Аманда Хокинг
Въздигната (1)

1
Убежище

Бях с гръб към стаята, докато се взирах през прозореца. Това беше трик, който бях научила от майка ми, за да изглеждам така, сякаш държа нещата под контрол. Елора ми беше дала много съвети през последните няколко месеца, но най-полезни ми бяха онези от тях, които се отнасяха до това, как се ръководи заседание.

— Принцесо, мисля, че се държите наивно — каза канцлерът. — Не може да преобръщаме цялата общност надолу с главата.

— Не съм наивна. — Обърнах се и го изгледах хладно, което го накара да сведе поглед и да смачка носната си кърпа на топка. — Но не можем повече да нехаем за съществуващите проблеми.

Обходих заседателната зала с поглед, полагайки максимални усилия да изглеждам колкото може по-студена и внушителна, както правеше Елора.

Откакто Елора беше неспособна да изпълнява задълженията си като кралица, аз бях поела повечето от функциите й, в това число и заседанията. Консултативният съвет като ли отнемаше голяма част от времето ми.

Канцлерът бе избран на поста си от обитателите на Трил, но веднага щом мандатът му свършеше, възнамерявах да поведа яростна кампания срещу него. Той беше подмолен страхливец и ние се нуждаехме от по-силна личност за този пост.

Гарет Стром — „довереникът“ на майка ми — не беше тук, но той по принцип невинаги идваше. В зависимост от това, как се чувстваше Елора, Гарет често решаваше да остане да се грижи за нея, вместо да присъства на съвещанията.

Моята помощничка Джос седеше в дъното на залата, пишейки ожесточено бележки, докато говорехме. Тя беше човешко момиче, израсло във Фьоренинг като мансклиг, и работеше като секретарка на Елора. Тъй като в момента аз се разпореждах в двореца, бях наследила и Джос като моя асистентка.

Дънкан, моят телохранител, стоеше до вратата, което беше обичайното му място по време на всички съвещания. Следваше ме навсякъде като сянка и макар да беше недодялан и дребничък, беше по-умен, отколкото повечето предполагаха. Постепенно бях започнала да го ценя, въпреки че не можеше да замести напълно последния ми телохранител Фин Холмс.

Аурора Кронер седеше на челното място на масата, а до нея беше Тове, моят годеник. Обикновено той единствен беше на моя страна и аз му бях благодарна за това. Нямах представа как щях да се справя с управлението на общността, ако се чувствах съвършено сама.

На заседанието присъстваха също марксината Лаурент, на която нямах особено доверие, но тя беше сред най-влиятелните жени във Фьоренинг; маркиз Бейн, който се занимаваше с разпращането на подменените; маркиз Корт, главният ковчежник на двореца, и Томас Холмс, началникът на охраната, който отговаряше за сигурността и за всички следотърсачи.

Около масата седяха още няколко висшестоящи сановници, всичките със сериозни изражения. Ситуацията около Трил ставаше все по-мрачна и аз предлагах промяна. Те не искаха такава, предпочитайки нещата да си останат такива, каквито са били векове, но старият порядък вече не работеше. Обществото ни се разпадаше и те отказваха да видят своята роля във всичко това.

— С цялото ми уважение, принцесо — поде Аурора кротко, макар и с прикрита жлъч, — имаме по-важни въпроси, които трябва да бъдат обсъдени. Витра стават все по-силни и с наближаващия край на примирието…

— Примирие! — прекъсна я марксина Лаурент, изсумтявайки презрително. — Като че ли сме видели нещо добро от него!

— Примирието още не е свършило — казах, изправяйки гръб. — Нашите следотърсачи в момента са на мисия, търсейки решение на проблемите ни. Точно затова смятам, че трябва да измислим нещо, преди да се върнат.

— Ще мислим за това, когато се върнат — рече канцлерът. — А сега да видим как да спасим кожите си.

— Моят призив не е за преразпределяне на всички богатства в общността или за премахване на монархията — казах аз. — Просто казвам, че следотърсачите сега са някъде там, за да ни спасят и да защитят нашите подменени деца, заради което заслужават истински домове, когато се върнат. Ние трябва да заделим необходимите средства, за да построим тези домове.

— Колкото и благородно да е това, принцесо, ние трябва да пестим пари за витра — отбеляза маркиз Бейн.

— Ние не можем да се откупим от витра — намеси се Тове. — Тук не става въпрос за пари, а за власт. Ние всички знаем какво искат те и няколко хиляди долара, или било то няколко милиона, няма да ни помогнат. Това няма да умилостиви краля на Витра.

