Андерш де ла Моте
Играта (19)

19. Inside man

Той определено беше очаквал нещо повече от това. Грамадна стая с множество работни места, наредени пред масивен bigscreen. Тип Ground control to major Tom… Houston we have a problem… или нещо такова.

По-ранните му наблюдения на сградата в действителност не подкрепяха такава теория. Но това тук?

Малка стаичка без прозорци, е едно-единствено бюро в десния край. Бели стени, сива настилка, нямаше дори скапан автомат за кафе. Отсреща имаше голяма двойна врата с малко прозорче, през което се мяркаха редици компютри. Чуваше се отдалеченото бръмчене на сървърите там вътре, смесено с шумоленето на климатика.

На практика това беше всичко.

Мястото дори миришеше на антисептик…

— Защо, по дяволите, не каза, че ти си инсталирал системата за сигурност?! — изсъска той на съучастника си Нимрод^[1].

Рехиман сви рамене.

— Не си ме питал — отговори той, докато отново вадеше лаптопа си.

„Не си ме питал!! Ама разбира се, естествено, че трябваше да попитам… Note to memo: запомни да удушиш тоя палячо веднага щом се измъкнем читави оттук!“, изскърца през зъби HP, докато отиваше към малкото бюро.

Като за Ground Control местенцето нямаше много с какво да се похвали. Двойни монитори, клавиатура и мишка.

That was it!

Отне му малко време, докато схване. Ерман всъщност така и не бе казал, че Играта се ръководи оттук чисто физически, това беше собственото му, необмислено малко заключение. Който и да вършеше чисто практическата работа — разпределяне на мисиите, обработване на клипчетата, грижа за фермата за Мравки и всичко останало, можеше, естествено, да се намира в която и да е точка на света. Всичко, от което имаха нужда, за да движат нещата, бяха стратегически разположени ферми като тази тук. Ако изобщо имаше някакъв Mission Control, би било доста тъпо да го поставят тук, в малка Швеция, и той почти се срамуваше, че е бил толкова глупав да си помисли нещо друго.

Това беше аванпост, a silent partner, който се грижеше сам за себе си, и малката стая, в която HP се намираше, не беше нищо повече от обикновено сервизно отделение, откъдето да наглеждат сървърите.

Но независимо от това, мястото трябваше да има достъп до Играта, Ерман беше пределно ясен в това отношение.

Така че — на работа. Той хвърли тревожен поглед през рамо, но за негово успокоение съучастникът му, изглежда, не се интересуваше от нищо друго, освен от собствения си лаптоп. Във всеки случай трябваше да му отдаде чест за дискретността…

Той докосна мишката с ръка и мониторите веднага се събудиха.

За жалост, съдържанието им беше горе-долу толкова вълнуващо, колкото и останалата част от стаята. Съвсем обикновен прозорец за логин — Username и Password.

Той измъкна бележката на Ерман от задния си джоб.

Оставаше да разбере дали някои от старите администраторски данни все още работят.

* * *

Тя едва си спомняше как се е прибрала. И все пак трябва да го бе направила. Защото сега стоеше в собственото си тъмно антре с връзката ключове в ръка. Единствената светлина, която я посрещна, беше мигащата лампа на телефонния секретар. Но тя нямаше сили да го преслуша. Знаеше много добре какво има на касетката…

 

 

Тишина…

Чуваше се само слаб шум от колите долу по „Есингеледен“. Тя наистина се нуждаеше от малко тишина, но не такава. В главата й се вихреше такъв миш-маш от мисли, и то толкова шумни, че тя едва издържаше.

Но тя знаеше как да накара цялата гадост да утихне. Шкафът в банята, малък бял плик. Четири нокаутиращи хапчета, четката за зъби, до тоалетната и — лека нощ!

„Утре сигурно всичко щеше да бъде много по-ясно“, смотолеви тя, докато спалнята й се превръщаше в черна мъгла.

* * *

Можеше да избира измежду три различни потребителски имена и пароли. Бяха групирани по двойки, но на теория се получаваха девет възможни комбинации.

