. Кожени сандали, бели панталони и свободно падаща синя риза. Изглежда така, все едно може да продава плодове от купуасу на „Гриа Плаза“, но никой в залата не е в състояние да откъсне очи от него.

Но очите на самия Енки не се откъсват от Жил.

Дали не трябваше да предположа, че това ще се случи? Усещам разочарованието си като някакъв непознат обект, който се е загнездил в гръдния ми кош. Като нещо, което няма нищо общо със здравия разум.

Майката на Жил ми каза нещо, когато майка ми се сгоди за леля Яха пет месеца след смъртта на папаи. „Любовта е сложно нещо, каза ми тя. И никога не работи по начина, по който трябва да го прави според теб.“

Жил и Енки не говорят. Или може би говорят, но никой от нас не ги чува. Може би разговорът помежду им е в начина, по който Жил докосва дланите на Енки, а краката на Енки се раздвижват в танцова стъпка. „Толкова отдавна те обичам“ и „Толкова си красив, няма ли да танцуваш?“ Не взех фоно със себе си, но на отсрещната стена, зад групата, има холомасив и аз виждам отраженията им в него под различни ъгли. Двамата с Жил сме присъствали някъде във фона на няколко новини — това е неизбежно, когато доведената ти майка е Леля, — но това е първият път, когато някой ще запомни имената ни.

Жил — онзи, който хвана окото на новия Летен крал.

Джун — онази, която беше изоставена.

Видеоботите, които жужат над мен, ме уведомяват, че всички са приковали погледите си в мен — самотна фигура, застинала над града. Чудя се как ще изглеждат светлините под кожата ми на холо. Дали ще видят вихрушките от светлина? И ярките цветове? Дали ще видят колко трескаво пулсират, когато ги гледам двамата заедно?

Не мога да определя дали води Жил или Енки. Движат се бавно — песента е „Веля Инфансия“ и макар да знам, че и двамата са способни на ефектни изпълнения, вместо това те превръщат близостта си в танц. Енки спира, неподвижен и бдителен като елен. Ръката му е вдигната. Жил едва докосва върховете на пръстите му със своите, докато се върти в кръг около него — като спътник, който обикаля новоизбраната си луна. Енки му се усмихва, широко и без задръжки, и ръцете ми подскачат към устата, за да я скрият, а светлините по тях мигат безпомощно.

Жил затваря очи за миг. Застива неподвижно. После бавно се отпуска на колене, сякаш пада във вода. Певецът се поколебава и от музиката остават само цигулката, китарата и барабаните, настоятелни като пулс.

Жил остава на колене, с наведена глава, в жест на разкаяние и благоговение пред новия ни Летен крал. Останала сама на дансинга, аз съм единствената, която е обърната с лице към Енки. Затова само аз виждам изненадата по лицето му и потрепването на шията му, докато гледа отгоре тила на най-добрия ми приятел. Очаквам Енки да го докосне по рамото, както Кралицата би сторила с някой просител. Очаквам да каже нещо, което изразява признателност към жеста на Жил, без да разкрива твърде много за него самия.

Но това е Енки и трябваше да се досетя, че не мога да знам какво да очаквам от него.

— Корасао — прошепва Енки.

Никога досега не съм чувала гласа му на живо. Звучи по същия начин, но ме кара да потръпна — призракът от сънищата ми се е разкрил наяве. Раменете на Жил започват да треперят. Мисля, че плаче. Иска ми се да отида при него, но знам, че между тях двамата няма място за мен.

Енки прикляква и се навежда, така че главата му е по-ниско от тази на Жил. Хваща брадичката на Жил с едната си ръка и я повдига.

— Благодаря ти — произнася Енки само с устни.

После двамата се целуват.

Дали съм се препънала? Или краката ми изведнъж са изтръпнали? Защото усещам гладкото стъкло на пода през тънката материя на роклята си и мисля, че съм паднала. Питам се дали все още дишам. Леля Яха изведнъж изниква до мен.

— Джун, Джун — повтаря тя.

Произнася го толкова настоятелно, че се чудя от колко време се опитва да привлече вниманието ми. Вдигам очи към нея, подготвена за неодобрение, но виждам нещо друго, което ме обърква. Устните й са намръщени, но очите й са тъжни. Именно очите й ме карат да хвана ръката, която е протегнала към мен.

— Ела — казва тя. — Ела, филя. Двете с майка ти ще те отведем у дома.

 

 

Цяла нощ съм сама и треперя, увита в няколко одеяла, докато притискам лице към прозореца. Опитах се да заспя, но не можех да мисля за нищо друго, освен за светлините на града и за вятъра, който надипля водата на залива. Най-ужасно е усещането, че съм ги изгубила и двамата. Енки от глупавите ми мечти и Жил, най-добрия ми приятел. Той ме остави на стъклото и повече не се сети за мен. Страхувам се, че между нас никога няма да бъде същото, и съм бясна на себе си, задето се страхувам. Как може да завиждам на Жил за неговото щастие и за това, че боготвори Енки с широко отворени очи? Как може да ревнувам от него, защото е танцувал с Енки? Но точно тази болка, която знам, че не бива да изпитвам, пронизва всяка клетка от тялото ми.

Аз не познавам Енки наистина. Не съм толкова тъпа. Давам си сметка, че привързаността, която изпитвам към него, е резултат от емоциите, които съм вложила в, общо взето, режисирания и изкуствен спектакъл на кралските избори. Осъзнавам, че тази вечер сигурно хиляди други уаки ще плачат, докато не заспят, точно като мен.

В крайна сметка аз се занимавам с изкуство и живея за спектакъла, за изграждането на емоционални състояния и пробуждането на потиснати чувства. Оценявам това, което направи Енки с изборите за Крал — как подрина устоите им в същия момент, в който постигна триумф в рамките на правилата им. Не завиждам на кралица Оресте за усилията, които ще трябва да положи, за да го контролира през идната година. Летните крале от лунните години може и да не притежават политическа власт, но според мен грандите подценяват силата на желанието.

Но освен това Енки е и себе си. Момчето, което превърна един танц пред Кралицата в политическа декларация; момчето, което се изкачи от джунглата, за да открадне сърцата ни. Нима е толкова глупаво, толкова невероятно, че съм си позволила да си помечтая? Да си помисля, че може да ме погледне така, както гледаше Жил тази вечер, че моите устни можеха да бъдат целунати от неговите, че можеше да погали моето лице?

Ръката ми се свива в юмрук. Не. Това е приказка, която може да си разказва за приспиване някое момиченце, а аз приключих с вълшебните приказки. Искам да правя изкуство ясно, чисто и без компромиси. Искам Жил да бъде щастлив и аз да бъда щастлива заради него. Мога да обичам Енки като Летен крал, без да копнея за неговите целувки.

Виждам на хоризонта бледо сияние — първия намек за зората. Вълните се надигат все по-високи и неравни. Вятърът свири по гребените им. Знам какво означава това — ще има буря.

Хората долу, в джунглата, ще запечатват прозорците си и ще се свиват възможно най-далеч от вълните. Въпреки това всяка година водата отнася по няколко злощастници. През последната слънчева година имаше голям политически дебат какво трябва да предприеме следващата Кралица, за да помогне на хората от катинга да се измъкнат от мизерията, но доколкото мога да преценя, Оресте не направи нищо друго, освен едно кратко посещение в рамките на първата си обиколка след коронацията.

Преди да осъзная какво върша, аз се измъквам изпод завивките. Практически съм гола, но съм спряла да треперя.

Вече почти се е зазорило. Леля Яха и майка ми хъркат в съседната стая. Няма да забележат, че съм излязла. Никога не забелязват. Обличам си черния гащеризон и якето с висока яка. Обувките и ръкавиците ми също са черни, със специално залепващо покритие, което всъщност е незаконно без специално разрешително, но майката на Жил не каза нищо, когато я помолих за него.

Жил ги нарича „ловното ми облекло“ — и когато намирам спрея си на графитейро, в усмивката ми сигурно се чете мъничко ярост и много глад.

 

 

Питаш ме защо искам да умра, все едно не знаеш; все едно през цялото време не си била съвсем наясно точно какво искам да направя. Боли ме, че не разбираш тази част от мен, макар че заедно постигнахме толкова повече с нея, отколкото можех да си мечтая да постигна сам.

Самба е танц, тя е дух, тя е пространството между този свят и нищото, между ориша на моите прабаби и Исус на моите прадеди. Тя е ритъм — толкова бърз, че дори мислите го следват трудно. Тя е танц — толкова лек, че когато краката ти се раздвижат, за теб е по-добре да ги последваш. Самба е самият живот.

В туп-трака-туп на пандейрото и във вуп-та-вуп на куисата, и в дрън-пауза-дрън на китарата аз съм отворен, аз съм божествен, моите вътрешности са разпилени по пода и всеки може да ги прочете.

Защо искам да умра аз?

А ти защо искаш?

 

 

Хващам на стоп четири капсули поред, за да стигна до джунглата, като се изкачвам чак до „Гриа Плаза“ със секретарка на служба при някоя Леля, издокарана в бледосив костюм, преди най-сетне да попадна на портиерка от нощната смяна, която се прибира надолу. Измислям някаква история как случайно съм си изпуснала флашката в залива. Не говоря като човек, роден в джунглата, но все пак внимавам да не звуча и като родена на Осмо ниво, пък и жената е толкова уморена, че само свива рамене и ме пуска да седна срещу нея.

Толкова късно е трудно да хванеш обществения транспорт, а ако бях използвала флашката, леля Яха щеше да разбере къде съм ходила. Двамата с Жил го научихме още в самото начало: трябва да си покриваш следите и да използваш града. Капсулите ще те закарат навсякъде, където искаш да отидеш, но градът винаги разбира кой ги е повикал. За миг се чувствам така, сякаш Жил е до мен, но после се обръщам и виждам, че мястото му е празно. Дали отсега нататък винаги ще бъде така?

— Рано си станала за ученичка — отбелязва жената.

Кожата й е светла като моята. Обикновено това означава, че човекът е беден, но понякога просто означава, че има необикновен папаи.

— Понякога работя нощем — отговарям аз.

— Какво работиш?

— По паяците. Основна поддръжка, нали се сещате.

— Значи си инженер — казва тя.

Усмихвам се, защото разбирам, че не ми вярва.

— Имам златни ръце — уверявам я.

