Серия
Светът на Първия закон (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Red Country, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
Dave (2014 г.)
Корекция
„Колибри“

Издание:

Автор: Джо Абъркромби

Заглавие: Червена страна

Преводач: Александър Ганчев

Издание: първо

Издател: ИК „Колибри“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Дедракс“

Главен редактор: Андрей Велков

Технически редактор: Симеон Айтов

Художник: Стефан Касъров

ISBN: 978-619-150-428-2

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3578


На Теди и Клинт Ийстуд

 

Но понеже на Клинт сигурно ще му е все тая, предимно на Теди

chervena_strana_karta.png

Част I
Неприятности

Ти, който съдиш за човека като за нож по дръжката, как да ти обясня кое е добро острие?

Джедадая М. Грант

Страхливец

— Злато. — Уист изрече думата, сякаш беше неразгадаема загадка. — Направо побърква хората.

Шай кимна:

— Онези, които бездруго не са побъркани.

Двамата стояха пред странноприемницата на Стъпфер „Мръвки“. Името вероятно би подхождало повече на публичен дом, но всъщност принадлежеше на най-лошото място за хранене в петдесет мили околовръст — независимо от доста свирепата конкуренция. Шай седеше върху чувалите, натрупани във фургона, а Уист се беше облегнал на оградата, откъдето сякаш никога не помръдваше, все едно беше прикован за нея от здрава треска, забила се в задника му. Гледаха тълпата.

— Дойдох насам, за да се отърва от хората — каза Уист.

— А виж какво стана — кимна Шай.

Миналото лято човек можеше да прекара цял ден в града, без да зърне две непознати лица накуп. Някои дни можеше да не зърне кои да е две лица. Но няколко месеца могат да променят много. Няколко месеца и намерено злато. Сега Скуеърдийл се пръскаше по оръфаните си шевове от предприемчиви заселници, понесли се в нескончаем поток по посока запад и бленувано богатство. Едни напираха с колкото скорост им позволяваше тълпата, други се спираха да дадат своя принос в търговията и какофонията, обхванали улицата, огласена от тропота на колелата на фургоните, пръхтенето и цвиленето на мулета и коне, квиченето и мученето на всякакъв добитък. Мъже, жени и деца от всички раси и прослойки на обществото на свой ред квичаха и мучаха на безброй езици. Вероятно биха представлявали доста колоритен спектакъл за окото, ако не беше прахолякът, който удавяше всякакъв колорит и придаваше на всичко наоколо различна тоналност на сивото и кафявото.

Уист изсърба мощна глътка от бутилката:

— Голямо разнообразие, а?

— И до един са се наточили да получат от нищо нещо — кимна отново Шай.

Гледаше ги, обезумели от надежда. Или алчност, зависи от това докъде стига вярата на човек в човечността, а тази на Шай не пращеше от сила. До един опиянени от перспективата да открият прекия път, да нагазят в някой студен поток, там, насред нищото, и да започнат да гребат с пълни шепи нов живот. А еднообразието и сивотата на предишния да оставят захвърлени на брега като стара изсъхнала кожа на влечуго.

— Не се ли изкушаваш и ти да тръгнеш? — попита Уист.

Шай притисна език в предните си зъби и изцърка плюнка през процепа помежду им.

— Не и аз — отвърна.

Ако някак успееха да прекосят Далечна страна живи и здрави, най-вероятно ги чакаше цяла зима клечане в леденостудена вода и вадене на нищо повече от тиня. Но дори и съдбата да се усмихнеше на нечия лопата, какво толкова? Да не би богатите да нямат и те проблеми?

Навремето Шай също си мислеше, че можеш да изкараш от нищо нещо. Отърси се от старата кожа и тръгна с усмивка на уста. Оказа се обаче, че понякога прекият път не води точно докъдето си очаквал, на всичкото отгоре върви през кървави земи.

— Само слухът за злато стига да ги побърка. — Уист отпи нова глътка и буцата на кльощавия му врат подскочи. Загледа се в двама новоизлюпени предприемачи, които се боричкаха за последната кирка на една сергия, докато собственикът й правеше напразни опити да ги укроти. — Представи си само на какво ще са способни копелетата, ако някак успеят да сложат ръка на буца самородно злато.

На Шай не й трябваше да си представя. Беше го виждала с очите си и не смяташе тези си спомени за едни от най-приятните.

