Стивън Кинг
Доктор Сън (19)

2.

Оставиха Дейв пред жилищната сграда на Марлборо Стрийт и от колата го загледаха как се изкачи по стъпалата и позвъни.

— Прилича на момченце, което знае, че ще отнесе здрав пердах за някоя пакост — отбеляза Джон. — Независимо как ще се развият нещата, това ще е голямо изпитание за брака му.

— В случаи на природно бедствие виновни няма.

— Опитай се да го обясниш на Луси Стоун. Тя ще си помисли: „Зарязал е дъщеря ни сама и някакъв побъркан я е отвлякъл.“ Няма да го признае, но ще си го мисли и трудно ще прости на мъжа си.

— Може би Абра ще я накара да промени мнението си. За днес свършихме каквото ни е по силите и резултатът е добър.

— Обаче не сме приключили.

— Изобщо.

Тъкмо когато Дейв отново натисна звънеца и надникна през остъклената врата, асансьорът се отвори и Луси Стоун изскочи от кабината. Лицето й беше изтерзано и пребледняло. Отвори вратата и двамата заговориха едновременно. Тя го хвана за раменете и го дръпна във фоайето.

— Майко мила — прошепна Джон. — Навява ми спомени за многото нощи, когато се прибирах пиян в три сутринта.

— Той или ще я убеди, или няма — отбеляза Дан. — Ние си имаме друга работа.

3.

Малко след десет и половина Дан Торънс и Джон Далтън спряха пред масачузетската Окръжна болница. В интензивното отделение беше спокойно. Издишащ балон, на който с разноцветни букви беше написано „ОЗДРАВЯВАЙ БЪРЗО“, апатично се носеше над коридора, хвърляйки сянка, напомняща медуза. Дан отиде в сестринската стая, легитимира се като служител на хоспис „Хелън Ривингтон“, където госпожа Рейнолдс трябвало да се премести, и представи Джон Далтън като семейния лекар (преувеличение, но не и лъжа).

— Държим да проверим какво е състоянието на пациентката преди преместването й в хосписа — обясни Дан — и двама от семейството пожелаха да присъстват — внучката на госпожа Рейнолдс заедно със съпруга си. Моля да ни извините за късния час, но така се получи. Роднините скоро ще бъдат тук.

— Познавам семейство Стоун — каза старшата сестра. — Прекрасни хора. А от Луси съм възхитена: старае се нищо да не липсва на баба й. Кончета е забележителна личност. Четох стихотворенията й, чудесни са. Но ако очаквате да ви каже как е, господа, ще останете разочаровани. Тя изпадна в кома.

Ще видим — помисли си Дан.

— Освен това… — Сестрата недоверчиво погледна Джон. — Ами… не че ми е работа да го изтъквам…

— Кажете — насърчи я Джон. — Досега не съм срещал старша сестра, която да не знае повече от лекарите.

Тя му се усмихна и отново заговори на Дан:

— Чувала съм прекрасни неща за хоспис „Хелън Ривингтон“, но се съмнявам, че Кончета ще постъпи там. Дори да изкара до понеделник, надали има смисъл да я премествате. Може би ще е по-милостиво да я оставите да завърши тук житейския си път. Простете, ако се бъркам в чужди работи.

— Напротив, благодарни сме ви — отвърна Дан. — Ще имаме предвид мнението ви. Джон, ще изчакаш ли във фоайето, докато пристигнат семейство Стоун? Мога да започна без теб.

— Сигурен ли си…

— Да. — Дан го погледна в очите. — Сигурен съм.

— Тя е в стая номер девет — обясни сестрата. — Единичната в дъното на коридора. Позвънете, ако ви потрябвам.

4.

Името на Кончета беше на вратата на стая №9, обаче джобът лекарските предписания, прикрепен към леглото, беше празен и на мониторите не се виждаше нищо обнадеждаващо. Миризмите в стаята бяха добре познати на Дан: миришеше на ароматизатор за въздух и на антисептици, усещаше се и мирис на смъртоносна болест. Тежък мирис, който отекна в главата му като цигулка, от която се изтръгва само един пронизителен тон. На стените бяха окачени много фотографии, най-вече на Абра — от бебе до младо момиче. На една снимка куп дечица гледаха със зяпнали уста как фокусник вади заек от шапка. Дан беше сигурен, че тя е от прословутия рожден ден, по-известен като „Денят на лъжиците“.

Заобиколена от тези снимки, една жена, подобна на скелет и увила броеница около пръстите си, спеше с отворена уста. Малкото й останала коса беше толкова тънка, че сякаш беше невидима. Кожата й, някога с маслинов тен, сега беше жълтеникава. Мършавите гърди едва-едва се повдигаха и отпускаха. От пръв поглед Дан разбра, че старшата сестра е била права. Ако Ази беше тук, щеше да се свие на кълбо до жената и да зачака идването на доктор Сън, за да продължи нощното си патрулиране по празните болнични коридори — празни с изключение на онова, което виждат само котките.

Дан седна на леглото и понеже имаше набито око за тези подробности, забеляза, че единствената система, свързана с ръката на Кончета, съдържа физиологичен разтвор. Само едно лекарство можеше да й помогне сега, но то не се продаваше в аптеките. Катетърът се беше изкривил. Дан го оправи, хвана ръката на спящата старица и впери поглед в лицето й.

(Кончета)

Тя сякаш престана да диша.