Тя цъка с език и поклаща глава. Поглеждам навън през прозореца, през плетеницата от мегадиани, която се простира навътре в пирамидата, докъдето ми стига погледът. Капсулата ни се разтърсва, когато минава покрай един от гигантските паяци в момента, в който ботът изстрелва от торакса си ято нанотубички, за да поправи един от транспортните мегадиани. Капсулата ни е съвсем малко по-голяма от някоя от коленните стави на паяка. Ботите сигурно вече са на повече от двеста години, но градът продължава да ги използва, защото си вършат работата, а освен това Лелите сигурно не искат да въвеждат никакви нови технологии в града. Ботите паяци живеят в бетонен склад в центъра на основата — толкова влажно и опасно място, че единствено бандите от джунглата дръзват да влизат там, и то не за дълго.

От лявата страна на корпуса на този бот се виждат вдлъбнатини, които приличат на пеперудени криле, а единият му крак е направен от по-тъмен метал от останалите. Много от паяците вече са бракувани и само инженерите знаят със сигурност кои продължават да работят.

— Хвана ли новините тази вечер? — пита ме жената.

Обръщам се към нея и с усилие си придавам изражение на неутрално любопитство.

— Защо, станало ли е нещо? — отговарям и гърлото ми се свива на последната сричка.

Прокашлям се. Жената се разкикотва и аз се питам дали не се е изчервила.

— Това момче е лудо, този Енки. Вече дава зор на Лелите.

Жил, на колене пред нашето красиво момче. Жил и празното му място до мен.

— Какво… какво е направил?

— Наистина ли не си чула? Избра си първия партньор, при това под носа на Оресте. Ай, трябваше да видиш тази самба. Помислих си, че екранът ми ще се подпали!

Жената отново се разкикотва. Изненадвам се, когато се присъединявам към смеха й — и ако моят смях звучи донякъде истерично, поне е съвсем искрен.

О, ако Жил искаше да ме изостави, нямаше как да го направи по-добре.

— Какво каза Оресте? — питам аз.

Жената се обляга назад и се понася по течението на клюките, сякаш се отпуска в стихията си — точно както правеше папаи, когато беше жив.

— О, Кралицата нищо не каза. Само гледаше. Честно ти казвам, тази сутрин не завиждам на нашето момче.

Харесва ми това, че каза „нашето момче“. Значи ми вярва, че мястото ми е в джунглата. Може би наистина е така, поне в някои отношения.

— Но сега той е Летният крал — възразявам аз.

Не откъсвам поглед от сиянието на слънцето, което изгрява зад пурпурночерните гръмотевични облаци. Тази буря ще бъде голяма, а аз съм тръгнала право към джунглата. Прехапвам устни в очакване.

— Млада си още — казва жената. — А аз съм видяла… колко, четири лунни години през живота си? Енки е по-луд от всички, а току-що е започнал. Лелите обичат уаките като вас да имат някакъв отдушник. Някой, от когото не се страхуват, за да ви оставят да си губите ума по него. Но ако има собствени идеи? Тогава става друго.

— Не мога да си представя, че ще направят нещо. Нали всички ще ги видят?

Жената свива рамене.

— Лелите си имат начини за всичко. Може да гледаме през цялото време и нищо да не видим.

Усещам миризмата на джунглата, преди да я видя с очите си. Капсулата подскача, когато влиза в друг тунел, и ние се устремяваме към зеленината. Гледам вълните и виждам как всяка следваща се разбива по-високо от предишната.

Жената също ги вижда и смръщва вежди.

— Прибирай се бързо, филя — казва ми тя. — Бурята ще бъде силна.

— Естествено — отговарям аз.

Усещам как светлините ми парят под дрехите. Леля Яха щеше да припадне, ако знаеше какво се каня да направя. Едва дишам от радост.

Капсулата ни оставя на няколко тераси под „Кариока Плаза“ — в центъра на джунглата, където при хубаво време се намира най-живописният уличен пазар в града, но сега не се вижда почти никой.

Когато излизаме от капсулата, вятърът доста се усилва и аз хващам жената за ръката, за да не падне.

— Имаш ли къде да се прибереш? — провиква се тя, докато се бори с вятъра.

В отговор само кимвам, като се опитвам да изглеждам уверена в себе си. Жената отваря уста, за да каже още нещо, после свива рамене и забързано се отдалечава. Проследявам я с поглед, докато потъва в лабиринта от пасажи, изсечени в бетона. Вълните все още не са прекалено високи. Надявам се жената да се оправи.

Вятърът сякаш иска да ми отправи предупреждение, когато внезапно ме блъсва с такава сила, че се удрям в перилата и оставам без въздух. За миг изпадам в паника, преди дробовете ми да заработят отново. Изругавам и с треперещи ръце си слагам ръкавиците. Нанокукичките се залепят за повърхността на перилата, така че успявам да се задържа. Все още не съм ги включила на обувките си — с тях може да се ходи, но е много уморително, а според мен времето не е толкова лошо.

Слънцето сигурно вече е изгряло, но човек няма как да го разбере. Толкова е тъмно, че едва ли не ми се иска да си бях донесла фенерче. Но светлината на фенерчето помага и на другите хора да те видят. Например хората от охраната на Палмареш Треш. Долу, в джунглата, обикновено няма много служители и боти от охраната (битките с местните банди не се отразяват добре на имиджа им), но не се съмнявам, че в навечерието на тържествената обиколка за коронацията на Енки ще бъдат повече. Знам и нещо друго: на „Кариока Плаза“ тази вечер ще се съберат толкова камери, колкото джунглата не е виждала от сто години, за да отразят посещението на личната капсула на самата Кралица, ако изобщо се осмели да дойде в тази воня. Тогава двамата с Енки ще поведат процесията навън, към терасите, край които се редят резервоарите за водорасли, чак до зашеметяващата панорама на залива. И за да хванат по-добър кадър, камерите, естествено, ще прелетят над водата, така че да уловят Кралицата и нейния нов Летен крал, докато гледат към залива на своя величествен град.

Камерите ще очакват да хванат изумително красивия ефект от светлината на залязващото слънце, от която резервоарите за водорасли ще заблестят като скъпоценни камъни. В крайна сметка човек не може да усети вонята на катинга на холо. Ще очакват Енки да се усмихва и да се държи прилично, за да компенсира грубото нарушение на етикета, което извърши на празненството за коронацията си.

Но няма да получат това, което очакват.

 

 

Вълните и дъждът обединяват силите си, за да подгизна съвсем, докато успея да стигна до северните тераси, обърнати към залива. Тук вятърът е още по-силен, а в небето не е останала и следа от слънцето. Като се тегли чертата, това ме радва — защото означава, че тази сутрин тук, навън, няма да има никой друг. Човек трябва да е луд, за да се осмели да излезе в такова време.

Вече съм се предала и съм включила нанокукичките на обувките си. Така всяка крачка изисква мъчително изтегляне под прецизно избран ъгъл, за да отлепя крак от земята, но все пак е по-добре, отколкото някоя вълна да ме отнесе в залива.

След като се уверявам, че спреят ми е на сигурно място под якето, слагам си маската на лицето. Ако изобщо са останали някакви камери, които все още не са се удавили, не искам да ме идентифицират. За предпочитане е да съм поредният маскиран графитейро, най-вероятно от някоя улична банда, отколкото да ме разпознаят като Джун Коста — доведената дъщеря на една от Лелите.

Може и да живея за моментите, в които имам възможност да ядосам и подразня леля Яха, но дори аз не знам какво може да направи, ако я предизвикам по този начин. По-добре да запазя анонимността си. Като се има предвид какво се случи на празненството за коронацията, и бездруго не съм в настроение за обществени изяви.

— Хайде — промърморвам на себе си, след като за пети път проверявам дали работят нанокукичките на ръкавиците ми.

Изчаквам една вълна да се разбие, покатервам се върху перилата и скачам нагоре с всичка сила.

Прибирам коленете си към гърдите, така че да се свия на топка, провесена на ръце и на единия си крак от резервоара за водорасли. Вътре се плискат микроскопичните живи зелени парченца и от тях се разнася воня, която усещам въпреки вятъра. Притискам и другия си крак в резервоара и чакам успокоителното леко захапване на нанокукичките. След това пускам ръце и увисвам, дива и свободна, като се държа само на краката си, докато ме давят вълна след вълна и единствено инстинктът ме води нагоре по гладкото извито стъкло на стената на резервоара за водорасли. Залепям ръцете си, изтръсквам водата от очите си и надавам крясък на чиста радост и неподправен ужас.

И през следващия половин час това е целият ми живот. Залепям ръцете си и освобождавам първо единия крак, а после и другия. Пълзя като червей по измамно обемния корпус на резервоарите. Ако не бях толкова подгизнала, щях да се изпотя, но поне не ми е студено. Не спирам да се изкачвам. Вече съм по-високо, отколкото някога сме стигали с Жил.

По-високо, отколкото сме посмявали да стигнем. Отдавна съм над нивото на всички тераси. Единствено ремонтните боти и техниците дръзват да се изкачат толкова високо по основата на пирамидата, колкото съм стигнала аз. Усещането е едновременно стимулиращо и изтощително. Чудя се как изобщо ще сляза обратно, но после прогонвам тази мисъл от главата си, като си спомням как Енки танцуваше пред Кралицата и как Жил танцуваше пред Енки, и продължавам.

Докато се изкачвам по последния ред резервоари, вече треперя. Тук, горе, съм донякъде защитена от природните стихии от гигантската сфера на „Кариока Плаза“, която стърчи над мен. Позволявам си да се отпусна, като се осланям на захвата на нанокукичките, и да си поема дълбоко дъх.

И не ме провалят вятърът или вълните, а един пълзящ муши бот, който по някаква причина не се е оттеглил в хранилището си, за да изчака бурята да премине. Шестте му блестящи механични крака разпарят дрехата ми на дясната ръка, когато ботът пропълзява през мен на път към някаква пукнатина в бетона, която иска да ремонтира. Изкрещявам и се свивам от парещия допир на солената вода върху порязаното място. Муши ботът спира и обръща металната си глава. Преценява ситуацията и заключава, че съм чужд обект, който е нахлул на негова територия.

Ако наистина бях инженер, щях да имам специално облекло и фенерче, с което да деактивирам отбранителната програма на бота. Ако наистина бях инженер, всъщност изобщо нямаше да съм тук.