Предполагаше, че системата няма да му даде толкова много опити. Макс три, може би дори по-малко.

С други думи, трябваше да познае от първия път.

Той погледна бележката, но нито една от комбинациите не пристъпи напред да се предаде доброволно. Типични логини за компютърен нърд: Prince$$L3iA, Andr0!dsDnGn или MstlYHarml3$.

Паролите бяха общо взето също толкова остроумни. Като нищо можеше и Манге да ги е измислил.

Така, коя да избере?

Заложи на Андроида в средата. Обикновено беше доста бърз с клавишите, но този път се напрегна, за да е сигурен, че всички знаци са правилни.

Той натисна enter и се появи пясъчният часовник.

Изглеждаше обещаващо.

После:

The logon and password is incorrect. You have one more try before this machine is locked out!

Д’еба! Значи само още един шанс, кое да е избере?

Джедайската принцеса или Пътеводителя на шибания галактически стопаджия?

Инстинктите му казваха да заложи на мацката, но от друга страна, отчасти вината да се забърка в тази каша, беше именно на мацка. MILF^[2]-ът Миа от Мерща, тя също носеше отговорност. Нейна беше вината, че се возеше в онзи проклет влак, когато намери телефона. Така че избра библията на нърдовете.

Въведе данните, натисна enter и затаи дъх.

Пясъчният часовник се завъртя два пъти.

И Алиса изведнъж се завърна в Страната на чудесата…

* * *

В мига преда да заспи — точно когато сивата мъгла премина в черно, ново чувство обзе Ребека. Че Хенке по някакъв начин се нуждае от помощта й, че е в опасност и че само тя може да го спаси.

Ако можеше да остане будна само още малко, щеше да разбере повече, шептеше глас в главата й. Спасението беше само на няколко секунди, обещаваше друг.

И тя наистина опита да се съпротивлява. Бореше се с клепачите си, опита да стане от леглото. Но крайниците й не искаха да се подчинят. Химическата завеса в главата й падна неумолимо и заглуши всички гласове. Скоро спеше дълбоко.

Така и не чу как телефонът звъни.

* * *

Левият монитор показваше интерактивна карта на света. Всички държави бяха отбелязани с един от четири различни цвята и му трябваха само няколко секунди, за да разбере какво означават. Повече от половината страни бяха сиви и според легендата в единия ъгъл това означаваше, че там няма активност. Около една четвърт бяха маркирани в зелено, което очевидно показваше, че протича вербуване.

Почти всички останали страни, всъщност само с две изключения, бяха в жълто. Там Играта течеше с пълна сила, ако се вярваше на картата, а HP нямаше никакви проблеми с това.

Но най-интересни бяха маркираните в червено страни — за момента само две. Червено означаваше End Game. Едната беше САЩ, а другата, surprise surprise, Швеция. Неговият End Game, или поне този, който трябваше да бъде негов…

Той придвижи курсора към Скандинавия, който веднага се промени в ръчичка. Цъкна два пъти на Старата Сведала^[3] и после…

Другият монитор внезапно се съживи и го стресна.

На него имаше списък, класиране, което напомняше на това, което бе видял на телефона си. Но дизайнът беше различен, по-професионален. По-малко мигащи светлини, по-трезв и down to business.

Освен това съдържаше само пет играчи. Номер едно се оказа стар познат…

Добрият стар петдесет и осми все още беше на върха и вече беше събрал дванайсет хиляди точки, с почти две хиляди повече от пичовете след него. HP не можа да не погледне профила му. Кой беше този и какви подвизи беше извършил, за да стане number one?

Може би дори се бяха срещали?

Но когато отвори снимките, HP съвсем се изненада. Мъжът изглеждаше съвсем обикновен, някъде на неговата възраст. Имаше малка козя брада, намек за двойна брадичка, а линията на косата му неумолимо се придвижваше на север.

Това ли беше снимката на един шампион, Мг king-of-the-hill-A-number-one? Пичът изглеждаше като кой да е, обикновен, скапан Nobody! На всичкото отгоре се казваше Хаселквист.