— Ще направя всичко по силите си да предпазя Фьоренинг, но вие всички сте прави — повиших глас. — Предстои ни да намерим разумно решение за Витра. Това означава, че може да се стигне до кървав сблъсък и ако това се случи, ние трябва да подкрепим нашите военни части. Те заслужават най-доброто, в това число подходящи домове и достъп до нашите лечители, ако бъдат ранени по време на война.

— Лечители да лекуват следотърсачи? — прихна марксина Лаурент и още неколцина се захихикаха заедно с нея. — Не ставайте смешна.

— Какво смешно има в това? — попитах, опитвайки се гласът ми да не звучи прекалено студено. — От тях се очаква да умират за нас, а ние дори не желаем да лекуваме раните им? Не може да искаме от тях повече, отколкото сме готови да им дадем.

— Те стоят по-ниско от нас — каза Лаурент с тон, който загатваше, че аз просто не знам как стоят нещата. — Има причина ние да бъдем на по-високи позиции. Защо, за бога, трябва да се държим с тях като с равни, когато те не са такива?

— Защото е въпрос на елементарно благоприличие — настоях аз. — Ние може да не сме човешки същества, но това не означава, че трябва да сме лишени от всякаква хуманност. Точно затова нашите младежи напускат градовете ни и предпочитат да живеят сред човеците, позволявайки техните способности да закърнеят. Ние трябва да им предложим поне малко щастие, защо иначе биха останали?

Лаурент промърмори нещо приглушено, приковала студените си очи в масата от масивен дъб. Черната й коса беше пригладена назад и хваната на толкова стегнат кок, че лицето й изглеждаше изпънато. Което може би беше и целта.

Марксина Лаурент беше могъща благородничка, способна спонтанно да поражда огъня и да го контролира, което беше нещо много изтощително. Подобни дарби изцеждаха силите на представителите на Трил, съкращаваха живота им и ги състаряваха преждевременно.

Но ако трил не ги използваха, тези способности правеха нещо с умовете им, замъгляваха мислите им и ги довеждаха до лудост. Това важеше с пълна сила за Тове, който изглеждаше разсеян и груб, когато не практикуваше своята психокинеза.

— Време е за промяна — каза Тове, когато залата потъна в напрегнато мълчание. — Може да бъде постепенна, но тя ще се случи.

Неочаквано почукване на вратата попречи на онези, които искаха да му възразят, и съдейки по лицето на канцлера, което беше червено като цвекло, той много съжаляваше, че не е могъл да вземе отношение по този въпрос.

Дънкан отвори вратата и Уила подаде глава с неуверена усмивка на лицето. Тъй като беше марксина, дъщеря на Гарет и моя най-добра приятелка, тя имаше пълното право да бъде тук. Винаги я канех да присъства на тези съвещания, но тя неизменно отказваше под предлог, че по-скоро ще навреди, отколкото да помогне с нещо. И вероятно действително съществуваше такава опасност, защото на нея й беше много по-трудно да бъде вежлива, когато не е съгласна с някого.

— Простете — рече Уила и Дънкан отстъпи настрани, за да й направи път да мине. — Не исках да ви прекъсвам. Но минава пет, а аз трябваше да взема принцесата в три, за да обсъдим тържеството по случай рождения й ден.

Погледнах часовника, разбирайки, че събранието се беше проточило много по-дълго, отколкото смятах. Уила тръгна към мен, поглеждайки залата с донякъде виновна усмивка, но аз знаех, че е готова да ме извлече оттук дори насила, ако не закриех официално заседанието.

— А, да. — Канцлерът ми се усмихна със смущаващ копнеж в очите. — Забравих, че скоро ставате на осемнайсет.

Той навлажни устните си и Тове нарочно се изправи пред мен, така че да попречи на канцлера да ме вижда.

— Поднасям извиненията си на всички — рече Тове, — но принцесата и аз имаме планове за тази вечер. Ще продължим това съвещание следващата седмица.

— Смятате да се върнете към задълженията си още следващата седмица? — Лаурент изглеждаше ужасена. — Толкова скоро след сватбата ви? Няма ли да ходите с принцесата на меден месец?

— Предвид ситуацията, не мисля, че това е разумно — намесих се аз. — Имам твърде много неща, за които трябва да се погрижа.

Макар това да беше вярно, то не беше единствената причина да се откажа от медения си месец. Колкото и да харесвах Тове, не можех да си представя как щяхме да я караме двамата, когато останехме сами. Не смеех дори да си помисля и за първата ни брачна нощ.

— Трябва да обсъдим въпроса за подменените — каза маркиз Бейн, ставайки от мястото си. — Поради това, че някои от тях бяха върнати по-рано от следотърсачите и има семейства, които отказват да изпратят децата си като подменени, се наложиха размествания. Има и известен брой договори, които трябва да бъдат подписани.