— Малко им трябва на мъжете, за да започнат да се държат като животни.

— На жените също — отвърна Уист.

Шай го изгледа сърдито:

— Защо гледаш мен?

— Ти си първата, която ми идва на ум.

— Не мисля, че ми допада много да съм толкова близо до физиономията ти.

Уист се разсмя и оголи два реда четвъртити като надгробни камъни зъби. Подаде й бутилката.

— Защо не си вземеш мъж, Шай?

— Май не си падам много по мъжете.

— Не си падаш много по никого, мисля аз.

— Тяхна вина, те първи започнаха.

— Какво, всички хора до един ли?

— Достатъчно много.

Шай избърса добре гърлото на бутилката и отпи мъничко. Постара се да е само сръбване. Знаеше колко й се удаваше да направи от сръбването глътка, от глътката — бутилка, и от бутилката — разходка с единия крак в потока, цялата вмирисана на пикня. Сега на нея разчитаха хора, достатъчно други бе разочаровала навремето, повече не.

Боричкащите се най-после бяха разтървани и сега съскаха обиди един на друг в лицето, всеки на своя език, достатъчно неразбираем за другия, за да долови подробностите, но достатъчно ясен, че да схване общия смисъл. От кирката нямаше следа, най-вероятно беше задигната в бъркотията от някой по-хитър покорител на дивата пустош.

— Златото — промърмори замислен Уист — направо побърква човека. Обаче реши ли земята да се отвори, за да ми даде от благата си, не бих отказал някое парче.

Шай се замисли за фермата, за всичката работа за вършене и за времето, което все не й достигаше, за да я свърши, и потърка с напукани палци нащърбените нокти на пръстите си. За момент, само за миг, мисълта за един поход през хълмовете не й се стори чак толкова лоша идея. Ами ако наистина имаше злато? Пръснато в изобилие по дъното на някой поток, очакващо с нетърпение целувката на тръпнещите й пръсти? Шай Саут, най-голямата късметлийка в Близка страна…

— Не — тя пропъди мисълта като нахална муха. Големите надежди бяха лукс, който не можеше да си позволи. — Земята не дава нищо даром. Точно като всички нас, скъперниците. От опит го знам.

— Имаш много, а?

— Ъ?

— Опит.

Тя му намигна, докато му подаваше бутилката:

— И представа си нямаш, старче. — Със сигурност много повече от повечето авантюристи, помисли си Шай. Поклати глава при вида на поредната група, прииждаща по улицата — големци от Съюза, ако можеше да се съди по вида им, облечени по-скоро като за пикник, отколкото като за поход през няколкостотин мили дива пустош. Хора, неоценяващи добрия живот, който бяха оставили зад себе си, изведнъж решили, че имат някакъв шанс да заграбят нещо повече. Замисли се колко ли скоро ще ги види отново да куцат обратно по същия този път, пребити и разорени. Ако въобще стигнеха живи дотук.

— Къде е Гъли? — попита Уист.

— Остана във фермата да гледа сестра ми и брат ми.

— Отдавна не съм го виждал.

— Отдавна не е идвал насам. Боли го, като язди, така казва.

— Остарява. Всички остаряваме. Като го видиш, кажи му, че ми липсва.

— Ако беше тук, щеше да пресуши бутилката ти на един дъх, а ти щеше да го проклинаш.

— Така си е — въздъхна Уист. — Така е с нещата, които му липсват на човек.

Лам се зададе от другата страна на улицата и се запровира през върволицата от хора. При все това, че вървеше прегърбен, увесил рамене повече от обикновено, чорлавата му посивяла коса стърчеше над главите на всички.

— Колко получи? — попита Шай и скочи от фургона.

Лам замижа, досещаше се какво го чака.

— Двайсет и седем? — Боботещият му глас се извиси, сякаш не отговаряше, а питаше: „Колко зле оплесках нещата този път?“.

Шай поклати глава, а издутата й буза от притиснатия в нея език му даде да разбере, че се беше справил горе-долу много зле.

— Ама и ти си един страхливец, Лам. — Тя плесна един от чувалите и от него се вдигна облак прах. — Не съм драпала два дни дотук, за да раздавам зърното безплатно.

Той примижа отново и дълбоките бръчки и старите белези над посивялата му брада се очертаха още повече:

— Не ме бива в пазаренето, Шай, знаеш.