Хаселквист, с QV^[4] — същински Боксер Робърт^[5]… Липсваха му само ментовозелени „Крокс“^[6] и каса народна бира.

Какво разочарование!

HP поклати глава, докато разглеждаше профила на петдесет и осми. Апартамент в „Хорнстул“, обикновен МакГърч в компютърна фирма, обича онлайн покер и посещава казино „Космопол“ и различни игрални клубове.

Boooriiing…!

Но малко по-надолу на страницата ставаше значително по-интересно.

Тук имаше малки картинки, връзки към клипчета, общо около двайсет, вероятно сборната колекция на петдесет и осми Хаселквист.

Първата картинка, която се наби в очите му, представляваше виадукт и той се изпълни с лоши предчувствия. Едно двойно кликване по-късно и подозренията му се потвърдиха.

„Есингеледен“, мостовете при „Линдхагенс“. Значи пет-осмицата наистина е бил замесен в номера, който му бяха спретнали, точно както си мислеше!

Но кадрите не съвпадаха съвсем, светлината в клипа беше различна, с по-тъмни тонове. Мостът беше същият, както и гледката към „Транеберг“, Трафикът, сините светлини, полицейските коли, които се задаваха с висока скорост, всичко напомняше на неговия собствен катастрофален сценарии. Но когато кортежът стигна до моста, не се случи нищо. Той видя как колите направиха маневра в последния момент, вероятно защото бяха забелязали фотографа горе. Но после просто профучаха под моста, към кръговото и нататък към града. Когато клипът спря, той видя обяснението.

Според датата филмът бе сниман днес, само преди около час. Защо, по дяволите, бяха изпратили очевидно солиден играч като петдесет и осми, за да заснеме полицейски ескорт, и то на същото място, където друг играч вече беше изпълнил значително по-куражлийско дело?

Той бързо прегледа още няколко клипа и откри, че с два клика може да ги сортира по време.

Преди Lindhagensplan — The Sequel, имаше клип само отпреди ден. Той го отвори. Петдесет и осми стоеше пред магазин, някаква автокъща, както изглеждаше. Съдейки по ъгъла, от който снимаше, камерата трябваше да е била на нивото на гърдите му. Той влезе през вратата, зави наляво и тръгна към щанд, обозначен като работилница.

— Здрасти, Стигсон от Вестерурт — поздрави Хаселквист с qv свежата мацка зад щанда и размаха за секунда малък черен предмет в нейна посока.

— Идвам да взема 1710, трябва вече да е готова — каза петдесет и осми, без да му трепне гласът и получи усмивка в отговор.

Няколко секунди по-късно вече се бе подписал и получил автомобилен ключ, след което тръгна навън към оградения двор, все още с камерата закрепена на рамото.

Оказа се, че 1710 е полицейски бус, от онези фолксвагени, с които ченгетата обичаха да обикалят. Петдесет и осми скочи вътре, запали двигателя и клипът свърши секунди след като той внимателно мина през портата.

Значи Хаселквистът беше задигнал цял полицейски бус! Трябва да е бил снабден с изобилие от inside info. Беше получил всичко наготово, престорил се бе на ченге за няколко минути и си беше заминал.

И тренирана маймуна би се справила с тая работа…

Но отново можеше единствено да свали шапка на Играта. Явно имаха Мравки дори в полицията, точно както Ерман беше казал.

А освен това, сега разполагаха и с полицейски автомобил…

— Хрм…!

HP подскочи, когато Рехиман прочисти гърло някъде зад гърба му.

— К’во? — отсече той през рамо.

— Пазачът започна новата си обиколка, броейки по-предишните му патрули, имаме четири минути, преди да стигне дотук.

— Окей, окей — измърмори HP и прегледа набързо останалите клипове.

Общо взето знаеше каквото му трябваше за петдесет и осми. Във всеки случай, разполагаше с достатъчно, за да информира медиите, ако изберете тази посока, което изглеждаше все по-логично.

