Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Братята Улф (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
When Dogs Cry, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 4 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване, корекция и форматиране
mladenova_1978 (2015)

Издание:

Автор: Маркъс Зюсак

Заглавие: Когато кучетата плачат

Преводач: Силвана Миланова

Година на превод: 2014

Издание: първо

Издател: ИК „Пергамент Прес“

Година на издаване: 2014

Тип: Роман

Националност: австралийска

Печатница: „Симолини“

Редактор: Силвия Йотова

Коректор: Филипа Колева

ISBN: 978-954-641-071-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1909

История

  1. — Добавяне

11.

— Това е най-хубавото нещо, което някой ми е подарявал — каза тя, докато ме гледаше през дупката в раковината. Целуна ме отново по устните и още веднъж по врата. И прошепна в ухото ми: — Благодаря, Камерън.

Обичах устните й, особено когато слънцето ги докосваше и тя ми се усмихваше. Никога не съм я виждал да се усмихва така, докато беше с Руб, и се надявах никога да не е дарявала с тази усмивка друго човешко същество. Не можех да се сдържа.

Тълпата беше оредяла и с Октавия събрахме парите от якето й. Бяха малко над петдесет и шест долара. В левия джоб на якето ми бяха думите, в това число и онези, които бях написал, докато тя свиреше. Пръстите ми ги стискаха, пазеха ги.

— Да си вървим — каза тя.

Тръгнахме по плажа към моста. Сянка на облак падаше върху водата, подобна на дупка, за която слънцето е забравило. Момичето до мен още гледаше през черупката, а аз усещах ударите на сърцето си като пръсти, барабанящи по ребрата ми. Дори когато пулсът ми се успокои, още усещах силата му. Това ми харесваше.

Седнахме под моста и се облегнахме на стената. Октавия изпъна крака, а аз прибрах моите към брадичката. Погледнах я и се изумих как слънцето докосва кожата й и проблясва в падналата над очите й коса с цвят на мед. Очите й бяха морскозелени — имаха цвета на залива в облачен ден. Кожата й беше загоряла, а зъбите й — бели и равни, само в десния край на устата бяха леко издадени, когато се усмихнеше по-широко. (Не го бях забелязал дотогава.) Шията й беше гладка, а по прасците й се виждаха няколко синини. Хубави колене и бедра. Харесвам бедрата на момичетата, но най-вече тези на Октавия. Аз…

То отново беше тук.

Между нас.

Мълчанието.

Чуваше се само шумът на вълните, разбиващи се в залива. Най-сетне се реших, погледнах Октавия и казах тихо:

— Исках само…

И замълчах.

Мълчах дълго.

Тя искаше да говорим, усещах го. Виждах го в молещите й очи и лекото помръдване на устните. Тя копнееше да заговори, но се сдържаше. Довърших изречението.

— Исках само да кажа… — Прокашлях се, но дрезгавината оставаше. — Благодаря.

— За какво?

Поколебах се.

— За това, че ме искаш.

Тя ме погледна и потопи поглед в моя само за миг. Пръстите й докоснаха китката ми и се плъзнаха надолу, за да стиснат моите.

— Ще те искам още повече, ако ми кажеш кой си.

Тези думи като че отпушиха нещо в мен.

Можех да се престоря, че не разбирам за какво говори, но знаех, че чакането вече е свършило. Знаех, че щеше да чака още, но никой не може да чака до безкрай.

Затова попитах:

— Какво искаш да знаеш?

Тя се усмихна и изрече спокойно:

— Харесва ми косата ти, Камерън. Харесва ми как стърчи, колкото и да я приглаждаш. Това е единственото, което не можеш да скриеш. — Тя преглътна. — Но останалото е скрито. Зад премерената ти походка, зад смачканата яка на якето ти, зад тази плаха, нервна усмивка.

Отместих очи.

— Знаеш го, нали? — попита тя почти обвиняващо.

— Не.

— Вярно е, но…

— Какво?

— Не разбираш ли? — Тя стисна ръката ми. — Искам нещо повече. Искам просто да те опозная поне малко, Камерън.

Отново чух шума на прибоя.

Вълните се надигаха.

Стоварваха се върху стената и се отдръпваха.

Най-сетне кимнах.

— Добре — казах тихо, почти шепнешком.

— Единственият проблем е — подметна тя след малко, — че трябва да ми кажеш. Трябва да говориш.

Очите й търсеха в лицето ми нещо, което да й подскаже какво смятам да кажа или да направя.

И аз го направих.

Станах и тръгнах към водата.

Обърнах се.

Мостът се извисяваше над мен. Клекнал на десетина метра от нея, заговорих, без да я изпускам от поглед.

Думите избликнаха от мен.