— Я ми припомни тогава в какво те бива. — Шай заобиколи няколкото облещени блеещи кози и се отправи с бърза крачка към Борсата на Клей. — Освен в мъкненето на чували? — подхвърли през рамо тя и се запровира напред през върволицата от хора.

— Е, все е нещо, нали?

Магазинът беше по-оживен и от улицата и миришеше на прясно нарязано дърво, подправки и натъпкани едно до друго отрудени човешки тела. Шай се промуши между един чиновник и един от черен по-черен южняк, който се опитваше всячески да се разбере с него на език, който тя не беше и чувала преди. Шмугна се покрай висящо от гредите на тавана корито за пране, разлюляно от нечий невнимателен лакът, после покрай един начумерен дух с оплетена на масури червена коса и пръчки, втъкнати в тях, все още с листата. Целият този народ, втурнал се на запад, означаваше едно — възможност да се изкарат пари, и проклет да е онзи търговец, който се изпречеше между Шай и нейния дял от печалбата.

— Клей? — изрева тя с цяло гърло. Така де, от шепот не печелеше нищо. — Клей!

Търговецът, сварен насред тегленето на брашно във високите колкото човешки ръст везни, вдигна глава и я изгледа изпод вежди.

— Шай Саут в Скуеърдийл. Ще да ми е на късмет.

— Напълно си прав. Цял тумба баламурници са се изсипали в магазина ти и чакат да им одереш кожите! — тя повиши глас и това накара няколко глави да се извърнат, а едрите длани на търговеца да се свият в юмруци на хълбоците му.

— Ничии кожи не се дерат тук — отвърна той.

— Не и ако лично не си държа сделките под око.

— С баща ти се спазарихме за двайсет и седем, Шай.

— Знаеш, че не ми е баща. Също така знаеш, че не си се спазарил за нищо, докато не се спазариш с мен.

Клей повдигна едната си вежда и изгледа въпросително Лам, който моментално сведе поглед и се извърна настрани в безуспешен опит да потъне в земята. При все масивното си телосложение, само някой да го погледнеше накриво, севернякът винаги извръщаше очи. Вярно, беше добродушен човек, работлив и приличен, заместител на баща за Роу и Пит, дори за Шай, доколкото тя му позволяваше това, но мътните го взели, такъв страхливец.

Тя се срамуваше от него, срамуваше се от негово име даже и това я вбесяваше. Стрелна показалец пред лицето на Клей, все едно беше кинжал и нямаше никакви скрупули да го използва по предназначение:

— Скуеърдийл, странно име за град, в който те мамят при всяка сделка! Миналата година ми плати двайсет и осем, а нямаше и четвърт от купувачите, които имаш тази година. Ще приема трийсет и осем[1].

— Какво? — Гласът на Клей се извиси повече отколкото беше очаквала. — Златно зърно си докарала, така ли?

— Точно така. Първокачествено. Вършано от ей тези две, покрити с мазоли ръце.

— И от моите също — смотолеви Лам.

— Шшт — сряза го Шай. — Не мърдам оттук, докато не получа трийсет и осем.

— О, хич не си ми притрябвала! — кресна Клей и лицето му се изкриви в гневна гримаса. — Слушай какво, обичах майка ти, за това ще ти предложа двайсет и девет.

— Никога не си обичал нищо друго освен кесията си. Трийсет и осем или заставам пред магазина ти и започвам да продавам на една идея под твоята цена.

Той знаеше, че тя ще го направи, дори това да й костваше доста. Никога не отправяй заплаха, която не си поне наполовина готов да изпълниш, това знаеше Шай.

— Трийсет и една — изръмжа през зъби търговецът.

— Трийсет и пет.

— Не виждаш ли, че задържаш всички тези добри хорица, алчна кучко?

„Или по-скоро им отварям очите за печалбите, които получаваш, и не след дълго някой ще ме последва“, помисли си Шай.

— За мен са най-обикновена паплач и ще ги задържам колкото си искам, ако трябва, докато Ювенс не се върне от земята на мъртвите или докато не получа трийсет и пет.

— Трийсет и две.

— Трийсет и пет.

— Трийсет и три и на излизане можеш да му драснеш клечката на магазина, няма да ми трябва повече!

— Не ме изкушавай, дебелако. Трийсет и три и ще добавиш две нови лопати и малко храна за воловете ми. Ядат почти колкото теб. — Тя плю в шепата си и протегна ръка.