Можеше без съмнение да им предложи откраднат полицейски автомобил и prime suspect, а понеже беше разгара на лятото, вечерните вестници сигурно щяха да са повече от щастливи да попаднат на по-вълнуваща статия от диетите за отслабване. Само да успееше да намери номера на сметката и щеше да е постигнал целта си. Играта можеше да върви на майната си!

Той откри бутон „Трансакции“ и премести курсора върху него.

Но точно когато вдигна пръст, за да го натисне, с крайчеца на окото си забеляза още една картинка с познат мотив — и за няколко секунди като че се вкамени.

„Видял си грешно“, шептеше глас в главата му. „Просто кликни and get in the money, baby! Thailand here we come!“

Пръстът му все още висеше над бутона на мишката. Бързо цъкване и хоп, щеше да е на път към „Арланда“. Сигурно имаше нощен полет, дестинацията не беше от такова значение.

Hasta la vista, baby!

Но той знаеше, че гласчето го лъже. Не беше видял грешно.

И въпреки че една част от него протестираше бурно, той премести курсора и пусна клипчето.

„Здрасти, Мике!“, каза сестра му, преди нещо да закрие обектива и всичко да почернее.

„Мамка му, мамка му, мамка му“, беше единственото, което бе способен да измисли. Но след няколко секунди мозъкът му се рестартира и той си възвърна контрола.

Как, по дяволите, петдесет и осми беше заснел сестра му?

Кога беше снимано видеото?

И още по-важно — защо?

Клипът не предлагаше отговори. Беше дълъг само няколко секунди и нямаше информация за час и дата. Вероятно дори не беше истинска мисия, защото в такъв случай видеото щеше да е по-дълго и да съдържа повече информация.

Тогава какво беше?

Да не би просто погрешка да беше натиснал копчето и да беше заснел случаен човек?

Едва ли!

Какъв беше шансът от всичко хора в града, тъкмо петдесет и осми по случайност да заснеме сестра му, която само преди няколко седмици неволно бе замесена в Играта? Освен това по гласа й звучеше сякаш се познаваха. „Здрасти, Мике“, беше казала тя.

Хаселквистът наистина ли се казваше Микаел?

Тъкмо когато тръгна да превърта нагоре, за да провери, Рехиман сложи ръка на рамото му.

— Пазачът се качва по стълбите — каза той и равнодушният му глас всъщност се поколеба малко.

— Fuuuck! — изсъска HP през зъби.

Какво да прави сега?

След няколко секунди размисъл той осъзна, че е принуден да даде приоритет на първоначалната мисия.

Можеше да говори със сестра си и утре сутрин, а банковата сметка беше тук само сега. Имаше само един шанс да обере пота^[7].

Неохотно той спря да скролва и кликна на Transactions.

— Трябва да тръгваме веднага — каза Рехиман в същия миг, в който информацията се появи на монитора.

Данните го засипаха и HP се заозърта за всичко, което можеше да му е от полза. Депозити, сметки на получатели, дати, суми — но къде, по дяволите, беше сметката на подателя?

— Трябва да тръгваме СЕГА! — проплака Рехиман и разтресе рамото на HP.

Той се отскубна от хватката.

— Само още две секунди.

Това беше!

Най-долу на страницата, в малък отделен правоъгълник. Номерът на сметката, откъдето се оттичаха всички пари от Играта.

Гърнето със злато.

The. Motherload!

Дванайсет цифри, това бе всичко, което му трябваше, за да тегли пари.

HP беше проверил в нета. Наистина имаше сметки, за които бе нужен просто номера, точно както беше казал Ерман. Без лична карта, без тайни пароли, просто най-обикновен шибан номер на сметка.

И ето го и него!

Трябваше му нещо за писане и то на мига.

Рехиман все още стоеше наведен над рамото му и ако се съдеше по изражението му, трябваше да се разбърза. HP опипа дрехите си с ръце.

Майка му стара!

— Химикалка — почти извика той на Рехиман, който отново го задърпа за рамото.

— Заеби това, трябва да се махаме!