(Кончета върни се)

Очите под тънките синкави клепачи се раздвижиха. Може би тя го чуваше, може би сънуваше последните си сънища. За Италия, навярно. Навежда се над кладенеца в двора на семейната къща и изважда ведро със студена вода. Горещото лятно слънце напича приведения й гръб…

(искам да се върнеш заради Абра и заради мен)

Друго не можеше да направи и не знаеше дали е било достатъчно, докато очите й не се отвориха — бавно, много бавно. Отначало погледът й беше празен, но скоро в очите й просветна разбиране. Дан и преди беше ставал свидетел на чудото на връщащото се съзнание. И преди се беше питал откъде идва то и къде изчезва. Смъртта е не по-малко чудо от раждането.

Ръката, която държеше, стисна по-здраво дланта му. Очите на Кончета се впериха в неговите, тя се усмихна. Едва, едва, но се усмихна.

— Oh mio caro! Sei tu? Sei tu? Come e possible? Sei morto? Sono morta anch’io?… Siamo fantasmi?

Дан не говореше италиански, но и не беше нужно. Кристално ясно чуваше думите в главата си.

О, любими, ти ли си? Как е възможно? Мъртъв ли си? И аз ли съм мъртва?… Призраци ли сме?

Дан се наведе и допря страната си до нейната.

Прошепна нещо в ухото й.

След малко тя му отговори — шепнешком.

5.

Разговорът им беше кратък, но изясни доста неща. Кончета говореше предимно на италиански. Накрая с върховно усилие вдигна ръка и погали брадясалата страна на Дан. Усмихваше се.

— Готова ли си? — попита я той.

— Si. Готова.

— Няма от какво да се боиш.

— Si, знам. Толкова се радвам, че дойде. Как ти беше името, signor?

— Даниел Торънс.

— Si. Ти си дар Божи, Даниел Торънс. Sei un dono di Dio.

Дан се надяваше, че е вярно.

— Ще ми разкажеш ли?

— Si, разбира се. Каквото е нужно per Абра.

— И аз ще ти разкажа много неща, Чета. Ще пием от един и същ кладенец.

Тя затвори очи.

(знам)

— Ще заспиш, а щом се събудиш…

(ще ти е по-добре)

Енергията беше дори по-силна, отколкото в нощта, когато Чарли Хейс почина. Чувстваше я как тече помежду им, докато стискаше ръцете на старицата и гладките мъниста на броеницата се впиваха в дланите му. Някъде някой гасеше лампите една след друга, но това нямаше значение. В Италия едно момиченце с кафява рокличка и по сандали вадеше вода от прохладния кладенец. Приличаше на Абра. Лаеше куче. Il cane. Ginata. Il cane si rotolava sull’erba. Лаеше и се търкаляше в тревата. Глупавата Джината!

Кончета беше на шестнайсет и беше влюбена, беше на трийсет и пишеше стихове на кухненската маса в задушния апартамент в Куинс, надавайки ухо към детската глъчка от улицата. Беше на шейсет, стоеше под дъжда, беше вдигнала глава и съзерцаваше стотиците хиляди нишки чисто сребро, падащо от небето. Беше и майка си, и правнучката си — настъпваше времето за голямата промяна, за голямото пътуване. Джината се търкаляше в тревата, а лампите

(побързай моля те)

угасваха една по една. Отваряше се врата

(побързай моля те време е)

двамата усещат тайнственото, благоуханно дихание на нощта отвъд. Небосводът беше обсипан с всички звезди, съществували някога.

Дан целуна студеното чело на старицата.

— Всичко е наред, cara. Сега ще заспиш. Сънят ще ти помогне.

Зачака сетния й дъх.

И го дочака.

6.

Още седеше на леглото и държеше ръцете на мъртвата Кончета, когато Луси Стоун нахълта в стаята. Последваха я мъжът й и педиатърът на дъщеря й, които се движеха на известно разстояние от нея, сякаш се страхуваха да не ги опарят страхът, яростта и налудничавото й настървение, обкръжаващи я с наелектризирана аура — толкова силна, че беше почти осезаема.

Тя сграбчи Дан за рамото и ноктите й се впиха в плътта му като нокти на хищна птица.

— Махайте се! Не я познавате! Нямате работа нито с баба ми, нито с дъще…

— Шшшшт — прошепна Дан, без да се обърне. — Почитайте мъртвите.

Гневът, който я държеше на крака и й вдъхваше сили, се изпари. Тя също седна на леглото и се взря в лицето на баба си, напомнящо на восъчна маска. Сетне погледна изтощения, брадясал мъж, хванал пръстите на мъртвата, около които беше усукана броеницата. И дори не забеляза, че по страните й текат едри, прозрачни сълзи.

— Не разбрах и половината от онова, което се опитваха да ми втълпят. Знам само, че Абра е била отвлечена, но сега е добре (уж добре), намира се в мотел с някой си Били, сега и двамата спели.

— Самата истина — кимна Дан.

— В такъв случай не ми шъткайте и не ме учете на почит към мъртвите. Ще оплаквам момо, но след като видя Абра. След като я прегърна. Сега държа да науча… искам… — Тя млъкна, поглеждайки ту Дан, ту покойната си баба. Съпругът й стоеше зад нея. Джон беше затворил вратата на стая №9 и се беше облегнал на нея. — Името ви Торънс ли е? Даниел Торънс?

— Да.

Погледът й отново се плъзна от застиналия профил на баба й към човека, присъствал на кончината й.

— Кой сте вие, господин Торънс?

Дан пусна ръцете на Чета и хвана дланите на Луси:

— Ела с мен. Няма да те бавя.