Клей се навъси, завъртя език из устата си, но накрая също плю в шепа и стисна ръката й:

— Същата си като майка си.

— Не можех да я понасям. — Шай се запровира към вратата и остави Клей да си излее гнева върху следващия клиент. — Не е толкова трудно, а? — подхвърли през рамо на Лам.

Възрастният северняк зачопли с пръст нещо по ухото си:

— Аз щях да се съглася и на двайсет и седем.

— Защото си проклет страхливец. Имаш ли нещо за вършене, по-добре приключвай бързо, вместо да живееш в страх от него. Ти самият не повтаряш ли все това?

— Времето ми показа недостатъците на този ми съвет — промърмори Лам, но Шай не му обърна внимание, беше прекалено заета с мисли за това как добре се беше справила.

Трийсет и три беше добра цена. Сметна наум цялата сума. С трийсет и три, след като оправеха прокапалия покрив на хамбара и след като купеха двойка свине за разплод, щяха да останат пари за книги за Роу. Можеше дори да останат пари за още семена, можеше също да опитат да посъживят зелевите лехи. Мислите за това, което можеше да построи, да оправи, я накараха да се усмихне.

„Не ти трябват големи мечти — казваше й някога майка й в редките моменти, когато беше в добро настроение — и малките вършат работа.“

— Давай да пренасяме чувалите — каза тя.

На Лам годините му личаха, беше станал муден като стар вол, но силата му не си беше отишла. Нямаше тежест, която да огъне северняка. От фургона Шай трябваше само да повдига леко един по един чувалите и да ги намества на рамото му, докато той стоеше на земята, без да се оплаква от тежестта им, не повече от самия фургон. После тръгваше през улицата с бавна крачка с четири чувала на раменете до двора на Клей, където ги редеше на земята с такава лекота, все едно бяха пълни с перушина. Вярно, Шай тежеше наполовината на него, но работата й беше по-лека, а и двайсет и петте години в нейна полза не бяха за пренебрегване, но не след дълго от нея вече течеше вода като от прясно изкопан кладенец. Елекът залепна за гърба й, а косата — по лицето й. Ръцете й се зачервиха, прежулени от конопа и белия прах на чувалите. Стиснала зъби, ругаеше под носа си.

Лам я изгледа отдолу с два чувала на едното рамо и трети на другото, без дори да се е задъхал. Ситните бръчици около очите му заиграха лукаво:

— Малко почивка, Шай?

— Да, от заяждането ти — изгледа го накриво тя.

— Ако кажеш, ще разместя чувалите във фургона, ще ти направя малко местенце да си полегнеш, може и одеяло да намеря. И ще ти попея, докато заспиш, както едно време, като беше малка.

— Още не съм престаряла.

— Понякога си мисля за онова малко момиченце, което ми се усмихваше мило, докато го приспивах. — Той зарея поглед настрани и поклати глава. — Къде сбъркахме с майка ти?

— Тя умря, а ти си безполезен. — Шай вдигна поредния чувал и го стовари на рамото му колкото можа по-отвисоко.

Лам се усмихна, докато слагаше длан върху чувала.

— Може би си права. — Когато се обърна, почти се сблъска с друг северняк. Онзи беше едър колкото Лам, но доста по-свиреп на вид. Той изръмжа някаква ругатня, но спря на средата на думата. Както обикновено само мисълта за неприятности беше достатъчна на Лам да наведе глава и сега той вече се отдалечаваше по улицата с чувалите на рамо. Севернякът изгледа начумерено Шай.

— Какво? — каза тя и го изгледа също толкова навъсено.

Онзи проследи с поглед Лам, почеса се по брадата и си продължи по пътя.

Когато Шай стовари последния чувал под одобрителния поглед на Клей, сенките се бяха издължили и облаците на запад започваха да розовеят. Търговецът протегна ръка с провесена от дебелия му показалец кожена кесия. Тя разкърши гръб, избърса чело в опакото на ръкавицата си, разхлаби връвта на кесията и надникна вътре.

— Всичко ли е тук? — попита.

— Няма да те измамя.

— Можеш да се обзаложиш, че няма. — Шай започна да брои монетите. „Винаги ще познаеш крадеца — казваше някога майка й — по това колко е внимателен със собствените си пари.“

— Ми да взема тогава аз да отворя всеки чувал, а? Да съм сигурен, че е зърно, а не лайна.