Муши ботът се втурва към мен, а острите ръбове на краката му са активирани и жужат. Знам, че ако му позволя да мине през мен, ще ме накълца на пюре, така че се опитвам да избягам странично, като рак, по бетонната стена. Но човешките ми ръце и нанокукичките не могат да се сравняват с краката на бота, проектирани специално за тази повърхност, и аз изквичавам от болка, когато ботът се забива в хълбока ми.

Изругавам веднъж, а след това и отново, защото не знам как се предполага да се измъкна от тази ситуация. Само ако Жил беше тук!

Поглеждам надолу към гладката стъклена повърхност на резервоарите за водорасли и ми хрумва идея.

Не губя никакво време, защото знам, че ако се забавя още малко, останалите муши боти може да се събудят и да решат да проверят какво става. Пропълзявам обратно надолу, като в бързината се подхлъзвам по бетона. Не толкова се приземявам, колкото се блъсвам в твърдата повърхност на първия резервоар, хлъзгава от дъжда. Продължавам да се пързалям надолу и едва в последния момент успявам да се залепя с едната си ръка.

Муши ботът не успява и толкова. Острите краища на краката му и бетонната му слюнка, съвършено приспособени за горната половина на бетонната пирамида, са абсолютно безполезни едва няколко метра по-надолу, на стъклената повърхност на резервоарите за водорасли. Ботът се опитва да запази равновесие, но резервоарът е твърде хлъзгав, а вятърът — твърде силен. Проследявам го с поглед, когато пада през ръба. Ботът за миг увисва във въздуха, краката му се размахват безсмислено, а антените му шибат въздуха в пристъп на роботска паника. Чудя се колко малко му оставаше, за да ме победи. Изглежда почти комично, преди един порив на вятъра да го отнесе над залива и да се изгуби от поглед.

Мъчително, почти изтръпнала от изтощение и от замайването след преживения ужас, аз се изкачвам обратно по резервоара. На бетона не се виждат други муши боти, но все пак се оглеждам внимателно, преди да пъхна ръка под якето си и да извадя спрея. Обикновено в един спрей има достатъчно боя, за да се направи цял стенопис.

И точно затова съм дошла тази сутрин.

— Казвам се Джун — казвам аз на глас както всеки път. — И съм най-добрият творец в Палмареш Треш.

 

 

Жил ми го каза още когато бяхме на тринайсет години — в деня, в който се влюбихме един в друг: „Ти си най-добрият творец тук. Най-добрият творец в Палмареш Треш“. Дори тогава знаех, че това не е вярно, но освен това знаех защо ми го каза: защото трябваше да повярвам, че някой ден мога да бъда.

Всъщност неговата мамае беше най-добрият творец на онази изложба — която беше толкова катастрофална за мен, че се превърна в мерилото, с което сравнявах всички следващи провали в живота си. Нейната поредица от манекени в човешки ръст, която представяше фазите на живота на уака в Палмареш Треш, ме накара да се разплача. Беше облякла дете в рокличка, прелестно украсена по ръба със зърна кафе и стръкове захарна тръстика, пришити на ръка. Едно от по-големите момичета беше с искряща морскосиня рокля, умилително завързана под брадичката като цвете; друго беше с футболна фланелка на несъществуващ отбор и шокиращо оранжеви бутонки; последният манекен достигаше зрелостта си в обикновена широка пола и блуза в свенливо розово и тюрбан с цвета на засъхнала кръв.

Познавах Жил отпреди изложбата, но той беше нов в нашето училище и нов на нивото, където живеехме — необикновено, притеснително момче, което сякаш се състоеше само от ъгли, а очите му бяха големи като портокали. Разменяхме си усмивки на обяд и бяхме разговаряли няколко пъти, но прошепнатите слухове сякаш следваха новото момче навсякъде, където отиде. Не можех да разбера какво означават и не знаех дали да се осмеля да им позволя да последват и мен самата.

Но тогава той се появи на изложбата, макар че не очаквах да го видя там, и ме запозна със своята мамае. Отначало си помислих, че му е сестра. Изглеждаше толкова млада, застанала до него — лицето й беше свежо по начин, който технологията против стареене никога не можеше да постигне.

— Джун, това е моята мамае. Тя също участва в изложбата. Под номер трийсет и седем.

Нито един участник в изложбата не можеше да е на повече от трийсет години — това беше специална, необикновена възможност за изява на творци, които иначе никой не забелязва. Често се бях питала какво означава това и с какво се занимават слуховете, които не разбирах, какво разплитат и разкъсват с думите си. Жил беше сковал ъглите си на сто и осемдесет градуса и ме гледаше с огромните си очи, едновременно огорчени, горди и бдително гневни.

И тогава аз си спомних.

— Номер трийсет и седем? С дрехите?

Темата на изложбата беше „Красиво начало“ и според мен никой не беше уловил духа й по-добре.

— О, да — каза тя и ми се усмихна широко, по-освободена от горкия Жил. — Харесаха ли ти?

— Невероятни са! — възкликнах аз. — Харесаха ми най-много от цялата изложба. Ако можех да облека тази рокля с панделката, щях да умра щастлива.

Продължих да си говоря с неговата мамае още десет минути, преди един от съдиите да я повика. После се обърнах да кажа нещо на Жил, защото той отново ме гледаше вторачено, и вече знаех, че никога няма да искам да го нараня. Но преди да успея да изрека и една дума, той ме обгърна с дългите си ръце и притисна кльощавото си тяло към моите напълващи гърди. Отвърнах на прегръдката му. В град, според който от уаките нямаше никаква полза, да имаш дете на шестнайсет години сигурно беше също толкова тежко за детето, колкото и за майката.

— Твоята мамае е страхотна — казах му аз. — Защо и моята не беше наполовина толкова интересна?

Той грейна и аз грейнах в отговор, понесена на вълната на щастието от взаимното откриване.

След това един съдия ме повика, за да разкажа каква е била идеята ми, и моите родители изведнъж се появиха, точно както бяха обещали. Четиримата отидохме заедно до моята инсталация. Сред избраните да участват в изложбата на Осмо ниво имаше само един творец, който беше по-малък от мен — това ме изпълваше с гордост, едва съизмерима с ужаса, който изпитвах. Бях използвала всичките си умения, за да създам нещо, за което бях сигурна, че моят музикален папаи ще оцени.

Притеснено разказах какво представлява работата ми — претрупано изследване на живота на Мария Бетания, знаковата изпълнителка от епохата преди разселването, което включваше двайсет и осем картини от нейната младост и древен надгробен камък в естествени размери, издраскан с графити. Желанието ми беше да предам как краищата могат да се превърнат в нови начала, но бях успяла да предам най-вече как не ме бива много в рисуването на графити. Мамае залепи най-добрата си ректорска усмивка и ме прегърна. Съдията кимна замислено. А папаи тъжно поклати глава и ми каза:

— Хубаво е, Джун, но къде е нейната музика?

По някакъв начин думите му бяха по-страшни от това, което се случи после. За папаи музиката беше най-висшата форма на изкуство. Нищо, което бях в състояние да направя, нямаше дори да се доближи до нея.

Когато започнаха да раздават наградите, никой не се изненада, че мамае на Жил спечели първото място. Но доста от присъстващите се обърнаха изненадано, когато последната съдийка каза моето име на трето място. Вече почти бях стигнала до подиума, когато тя притеснено обясни, че го е прочела по погрешка и да си седна на мястото, ако обичам. Обърнах се, вцепенена от ужас, но не преди да успея да хвърля поглед на фоното на съдийката, което показваше списъка на участниците. По погрешка беше обърнала реда на масива — всъщност не бях третата от горе надолу, а третата от долу нагоре. На четирийсет и седмо място от общо петдесет. Излязох на бегом от аудиторията; така поне нямаше да ми се налага да продължавам да седя до мълчаливото разочарование на папаи.

Не стигнах далеч — едва до стълбището, което водеше към покрива на изложбената зала. Жил ме намери няколко минути по-късно — толкова неочаквано благороден жест, че сълзите ми изсъхнаха.

— Работата ми беше ужасна — казах му аз. — Поне ти го признай.

Жил се усмихна.

— Нищо, което прави Джун Коста, не може да бъде ужасно.

Харесваше ми вкусът на името ми по неговите устни — все едно бях сладък и сочен плод, който зрее рядко.

— Но аз не бях добра. Не бях като твоята мамае.

Той пристъпи по-близо до мен и през мост от сантиметри видях как ъглите му вече са започнали да се заоблят, мускулите му се изпълваха, за да съответстват на ръста му, странно широките линии на челото и скулите му едва доловимо се трансформираха в нещо, което можеше да стане красиво. Но и още тогава за мен той беше най-красивото човешко същество на целия свят.

— Аз мисля, че си добра. Да, онзи надгробен камък беше малко…

Разсмях се несигурно.

— Прекален? Понякога ми се иска да можех да правя музика като папаи. Истинско изкуство.

Жил ме хвана за ръката и ме завъртя наляво, после надясно и накрая ме притисна до гърдите си. Засмяхме се в един глас.

— Ти правиш истинско изкуство — настоя той.

— Той не мисли така. Той обича Мария Бетания. Смятах, че ще оцени…

— Ще го оцени, Джун. Той те обича.

За момент му повярвах. Ако се упражнявах достатъчно, ако полагах достатъчно усилия, ако един ден спечелех наградата, вместо да избягам от аудиторията…

— „Най-добрият творец в Палмареш Треш“ — повторих аз заедно с него.

Харесваше ми лютивата дързост на тези думи. Можех да повярвам достатъчно в тях, за да постигна всичко.

 

 

Никога не съм ти го казвал, но аз усещам смъртта си. Усещам я още от първата нощ, когато ме накараха да коленича пред олтара и отпих от виното и отхапах от свещената нафора, тялото и кръвта на Исус и Йемандже, костен мозък, хрущял, кост и наноботи. Светото причастие изрева зад клепачите ми и докторът каза, че няма да усетя нищо (единственото място в тялото, където няма нервни окончания: мозъкът), но аз го усетих. Тогава ботите ми проговориха така, както сега ми говори градът. Казаха „бягай, бягай, бягай“, а това означаваше „умри“. Знаех ли го тогава? Не съм сигурен.

Мисълта, че ще умра, беше с вкус на асаи, плътен и горчив, и единственото, което исках, беше още от нея.