Тя се подчини, без да откъсва очи от лицето му. Дан я поведе към отворената врата на тоалетната. Влязоха, той включи лампата и посочи огледалото над умивалника, в което отразените им лица бяха като на рамкирана снимка. Вече почти нямаше място за съмнения. Всъщност и дума не можеше да става.

— Баща ми е бил и твой баща, Луси. Аз съм несъщият ти брат.

7.

Уведомиха старшата сестра за смъртния случай в отделението и отидоха в малкия болничен параклис. Луси знаеше пътя. Въпреки че не беше много религиозна, беше прекарала там дълги часове в размисли и спомени. Хубаво й беше там, сякаш получаваше утеха, така важна за всеки, чийто близък човек е на прага на смъртта. В този час в параклиса бяха само двамата с Дан.

— Първо най-важното — заговори той. — Вярваш ли ми? Ще направим ДНК тест, ако желаеш, само че… необходимо ли е?

Луси замаяно поклати глава, без да откъсва очи от лицето му. Сякаш се опитваше да запамети всяка черта.

— Господи! Още не мога да дойда на себе си!

Дейв се обърна към Дан:

— Първия път, когато те видях, си помислих, че си приличате. Сега знам защо. Май щях да направя връзката по-рано, ако не беше… как да го кажа…

— Ако не беше толкова явно, че да ти избоде очите — довърши Джон. — Дан, Абра знае ли?

— Да — усмихна се Дан, спомняйки си нейната теория на относителността.

— Мислите ти ли е прочела? — запита Луси. — Телепатия ли е използвала?

— Не, защото аз не знаех. Дори с таланта на Абра не можеш да прочетеш в мислите нещо, което го няма. Но дълбоко в себе си и двамата се досещахме. Дори си го казахме на глас. Уговорихме се, че ако някой ни попита защо се срещаме, да отговорим, че съм й чичо. И наистина сме кръвни роднини, само дето не съм й чичо, а вуйчо. Как не се досетих по-рано?

— Невероятно, немислимо съвпадение — поклати глава Дейв.

— Не е съвпадение. Луси, разбирам, че си объркана и ядосана. Ще ти разкажа всичко, но ще ми отнеме време. С което за щастие разполагаме благодарение на Джон, на съпруга ти и на Абра…

— По пътя — прекъсна го Луси. — Ще ми разкажеш по пътя за мотела, където е Абра.

— Добре. Но първо ще поспиш поне три часа.

Тя поклати глава:

— Не! Искам да я видя час по-скоро. Не разбираш ли? Дъщеря ми е била отвлечена и аз искам да я видя!

— Била е отвлечена, но сега е в безопасност — възрази Дан.

— Така твърдиш, обаче няма как да знаеш.

— Абра го твърди. А тя знае. Виж, Луси, дъщеря ти е заспала — да я оставим да се наспи. Аз също искам да подремна. Предстои ми дълго и вероятно трудно пътуване. Много трудно.

Луси се вгледа в него:

— Добре ли си?

— Поуморен съм.

— Всички сме уморени — намеси се Джон. — Денят беше… напрегнат. — Изсмя се, после притисна длан до устата си като дете, изрекло забранена думичка.

— Дори не мога да й се обадя и да чуя гласа й — промълви Луси. Говореше бавно, сякаш се опитваше да изрече правилно сложен юридически термин. — Понеже ги е упоил онзи мъж… когото нарича Гарвана… и тя трябва да си отспи.

— Скоро ще я видиш — успокои я Дейвид. — Скоро. — Стисна дланта й. Тя сякаш се изкушаваше да се отскубне, но след секунда се вкопчи в ръката му.

— Ето какво ще направим — предложи Дан. — Ще започна разказа, докато пътуваме към жилището на баба ти. Изправи се и усети, че е капнал от умора.

— Да вървим.

8.

Успя да разкаже как един пропаднал мъж се качил на автобус, пътуващ на север от Масачузетс, и как точно след границата с Ню Хемпшир изхвърлил последната си бутилка с алкохол в голям контейнер с надпис „ПУСНИ ВЪТРЕ, АКО ВЕЧЕ НЕ ТИ ТРЯБВА“. Разказа как когато автобусът спрял във Фрейзиър, приятелят му от детинство Тони му се обадил за пръв път от години и му казал: Остани тук.

После се върна много назад във времето, когато беше Дани, а не Дан, и не можеше да живее без въображаемия си приятел Тони. Озарението беше само част от бремето, което Тони му помагаше да носи, при това не най-тежката. Най-тежката беше бащата-алкохолик — психично разстроен и твърде опасен човек, когото Дани и майка му много обичаха — въпреки пороците му и заради тях.

— Беше ужасно сприхав и без да е телепат, човек разбираше кога той излиза от релси: най-вече когато се напиеше. Зная, че беше пиян, когато ме хвана да ровя в книжата му. Счупи ми ръката.

— На колко години беше? — попита Дейв, който беше на задната седалка с жена си.

— Май на четири. Може и да съм бил по-малък. Имаше навика да потърква устата си ето така — Дан показа, — когато го прихванеха лудите. Да познавате едно момиче, което прави същото, когато е развълнувано?

— Абра — промълви Луси. — Мислех, че го е наследила от мен. — Притисна длан до устните си, отмести я с другата си ръка и я върна на скута си. Дан беше видял Абра да прави същото в деня, в който за пръв път се срещнаха истински. — Мислех, че и сприхавият й характер е от мен. Понякога ставам… опасно избухлива.

— Още щом я видях да прави така, се сетих се за баща си — промърмори Дан, — но тогава други неща ми бяха на главата, а после забравих странно познатия жест.