— Хм, и ако се окажат лайна, да не би това да те спре да ги продадеш?

Търговецът въздъхна дълбоко:

— Твоята да е.

— Ще е.

— Винаги успява — додаде Лам.

Шай продължи да брои и да прехвърля на ум сметките.

— Чух, че Глама Златния спечелил още един бой в ямата в Грейър — каза Клей. — Казват, че бил най-коравото копеле в Близка страна, а не е като да няма корави копелета наоколо. Че само глупак би заложил срещу него, без значение каква е печалбата. А също, че само глупак би излязъл срещу него в ямата.

— Така е, така е — отвърна Лам, както винаги без мнение, като ставаше дума за бой и насилие.

— Чух от един, който го е гледал, че така пребил Стоклинг Мечката, че направо му изкарал червата през задника.

— И това минава за забавление? — попита Шай.

— Бой до насиране, какво повече искаш?

— Ми не е кой знае какво.

— Аз за по-лоши забавления съм чувал — сви рамене Клей. — Разбрахте ли за битката при Ростод?

— Чух нещо — измърмори Шай, докато се опитваше да се съсредоточи в броенето.

— Бунтовниците пак били победени, чух аз. Този път доста зле. Всички бягат. Онези, които Инквизицията не докопала на място.

— Горките нещастници — каза Лам.

Шай спря за момент, после продължи да брои. Светът беше пълен с окаяни нещастници, но тя не се замисляше за всички, заслужаващи съжаление. На нея й стигаха грижите за брат й и сестра й, за Лам и Гъли, за фермата, нямаше време да оплаква всеки, докарал си беля на главата.

— Може да решат да дадат последен отпор при Мулкова, ама не мисля, че ще устоят дълго. — Оградата изскърца под гърба на Клей, когато той се облегна на нея, скръсти ръце и пъхна длани под мишниците си с щръкнали нагоре палци. — Войната свърши, ако въобще може да се нарече война, и доста хора останаха без дом. Едни прокудени от земята си, други изгорени с нея или останали без пукната пара. Пътищата са отворени, корабите пак пристигат. И все повече народ е тръгнал да си търси щастието на запад. — Той кимна към върволицата по прашната улица, която продължаваше да се стича въпреки наближаващия залез. — Това тук е само ручей. Потопът тепърва предстои.

— Е — подсмръкна Лам. — Скоро ще разберат, че планината не е направена от злато, и потопът ще потече обратно насам.

— Някои ще се върнат, да. Други ще пуснат корени някъде там. След това Съюзът ще дойде насам. Колкото и земя да имат, все искат още, а със слуховете за злато на запад бързо ще надушат парите. Онова зло дърто копеле Сармис дрънчи с меч покрай границата с Империята, но това е типично за него, неговият меч все си дрънчи. Няма да спре потопа, мисля аз. — Клей пристъпи към Шай и зашепна заговорнически. — Чувам, че в Хормринг вече имало пратеници на Съюза, говорели за анексиране.

— Изкупуват земя от хората, така ли?

— Абе, протягат едната ръка с парите, ама в другата държат острие. Те винаги така правят. Не е зле да се замислим ние какво ще правим, ако дойдат в Скуеърдийл. Трябва да се държим един за друг, тези от нас, дето са тук отдавна.

— Не се интересувам от политика. — Шай по принцип не се интересуваше от каквото и да е, ако може да й докара неприятности.

— Повечето от нас също — каза Клей, — но понякога политиката се интересува от нас без значение харесва ли ни, или не. Съюзът идва и води със себе си закони.

— Законите не ме притесняват много — излъга Шай.

— Така да е. Но след тях, като каруцата след магарето, идват данъците.

— Не бих казала, че съм им голяма привърженичка.

— Нали, чист обир, само че по-така. Аз лично предпочитам да ме обере разбойник с маска на лицето и нож в ръка вместо някакъв безсърдечен писар с хартия и писалка.

— Абе, не знам аз. — Никой от онези, които Шай беше обирала, не изглеждаше очарован от преживяването. Тя изсипа обратно монетите в кесията и стегна връвта.

— Как е бройката? — попита Клей. — Нещо да липсва?

— Този път не. Но аз ще си броя всеки път.

— Друго не съм и очаквал — усмихна се търговецът.