— Достатъчно делови разговори. — Уила ме хвана под ръка, приготвяйки се да ме изведе от залата. — Принцесата ще се върне на работа в понеделник и тогава ще може да подпише всичко каквото е необходимо.

— Уила, това ще отнеме само секунда — казах аз, но тя ме изгледа и затова се наложи да се усмихна на Бейн виновно. — Подписването на тези документи ще бъде първото нещо, с което ще се заема в понеделник сутринта.

Тове тръгна с нас по коридора и макар вече да бяхме напуснали заседанието, Уила продължаваше да ме държи под ръка. Дънкан остана на известно разстояние зад нас, когато стигнахме Южното крило. Бяха ми повтаряли безброй пъти, че не мога да се държа с него като с равен по време на делови срещи или когато наблизо има официални лица.

— Принцесо? — каза Джос, подтичвайки след мен с папка, от която падаха документи. — Искате ли да ви запиша среща за понеделник с маркиз Бейн за подписването на договорите?

— Да, много добре — казах аз и забавих малко крачка, обръщайки се към нея. — Благодаря ти, Джос.

— Имате среща в десет сутринта с маркиза на Ослина. — Джос запрелиства страниците с предстоящите ми срещи, при което литна още един лист. Дънкан го улови, преди да падне на земята, и й го подаде. — Благодаря. Извинявай. И така, принцесо, кога искате да се видите с маркиз Бейн — преди или след тази среща?

— Тя тъкмо ще се е върнала от сватбата си — намеси се Уила. — От само себе си се разбира, че сутринта ще й е нужно малко свободно време. Планирай срещата за следобед.

Погледнах Тове, който вървеше до мен, но лицето му беше безизразно. След като ми направи предложение, той почти не беше отварял дума за предстоящата ни сватба. Майка му и Уила изцяло бяха взели приготовленията в ръцете си и така и не бях чула мнението му за избора на подходящи цветове и цветя. Всичко беше вече решено и по тази причина нямаше почти нищо за обсъждане.

— Какво ще кажете за два следобед? — попита Джос.

— Да, чудесно — отговорих аз. — Благодаря ти, Джос.

— Добре. — Джос се спря, записвайки бързо уговорения час в папката си.

— А сега считай, че я няма до понеделник — каза Уила на Джос през рамо. — Това означава пет пълни дни, през които никой не може да я търси, да разговаря с нея или да се среща с нея. Запомни това, Джос. Ако някой пита за принцесата, нея я няма.

— Да, разбира се, марксина Стром — усмихна се Джос. — Желая ви хубаво прекарване на рождения ви ден, принцесо, и да бъдете много щастлива в брака си!

— Не мога да повярвам, че си такава работохоличка — въздъхна Уила, когато се отдалечихме. — Когато станеш кралица, предполагам, че вече изобщо няма да те виждам.

— Извинявай — казах аз. — Опитах се да се измъкна по-рано от заседанието, но нещата напоследък започват да излизат от контрол.

— Тази Лаурент направо ме влудява — рече Тове, намръщвайки се при мисълта за марксината. — Когато станеш кралица, трябва да я изпратиш в изгнание.

— Когато стана кралица, ти ще бъдеш крал — изтъкнах аз. — Ще можеш сам да я изпратиш в изгнание.

— Е, добре — ухили се Дънкан насреща ни, — почакайте само да видите какво сме ви намислили за довечера. Ще бъде толкова забавно, че няма да ви е грижа нито за Лаурент, нито за когото и да било друг.

За щастие, тъй като се омъжвах до няколко дни, обичайният бал по случай рождения ден на принцесата нямаше да се състои. Елора се беше договорила с Аурора сватбата да се състои веднага след като навърша осемнайсет. Рожденият ден беше в сряда, а сватбата в събота, поради което не оставаше време за пищно трилско тържество.

Уила все пак настоя да бъде устроен малък празник, въпреки че не желаех такъв. Имайки предвид всичко, което се случваше във Фьоренинг, това ми изглеждаше почти като светотатство. Витра бяха сключили мир с нас, заявявайки, че няма да ни нападат, преди да стана кралица. Тогава обаче ние изобщо не подозирахме за езиковата уловка, която ни бяха подготвили. Те нямаше да нападат нас, тоест онези, които живеехме във Фьоренинг, но според тях примирието по никакъв начин не се отнасяше за останалите представители на нашата общност.

Витра бяха започнали да преследват подменените — онези, които все още живееха при човешките приемни семейства. Те вече бяха отвлекли няколко от тях и след като разбрахме това, изпратихме най-добрите си следотърсачи да приберат децата ни, които бяха над шестнайсет. Що се отнася до по-малките, те трябваше само да ги пазят и да ги държат под око. Невъзможно беше да ги върнат при нас, защото веднага щеше да бъде разпространен общонационален сигнал за отвличане на дете. Точно по същата причина и витра избягваха да посягат на тях.

