Сергей Минаев
Духless (1)

Ресторантът

Ladies with an attitude

Fellows that were in the mood

Don’t just stand there let’s get to it

Strike a pose there’s nothing to it

 

Vogue

Vogue

 

Madonna. „Vogue“

Всичко започна тук, в Москва. Стоях си с моя познат Тимур — един от онези приятели, които всички по навик наричат приятели, макар че те, разбира се, не са ти никакви приятели, а просто хора, на които се обаждаш, когато вечер нямаш какво да правиш и искаш да ти направят компания на чашка, за да профукаш поредните две стотачки в някоя кръчма.

Двамата седяхме във „Vogue Cafe“, където (както е известно сред московските баровци) имаше лоша кухня, проблеми с паркирането, нагъл персонал и непрекъсната блъсканица на бара. Въпреки всички гадости, казани за този ресторант, той продължаваше да е едно от най-популярните московски заведения. Очевидно заради това, че когато стояха тук, баровците изпитваха някакъв особен, сходен на мазохизма кеф, щом търпяха всички тези ужасии, които безусловно можеха да се сравнят само с условията в нацистки концлагер. В моментите, когато поредният московски баровец на име Мигел или Дан, жестикулирайки отчаяно, ти разказваше поредната история за това колко „просташки са се държали“ с него във „Vogue“, а на всичкото отгоре, след като той дръзнал да сложи сервитьора на мястото му, нарочно се опитали „да го отровят с някакво менте“ и в същото време сравняваше този ресторант с „онзи… абе, нали се сещаш… концлагера… как беше… май че Моратау“, разбираш, че първо, този малоумник, който в училище не е успял да запомни Дахау, не е никакъв Мигел или Дан, а Миша или Денис и че също така е измислил тази история или я е щипнал от страниците на някое скапано списание, както и идиотското си име, което повече прилича на прякор. А освен това разбираш (и в този момент се изпълваш с благоговение чак до петите, както се е изпълвал с благоговение туземецът при вида на корабите на испанските конквистадори, пристигнали да му гепят златото) — та разбираш колко велик е всъщност ресторантьорът Аркадий Новиков, построил империя от заведения за такива хора.

И тъй, ние си седяхме във „Vogue“. И двамата бяхме доста пияни. Аз току-що бях споделил с Тимур идеята си някой да построи мръсна пивница, в която да сервират разредена бира и стогодишни чирози и където отвратително да смърди на засъхнала повръщня и на разлят по пода алкохол. И това да е нещо като възкресяване на центровете за прекарване на свободното време за възпитаници на техникумите и за шлосерите от район „Текстилници“ някъде през 1983 година. Идеята се състоеше в това, че ако този проект се реализираше от Аркаша, всички тези напуйчени шибаняци щяха да си запазват маси там една седмица предварително, за да плащат баснословни сметки за дисонанса между собствения си майбах и дебелата сервитьорка с мръсна престилка, която щеше да им сервира вмирисани кренвирши. А най-веселото беше това, че те щяха да куфеят много по-яко от вмирисаните кренвирши, отколкото от собствената си лимузина за няколкостотин хиляди евро. Щяха да ги плюскат, да ги хвалят и да ги препоръчват на приятелите си. А пък светските хроникьори щяха да изпаднат в свински възторг от „новия ресторант на Аркадий Новиков с интересен, оригинален подход към кухнята“. След като се обединихме около мнението, че това щеше да е „супер“ и „яко“, изпихме по още едно уиски и аз изпаднах в традиционното си състояние на пълна празнота, когато вечерта е завършила, но отново ти е страшно скучно и единственото желание, което изпитваш, е събеседникът ти да мълчи.

Но както винаги, точно в такива моменти събеседникът ти напира да ти каже нещо много важно. Тимур се наклони до ухото ми и то толкова близо, че започнах да усещам миризмата на алкохол, спагети с доматен сос и цигарен дим, примесен с вонята на кариес, от устата му. Опитах се малко да се отдръпна, но този пиян идиот отново се доближи до мен и ми предложи с шепот, който можеше да се чуе и на улицата, да се включа в проекта за развъждане на риби от атлантически произход в района около Москва. Тъй като разбрах, че ще продължи да върти тази плоча, се направих, че ми е еба си колко интересно и му казах, че, естествено, искам тутакси да стана рибен олигарх, особено с такъв умен партньор като Тимур, който вече е уредил всичко. И, разбира се, че ще намеря (както, впрочем, и той) 300 000 долара, които се искаха от мен (заради този проект!). Слушах цялата тази тъпотия и, за да не пукна от скука, разглеждах курвите наоколо.

Във „Vogue“, както и във всеки модерен ресторант, имаше много проститутки, които се правеха на честни момичета от столицата, и още повече честни столични момичета, които, кой знае защо, се правеха на проститутки. Нямах никаква представа с какво първите се отличаваха от вторите и затова за по-просто наричах цялата тази категория особен женски пол the macki.