Шай купи няколко неща, които щяха да са от полза — сол, оцет, малко захар, че така и така, беше в града, парче сушено телешко и половин торба пирони. Последното предизвика очакваната шега от страна на Клей, че тя самата е една торба кокали и пирони, което предизвика също така очакваната шега от нейна страна, че пироните й трябват, за да закове топките му за единия крак, а това от своя страна — до очаквания коментар от Лам, че топките на Клей са толкова малки, че не можеш да ги заковеш с пирон. Обичайната размяна на остроумия.

Почти се изкуши да купи нова риза за Пит, добра цена или не, все не можеше да си го позволят, но за късмет, Лам я спря и вместо това тя купи конци и игли, за да ушие нова риза за Пит от една от старите на Лам. Всъщност какъвто беше кльощав, от една риза на Лам можеше да му ушие пет. Иглите бяха някакъв нов вид, обясни Клей, правени от машина в Адуа — по хиляда наведнъж. Шай се усмихна при мисълта как Гъли щеше да клати побелялата си глава, повтаряйки „Машина за игли, какво още ще измислят там“, а Роу ще ги премята из пръсти, чудейки се как ли точно ги прави машината.

Спря пред рафтовете с алкохол и облиза устни при вида на проблясващия в сумрака кехлибар, но се насили и отмина — по-трудно пазарене от това с Клей. С това пазаруването приключи.

— Повече да не ти е стъпил кракът в този магазин, ненормална кучко! — подхвърли след нея търговецът, докато Шай сядаше на капрата до Лам. — Направо ме разори днес!

— Значи, до следващото лято?

Той махна с ръка през рамо, докато се обръщаше към поредния клиент:

— Да, да, дотогава.

Шай се пресегна да освободи спирачката и ръката й почти докосна брадата на северняка, в когото Лам се блъсна на улицата преди малко. Онзи стоеше току до фургона и челото му беше надиплено от бръчки, сякаш всячески се опитваше да си спомни нещо. Беше пъхнал палци в колана, на който висеше мечът му, чиято масивна дръжка се поклащаше на удобно близко разстояние от едната му ръка. Беше доста свиреп на вид, с дълбок белег през едното око, който чезнеше в сплъстената му брада. С безразличен вид на лицето Шай измъкна скришом ножа, обърна острието нагоре и го скри зад ръката си. По-добре със стомана в ръка и без неприятности, отколкото с неприятности и празни ръце.

Севернякът каза нещо на своя език. Лам се прегърби още повече на капрата и дори не извърна глава към него. Онзи пак заговори. Лам изръмжа нещо в отговор, плесна с юздите и подкара рязко фургона. Малко по-надолу по изровената на коловози улица Шай погледна крадешком през рамо. Севернякът стоеше насред прахоляка и гледаше намръщено след тях.

— Какво искаше този?

— Нищо.

Тя прибра острието в ножницата, вдигна единия си крак на преградата на фургона и се изтегна назад. Смъкна периферията на шапката над очите си, за да не й блести залязващото слънце.

— Светът е пълен с чудаци. Тръгнеш ли да се чудиш кой какво мисли и иска, цял живот няма да ти стигне.

Лам се прегърби още повече, сякаш се опитваше да скрие главата си между раменете.

— Ама и ти си един страхливец — изсумтя Шай.

Той я изгледа косо, после отмести очи.

— Има и по-лоши неща, които човек може да бъде.

 

 

Двамата се смееха, когато фургонът прехвърли билото и пред тях се отвори тясната плитка долина. Лам тъкмо беше казал нещо смешно. Както обикновено настроението му се беше приповдигнало в момента, в който бяха излезли от града. Никак не го биваше в тълпите.

Дори настроението на Шай се оправи, когато тръгнаха по тесния път — просто два едва забележими отъпкани коловоза през високата трева. Младините й бяха съпътствани от черни, черни като безлунна нощ времена, в които не знаеше дали ще я убият някъде, или ще я хванат, ще я обесят и ще хвърлят тялото й на кучетата. Затова, когато нощем често се събуждаше плувнала в пот от ужас, се кълнеше, че занапред ще е благодарна за всеки следващ път, който съдбата реши да й отреди, да следва тези едва забележими коловози във високата трева. Не успяваше да постигне кой знае какви изблици на благодарност, но с едното обещание — колкото-толкова. И все пак винаги усещаше някаква лекота в гърдите, когато фургонът поемаше по пътя към дома.