Внезапно си спомни Уотсън, работникът по поддръжка на инсталациите в хотел „Панорама“, който пръв беше посочил на баща му опасния парен котел.

— Трябва редовно да следиш стрелката — беше казал Уотсън. — Защото пълзи. Само че накрая Джак Торънс беше забравил котела. Тъкмо заради това Дан още беше жив.

— Да не ми казваш, че си открил роднинската ни връзка заради някакъв тик? Доста смело предположение, като се има предвид, че с теб си приличаме, но не и вие с Абра — тя е одрала кожата на баща си. — Луси се замисли. — Разбира се, имате още една семейна черта — Дейв казва, че я наричаш „озарение“. То ти е подсказало истината, нали?

Дан поклати глава:

— В годината, когато баща ми загина, се сприятелих с един човек. Казваше се Дик Халоран и беше готвач в „Панорама“. Той също притежаваше озарение и ми обясни, че мнозина имат мъничко от тази дарба. Оказа се прав. Срещал съм много хора, които в по-голяма или по-малка степен са озарени. Да речем, Били Фрийман. Затова той е с Абра в момента.

Джон спря събърбана на малкия паркинг зад блока на Кончета, но никой не слезе. Въпреки притеснението за дъщеря си Луси беше запленена от тази история. Дан го разбра, без дори да я погледне.

— Щом не е било озарението, тогава какво?

— Докато пътувахме с влакчето към Клауд Гап, Дейв спомена, че си намерила куфар, който момо държала в мазето си.

— Да. Куфарът на майка ми. Нямах представа, че момо е запазила някои нейни вещи.

— Дейв обясни на двама ни с Джон, че навремето Алесандра не пропускала забава. — Всъщност Дейвид го беше разказал на Абра посредством телепатична връзка, но Дан прецени, че е по-разумно сестра му да не го научава… поне на този етап.

Луси стрелна Дейв с укорителния поглед, предназначен за съпрузи, които разказват наляво и надясно за недотам приличните семейни тайни, но не го скастри.

— Спомена, че като завършила „Олбъни“, Алесандра изкарала половината си стаж в училище във Върмонт или в Масачузетс. Баща ми преподавал английски във Върмонт, докато не го уволнили, защото ударил ученик. В училище „Стовингтън“. Според майка ми по онова време той бил голям купонджия. Щом се уверих, че Абра и Били са в безопасност, пресметнах наум това-онова. Всичко се връзваше, но си казах, че ако някой знае със сигурност, то това е майката на Алесандра Андерсън.

— Знаеше ли! — попита Луси. Беше се привела и се облягаше на конзолата между предните седалки.

— Не всичко, пък и бяхме заедно за кратко, но беше достатъчно. Не помнеше името на училището, където майка ти стажувала, обаче знаеше, че е във Върмонт. Както и че тя имала мимолетна връзка с учителя, определен за неин ръководител. Той бил писател и негови творби вече били публикувани. — Дан замълча, после отново заговори: — Работите на баща ми са били издавани. Само няколко разказа, но някои са били публикувани в доста престижни списания, например в „Атлантик Мантли“. Кончета никога не я попитала за името му, нито Алесандра й го казала, но ако досието й от колежа е в онзи куфар, наставникът й сто на сто ще се окаже Джон Едуард Торънс. — Той се прозина и си погледна часовника. — Това е засега. Да се качим в апартамента. Три часа сън, после потегляме. Движението няма да е натоварено и вероятно ще стигнем бързо.

— Заклеваш ли се, че тя е в безопасност? — попита Луси.

Дан кимна.

— Добре тогава, ще изчакам. Но само три часа. Колкото до съня… — Тя се засмя. Невесело.

9.

Щом влязоха в апартамента на Кончета, Луси отиде право в кухнята, нагласи таймера на микровълновата фурна и го показа на Дан. Той кимна и пак се прозина.

— В три и трийсет потегляме.

Тя намръщено го изгледа:

— Да знаеш, че ми идва да тръгна без вас. Още сега, на минутата.

Дан се поусмихна:

— Мисля, че е по-добре първо да чуеш края на историята.

Луси неохотно кимна:

— Само това ме задържа. И това, че дъщеря ми трябва да се наспи, организмът й да се прочисти от гадостта, която са й инжектирали. Лягай си, че като те гледам, малко остава да се строполиш на пода.

Дан и Джон се настаниха в стаята за гости. По тапетите и по мебелировката личеше, че помещението е било предназначено за едно момиченце, но от време на време Чета сигурно е имала други гости, защото леглата бяха две. Докато лежаха в тъмното, Джон промърмори:

— Не е съвпадение, че хотелът, в който си живял като малък, също е в Колорадо, нали?

— Не.

— „Верни на възела“ в същия град ли са?

— Да.

— И хотелът е бил обитаван от привидения, така ли?

Призраците — помисли си Дан.

— Да.

Джон каза нещо, което изненада Дан и временно го разсъни. Дейв беше прав: най-често пропускаш това, което ще ти избоде очите.

— Общо взето, има логика… ако приемеш идеята, че на света има свръхестествени същества, които се хранят с енергията ни. Злото място би привлякло зли създания. Там ще се чувстват като у дома си. Как мислиш, дали този „Възел“ притежава още подобни места в други щати? Още… как да се изразя… неатрактивни дестинации?

— Сигурен съм. — Дан притисна длан до очите си. Тялото го болеше, главоболието му беше непоносимо. — Джони, с удоволствие бих си бъбрил с теб, обаче трябва да подремна.