Докато шарех с очи из залата, се натъкнах на една интересна двойка. Край масата се бе отпуснал един дебел коч на около петдесет години с плешива глава и свински очички, облечен с много скъп костюм, който въпреки това му стоеше отвратително. С едната си ръка стискаше в пръстите си с формата на кренвирши чаша с „Шато Марго“ (бутилката предвидливо беше сложена на масата така, че по-голямата част от залата да вижда как пичът кротичко си смуче хиляда кинта), а с другата галеше някаква пичка на около двадесет години. Една такава перхидролена кучка, облечена с нещо прада-гучи-подобно, с чанта „Vuitton“ и с дълъг маникюр. Той мачкаше коляното й под масата и я щипеше по задника, а тя огласяше с истеричния си смях цялата зала и толкова силно навеждаше главата си назад, че тъмните очила на главата й без малко не падаха на пода.

Това беше още една тъпотия, която никога нямаше да разбера — тези вечни тъмни очила, които момичетата денем и нощем носеха на главата си. Като на това отгоре никога не ги използваха по предназначението и очилата се бяха превърнали в моден аксесоар — нещо като диадемите, които богатите френски мацки носеха в косите си. Вероятно корените на тази мода трябваше да се търсят в съветските времена, когато нямаше никакви тъмни очила, и щом докопваха маркови цайси от някой спекулант, всички ги мъкнеха със себе си навсякъде, включително и в банята.

В това време онзи дърт пръдльо продължаваше да й боботи в ухото с басовия си глас някакъв сигурно много тъп и гнусен виц от трапезния репертоар на бившите комсомолски работници. Пичката седеше с отсъстващ вид и мачкаше врата му. Дъртият пръдльо помоли да му донесат сметката. Докато гледах това вавилонско блудство, си мислех, че двадесет минути след като донесяха сметката на дъртия пръдльо, той щеше да бъде споходен от много сериозен проблем. Ако се съдеше по това как опипваше мацката и как шареше с очички из ресторанта, опитвайки се да разбере какво впечатление прави на околните и на нея, дъртият пръдльо просто сваляше мадами по ресторантите за бройка. Има една такава задръстена категория застаряващи мъже с много пари, които се опитват да докажат на себе си, на партньорите и на приятелите си, че още ги бива. И то на тези години! И сега, след натрапчивите демонстрации на собствената си похот, мъжът щеше да я закара в хотела, двамата щяха да влязат в стаята, той щеше да поръча шампанско и… щеше да го обземе отчаян ужас, защото, освен да я накара да му врътне един минет, вече едва ли беше способен на нещо друго. А за последен път го е бил надървил преди десет години, когато, поркан като талпа, най-ненадейно е изчукал жена си на вилата на техни приятели. А целият номер беше в това, че пичката, която седеше с него край масата, разбираше положението и дори нещо повече — тя просто завърташе такива застаряващи донжуани по осем парчета седмично. И защо, вместо да си спести всички тези моменти, той просто не се разбереше с някое симпатично младо момиче, с което да се появява в обществото по два пъти седмично?! Но не, щеше да се надува от чувство за собствената си значимост, щеше да страда заради собствения си инат, щеше да се поти, да беснее, да троши пари и винаги да си остава гола вода.

Докато размишлявах за всичко това, моят приятел вече тресеше глава като китайско кученце, ръсеше пепел от цигарата по себе си и в разказа си беше стигнал до онзи момент, в който двамата с него вече печелехме по няколко милиона. Преплитайки език, той дрънкаше някакви глупости за влагането на парите, за вили на някакво крайбрежие и за недвижими имоти в Москва. В отговор аз го потупах по рамото, казах му нещо за живота на олигарсите и се обърнах, за да поискам сметката. В това време безумно сексапилната двойка, която наблюдавах, стана от масата. Срещнах очите на дъртия пръдльо и видях в тях уплахата на ранена птица. Напуши ме на истеричен смях и се опитах да затисна устата си с ръка, а мъжът очевидно разбра от какво се гърча, а също така проумя, че аз също зная, че е разбрал. От всичко това плюс 600-те грама уиски в главата ми се превих надве и започнах да се кикотя с цяло гърло. Мъжът хвана пичката си под ръка и двамата стремително напуснаха заведението. Замислен върху факта, че тази ситуация ще се превърне в още един пирон в ковчега на днешния опит за секс на плешивеца, отидох в тоалетната.

Виеше ми се свят, а тоалетната чиния танцуваше и се множеше пред очите ми. Казано накратко, шибана работа. Тъй като нямах сили да се държа на краката си, седнах на тоалетната чиния и запалих цигара. Усещах как ми се повдига на талази. Станах, отидох до мивката и в течение на десетина минути плисках лицето си с ледена вода. Вратата на тоалетната се отвори и влезе Тимур. С думите „платих там, чакай малко“, той отвори вратата на свободната кабинка и започна да повръща още от прага. Някак си нямах желание да чакам този драйфащ „олигарх на амбициите“. Излязох от тоалетната и се отправих към изхода. Часовникът ми показваше дванадесет и половина.

Навън ми стана студено, вдигнах яката на сакото си, запалих цигара и тъпанарски потънах в нощта, опитвайки се да се ориентирам откъде да си хвана такси (макар че на всеки глупак му беше ясно, че за това имаше само един път — по „Неглинка“, и че нямаше друг вариант да тръгна, накъдето и да било).