 

 

Майка ми ме чака, когато се прибирам. Олюлявам се от изтощение, дрехите ми са мокри, а косата ми прилича на гнездо от водорасли, и едва ли не съжалявам, че леля Яха не е там, защото тя полудява, когато не изглеждам „както трябва“.

Майка ми е кръстосала ръце и крака. Устните й са свити и си мисля как тя вече неизменно изглежда така, сякаш внимава да не отвори нито част от себе си. Папаи мразеше тази страна от нея. И аз никога няма да стана такава, каквото и да се случи.

— Часът е почти два следобед — казва тя.

Свивам рамене, неловко застанала във вестибюла, а от мен се стича вода и капе по плочките. Искам да си сваля дрехите, но не смея, защото майка ми може да забележи размазаната боя и да се досети какво съм правила цял ден.

— И имаше буря — допълва тя. — Но както виждам, ти вече знаеш за това.

— Отидох на разходка — казвам най-сетне аз.

Няма друг начин да се измъкна, освен да се престоря, че участвам в този разговор.

— Избягала си от училище.

— Вчера бяха изборите. След няколко часа Енки ще слезе в джунглата заедно с Кралицата. Мислиш ли, че някой е отишъл на училище?

— Отишли са всички уаки, които имат някакво чувство за отговорност. Сигурна съм, че Бебел…

— Сигурна съм, че Бебел е съвършена както обикновено. За съжаление, аз съм ти дъщеря, а не тя.

Устните на майка ми са стиснати толкова силно, че не знам как не стават на диаманти.

— Тя има по-високи оценки от теб на всеки изпит през тази година, Джун — продължава майка ми, все едно не съм казала нищо. — Знаеш не по-зле от мен, че броят на свободните места за университетските програми е ограничен. Какво искаш, да отидеш в политехническото на Осмо ниво?

Лицето ми се изкривява в гримаса на отвращение.

— Аз съм творец — заявявам.

— И не искаш да следваш в Университета на Палмареш? Да завършиш при Юлиана Консеку? Да излагаш в тяхната галерия? Не искаш да получиш това образование?

Разбира се, че искам — точно затова го споменава майка ми. Тя винаги се е интересувала повече от изкуството ми — все едно можеше да го използва, за да ме отнеме от папаи, все едно не бях достатъчно добра дъщеря, за да мога да му се докажа и без това. Дори сега, когато е мъртъв, майка ми не може да се отърси от този навик.

— Творецът може да създава изкуство навсякъде — казвам аз.

Устните й леко се отпускат. Не бих стигнала дотам да го нарека усмивка, но изглежда малко по-свободно от обичайното й изражение. Стягам се, за да го посрещна.

— Но творецът може да се издържа единствено ако има подходящите връзки.

— Е — казвам аз, — ти би трябвало да го знаеш най-добре.

Тя дори не трепва. Само присвива очи, за да се затвори още повече в себе си. Майка ми, в най-добрата си форма — напоследък дори не успявам да й причиня болка.

Въздъхвам.

— Впрочем къде е леля Яха?

— Опитва се да намали пораженията с посланика от Токио 10. Твоят Жил изнесе страхотно представление.

Изкикотвам се, без да искам. Не мога да осмисля как това се е случило едва снощи, а сега е само днес следобед — междувременно се е случило толкова много, че сякаш мога да събера цял един живот между тези два мига във времето.

Майка ми вече се е обърнала, за да влезе в стаята си, но спира с някаква странна несигурност и отново се обръща към мен.

— Джун — казва тя. — Ти… това, което стана снощи с Жил, ти изглеждаше…

Тя буквално не може да се насили да го изрече. Смехът ми става по-силен и по-остър.

— Не се напъвай, майко. Добре съм.

И точно в този момент това е самата истина.

 

 

Напоследък майка ми е най-вече домакиня, но преди беше една от най-важните гранди в Палмареш Треш. Беше ректор на Университета на Палмареш, един от трите големи в града. Не беше чак на първо място — макар че никога не го казвахме в нейно присъствие. Приживе папаи преподаваше музика там. Специалността му бяха модерните течения в интерпретацията на класическата музика от двайсети век. Двамата се запознали, когато тя постъпила в администрацията, а той вече преподавал от години. Папаи бил женен веднъж, още като уако, но бракът му не завършил добре и той не направил втори опит, докато не срещнал майка ми.

Мисля, че се обичаха. Поне си спомням как папаи понякога пееше на майка ми, когато беше имала тежък ден в работата. Спомням си екскурзията до плоските градове, която тя беше уредила за четирийсетата им годишнина. Папаи никога не беше виждал Салвадор; спомням си колко се вълнуваше, че ще посети легендарните руини на Рио де Жанейро. Сигурно беше направил сто холота на стъкления плаж в Ипанема, ухилен като малко дете в херметизирания си предпазен костюм, и аз послушно разгледах всяко едно от тях, когато се върна.

Това беше в годината, преди моят папаи да умре. Оттогава никога не съм поглеждала тези записи.

Тогава не го знаех, но на същата екскурзия майка ми се беше запознала с леля Яха, която още тогава е била леля Яха и току-що е била назначена за посланик на Палмареш Треш в плоските градове. Беше млада за Леля, много по-млада от майка ми, но все пак на около петдесет години — така че определено вече не беше уака.

Двете се скарахме на сутринта, когато се ожениха. Попитах майка ми дали е спала с леля Яха, докато папаи все още е бил жив. Дали, докато папаи е унищожавал целия честотен спектър, за да снима стъклото на Ипанема под всеки възможен ъгъл, и се е питал дали точно тук или точно там Том Жобим за пръв път е видял най-прочутата ученичка в историята на човечеството, която отивала на плажа всяка сутрин, майка ми се е измъквала от хотелската им стая и му е изневерявала с жената, за която сега се предполагаше да стане новата ми майка.

— Ти нищо не разбираш — отговори майка ми. — Твоят папаи го няма. Той ме остави, а аз още съм тук. Какво искаш от мен, да стана монахиня?

— Не е минала и година! — изкрещях аз. — Ако си толкова отчаяна, защо просто не си плащаш за секс?

— Глупава уака — каза тя и се наведе напред.

Беше в сватбената си рокля яркочервена — и седеше пред огледалото, за да се гримира.

— Какво знаеш ти за любовта?

— Знам, че папаи те обичаше — отговорих аз, защото го вярвах.

Майка ми се намръщи, сякаш неволно беше подушила джунглата.

— Твоят папаи е мъртъв.

— Престани да го повтаряш!

Тя ме погледна със съжаление. Вдигна ръце, сякаш искаше да ме прегърне, но аз се отдръпнах и тя отново ги отпусна в скута си.

— О, филя — каза ми. — Стига вече. Твоята мамае ще се жени.

— Папаи беше прав — отвърнах аз и се изправих. — По-добре да умреш, отколкото да остарееш така.

Някога обичах майка си, нали разбираш.

И понякога съм почти сигурна, че и тя ме е обичала.

 

 

Премиерата на втората ми публична творба преминава далеч по-успешно от първата.

Точно както и предполагах, кралица Оресте придружава Енки, дори по-зашеметяващ от обикновено, по улиците на джунглата. Енки се усмихва мълчаливо, сякаш знае, че след като лицето, думите и целувката му са се въртели по всички холота през изминалия ден, сега трябва само да ни остави да го гледаме. Гледам го на миниатюрното холо в стаята си (не можех да понеса да го гледам заедно с майка ми) и се чудя дали очите му не изглеждат още по-ярки, а устните — още по-червени. Чудя се кои модификации си е избрал вече и кои ще избере по-късно през годината, която му остава. Това е едно от основните предимства на живота като Летен крал — разрешително за получаване на редките и скъпи технологии за модификация, до които дори Лелите нямат голям достъп. Той може да накара кожата си да свети като фенер, да влиза в холота и канали директно от зениците си, дори да контролира с пръсти движението на капсулата си през тунелите на града. Чувала съм за Летни крале, които са използвали всички тези модификации, но докато гледам Енки, започвам да се съмнявам дали изобщо ще се занимава с някоя от тях. Още от самото начало целта на живота на Енки е да ни изненадва. Да дърпа тюрбаните от главите на Лелите и със смях да преобръща наопаки всяко тяхно желание. Как е възможно модификациите му да бъдат по-различни? За пръв път се питам колко модификации има в градовете, в които не съществуват закони срещу тях, както в Палмареш Треш. В какво може да се превърне Енки, ако получи тази възможност?

Но засега той крачи през родната си джунгла и се усмихва така, все едно не забелязва катингата, от която Кралицата се предпазва с парфюмирана носна кърпичка. Десетки хиляди са излезли по улиците, за да го приветстват. Много от тях са уаки, разбира се, но има и още повече гранди и се изненадвам колко много го обичат всички. Гледала съм записи от предишни лунни години и вече съм сигурна — Енки е най-популярният Летен крал, за когото могат да си спомнят дори грандите, да не говорим за някоя уака. Не виждам Жил, но и не очаквам да го видя. Не съм получила нито един пинг от него, макар че имам около двайсет — както изглежда, от целия ми клас. Включително и от Бебел. Не беше успяла да се сдържи да не злорадства, след като е видяла моя дебют от снощи по холото. Всеки път, когато започват да излъчват записа, аз потръпвам. Знам на какво съм приличала, докато съм стояла сама и съм гледала тях двамата. Още по-важното е, че знам как се чувствах тогава — и нямам нужда никога повече да се чувствам по този начин, особено по трийсет пъти през всеки следващ час.

Иска ми се Жил да беше с мен, но досегашният ми опит подсказва, че той най-вероятно си отспива. А когато се събуди? Дали ще остави Енки зад гърба си, както прави с почти всички други, или връзката им ще се задълбочи?

Но не, няма да мисля за нищо такова, докато не се случи — всеки знае, че Летните крале се чукат като еднодневки.

Отново поглеждам към холото, увеличавам звука като в амфитеатър и чакам това, за което само аз знам, че предстои да се случи.

Енки спира за миг, преди да излезе на терасите. Мога да се закълна, че изчаква камерите да се фокусират върху него над водата и да се стабилизират в поривите на вятъра, преди да пристъпи навън. Енки винаги е държал на ефектната поява.