— Добре, само че… — Джон се подпря на лакът. — Ако не умираше за сън, и ти като Луси щеше да настояваш да потеглим незабавно. Защото обичаш Абра почти колкото тях. Смяташ, че момичето е в безопасност, но е възможно да грешиш.

— Не греша. — Надяваше се, че е истина. Само това му оставаше, след като не можеше да пътува в това състояние. Трябваше да се наспи. Организмът му отчаяно го искаше.

— Какво ти е, Дан? Защото изглеждаш ужасно.

— Нищо. Уморен съм.

След малко се унесе — първо настъпи мрак, после той попадна в несвързан кошмар: тичаше по безкрайни коридори, някаква сянка го гонеше, размахвайки дървен чук, с който съдираше тапетите и вдигаше прахоляк от мазилката. Само да ми паднеш, непрокопсанико! — крещеше сянката. — Покажи се, презряно псе, ела да си получиш заслуженото!

После Абра се озова при него. Седяха на пейката пред обществената библиотека в Анистън, огрявани от лъчите на късното лятно слънце. Тя държеше ръката му. Не бой се, вуйчо Дан. Няма страшно. Преди да умре, баща ти прогони тази сянка. Не се…

Вратата с трясък се отвори и от библиотеката излезе някаква жена. Буйната й черна коса, напомняща тъмен облак, се развяваше около главата й, но кокетно накривеният й цилиндър не падаше. Крепеше се като по магия.

— Кого виждат очите ми? Дан Торънс — човекът, който след бурна любовна нощ открадна парите на една спяща наркоманка и остави вуйчото да пребие до смърт детето й. — Тя се усмихна на Абра. Отгоре имаше само един зъб — дълъг и остър като щик. — А с теб какво ще направи, кукло? А?

10.

Луси го събуди точно в три и половина, но поклати глава, когато той понечи да събуди Джон:

— Да поспи още малко. Мъжът ми хърка на дивана. — Неочаквано тя се усмихна. — Сетих за случилото се в Гетсиманската градина. Исус укорява Петър с думите „Значи дори час не можеш да бдиш с мен?“ или нещо подобно. Но вероятно не бива да укорявам Дейвид — той също го видя. Ела. Приготвих бъркани яйца. Като те гледам, добре ще ти дойдат. Приличаш на скелет. — Замълча, после добави: — Братко.

Дан не беше гладен, но я последва в кухнята.

— Какво е видял Дейв?

— Тъкмо когато преглеждах документите на момо, за да убия времето, пък и да се занимавам с нещо, чух дрънчене в кухнята.

Хвана го за ръка и го поведе към плота между печката и хладилника, където бяха наредени старовремски аптекарски стъкленици. Тази със захарта беше съборена. В разсипаната захар беше написано съобщение:

ок съм

Пак ще си легна.

Обичам ви ☺

Въпреки че не беше добре, Дан неволно се усмихна, като си спомни черната дъска в стаята си в хосписа. Абра прибягваше до обичайните прийоми.

— Сигурно се е събудила само за да напише съобщението — предположи Луси.

— Не мисля.

Луси, която прехвърляше в чинии бърканите яйца, се обърна да го погледне.

— Ти си я събудила — поясни Дан. — Почувствала е твоето безпокойство.

— Наистина ли го вярваш?

— Да.

— Седни… — Поколеба се и повтори: Седни, Дан. Май ще трябва да свикна да те наричам по малко име. Седни и се нахрани.

Той не беше гладен, но ако не хапнеше, нямаше да му дойдат сили. Затова се подчини.

11.

Луси седеше срещу него и пиеше от сока, който за последен път в живота си Кончета Рейнолдс беше поръчала от „Дийн енд Делука“.

— Мъж алкохолик на средна възраст и много по-млада жена, лудо влюбена в него — предполагам, че тъкмо това се е случило.

— И аз. — Дан тъпчеше яйцата в устата си, без да усеща вкуса им.

— Кафе, господин… Дан?

— Да, ако обичаш.

Луси заобиколи плота с разсипаната захар и се приближи до кафемашината.

— Той е женен, но заради работата си присъства на много студентски купони, посещавани от хубавки млади момичета. А либидото му нараства с намаляването на деня и с усилването на музиката.

— Описанието ми се струва точно — кимна Дан. — Може и мама да е ходила на тези купони, после съм се родил, а те не са имали пари за детегледачки. — Тя му подаде кафето. Дан отпи от чашата, преди Луси да му предложи захар или мляко. — Благодаря. Така или иначе, имали са връзка. Може би са се срещали в някой местен мотел. Със сигурност не са се любили на задната седалка на колата му — имахме „Фолксваген костенурка“. Даже двойка похотливи акробати не биха се решили на такъв подвиг.

— Танци там, танци тук, после — чук-чук! — каза Джон, влизайки в кухнята. — Така му викахме едно време. Има ли още яйца?

— Колкото искаш — отвърна Луси. — Абра изпрати съобщение. На онзи плот е.

— Сериозно? — Джон отиде да го разгледа. — От нея ли е?

— Да. Познавам почерка й.

— Мамка му, това може да изхвърли „Веризон“ от бизнеса с телекомуникациите.

Луси не се усмихна.

— Седни да хапнеш, Джон. Имаш десет минути, после ще събудя Спящата красавица, хъркаща на дивана. — Тя също седна. — Продължавай, Дан.

— Не зная дали си е мислела, че баща ми ще остави майка ми заради нея, но се съмнявам, че ще намериш отговора в куфара. Освен ако не си е водила дневник. Знам само — от казаното от Дейв и по-късно от Кончета, — че тя не е напуснала веднага. Може би се е надявала, може би го е ударила на живот, може би и двете. Но когато е разбрала, че е бременна, се е предала. По това време сигурно вече сме били в Колорадо.