Някой зад мен ме извика по име. Обърнах се с нежелание и видях някаква пичка. Концентрирах зрението си и идентифицирах бившата си състудентка Оксана Григориевна. Тя беше едно от най-ефектните момичета от нашия курс и в течение на два месеца с нея имахме нещо като любовна връзка. В главата й винаги се въртяха някакви безкрайни (набити в мозъка й от нейната майка — бивш партиен бос) илюзии за това колко прекрасно трябва да живее в бъдеще. Същински долче вита с полети с частни самолети от Париж до Милано, с принцове в бели лимузини и други атрибути от нискобюджетните холивудски мелодрами. След това тя се омъжи, както разправяха, не много успешно и сега, съдейки по външния й вид, дори с размътения си от алкохола мозък разбирах, че в момента тя се е озовала в третата серия на филмовата епопея „Изгубени илюзии“, произведен в киностудиото „Това е животът ти, бейби“. Без да съм наясно за какво точно бих могъл да си говоря с нея, изблеях нещо от сорта на „Здрасти, как си, къде отиваш?“ и с това задействах детонатора на бомбата под название „жената е пияна и самотна“.

Някак незабелязано се озовах в колата, която ни возеше към тях. По пътя натам и по-нататък, в кухнята, изслушах подробен отчет за това кой от нашите състуденти как е уредил живота си, кой е станал милионер и само за един миг е профукал всичко, на кого жена му го е напуснала и кой е зарязал Лена от трета група с три деца. Докато ми говореше всичко това, Оксана седна до мен, започна да ме гали по косата и да оправя презрамката на роклята си. Общо взето цялата тази постановка ми изглеждаше някак фалшива и лъжовна. Седях поркан вече по-малко, отколкото бях във „Vogue Cafe“, и се довършвах със „Съветско шампанско“, което тя извади от хладилника. Много ясно осъзнавах, че целият този флирт от нейна страна е предизвикан от провалената й вечер и от липсата на някое татенце, което тя обикновено забърсва по ресторантите, и тази ситуация тип „като няма риба и ракът е риба“ някак си не ме кефеше. Кимах, пушех непрекъснато и мислех под какъв предлог да се изнижа оттук. В това време разказът за нашите състуденти вървеше към края си. Стана ясно, че всички те в живота са се оказали марди, алкохолици и наркомани и фактът, че все още не са изпукали до крак, а продължават да влачат жалкото си (в сравнение с нейния красив и пълноценен живот) съществование, е само въпрос на време.

Оксана започна да пие гадорията направо от бутилката, от време на време от устата й излизаше пяна, тя се давеше, кашляше и се кискаше вулгарно като всяка пияна жена. Разказът й стана още по-несвързан. Тя се объркваше, изтърваше запалената си цигара върху себе си и върху мен и аз се чудех кое ще стане по-бързо: дали ще подпали сакото ми или ще изпепели мозъка си с алкохол.

След това започнаха да се случват още по-ужасни неща. Тя отиде в банята, прекара там петнадесетина минути и се върна в кухнята. Пътьом съблече халата си, остана абсолютно гола и пусна музикалната уредба, която изпълни помещението, според мен, с най-отвратителната и противна мелодия. Със същата онази лирична композиция на група „Enigma“, която се нарича „Sadness“ или „Madness“ — не ме бива много по тази част. Тя се тръшна на дивана до мен, удари несръчно лакътя си (очевидно по онова нервно окончание, което при удар предизвиква пронизваща продължителна болка), за миг лицето й се разкриви от гримаса (което предизвика в мен пристъп на неудържим смях) и започна да разкопчава панталона ми. Вече се бях натряскал до козирката и по принцип изобщо не ми пукаше, че не ми става, още повече, че изпитвах пълна отврат при мисълта, че мога да правя секс с нея. След това тя подхвана несигурна пиянска имитация на минет, придружен с издаването на някакви бълбукащи звуци от нейна страна. В този момент си мислех за вулгарността на създалата се ситуация. За пияната нещастна жена, която непрекъснато се опитваше да издава странни звуци и навремето си мечтаеше да бъде кралица, а беше станала най-обикновена ресторантска фльорца, за собственото си безсилие и за утрешния работен ден. А освен това си мислех, че на фона на тази мелодия стотици хиляди европейски бюргери чукаха тлъстите си жени, истеричните си любовници или нещо от този сорт. Постепенно заспах, като преди това успях да отбележа, че Оксана (очевидно заради непрекъснатата си заетост в своя главозамайващ живот) беше престанала да се бори с целулита и той беше победил, както бурените побеждават парниковите растения.

Сънувах Тимур да стои обут с високи рицарски ботуши на борда на някакъв си риболовен кораб, пълен с риби, които мятаха опашки, след това се сетих, че някъде бях чел, че да сънуваш риба е на бременност, а после сънувах дебелака от „Vogue Cafe“, който ми правеше глупави муцунки. Последното, за което си спомнях, беше мисълта за смешното съвпадение между неговата и моята ситуация. Показах му насън среден пръст и заспах окончателно…