Фермата изникна пред очите им и смехът секна в гърлото на Шай. За миг настъпи пълна тишина, в която само вятърът прошумоляваше в тревата. Тя не можеше да си поеме дъх, не можеше да промълви и дума, нито да мисли. Кръвта се смрази в жилите й. В следващия миг беше скочила от фургона и тичаше.

— Шай! — изрева след нея Лам, но тя почти не го чу. Главата й кънтеше от запъхтяното й дишане, а земята и небето подскачаха бясно при всяка крачка. Прекоси обраслата в стърнища нива, която бяха ожънали само преди седмица. Прелетя над съборената дървена ограда и краката й шляпнаха в калта сред изпотъпканите кокоши пера.

Стигна до двора — това, което преди беше двор — и спря. От къщата бяха останали само овъглени греди, пръснат наоколо боклук и щръкнал накриво комин. Нямаше дим. Дъждът беше угасил огъня преди ден-два. Изтича покрай почернелите останки на хамбара, скимтейки при всяко издишване.

Гъли висеше обесен от голямото дърво. Бяха го изправили на надгробния камък на майка й, който после бяха съборили в тревата. Беше надупчен със стрели. Цяла дузина, че и повече.

Шай се почувства, сякаш я бяха ритнали в корема, преви се, обгърна раменете си с ръце и простена. Вятърът зашумоля в листата на голямото дърво, разклати леко трупа на Гъли и то й отвърна със същия жален стон. Горкият безобиден нещастник. Спомни си го да се провиква след нея, когато тръгваха с фургона. Каза й да не се тревожи, че той щял да се грижи за децата, а тя му отговори през смях, че не се тревожи, защото децата ще се грижат за него. След това вече не виждаше нищо, беше стиснала до болка очи, а вятърът щипеше лицето й. Стисна още по-силно ръце и изведнъж й стана толкова студено, сякаш нищо не беше в състояние да я стопли.

Чу тежките стъпки на Лам да приближават, да забавят и после той стоеше до нея.

— Къде са децата?

Претършуваха къщата, след това и хамбара. Първоначално бавно, със сковани, несигурни ръце, после настоятелно и методично. Лам повдигаше и отместваше настрани овъглените греди, а тя преравяше пепелта отдолу, сигурна, че всеки момент ще напипа костите на Пит и Роу. Но не ги откри в къщата. Не бяха и в хамбара. Нито на двора отпред. Тръгнаха настрани отчаяни, опитвайки се да потушат страха, устремени, опитвайки се да потушат надеждата. Шай гледаше в тревата, ровеше с пръсти из пръснатите останки от дома й, но освен почернялото от огъня конче, което Лам беше издялал за Пит преди години и овъглените страници на една от книгите на Роу, от брат й и сестра й нямаше следа.

Децата бяха изчезнали.

Тя се изправи с лице срещу вятъра, загледана в нищото и запъхтяна, притиснала опакото на изранената си ръка към устата си. Колкото и да мислеше, друго не можа да измисли.

— Отвлечени са — изграчи Шай.

Лам кимна в съгласие. Посивялата му коса и брада бяха почернели на черти от саждите.

— Защо?

— Не знам.

Тя изтри почернелите си длани в предницата на ризата си и стисна юмруци.

— Тръгваме след тях.

— Да.

Тя клекна над изровените чимове трева около едно дърво. Избърса носа си и очите си. Надвесена над земята, проследи следата до друго място, където земята беше изровена. Намери стъпкана в калта бутилка и я захвърли настрани. Въобще не си бяха направили труда да прикрият следите си. Навсякъде имаше отпечатъци от конски копита, опасващи в кръг останките от къщата и хамбара.

— Били са двайсетина. Но с два пъти повече коне може би. Резервните коне са оставили тук.

— Резервни за децата, така ли?

— Да ги носят къде обаче?

Лам само поклати глава.

Шай продължи да търси, не спираше да говори каквото и да било, просто да запълни с приказки тишината. Нямаше търпение да се захване с нещо, само и само да не мисли.

— Както аз ги виждам нещата, дошли са от запад и са тръгнали на юг. Бързали са.

— Ще донеса лопатите. Трябва да погребем Гъли.