— Името ми е Камерън. Винаги съм казвал, че искам да потъна в някое момиче, да се потопя в духа му, но никога не съм докосвал, дори не съм се доближавал до момиче. Нямам приятели. Живея в сянката на двамата си братя — единият отдаден изцяло на мисълта за успеха, а другият — харизматичен, с грубовата усмивка и способен да накара хората да го харесват. Надявам се сестра ми да не се превърне в парче месо, което мъжете да вземат и да й подхвърлят по няколко долара, колкото да си купи евтино червило и една бира. Работя с баща ми в събота и ръцете ми стават мръсни и се покриват с мехури. Вземам филми, в които има сексуални сцени, и се пипам, докато си представям съученичките си, разни манекенки, една-две учителки, момичета от рекламите, момичета от календарите, момичета от телевизионните предавания, момичета в униформи и делови костюми, които седят във влака и четат дебели книги, със съвършен грим и ухаещи на парфюм. Постоянно скитам из града и сякаш се докосвам до душата му. Обичам брат си Руб, но мразя начина, по който постъпва с момичетата, особено когато са истински момичета като теб, които изобщо не би трябвало да се занимават с него. Боготворя госпожа Улф, защото тя ни крепи и се изтрепва от работа. Работи повече, отколкото може да издържи, и искам един ден да направя нещо страхотно за нея, например да я кача в първа класа на някой самолет, закъдето тя пожелае…

Сетих се да си поема дъх, но забравих какво се канех да кажа по-нататък.

Замълчах и се изправих, защото краката ми бяха изтръпнали от клечането. Бавно се приближих до Октавия Аш, която беше сплела пръсти върху насинените си крака.

— Аз…

Отново замълчах, спрях и коленичих пред нея. Усетих как кръвта отново се събира в краката ми.

— Какво? — попита тя. — Какво има?

За няколко мига се поколебах дали да го направя, но още преди да съм се отказал, бръкнах в джоба на протритите си джинси, извадих смачканите листчета и й ги подадох сякаш й поднасях душата си. На листчетата бяха написани думите.

— Мои са — казах и ги поставих в протегнатата й ръка. — Прочети ги. Те ще ти кажат кой съм.

Тя разгърна първото листче с думи, но прочете само началото и ми подаде листа.

— Ще ми го прочетеш ли ти, Камерън?

Мислите ми коленичиха.

Вятърът полъхваше между нас. Седнах до нея и започнах да чета думите, които съм написал в Глава 1 на тази книга.

Нищо не се дава лесно на човек като мен. Не се оплаквам. Просто това е истината… — Чета бавно и искрено, точно както го чувствам, сякаш думите извират от мен. Накрая леко повишавам глас. — Знам, че съм намерил сърцето си в потънала в сенки алея, в задна уличка някъде насред това място. В дъното чака нещо. Две очи блестят. Преглъщам. Сърцето ми ме блъска. Продължавам да вървя, за да разбера какво е… Стъпка. Удар на сърцето. Стъпка

Когато свърших, тишината още веднъж ни сграбчи и шумът от сгъването на хартията прозвуча като трясък. Вълнението беше стиснало лицето на Октавия.

Тя помълча и попита нежно:

— Никога ли не си докосвал момиче?

— Не.

— Аз ли съм първата?

— Да.

— Ще ми направиш ли една услуга? — Кимнах, без да откъсвам поглед от нея. — Ще хванеш ли ръката ми?

Цял треперещ, хванах ръката на Октавия, а тя се приближи и облегна глава на рамото ми. Преметна крака си върху моя и промуши ходилото си под глезена ми, вплете се в мен.

— Не съм мислил, че ще покажа думите си на някого — казах тихо.

— Красиви са — прошепна тя в ухото ми. — Накараха ме да се почувствам добре.

Не след дълго Октавия се премести пред мен, кръстоса крака и ме загледа. Накара ме да прочета всичко, което бях написал. Когато свърших, плъзна ръцете ми по корема си и после върху хълбоците.

— Можеш да се удавиш в мен, когато пожелаеш, Камерън — каза и отново докосна с устни моите, вля се в мен. Страниците още бяха в ръцете ми, притиснати към хълбоците й. Усещах я върху себе си, усещах как ме вдишва.

Мостът

Няма да мина по него — казвам на кучето.

То ме гледа сякаш иска да каже: „Напротив, ще минеш“.

Гледай колко е разнебитен! — протестирам аз, но това не го вълнува. То стъпва на него и тръгва да преминава. Аз също стъпвам колебливо…

Мостът е дървен.

Счупен е и ръцете ме болят от вкопчването във въжетата.

Поглеждам надолу.

Към бездната.

Но стъпка по стъпка, понякога на четири крака, се доближавам до целта.

Този мост е като изречени думи. Искам го, но се боя от него. Господи, как копнея да се добера до отсрещния бряг — също както копнея за думите. Искам думите ми да строят мостове, достатъчно здрави, че да може да се мине по тях. Искам да се извисят над света, така че да се изправя на тях и да премина отсреща.

Понякога коленичиш, за да построиш мост.

Все отнякъде трябва да се започне.