Когато излиза, свободната му бродирана риза се издува като платно зад него. Застанала от лявата му страна, кралица Оресте придържа с ръка аления си тюрбан, който сякаш всеки миг ще отлети. Някои от камерите се отдръпват, за да уловят пейзажа, от който дъхът спира: редиците от резервоари за водорасли отразяват последните перести остатъци от буреносните облаци. Застанали в рамката на терасираните резервоари, Енки и Кралицата приличат на статуи.

И тогава първата камера го забелязва. Говоренето по каналите бързо се превръща в какофония, докато репортерите и новинарите се опитват да си обяснят какво виждат. Намалявам звука.

И секунда по-късно онова, което наподобяваше странно, неочаквано цветно петно в ъгъла на стотици кадри, се превръща в нещо по-разпознаваемо.

Превръща се в картина на стената.

„Прилича на изображение на Енки, който целува някого“, казва Себастиао по основния ми канал. Той замълчава за миг. „Боже мой, той целува онзи уако от снощи. Някой от джунглата явно иска да предизвика размирици — ако Оресте не беше доволна от поведението на Енки снощи, мога само да си представя как ще се почувства сега. Нека изчакаме да видим реакцията на Оресте.“ Себастиао размахва ръка малко безпомощно. „Но е красиво, нали?“

Ухилвам се и се просвам по гръб на леглото, като се опитвам да сподавя радостта си. Беше ми по-трудно да нарисувам Жил, макар че го познавам от години. Но такава картина няма как да не е минималистична, а аз знам твърде много за Жил, за да не успея да уловя същината му с боя. А по някакъв начин изпитвам същото и към Енки, макар че не го познавам лично.

Превключвам на другите канали и виждам, че навсякъде обсъждат творбата ми — кой е нарисувал това, какво означава, как ще реагират Оресте и Лелите на поредното публично оскърбление, което нанасят уаките на достойнството на управляващите. Всички са сигурни, че авторът на творбата е уака, макар че според мен съвсем спокойно можеше да е и някой гранде от джунглата.

Оресте и Енки не могат да видят картината, но от израженията им е ясно, че са разбрали — нещо се е случило. Енки се разсмива и се втурва към перилата на терасата. Протяга глава, но няма как да се види от този ъгъл. Затова отива при някаква уака, застанала най-отпред в тълпата — момичето е толкова завладяно от присъствието му, че се чудя дали няма да припадне, — и взема назаем нейното фоно.

Енки го поглежда за момент и макар че каналите не спират да бърборят — „Как ще реагира? Къде е Жил и дали е видял това? Какво ще направят Лелите?“, — думите им заглъхват като жужене в ушите ми.

— Аз съм Джун — прошепвам, запушила устата си с ръкав, като се надявам да не повърна от вълнение.

Енки мълчаливо подава фоното на Кралицата. Устройството е стар модел, голямо почти колкото дланта му, и не прожектира картината много добре, но тя успява да разбере за какво става въпрос. И в пристъп на емоция, която съвсем не е характерна за нея, Оресте запраща фоното над перилата, във водата на залива. Енки поглежда обратно към момичето, което стои най-отпред с пребледняло лице и отворена уста. Той поклаща глава и се обръща към водата, където жужи облакът от камери.

И вдига ръка за поздрав.

— Поздрав от един творец за друг — казва той.

Казва го на мен, на мен, и тогава вече ми се налага да заглуша крясъците си с възглавницата, а Жил най-сетне ми се обажда.

 

 

На училище съм едва от десет минути, когато получавам пинг от Йеаску, че ме очаква в директорския кабинет. Тъй като съм такава, че и друг път съм се опитвала да остана анонимна, докато съм се занимавала с незаконно изкуство, този пинг малко ме притеснява.

— За какво може да е? — обръщам се към Жил.

Той е седнал до мен, макар че всяка уака в училище се опитва да се добере до него от мига, в който влезе. Предполага се, че учим, но дори учителите не си правят труда да ни карат да пазим тишина.

Жил се оглежда и се навежда по-близо до мен.

— Внимава, нали?

— За разлика от теб, аз гледам да не показват лицето ми по холото.

Жил се разсмива и ме огрява с усмивката си на суперзвезда, която не ми действа още откакто бяхме на четиринайсет години.

— Пропускаш, Джун. Тази вечер имам интервю при Себастиао — искаш ли да дойдеш с мен?

Подхвърля го толкова небрежно, все едно говори за покана за домашна вечеря, но дори аз не успявам да сдържа ахването си. Себастиао е най-известният ни новинар — една от онези хрътки от каналите, които са знаменитости сами по себе си.

— Жил…

Усмивката му избледнява.

— Джун, понякога просто трябва да стиснеш зъби и да излезеш на светло.

— Не искам… не искам да бъда това момиче.

Момичето, изоставено на дансинга. Момичето с глупавите неоформени мечти за Летния крал, които бяха разбити пред очите на един милион зрители. Жил разбира какво имам предвид, а освен това все още не ми е обяснил както трябва какво се случи онази вечер, така че прекратяваме разговора за това. Щастието го носи като комета. Не искам да съм тази, която ще го свали от небето.

— Само трябва да видя какво иска чудовището. Ако не се върна до един час, потърсете тялото ми.

Жил прехапва устни — обезоръжаващ жест от времето, преди да се превърне в дежурното секс божество на Осмо ниво. Усмихвам се, разрошвам с пръсти гъстата му чорлава коса и тръгвам, преди да съм направила някоя глупост — да се разрева например или да го помоля да дойде с мен.

Дори директорката някак си да е разбрала всичко, не ми пука. Картината, която муши ботите вече са успели да заличат от лицето на земята, беше един от триумфалните моменти в моята несъмнено кратка кариера. Енки ме поздрави пред камерите. Жил почти не можеше да си отвори устата, когато се видяхме за пръв път след това.

Светлините ми са топли и аз гледам бледото им сияние, отразено в матовите стъклени стени на чакалнята пред кабинета на директорката Йеаску.

— Може ли да те помоля да ги изключиш, Джун?

Завъртам се, изненадана да видя директорката зад себе си, със скръстени ръце и изражение, което — както обикновено — не вещае нищо добро. Тя е грандът на грандите — толкова отдавна е директор на това училище, че познава леля Яха още от ученическите й години. Освен това е истински гигант — висока почти два и двайсет — и не обича да седи.

— Да изключа… какво? — питам аз.

Изведнъж ме е обхванало такова притеснение, че мога само да я гледам с отворена уста.

Директорката завърта очи и прави няколко крачки към мен, при което токчетата й изтракват по пода.

— Модификациите под кожата ти, Джун. Същите, които със сигурност са в разрез на политиката на това училище, и ако реша да стигна дотам, вероятно дори нарушават указите на Кралицата срещу личната модификация на тялото.

Преглъщам и дълбоко си поемам въздух, с което загасявам светлините до почти невидимо сияние. Би трябвало да съм в състояние да контролирам яркостта им само със силата на мисълта, но все още не съм се упражнявала достатъчно.

— Това ще трябва да свърши работа — казва Йеаску. — Да влезем ли в моя кабинет?

Тя притиска ръка към тъмната стъклена стена, която плавно се разделя от докосването й. Кабинетът на директорката изглежда почти толкова смразяващо, колкото и чакалнята.

Има една-единствена стъклена маса, абсолютно празна, с изключение на писалка с мастило от двайсет и първи век, която със сигурност струва поне един милион реала. Столът зад бюрото ми изглежда направен от истинска кожа на умряла крава. За посетителите има два стола от излято стъкло. Изглеждат неудобни и само единият е свободен.

Момичето на другия стол има гъста, бухнала коса с цвят на тъмен мед, за която се кълне, че е естествена, но всички си знаем, че няма как да не е продукт на модификация. Момичето се върти притеснено на стъкления стол, но ми се усмихва, когато сядам до нея.

Насилвам се да отвърна на усмивката й, защото не искам директорката Йеаску да ме види в лоша светлина. Поне вече знам, че след като перфектната Бебел е тук, приключенията ми в света на графитите най-вероятно все още са неразкрити.

— Защо сме тук? — питам аз.

Изкривила съм си врата, за да гледам нагоре към Йеаску, която — естествено — е започнала да крачи напред-назад пред стъклената си стена, вместо да седне като нормален човек, който не е великан.

— Ако не се сетиш къде си оставила добрите си обноски, Джун, ще се наложи да се върнеш в час — отговаря директорката и спира, за да ни погледне. — И според мен много ще съжаляваш за това.

Да съжалявам, че не съм в кабинета на директорката? Това звучи доста странно дори от устата на Йеаску, така че свеждам глава и измърморвам някакво вежливо извинение. Бебел също свежда златистата си главица, макар че и двете знаем, че не е направила нищо, за да се извинява. Стискам зъби. Това е точно в стила на Бебел — винаги се старае да прояви съчувствие, ако има кой да я види.

— Е, добре. Сигурна съм, че и двете се питате — макар че ти определено беше по-дискретна, Бебел — защо съм ви повикала тук. Предполагам, че сте чували за Кралската стипендия?

Това е все едно да ни попита дали сме чували за Летния крал и за факта, че току-що е бил избран нов. Бебел кимва възпитано. Всяка лунна и слънчева година (а понякога и в други години, ако й скимне) Кралицата си избира една ученичка, която получава пълна стипендия за избраната от нея университетска програма, възможност да демонстрира таланта си и допълнителни средства в началото на кариерата си. Списъкът на хората, които са получавали тази стипендия, може да служи и за справочник на най-влиятелните граждани в Палмареш Треш. Самата кралица Оресте е спечелила тази стипендия преди около един милиард години, когато е била уака. Когато бях по-малка, майка ми специално ме водеше на изложбите на финалистите, сякаш наистина вярваше, че някой ден мога да бъда една от тях.

Двете с Бебел поглеждаме Йеаску с отворена уста.

— Значи сте чували, така ли? Добре. В такъв случай може би ще си дадете сметка за честта, която ви е оказана — независимо дали в това са били замесени някакви връзки, — когато ви уведомя, че ти, Джун, и ти, Бебел, сте избрани за две от общо десетте финалисти.

Дори не забелязвам жлъчната й забележка. Прекалено съм заета да внимавам стаята да не се обърне наопаки. Бебел надава кратък писък и се обръща към мен с огромна усмивка на лицето си.

— Джун! — казва тя.

— Бебел? — казвам аз.

— Пожелавам ти успех!

— Ъ-ъ… благодаря. И аз на теб.