Това ни поставяше в особено тежко положение. За да бранят подменените, следотърсачите трябваше да бъдат близо до тях, поради което ги губехме като защитници на двореца. Това ни правеше още по-уязвими при евентуално нападение на витра, ако се отметнеха от думата си, но не виждах какво можем да направим. Не можехме да позволим да отвличат и да нараняват децата ни и затова разпратих всички следотърсачи, с които разполагахме.

Фин го нямаше вече от няколко месеца. Той беше най-добрият ни следотърсач и постоянно връщаше подменени в различни общности на Трил. Не бях го виждала отпреди Коледа и макар да ми липсваше, така може би беше по-добре.

Омъжвах се за друг и макар да обичах Фин, трябваше да оставя това зад гърба си и да го превъзмогна.

— И къде ще бъде това тържество все пак? — обърнах се към Уила, пропъждайки мисълта за Фин от ума си.

— На горния етаж — отговори Уила, повеждайки ме към голямото стълбище, което започваше от вестибюла. — Мат е горе и довършва някои последни приготовления.

— Последни приготовления? — повдигнах вежди.

В този момент някой заблъска толкова силно по вратата, че тя цялата се разтресе. Дори полилеят на тавана потрепери. Обикновено използваха звънеца, но онзи, който беше от другата страна на вратата, очевидно бе решил да я събори.

— Принцесо, стой зад мен — рече Дънкан, отправяйки се към вратата.

— Дънкан, аз ще се погрижа за това — казах.

Уплаших се при мисълта какво може да стори на Дънкан онзи, който караше целия вестибюл да се тресе, и тръгнах към вратата, но Уила ме спря.

— Уенди, остави го — каза тя решително. — Ти и Тове ще му се притечете на помощ, ако има нужда.

— Не! — Аз се изтръгнах от ръцете й и тръгнах след Дънкан, за да го защитя в случай на необходимост.

Това беше глупаво, защото той беше мой телохранител, но аз бях по-силна от него. Неговата задача беше да служи като жив щит, ако бъда застрашена, но аз никога нямаше да допусна това.

Когато Дънкан отвори вратата, бях непосредствено зад него. Той имаше намерение да я открехне съвсем малко, за да види кой е от другата страна, но силен порив на вятъра накара вратата да се отвори широко, докарвайки отвън снежна вихрушка.

За миг потреперих от студения повей на въздуха, но усещането премина почти веднага след това. Уила можеше да контролира вятъра и когато виелицата се изви в двореца, тя вдигна ръка и я обузда.

В очертанието на вратата се виждаше фигура на мъж, подпрял двете си ръце върху рамката й. Беше приведен напред, обронил глава, а черният му пуловер беше покрит със сняг. Дрехите му бяха дрипави, протрити и в по-голямата си част на парцали.

— Можем ли да ви помогнем? — попита Дънкан.

— Трябва ми принцесата — рече той и веднага щом чух гласа му, ме побиха тръпки.

— Локи? — ахнах аз.

— Принцесо? — Локи вдигна глава. На лицето му беше изписана крива усмивка, но бе изгубил обичайната си напереност. Карамелените му очи бяха уморени и измъчени, а на бузата си имаше избледняваща синина.

— Какво се е случило с теб? — попитах. — Какво правиш тук?

— Извинявам се за безпокойството — каза той с вече угасваща усмивка. — И колкото и да ми се иска да кажа, че съм тук по добър повод, аз… — Локи преглътна с усилие и пръстите му се вкопчиха още по-силно в рамката на вратата.

— Добре ли си? — попитах аз, шмугвайки се покрай Дънкан.

— Аз… — Локи понечи да заговори, но коленете му поддадоха. Сетне залитна напред, което ме накара да се втурна към него. Падна в ръцете ми и му помогнах да легне на земята, без да се удари.

— Локи? — Бръснах косата от челото му и очите му бързо се отвориха.

— Принцесо… — Той ми се усмихна, но едва-едва. — Ако знаех, че това е условието, за да те накарам да ме прегърнеш, щях да припадна много по-рано.

— Какво става, Локи? — попитах аз тихо.

Ако не бях толкова объркана, щях да го ударя заради тези думи, но в същия миг лицето му се сгърчи от болка и аз го докоснах по бузата.

— Убежище — промълви той задавено и затвори очи. — Нуждая се от убежище, принцесо. — Главата му се люшна настрани и тялото му се отпусна. Беше припаднал.