— Мислиш ли, че майка се е досещала?

— Нямам представа, но сигурно се е питала доколко й е верен, особено когато се е връщал нощем пиян до козирката. Сто на сто е знаела, че алкохолиците имат и други слабости, освен да залагат на конни надбягвания и да пъхат петдоларови банкноти в деколтетата на сервитьорките в „Туист енд Шаут“.

Тя сложи ръка на рамото му:

— Как си? Изглеждаш изтощен.

— Добре съм. Само че и на мен тези разкрития ми дойдоха в повече.

— Загинала е при катастрофа — промълви Луси. Беше се извърнала и втренчено гледаше таблото за бележки на хладилника. По средата беше забодена снимка на Кончета с Абра, които вървяха, хванати за ръка, през поляна с маргаритки.

— Мъжът с нея бил много по-възрастен. И пиян. Колата се движела с прекалено висока скорост. Момо не желаеше да ми каже, но на осемнайсет ме обзе любопитство и започнах да я тормозя за подробности. Когато я попитах дали и мама е била пияна, Чета отговори, че не знае. Каза, че от полицията не правят тест за алкохол на пътниците, загинали при подобни злополуки, а само на шофьора. — Тя въздъхна. — Все едно. Да оставим за друг ден семейните истории. Разкажи ми какво се е случило с дъщеря ми.

Дан й разказа. По някое време се обърна и установи, че Дейв Стоун стои на прага на кухнята, напъхва ризата си в панталона и не откъсва поглед от него.

12.

Дан първо описа как Абра се е свързала с него, използвайки Тони като своеобразен посредник, после — как открила „Верни на възела“: чрез кошмарно видение за Брадли, когото тя нарекла „бейзболното момче“.

— Спомням си онази нощ — промърмори Луси. — Абра ме събуди с писъците си. И преди се беше случвало, но от две-три години беше престанала да сънува кошмари.

Дейв се намръщи:

— Кога е било, че не го помня?

— Ти беше на конференция в Бостън. — Тя отново се обърна към Дан: — Да видим правилно ли съм разбрала: тези хора не са хора, а… какво? Нещо като вампири ли?

— В известен смисъл. Денем не спят в ковчези, на лунна светлина не се превръщат в прилепи и се съмнявам, че кръстове и чесън биха подействали срещу тях, обаче са паразити и със сигурност не са хора.

— Човешките същества не изчезват след смъртта си — изтъкна Джон.

— Наистина ли ги видяхте да изчезват?

— Да. И тримата.

— Така или иначе — продължи Дан — „Верни на възела“ не се интересуват от обикновени деца, а само от озарените.

— Деца като Абра — уточни Луси.

— Да. Изтезават ги, преди да ги убият — според Абра за да пречистят еманацията им. Представям си ги като онези типове, дето варят уиски в нелегални спиртоварни.

— Те искат да я… вдишат! — ахна Луси, която още се опитваше да осмисли чутото. — Защото тя е озарена?

— Не просто озарена, а много озарена. Аз съм фенерче. Тя е маяк. Освен това знае за тях. Знае какво представляват.

— Има още — намеси се Джон. — Саморазправата ни с онази групичка на Клауд Гап… Роуз обвинява Абра, макар че не тя уби хората й.

— А тя какво друго е очаквала? — възмути се Луси. — Не знаят ли какво е самоотбрана? Инстинкт за оцеляване?

— Роуз знае само едно — че едно момиче й е отправило предизвикателство.

— Предизвикателство ли?

— Абра проникна в съзнанието й. Каза й, че ще отиде при нея, че ще я преследва до дупка.

— Моля?!

— Пословичната й избухливост — промълви Дейв. — Сто пъти съм й казвал, че ще си докара беля с този неин характер.

— Тя няма да припари до онази жена, нито до приятелите й, които убиват деца — отсече Луси.

Дан си помисли: „Така е и не е така.“ Хвана ръката й. Тя понечи да я издърпа, но се отказа.

— Искам да проумееш нещо много важно. Те никога няма да се откажат.

— Но…

— Няма „но“, Луси. При други обстоятелства Роуз може би щеше да се откаже — тя е стара лисица, — обаче има още един фактор, и то много важен.

— Какъв?

— Те са болни — обясни Джон. — Абра твърди, че са заразени с морбили. Нищо чудно да са се заразили от Брадли Тревър. Питам се как да го нарека: Божие възмездие или ирония на съдбата.

— Морбили ли?

— Наглед безобидно заболяване, но повярвай, че не е шега работа. Нали знаеш как едно време шарката е покосявала всички деца в семейството? Ако епидемия от морбили се е разразила сред тези Верни, като нищо може да ги унищожи до крак.

— Чудесно! — възкликна Луси и злобно се усмихна. Дан много добре познаваше тази жестока, неприятна усмивка.

— Не е толкова чудесно, скъпа, защото те си въобразяват, че еманацията на Абра ще ги излекува — отвърна Дейв. — Разбери, мила. Не е просто някаква си битка. За онази жена въпросът е на живот и смърт. — Той се насили да изрече останалото. Понеже трябваше да бъде изречено. — Ако й се удаде, Роуз ще изяде дъщеря ни жива.

13.

— Къде са те? — попита Луси. — Къде са тези „Верни на възела“?