Веднага се захванаха с работата. Тя се покатери на дървото, познаваше го като дланта на ръката си, всяка извивка и всеки клон. Беше се катерила по него неведнъж, много отдавна, много преди Лам да се появи. Майка й я гледаше, а Гъли пляскаше с ръце. Сега майка й беше погребана под него, а Гъли висеше на един от клоните му и Шай не можеше да се отърве от мисълта, че по някаква причина вината беше нейна. Човек не може да загърби минало като нейното просто ей така.

Сряза въжето, пречупи стрелите и приглади окървавената коса на Гъли, докато Лам копаеше до гроба на майка й. Шай затвори клепачите на ококорените му очи и докосна с длан бузата му — беше студена. Изглеждаше толкова дребен, толкова кльощав, прииска й се да го завие с палто, но нямаше такова подръка. Лам го вдигна от земята и го сложи в дупката, после двамата с Шай я запълниха с пръстта. Вдигнаха надгробния камък на майка й и отъпкаха изровените чимове около него. Вятърът вдигаше пепелта от земята — малки сиви и черни люспички над студената земя, — после я понасяше нанякъде.

— Трябва ли да кажем нещо над гроба му? — попита Шай.

— Аз нямам какво да кажа. — Лам скочи на капрата на фургона. Оставаше сигурно още час светлина преди залез-слънце.

— Няма да взимаме фургона — каза Шай. — Тичам по-бързо от проклетите волове.

— Но не и по-дълго и не с целия багаж. Нищо не печелим, като бързаме. Имат, колко, два, три дни преднина? И бързат. Двайсет мъже, казваш? Човек трябва да е реалист, Шай.

— Реалист? — прошепна Шай, невярваща на ушите си.

— Да кажем, че тръгнем след тях пеша и не умрем от глад, и не ни отнесе някоя буря, и да кажем, че ги настигнем. Тогава какво? Дори нямаме оръжие. Нищо нямаме освен ножа ти. Не. Просто ще ги следваме толкова бързо, колкото бързо ни носят Скейл и Калдер. — Той кимна към воловете, които пасяха малкото трева, останала пред тях. — Ще видим дали няма да успеем да откъснем един-двама от групата. Да разберем какво са намислили.

— Пределно ясно е какво са намислили! — каза Шай и посочи гроба на Гъли. — Какво, мислиш, ги чака Роу и Пит, докато ние просто ги следваме? — Тя изкрещя последните думи и викът й раздра тишината, вдигайки няколко врани от клоните на дървото.

Крайчето на устните на Лам потрепери, но той дори не я погледна.

— Просто ще ги следваме — повтори невъзмутимо той. — Може пък да се оправим с приказки. Може да ги откупим.

— Да ги откупим? Запалват фермата ти, убиват приятеля ти, отвличат децата ти, а ти искаш да им платиш за оказаната чест? Мамка му, какъв страхливец си!

Лам отново не я погледна.

— Понякога е нужен тъкмо страхливец. — Гласът му прозвуча дрезгаво, на пресекулки. — Колкото и кръв да пролееш, тя няма да върне нито фермата, нито Гъли. Няма връщане назад. Сега можем само да върнем малките. Както успеем. Да ги върнем живи и здрави. — Този път потрепването премина през цялата му белязана буза, от крайчеца на устните му чак до окото. — Пък после ще видим.

Шай хвърли последен поглед назад, докато потегляха към залязващото слънце. Домът й. Надеждите й. Колко много можеше да се промени само за ден. От тях не беше останало нищо повече освен няколко греди, щръкнали към розовеещото небе. Не ти трябват големи мечти. Имаше чувството, че никога досега не е била толкова нещастна въпреки всичките тежки и мрачни моменти от миналото й. Изведнъж не можеше да намери сили дори да вдигне глава.

— Защо им е било да горят всичко? — прошепна Шай.

— Някои хора просто обичат да палят.

Тя погледна настрани към кривата му намръщена физиономия под периферията на опърпаната шапка и се замисли колко странно бе това, че успяваше да запази такова спокойствие. Човек, на когото не му стиска да се пазари за цена, гледа с такава лекота на неща като смърт и отвличане на деца? Успява да е реалист, при все загубата на всичко, което са постигнали с толкова труд?

— Как така си толкова спокоен? — прошепна тя. — Сякаш… сякаш си очаквал да те застигнат подобни беди?

Той отново не я погледна.

— Бедите винаги те застигат.

Бележки

[1] Squaredeal (англ.) — честна сделка. — Б.пр.