Йеаску почуква по бюрото си и ние рязко се обръщаме към нея.

— Окончателното решение ще бъде взето през зимата, в края на мандата на Летния крал. До този момент ще правите всичко по силите си, за да докажете на Кралицата, че притежавате нужния талант, за да заслужите тази чест. Официално няма да й представяте нищо. Не се съмнявайте, че след като ви е избрала лично сред сто хиляди уаки, които отговарят на условията за получаване на стипендията, тя е наясно с усилията ви, така че трябва да се стремите да ги направите колкото е възможно по-впечатляващи.

Бебел грее ярко като изкуствената си медена коса. Тя се занимава с пеене и музика — точно това е причината и двете да сме в потока по изкуствата. Явно вече си фантазира как ще я показват по всички канали и възторжената публика ще се бори за честта да възхвалява нейния талант.

Тя е Бебел перфектната — и знам, че които и да са другите осем уаки, Бебел има немалък шанс да спечели стипендията.

Но срещу нея ще се състезавам аз, така че тя няма да спечели нищо. Спомням си за онова друго състезание — за онзи пълен провал — и усещам в себе си радост, която много прилича на ярост — радост от това, че съм получила втори шанс. Шанс да му се докажа и да направя нещо толкова велико в моето изкуство, че никой да не може да го отрече.

Бебел излиза преди мен, като изхвърчава от кабинета с бързина, съвсем нехарактерна за нея, най-вероятно за да злорадства с приятелите си. Гласът на Йеаску ме дръпва обратно, преди да успея да се измъкна на свой ред.

— Джун — казва тя.

Сега говори по-тихо, почти уморено. Застанала е до една от стъклените си стени, която е превърнала в прозорец. За миг мога да се закълна, че изглежда стара, като на видеозаписите от двайсети век — набръчкана и съсипана от времето. После илюзията преминава и тя изправя рамене.

— Надявам се, заради Яха, че ще бъдеш на нужното ниво. Всички сме забелязали, че през последната година изоставаш. Ако се провалиш сега… нека просто да кажа, че Яха ще трябва да отговаря сериозно за това, независимо дали е Леля, или не.

Отварям уста, за да отговоря, но не успявам да кажа нищо. Щастието ми за миг се е превърнало в нещо студено и горчиво.

Като всичко останало, до което се докосват майка ми или леля Яха тези дни.

— Благодаря — отговарям почти искрено. — Ще се постарая.

 

 

Когато я виждам в коридора пред кабинета й, леля Яха е с Уеда-сама. Посланикът сякаш ме разпознава от празненството за коронацията, но все пак ми подава ръка и се представя. Леля Яха е изненадана, но дава вид, че моята поява е нещо, което е очаквала.

— Доведената ми дъщеря Джун — казва тя.

Усмивката й по някакъв начин вдъхва увереност, макар че не е особено искрена.

— Уеда-сама, пълномощният посланик на Токио 10.

— Очарована съм — казвам аз. — Надявам се, че ви е приятно в нашия град. Мисля, че се видяхме онази вечер на празненството?

Той кима енергично.

— Имате много интересни обичаи, Джун. Проблемът е в превода… досега си представях, че вашият Летен крал е нещо като партньор на Кралицата ви. Сега разбирам, че е нещо съвсем различно.

— Партньор? — усмихвам се аз.

Леля Яха ще ме убие после, но изобщо не ми пука.

— Е, това също го има, разбира се. Според мен няма шанс да се случи с Енки и Оресте, но по принцип сте прав — не беше възпитано от страна на Енки да я пренебрегне така в деня на избирането си. Лунните крале всъщност не разполагат с никаква власт — тя сигурно не е допускала, че той ще посмее да го направи.

Леля Яха дискретно се опитва да отведе Уеда-сама по коридора, но той спира и тя е принудена да остане зад него като някакъв изгубен видеобот.

— Никаква власт? Обясниха ми го по доста по-различен начин.

Маската на Леля Яха започва да се пропуква.

— Властта не е толкова проста работа, Джун.

— Интересно, и аз го забелязах — отговарям аз.

Мисля, че в този момент тя най-сетне разбира за какво съм дошла. Леля Яха бавно кимва, после се обръща към Уеда-сама с ослепителна усмивка и го потупва по гърба, за да го увери, че всичко е наред. Сетне някак си успява да го убеди да я изчака в кабинета й, докато тя ме отвежда в дъното на коридора. Толкова дълбоко в недрата на Кралската кула няма нужда да се тревожи, че някой може да ни подслушва — стените са звуконепроницаеми, а всички боти са строго забранени.

— Мислех си, че ще се зарадваш — казва тя.

Това е нещо, което оценявам в леля Яха: поне от време на време е способна да спре да се преструва. За разлика от жена си.

— Нали това искаше?

— Не исках да го дължа на теб!

— Ти си талантлива, Джун. Знаеш това. Просто се погрижих Кралицата също да го забележи. Нямаше нужда да правя нищо повече. Знам, че винаги си го искала.

Това, което искам, е да се разкрещя — но имам чувството, че по този начин ще привлека излишно внимание дори на това място.

— И кого съм изместила, Яха? Коя е страхотната уака, чийто живот съм провалила, без дори да го разбере? Само за да можеш да се прибереш вкъщи и да се похвалиш на майка ми, че си осигурила бъдещето ми с подкуп?

Интересното е, че леля Яха ме познава само от две години, но тя е онази от тях двете, която умея да наранявам. Затова винаги се опитвам да го правя.

И да, знам какво говори това за мен самата.

— Майка ти не ме е молила да го правя.

Усещам изненадата си като разочарование. Винаги съм можела да разчитам, че майка ми ще се намеси, където не й е работа. Нима се е отказала дори от това?

— Но въпреки това ще ме обвинява, ако заради мен загубиш длъжността си.

Яха слага ръка на рамото ми, за да ме окуражи.

— Ти ще се справиш добре, Джун — казва ми тя.

Свалям ръката й от рамото си. Можех да получа номинацията и сама, но това вече няма значение. Винаги съм имала да доказвам нещо.

— Не — отговарям. — Аз ще спечеля.

 

 

Тази седмица Жил се среща с Енки още веднъж, макар че този път са достатъчно дискретни, за да не научи никой, освен най-спекулативните клюкарски канали. На следващия ден Жил не идва на училище и го виждам едва вечерта, полугол в градината на майка си, където е пуснал на макс последното парче на „Крал Зумби“, един от най-големите блокос от джунглата, и танцува със слънчоглед.

— Бива ли го? — питам, когато се приближавам достатъчно, за да го чувам от музиката.

Жил целува тъмнокафявото лице на слънчогледа и се разсмива.

— Прекрасен е — отговаря той.

Протяга ръка към мен и аз танцувам с него, въпреки че не искам. Не мога да откажа на Жил, когато е толкова жизнен и щастлив. Прогонвам от ума си всички мисли за последния път, когато танцувахме; оказва се по-лесно, отколкото си представям.

Може би в крайна сметка гордостта ми е пострадала повече от чувствата.

Двамата танцуваме, докато кожата му не заблестява на слънцето, а моята блуза не подгизва от пот. Откъсвам се от него, защото, ако му позволя, Жил ще танцува, докато припадне (това се е случвало, виждала съм го с очите си), и отивам да натопя краката си в басейна с декоративните шарани, за да се разхладя.

Жил застава на ръката си и се премята назад, за момент изглежда, че няма да спре да танцува. Виждам, че все още е в плен на онази маниакална енергия, която понякога с нищо не може да изразходи. Но повдигам вежди към него, той дълбоко си поема въздух и сяда до мен.

— Номинирана съм за Кралската стипендия — казвам му бързо аз.

Не беше лесно да го задържа толкова дълго в себе си, но няма смисъл да се опитвам да му кажа нещо, когато има нужда да танцува.

— Джун!

Той ме прегръща и аз си позволявам да се порадвам на тръпката от неговата изненада и одобрение, преди да се наложи да я отровя с истината.

— Леля Яха е пуснала връзките си — обяснявам. — Всъщност не съм го заслужила. Но въпреки това ще спечеля, независимо какво трябва да направя. Ако спечеля, тя няма да може да ми каже нищо.

Жил се натъжава — както винаги, когато заговоря за семейството си.

— Имаш предвид твоята мамае?

— Папаи също — отвръщам тихо аз. — Той щеше да се гордее с мен, сигурна съм. Ще създам истинско изкуство. Велико изкуство.

Жил потръпва, почти вибрира от напрежение. Прокарвам ръка нагоре-надолу по гърба му, хлъзгав от пот, докато не се успокоява малко и не се обляга на ръката ми.

— Красива вечер? — питам го аз.

— Ослепителна — отговаря той и думата прозвучава като въздишка. — Енки е…

Затаявам дъх.

— Точно такъв, какъвто изглежда. Но по-истински.

— Толкова се радвам за теб, Жил.

— Недей. Мисля, че ще се удавя в него. А съвсем не съм му единственият.

— Е, сега — отговарям аз и прогонвам с пръстите на краката си един шаран, който плува твърде близо. — И той не ти е единственият.

Двамата с Жил заедно решихме проблема с девствеността си преди няколко години, но за разлика от него, оттогава аз не съм правила кой знае какво.

— Но може да бъде. Може да бъде, Джун. Снощи ме заведе на самия връх, до светлината, и ме притисна до горещото стъкло. Помислих си, че ще изгоря, и го направихме отново и отново.

Представям си го и усещам, че се изчервявам.

— Това не ми звучи много дискретно.

Жил се разсмива.

— Не знам, той каза, че е говорил с ботите и те са обещали да ни оставят на мира.

— Говорил е… какво изобщо означава това?

— Откъде да знам? Може да е някаква нова модификация?

Но аз съм почти сигурна, че Лелите не разполагат с нищо, което може да позволи на човешко същество да си говори с бот. Питам се какво прави Енки. Ако се е забъркал в нещо опасно, дали няма да завлече и Жил със себе си? Вече не съжалявам, че Енки избра Жил вместо мен. Ако моята мечтателна любов към него се беше превърнала в нещо толкова остро и истинско, не знам как щях да го понеса.