— В Колорадо — отвърна Дан. — В къмпинг „Блубел“ край градчето Сайдуиндър. — Реши да не споделя, че тъкмо там едва не загина от ръката на баща си, защото това щеше да породи още въпроси и още възклицания по повод невероятното съвпадение. Беше сигурен само в едно: че съвпадения няма.

— В Сайдуиндър сигурно има полицейски участък — предположи Луси. — Ще им позвъним, за да се намесят.

— И какво ще им кажем? — Тонът на Джон беше спокоен, незаядлив.

— Ами… че…

— Ако наистина накараш ченгетата да отидат в къмпинга — намеси се Дан, — ще открият само група американци на средна възраст, че и отгоре. Безобидни туристи с кемпери — от онези, които винаги показват снимки на внуците си. Документите им ще са изрядни — като се започне от платената такса за кучето и се свърши с нотариалния акт за собственост. Ченгетата няма да намерят оръжие, ако се сдобият със заповед за обиск (което така или иначе няма да се случи поради липса на законен повод), защото „Верни на възела“ не се нуждаят от оръжие. Тяхното оръжие е тук. — Дан се почука по челото. — Ще те обявят за лудата от Ню Хемпшир, Абра — за побърканата ти дъщеря, която е избягала от къщи, а ние ще бъдем смахнатите ти приятели.

Луси притисна длани към слепоочията си:

— Не… Не може да бъде…

— Ако се разровиш в архивите, вероятно ще установиш, че „Верни на възела“ — под каквото и наименование да са регистрирани — са проявили голяма щедрост тъкмо към това колорадско градче. Не цвъкаш в гнезденцето си, а го постилаш с меки пера, казано метафорично. Ако после настъпят лоши времена, ще имаш много приятели.

— Извергите не са вчерашни — отбеляза Джон. — Нали така? Защото основното, което си набавят чрез еманацията, е дълголетие.

— Убеден съм, че е точно така — кимна Дан. — И сигурно като типични американци се стараят да трупат пари. Достатъчно, за да смажат далеч по-важни механизми от онези в Сайдуиндър. Механизмът на щатската машина. На държавната машина.

— А тази Роуз… тя никога няма да се откаже.

— Не. — Дан мислеше за пророческия си сън. За цилиндъра, килнат под невъзможен ъгъл. За зейналата паст, от която стърчи един-единствен зъб, подобен на бивна. — Обсебена е от мисълта за дъщеря ти. Само това желание бушува в душата й.

— Жена, която оцелява, убивайки дечица, няма душа — намеси се Дейв.

— О, има си — възрази Дан. — Само че е черна.

Луси стана:

— Край на разговорите. Искам час по-скоро да съм при Абра. Преди да потеглим, използвайте тоалетната, защото няма да спираме, докато не стигнем до мотела.

— Кончета има ли компютър? — попита Дан. — Ако има, искам набързо да проверя нещо.

Луси въздъхна:

— Компютърът е в кабинета й, лесно ще отгатнеш паролата. Но ако се забавиш повече от пет минути, тръгваме без теб.

14.

Роуз лежеше будна, изпъната като струна, и трепереше от приетата енергия и от гняв. Когато един двигател запали в два и петнайсет, тя го чу. Вятърничавия Стив и Мама Рускиня. Когато втори запали в четири без двайсет, чу и него. Този път бяха малките близнаци Грахчо и Шушулка. Сладураната Тери Пикфорд беше с тях и без съмнение страхливо се оглеждаше за Роуз през задното стъкло. Голямата Мо беше поискала — всъщност ги беше умолявала — да я вземат, но те отказаха, защото беше заразена.

Роуз можеше да ги спре, но защо? Нека открият какво представлява животът в Америка, когато разчиташ само на себе си и когато „Верни на възела“ не те охраняват в къмпинга и не ти пазят гърба, докато си на път. Особено когато наредя на Мазния Жабок да анулира кредитните им карти и да изпразни тлъстите им банкови сметки — помисли си тя.

Жабока не беше компютърен гений като Джими Калкулатора, но все пак можеше да уреди въпроса с натискане на един клавиш. И нямаше да я изостави. Както и всички читави Верни… или почти всички. Мърльото Фил, Ани Престилката и Дъг Дизела не пътуваха обратно. С общо гласуване бяха решили да не се връщат и да потеглят на юг. Диз им каза, че вече не може да се разчита на Роуз, пък и било крайно време да разрежат Възела.

Прав ти път, готин — помисли си тя, свивайки и разпускайки юмруци.

Мисълта за разцепването на Верните я ужасяваше, но нямаше нищо против разреждането на стадото. Нека слабаците бягат, а болните да мрат. След като убиеха гадинката и погълнеха еманацията й (Роуз вече не си правеше илюзии, че ще я държи в плен), близо двайсет и петимата останали щяха да са по-силни от всякога. Скърбеше за Гарвана и знаеше, че никой не може да го замени, обаче Чарли Жетона щеше да направи каквото може. Както и Сам Арфиста… Любовчията Дик… Дебеланата Фани и Пол Дългуча… както и Лакомата Джи — може би не много умна, но лоялна и безропотна.

Освен това, щом лошите се пръждосаха, еманацията, която все още бе останала на склад, щеше да им стигне за по-дълго и да ги направи по-силни. Силата щеше да им е нужна.

Ела при мен, гадинке — помисли си Роуз. — Я да те видим колко си силна, като се изправиш срещу две дузини. Я да те видим сама срещу Верните. Ще изсмучем енергията ти и ще излочим кръвта ти. Но първо ще изпием писъците ти.

Тя се взираше в мрака, чувайки заглъхващите гласове на дезертьорите, на изменилите на вярата си.