— Трябва ми химикалка, мамка му, имаш ли химикалка?!

Рехиман само поклати шава.

— Не можеш ли да напишеш цифрите на лаптопа тогава?

Не получи отговор.

По дяволите! Беше толкова близо и всичко щеше да пропадне заради една шибана химикалка!

Ако ги разделеше на четири групи по три цифри всяка, ставаше почти като мелодия. Той опита да си ги изтананика. 397 461 212 035, 397 461 212 035. Това можеше и да проработи!

Изведнъж той усети как някой го вдига от стола и му трябваха няколко секунди, докато схване, че не пазачът, а Рехиман го влачеше към вратата на стаята със сървърите.

— Трябва… да… се махаме… веднага! — изпуфтя неговият partner in crime, когато пусна HP пред вратата.

— Какво правиш, по дяволите! — извика HP, но Рехиман му бе обърнал гръб и вече се занимаваше с четеца.

Внезапно HP чу как моторът на ключалка на външната врата започна да бръмчи. Пазачът влизаше! Той огледа бързо стаята и веднага осъзна какво не беше наред.

С две бързи крачки се озова пред компютъра и натисна малкия полумесец в десния край на клавиатурата. Обърна се кръгом и скочи с главата напред през отворена врата към сървърите. В същия миг, когато моторът се набръмча, той затвори вратата след себе си.

Известно време останаха да лежат проснати на пода, без да гъкнат.

Мълчанието им всъщност беше ненужно, тъй като цялата стая бе потопена в дълбока звукова пелена от бръмчащи вентилатори и работещи харддискове, така че бе трудно да се чуе нещо друго.

След като почакаха няколко секунди, Рехиман пропълзя внимателно зад ъгъла на първия ред сървъри и HP тръгна по петите му.

Веднага щом се отдалечиха от прозореца, те преминаха в седнало положение и облегнаха гърбове всеки на своя сървърен шкаф. Сега оставаше само да се надяват, че пазачът няма да обиколи стаята, защото в такъв случай…

Сърцето на HP се удряше здраво в гърдите му. Какво щеше да стане, ако Играта ги откриеше тук? Двама взломаджии в тъмен, звукоизолиран офис. За миг не можа да не си помисли за Ерман.

В киберпространството никой не може да чуе, че викаш…

Метално щракване премина през звуковия фон. Пазачът бе отворил вратата. HP затаи дъх.

Още бръмчене.

Той се взря в ъгъла, откъдето пазачът всеки момент трябваше да се покаже и се сви несъзнателно, готов за бягство или битка.

После се чу ново щракване откъм вратата, последвано от глухо затръшване.

HP стоеше като парализиран. Но Рехиман веднага се забърза.

— Хайде — каза той в ухото на HP. — Пазачът е продължил напред и не трябва да изоставаме. Трябва да излезем навън, преди той да се върне пред монитора, иначе ще схване, че нещо не е наред.

Рехиман погледна внимателно през прозореца за наблюдение и няколко секунди по-късно отново бяха в контролната стая. И двата монитора бяха тъмни, точно както когато влязоха в стаята.

— Умно! — кимна Рехиман. — Пазачът щеше да се усети, ако мониторите бяха включени.

В действителност HP искаше да се метне обратно пред клавиатурата, но нямаше време.

Сега трябваше да излязат навън. Освен това мислеше, че още помни песнопението.

Как беше? 397 461 и после… 212?

— Хайде, махаме се!

Рехиман отново беше извадил лаптопа и явно бе проверил къде се намира пазачът, защото се престраши да отвори вратата към коридора. Тръгнаха надолу по стълбите с тихи, бързи крачки.

Нова сверка с лаптопа, после се втурнаха наново през пустия коридор на първия етаж. След няколко минути бяха на улицата.

Беше се появил ситен, лек ръмеж.

„Mission completed!“, помисли си HP облекчен, и вдигна лице към небето. Леле, колко приятно беше лекото разхлаждане!

Едва когато запалиха колата и потеглиха, той осъзна, че вече не си спомня номера на сметката.