— Жил — казвам аз и го хващам за ръката, така че да ме погледне. — Слушай. Ти правиш това, което искаш, винаги е било така и аз не желая да те променям. Но Енки е летният крал. Летният крал, Жил. В мига, в който Оресте сложи короната на главата му, той престана да бъде момче, което можеш да обичаш. По същото време следващата година той ще бъде мъртъв. Така че не бива да си позволяваш да… имам предвид, не искам да… да те нарани. Това е всичко. Просто не искам да те нарани.

Никога не съм си помисляла, че може да ми се ядоса, но допусках, че може да откаже да ме чуе или да ми се подиграва. Мислех си, че може да ми каже, че не разбирам, защото нямам никакъв опит. Но той просто започна да плаче.

— Той ми каза за другите — проронва Жил.

Прегръщам го през кръста и го притискам към себе си.

— Аз го попитах. Това не биваше да означава нищо за мен. Но не беше така.

— Може би точно затова е лунната година, керидо. За да ни накара да се влюбим в него и да ни разбие сърцето.

— Енки е различен.

Така е. И аз си мисля, че точно затова е още по-страшно.

 

 

Това е история за войната между уаки и гранди.

Може да ти се стори, че говоря за някаква универсална истина, за младостта и старостта, защото съм чела класиците и учителите ни искат да повярваме, че това е всичко — повторение на безкрайната борба между жизнеността и повяхването, между спонтанността и предпазливостта, между творчеството и познанието.

Мисли си каквото искаш.

Но ето каква е истината: „възраст“ в старомодния смисъл на тази дума, в който се употребява в „Портретът на Дориан Грей“, не е имало от двеста години насам. Още от времето, когато е била усъвършенствана техниката на Хошигава, а мъжете все още са били едва 30 процента от населението на света. Смъртта преди сто и петдесет годишна възраст е станала въпрос на избор. А в днешно време двеста години са, общо взето, гарантирани. Самата госпожица Хошигава почина едва миналата година — в деня след двеста петдесет и първия си рожден ден. Във вертикалните градове по целия свят беше обявен траур. Двамата с Жил го отбелязахме на скалите на А Кастаня в залива, където се напихме с кашаса и драскахме с тебешир по мокрите камъни.

— Ако някога остарея толкова, искам да ме убиеш — каза Жил.

— Ей, докато ние двамата станем на двеста и петдесет, вече сигурно ще има гранди, които са на два пъти по толкова.

Той се намръщи.

— Какъв е смисълът на живота, ако не го живееш, Джун?

— Някои го живеят. Някои гранди живеят.

— Докато задушават всички останали.

Не можех да възразя с нищо на това. Едва тази сутрин бях получила вежлив отказ от поредната галерия, в който ме уведомяваха, че приемат творби само от „зрели“ художници. Ако продължаваше така, нямаше да мога да изложа нито една картина, преди да навърша четирийсет.

— В последно време твоята мамае има много работа — казах аз, като се опитвах да се освободя от чувството за обреченост в стомаха си. — Тя е почти уака, а шие рокли на Лелите.

Жил хвърли празната ни бутилка от ръба на скалите. Бутилката се биоразгради в момента, в който стигна до водата.

— Но когато разберат на колко години е мамае, грандите продължават да ме гледат така, все едно съм дошъл от дивото.

Прехапах устни. Запитах се кога ще се оправят нещата за Жил и неговата мамае; кога нейният талант и зрялост ще станат по-важни от възрастта й, все едно не можеше да е достатъчно добра, ако синът й е само с шестнайсет години по-млад от нея.

— Грандите могат да бъдат големи задници — заключих накрая.

Жил въздъхна и затвори очи. Настъпи дълго мълчание — толкова дълго, че ми се доспа и отпуснах глава на рамото му. С премрежени очи виждах водата, по-синя от небето, и града като някакъв чист и ярък геометричен рай. Жил ме галеше по косата и ми беше топло и щастливо като на гущерче, което се припича на слънцето.

— Ще си направиш ли кири, Жил?

Това беше най-големият ми страх, но точно в този момент ужасът не можеше да ме достигне. Сякаш виждах и двама ни твърде ясно, за да изпитвам страх.

— Може би — отговори той. — Вероятно. Да.

Знаех си. Не знаех как го знам, но го знаех.

— Но няма да е скоро, нали? — попитах аз.

— Естествено, че не. Господи, ние сме само на шестнайсет.

Моят папаи беше на сто и четирийсет.

Беше само на сто и четирийсет.

 

 

Първия път, когато светлините на Палмареш Треш угасват, двамата с Жил седим на третия ред в оркестрината на Съвета и очакваме първото обръщение на Летния крал. Първите два реда са заети от важни хора, предимно Лели, но има и други сановници. Виждам дори трима Чичовци — мъже, които се занимават с политика, макар че никога не са толкова влиятелни, колкото Лелите. Много от Летните крале в слънчеви години са били Чичовци.

От избирането на Енки е минала седмица и аз съм изтощена. Прекарах последните две нощи в трескаво скициране, проектиране и отхвърляне на една идея след друга. Трябваше да нанеса бърз и блестящ удар, за да се докажа пред Кралицата и останалите финалисти. Беше обществена тайна, че дължа мястото си на леля Яха — и всички щяха да мислят така, дори това да не беше вярно, което ме караше още повече да намразя стореното от нея.

Бебел вече планира безплатен концерт на „Гриа Плаза“. Иска ми се да не знаех за това, защото ме побърква допълнително, но тя, естествено, трябваше да ми го каже — по нейния си начин, все едно сме най-добри приятелки, а не непримирими врагове. Наглостта й стигна дотам да помоли Жил да танцува на нейния концерт, но той отказа.

Едва не си останах вкъщи. Имам да мисля за по-важни неща, по-важни дори от Енки, но Жил ми се примоли и аз, естествено, се съгласих. Не можеш да изоставиш приятел, когато е влюбен. И ако сърцето ми бие по-силно при мисълта за това, че ще го видя отново — е, значи съм просто уака, която има пулс. А не означава, че го искам.

Навсякъде има видеоботи и от време на време те жужат покрай нас, но аз гледам право пред себе си и се преструвам, че не ги забелязвам. Точно в момента ми се иска да остана невидима. Искам да измисля такава идея, че в сравнение с нея Бебел да изглежда така, все едно пее „Честит рожден ден“ на детско парти. И когато съм готова, искам целият свят да научи името ми.

— Продължавам да мисля, че трябва да направиш градината — обажда се Жил. — Лози, които растат от влаковете? Това със сигурност ще се забележи.

— Не е достатъчно оригинално. Юлиана Консеку направи една инсталация с рози преди пет години, не помниш ли? Всички ще си помислят, че просто я имитирам.

— А графити? И двамата знаем, че си страхотна в графитите.

Той ми се усмихва и аз се улавям, че се питам колко добре чуват ботите и дали някой няма да направи връзката между неговата загадъчна реплика и картината, която прекъсна кралската обиколка преди шест дни.

— Не съм чак толкова страхотна — отговарям подчертано небрежно.

Жил ме поглежда и най-сетне осъзнава, че може би трябва да внимаваме повече.

Истината е, че действително ме бива в графитите, но не съм сигурна дали съм по-добра от големите графитейрос от джунглата и не знам дали Кралицата възприема графитите като изкуство. Технически погледнато, не е незаконно да се рисуват графити на обществени места, но ботите неизменно ги махат веднага.

— Господи — казвам и скривам лице в ръцете си. — Нямам идея какво да направя! Честно ти казвам, искам да убия леля Яха.

— Предпочиташ да не беше финалист?

Хвърлям на Жил яростен поглед, защото той знае, че го искам повече от всичко. За мен това е повече от втори шанс — това е единственият ми шанс.

Жил ме погалва по ръката.

— Когато видят на какво си способна, на никого няма да му пука коя е доведената ти майка.

Миг по-късно светлините избледняват до хладен сумрак. Леля Иса излиза на сцената с официалния си червен тюрбан.

— Благодаря на всички — казва тя, когато стига до подиума. — Тази вечер отбелязва началото на един много специален период за всички жители на нашия велик град. Всички ние, Лелите и Кралицата, сме невероятно доволни от избора на Енки за нов Летен крал и сме напълно убедени, че той ще изпълнява задълженията си по начина, който се полага на истински Крал на Палмареш Треш.

Тя изчаква задължителните аплодисменти, докато двамата с Жил се споглеждаме многозначително.

— Явно Енки вече е успял да побърка Лелите — отбелязвам аз.

— На бас, че съжаляват още повече, че не манипулираха изборите, за да спечели Паскуал.

— А сега ви представям нашия Летен крал!

Леля Иса отстъпва до края на подиума, като вежливо ръкопляска, без да си свали ръкавиците. Двамата с Жил пощуряваме, както и половината от публиката. Сега, когато съм тук, сърцето ми бие с всичка сила, светлините под кожата ми блестят и не мога да мисля за нищо друго, освен за това, че искам отново да видя лицето му. Жил трябва да е толкова щастлив!

Енки излиза на сцената. Този път е облечен изцяло в черно — дрехите му приличат на моето ловно облекло. Но от кого ще трябва да се крие той там горе, на сцената?

Енки изчаква шумът да затихне, макар че това отнема доста време. Междувременно възпитано кимва на няколко познати в публиката: Жил, някои от Лелите, посланика от Токио 10. Погледът му се плъзва по мен като по вода. Бях се питала дали изобщо ме е видял, застинала във въздуха над Жил. Предполагам, че вече получих отговора на този въпрос.

В крайна сметка притихваме и Енки се усмихва. От устата на Жил се отронва кратък стон.

— Благодаря ви — казва Енки и звучи така, все едно е искрен. — Ето нещо, което мисля, че ще ви хареса.

Успявам да зърна леля Мария, която хвърля поглед към жената до себе си, после се чува нещо като гръмотевична буря и целият свят изчезва.

За миг решавам, че съм ослепяла. След това някой на два реда разстояние от мен светва с фенерче и аз осъзнавам какво се е случило.

Светлините — прочутите светлини на Палмареш Треш — са угаснали.

— Джун?

Гласът е на Жил, който търси ръката ми в тъмното. Хората започват да викат. Някой наблизо се моли.

И тогава, също толкова внезапно, колкото са угаснали, светлините блясват отново.

В залата се възцарява свръхестествено мълчание. Всички се оглеждаме. Не е трудно да забележим какво се е променило.

Вместо Енки на сцената има около трийсет уаки. Облечени са в груб конопен плат, разнищен по краищата, а краката им са боси. Някъде от дъното се разнася биене на барабани.