На вратата плахо се почука. Роуз се позамисли, после се провикна:

— Влез.

Беше гола, но не направи опит да се прикрие, когато Мълчаливата Сари (беше по развлечена нощница и мишавосивата й коса падаше в очите й) се промъкна в кемпера. Както обикновено не се набиваше на очи и присъствието й беше незабележимо.

— Тъжна съм, Лоуз.

— Знам. И аз съм тъжна.

Всъщност беше бясна, но „тъжна“ звучеше някак благородно.

— Анди ми липсва.

Да, Анди — с човешко име Андрея Стайнър, чийто баща беше убил всичко човешко в нея много преди „Верни на възела“ да я намерят. Роуз си спомни онзи ден в киносалона и как после Анди беше преминала Прехода с воля и с кураж. Змията Анди щеше да е лоялна. Щеше да мине през огън, ако Роуз й наредеше и ако беше за каузата на Верните.

Тя протегна ръце. Сари се хвърли в обятията й и отпусна глава на гърдите й.

— Беш нея ишкам да умла.

— Не, миличка, недей така. — Роуз придърпа дребосъчката в леглото и здраво я прегърна. Беше само кожа и кости. — Кажи ми какво наистина искаш.

Очите на Сари зловещо блеснаха изпод дългия бретон.

— Леванш.

Роуз я целуна първо по едната страна, после по другата, сетне по тънките, сухи устни. Поотдръпна се и промълви:

— Да. Ще го уредим. Отвори уста, Сари.

Сари се подчини. Устните им отново се сляха. Роуз Капелата, все още пълна с еманация, вдъхна малко в гърлото на Сари.

15.

Стените в кабинета на Кончета бяха окичени с бележки, откъси от стихотворения и писма, на които тя никога нямаше да отговори. Дан въведе четирибуквената парола, пусна браузъра „Файърфокс“ и написа „Къмпинг Блубел“ в търсачката на Гугъл. „Блубел“ си имаше сайт, който не беше особено информативен, може би защото собствениците не се стараеха да привличат гости; къмпинг като къмпинг. Затова пък имаше снимки на имота и Дан ги разгледа с интереса, с който хората разглеждат наскоро открити стари семейни албуми.

Хотел „Панорама“ отдавна го нямаше, но той позна местността. Навремето, точно преди първата зимна виелица, която ги откъсна от света, той стоеше с родителите си на предната веранда (която изглеждаше по-широка, защото люлките и мебелите от ракита бяха прибрани в склада) и гледаше дългата, полегата морава. В долния й край, където често идваха да лудуват антилопи и елени, се виждаше дълга постройка в стил рустик, наречена „Малката Панорама“. Рекламният надпис на таблото гласеше, че тук гостите могат да вечерят и да поиграят бинго, а в петък и събота да потанцуват на жива музика. През неделните дни в хижата се провеждала църковната служба, ръководена от духовни лица от Сайдуиндър — мъже и жени, — избирани на ротационен принцип.

До първия сняг баща ми косеше поляната и подрязваше живия плет, за да се запазят фигурите. Разправяше, че навремето е окосил поляните на доста жени. Не разбирах шегата, но мама се смееше.

— Хубава шега, няма що — промърмори той.

Видя редици от нови-новенички съоръжения за кемпери: луксозни и скъпи агрегати, които захранваха домовете-фургони с газ и с електричество. Дамските и мъжки бани бяха толкова големи, че можеха да обслужват мегакъмпинги като „Литъл Америка“ или „Саут ъф дъ Бордър“. За малчуганите имаше детска площадка. (Дан се питаше дали дечицата, които си играят там, не виждат или не усещат смущаващи неща като онези, които навремето Дани Торънс беше видял на детската площадка в хотел „Панорама“.) Имаше игрище за софтбол, поле за шафълборд, няколко тенискорта и даже игрище за боче^[1].

Обаче няма игрище за роук. Вече няма.

Нагоре по склона, където навремето се бяха събрали животните-храсти, се виждаше редица от бели сателитни чинии. На билото на хълма на мястото на някогашния хотел „Панорама“ се издигаше дървена платформа, до която се стигаше по дълга стълба. Наблюдателницата, понастоящем притежавана и стопанисвана от щата Колорадо, официално се наричаше „Покривът на света“. Гостите на къмпинг „Блубел“ имаха право безплатно да се качват на платформата или да се разхождат по пътеките зад нея. Пътеките се препоръчват на по-опитните планинари — продължаваше рекламният текст, — но „Покривът на света“ е за всеки го. Гледките са фантастични!

Сигурно. Гледката от трапезарията и от балната зала на „Панорама“ наистина беше зашеметяваща… докато равномерно трупащият се сняг не покри догоре прозорците. На запад най-високите върхове на Скалистите планини пронизваха небето като копия. На изток се виждаше чак до Боулдър. Какъв ти Боулдър, виждаше се чак до Денвър и Арведа през малкото дни, когато смогът не беше много гъст.

Щатът беше закупил земята и Дан никак не се учудваше. Та кой ли би искал да строи там? Мястото беше проклето и това се усещаше дори без човек да е телепат. Верните обаче се бяха устроили в къмпинга и според Дан случайните посетители — нормалните хора — рядко идваха втори път, нито препоръчваха „Блубел“ на приятели. Злото място привлича зли създания — беше казал Джон. Ако беше прав, обратното също беше в сила: то би отблъснало добрите същества.

— Дан? — провикна се Дейвид. — Автобусът потегля.

— Минутка!

Дан затвори очи и притисна длан до челото си.

(Абра)

Гласът му веднага я събуди.