Ритъмът е лудешки, подобен на онова, което Енки направи пред Кралицата, но още по-диво. Уаките на сцената се движат така, все едно може да умрат, ако спрат неподвижно. Жил гледа с отворена уста до мен. Хълбоците му потреперват. Един видеобот се приближава прекалено и рикошира от челото ми. Публиката изглежда готова да се разкъса между смях и възмущение. Лелите стават едновременно от местата си на първите два реда и се отправят към дълбините на Кралската кула, за да овладеят щетите.

Трябват ми няколко мига, за да се отърся от изненадата и да разбера какво означава всичко това. Това са уаки от джунглата, най-бедната част от нашия град, и дрехите им напомнят за робството на нашите предци. Дрехите им, този танц, присъствието на Енки говорят по-красноречиво от думи: Какво знае тази далечна Кралица за джунглата? Какво е направила за нея? На тази сцена танцува лицемерието на Палмареш Треш и макар че това ме шокира, не мога да не пожелая да се присъединя към този танц.

Двамата с Жил се споглеждаме. Босите уаки се смеят и танцуват.

— Желаеш ли да танцуваме? — пита Жил.

Кимвам, сграбчвам го за ръката и двамата прескачаме столовете, за да стигнем до пътеката. Уаките на сцената ни приветстват сред тях и преди да разберем какво става, ни последват още дузина, а после цялата зала се изпълва с нашето множество и ние танцуваме и пляскаме, все едно вече е дошло времето за карнавала, а всички гранди само ни гледат и цъкат с език.

И тогава го осъзнавам.

„Поздрав от един творец за друг“ — така каза той.

Енки е творец — точно като мен.

 

 

Излизам с ловното си облекло, макар че сигурно и обикновени дрехи щяха да свършат работа, защото с него се чувствам така, все едно съм с броня, а ще имам нужда от всяко възможно преимущество, за да преживея тази нощ.

Вече съм решила какъв ще бъде моят проект за Кралската стипендия.

Оказва се, че ми трябва единствено подходящ партньор.

Отивам на Десето ниво, където са само апартаментите на Кралицата и най-високопоставените Лели. Апартаментите им всъщност приличат повече на дворци и са толкова високо в пирамидата, че се налага градът да регулира съдържанието на кислород във въздуха. Капсулата ме закарва дотам, но се застопорява, когато се опитвам да отворя вратата.

В миниатюрното холо на капсулата застава лице, което ми изглежда познато, но в момента не мога да се сетя откъде.

— Яха? — казва жената. — Какво искаш толкова късно?

— О — казвам аз.

Не ми трябва много, за да се изчервя.

— Ужасно съжалявам. Просто…

— Коя си ти? — пита ме жената.

Безтелесната й глава става по-голяма, когато се навежда към холото, за да ме види по-добре.

— Ъ-ъ, толкова съжалявам! — казвам аз.

Звуча като идиотка и съм благодарна за това.

— Просто толкова отчаяно исках да видя Енки, че взех флашката на доведената ми майка и…

Тя въздъхва.

— Ти си доведената дъщеря на Яха, така ли? Опасявам се, че Летният крал не приема посетители, скъпа.

— О, не може ли само да го попиташ? Кажи му, че ще направя всичко, за да…

— Мога да предам съобщение, Джун, но не е редно да притеснявам Летния крал за такива… ами, неща.

Усмивката ми е такава, все едно ще подпали цялото ми лице. Ще стане.

— О, много благодаря! Съобщението ми е, че искам да го видя — от един творец за друг. Може ли?

Жената се усмихва.

— Чудесно, скъпа. Надявам се да получиш това, което искаш. Но сега ще кажа на капсулата да те върне обратно вкъщи, става ли?

Кимвам и нейният образ се стопява. Докато пътувам обратно, съм застинала неподвижна като статуя. Сега не ми остава нищо друго, освен да чакам.

 

 

На следващия ден получавам анонимен пинг, който съдържа само две думи: „паяжината довечера“.

Не казвам на Жил. Не съм сигурна защо — може би защото, ако Енки ми откаже, поне само ние двамата ще знаем, че съм се провалила. Освен това Жил може да го възприеме по същия начин, както жената от охраната на Десето ниво. Не става дума за секс. Дори не става дума за любов. Правя това, за да може един Крал да ме избере и да ме направи изключителна.

Правя това, за да могат двама творци заедно да създадат нещо, което никога не биха могли да постигнат поотделно.

Така че отново съм сама и прескачам от капсула на капсула в ловното си облекло, докато не стигам до джунглата. От там става още по-трудно да продължа. Откривам един от хоризонталните транспортни тунели, които пренасят стоки директно към индустриалното сърце на града. През тях не може да се мине с капсула. Единствените превозни средства, които имат право да влизат в тези тунели, се използват от инженерите, а в края на деня те се изключват, освен ако е станало нещо извънредно.

Така че се налага да пълзя.

Докато пълзя по тавана (единственото място в тези стари тунели, на което няма опасност да ме удари ток), се чудя как ще стигне Енки дотук. Но той все пак е от джунглата, така че може би знае пътеките, които използват бандите. Чувала съм слухове за по-лесни маршрути, но не ги знам. Ако на всеки се налагаше да използва нанокукички, за да влезе в транспортните тунели, достъпът до сърцето на града щеше да бъде ограничен, общо взето, до разглезени хлапета от Осмо ниво, които разполагат с технологии със съмнителна законност.

Но аз знам, че мястото, което е избрал, е проверка. Ако не мога да стигна дотам сама, просто няма начин да съм същата, която е направила онзи графит; значи наистина съм безмозъчната уака, за която се представих пред охраната.

Когато най-сетне стигам до вътрешния възел в края на първия транспортен тунел, по гърба ми вече се стича пот. От там нататък е по-лесно. Складът за паяци е надолу по един къс тунел от основния възел.

Няма нужда да се притеснявам за охранителни боти или дори за врата, която да прегражда пътя към спящите механични гиганти. Паяците са толкова грамадни и стари, че по тях няма нищо, което да си струва да се открадне. Спускам се по стълбата възможно най-тихо, но въпреки това ми се струва, че дори дишането ми отеква като ехо от огромните им сребърни туловища.

— Ехо? — прошепвам.

Нищо.

Поглеждам фоното си, за да видя колко е часът — няколко минути след полунощ. Дали закъснява? Или си е тръгнал, след като не съм дошла точно навреме? Поклащам глава и влизам по-дълбоко в лабиринта. Не, не и след като си е направил труда да стигне дотук. Щеше поне да поиска да види коя съм.

— Жил ми е приятел — прошепвам аз, този път малко по-силно. — Но новинарите са влюбени в него, а не искам те да разберат за това.

Оглеждам се, но не виждам нищо друго, освен собственото си лице, отразено и разкривено от десетки сребристи корпуси.

А после виждам и нещо по-тъмно.

— Ти си момичето от първата вечер, нали? Момичето със светлините.

Той се е облегнал на един паяк вдясно от мен. Няма как да не разпозная бялата му риза; нямам идея как не съм го видяла досега.

— Не знаех, че си ме видял — казвам аз, след като преглъщам тежко.

Физическото му присъствие е по-силно, отколкото си спомням. Погледът ми проследява тънките мускули на ръцете му, преди да осъзная какво правя и да се съсредоточа върху очите му.

— Така ли? — казва безсмислено той. — Сигурно. Жил беше… забележителен.

— Това е характерно за него.

Енки се усмихва и пристъпва по-близо до мен.

— Значи това обяснява картината? Мислех си, че е някой графитейро от джунглата, но естествено, че не е. Трябва да е бил някой, който го познава.

Енки замълчава и ме обикаля като човек, който оглежда някой скъп бот с евентуалното намерение да го купи. Налагам си да остана неподвижна, макар че отвътре горя и треперя. Бях се зарекла това да не се превърне в приказка за вълшебния принц и то наистина не е. Но сега ме е страх от това, което е.

— Какво предлагаш, Джун Коста?

Заставам пред него, така че да прекъсна обиколката му.

Преди да си дам време да се замисля, протягам ръка, докосвам го по рамото с ръкавицата си и усещам как се активират нанокукичките, за да се вкопчат в него. Очите му се разширяват. Вече сме свързани и той го знае.

Толкова е красив, толкова топъл, безмилостен и далечен, че ако не бяхме свързани по този начин, сигурно просто щях да избягам от него.

— Ти си творец — казвам аз. — И мисля, че никой друг, освен мен не разбира какво искаш да кажеш с това. Това не означава, че рисуваш, правиш скулптури или виждаш света в цветове. Означава, че манипулираш, че се изразяваш с обекти и ги използваш, за да те изразят. Означава, че когато си избрал да станеш Летен крал, ти си направил избора да използваш собственото си тяло като платно, на което всички ще трябва да обърнат внимание.

Налага се да спра за момент, за да си поема дъх. Ако това се получи, дори Бебел няма да успее да ме победи за Кралската стипендия.

— Много интересно — отвръща той.

Но зениците му са разширени, така че светлите му очи изглеждат черни. На ръст е точно колкото мен, а погледите ни са впити толкова здраво, колкото и ръката ми на рамото му.

— И в замяна — продължавам аз почти шепнешком — ти ще умреш.

— Стори ми се добра сделка.

— Позволи ми да ти помогна.

— Защо да го правя?

— Казвам се Джун — отговарям аз. — И съм най-добрият творец в Палмареш Треш.

 

 

Боли — и в началото се чудех дали Лелите не са го направили така, за да отиваме безропотно на заколението. Но сега виждам, че няма друг начин, че не можеш да принудиш човешкото тяло и човешкия ум да изминат такива неестествени пътища, без да платиш цената за това. В градовете Токио са подкопали устоите на този закон и са продължили да се трансформират, докато самото тяло не се е оказало негодно за обитаване. Те не са надраснали тялото, както твърдят. Естествено, че не са. Кой не би предпочел да бъде неврони, синапси, електро химикали и сладки, лепкави оргазми? Те живеят в потоците си от данни, защото техните тела вече не ги искат.

И моето тяло вече не ме иска.

Знаеше ли това, когато сключихме нашата сделка в мавзолея на древната технология? Ти каза, че тялото ми е платно.

Но едно човешко платно не може да живее. Може само да изгори и да остави летописа на своята смърт.

Това е летописът на моята смърт.