Включено в книгата
Оригинално заглавие
22 Britannia Road, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 3 гласа)
Сканиране
Internet (2015)
Разпознаване и корекция
Egesihora (2015)

Издание:

Автор: Аманда Ходжкинсън

Заглавие: Британия роуд 22

Преводач: Деница Каракушева

Година на превод: 2014

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Ентусиаст; Enthusiast

Град на издателя: София

Година на издаване: 2014

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“ АД — Хасково

Редактор: Гергана Рачева

Художник: Иво Рафаилов

Коректор: Людмила Стефанова

ISBN: 978-619-164-112-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2140


На родителите ми. С любов.

И мъртвите имат нужда от приказки.

Збигнев Херберт

На път за Англия

Пролетта на 1946 година

Момчето беше всичко за нея. Беше дребно и необуздано и стоеше нащрек като диво зверче, хванато натясно. Скръбните души на всички онези, които бяха изгубени, намерени, и на онези, които никога нямаше да бъдат забравени, обитаваха неговото детско тяло и будните му очи. Обичаше го с онази неукротима сила, която изтръгва цели гори от корените им, но въпреки това се опасяваше, че тя не е достатъчна, за да го задържи. Затова го водеше в Англия, убедена, че Януш ще го обикне и ще го закриля.

В корабния дневник името й фигурираше като Силвана Новак. Двайсет и седем годишна. Омъжена. Майка на момче — Аурек Йозеф, седемгодишен.

— Какво работите? — попита я британският войник, докато проверяваше документите за самоличност, които му беше представила.

Тя погледна списъците на бюрото му и видя страници, изписани с женски имена. Всички те бяха вписани като съпруги домакини или домашни помощници. Зад нея мълчаливо стояха с децата си още стотици жени, облечени като нея в дрехи от дарения. Над главата на войника беше окачена табела на няколко езика, включително на полски, оповестяваща правилата на кораба. Всички одеяла и чаршафи остават притежание на кораба. Всички откраднати вещи ще бъдат конфискувани.

Силвана притисна сина си по-здраво. Войникът й хвърли набързо бегъл поглед и после отново се върна към документите. Тя знаеше защо. Смущаваше се да гледа една толкова занемарена жена и едно толкова тревожно дете. Тя попипа кърпата на главата си, за да провери дали е нагласена добре, и притисна гърба на Аурек с другата си ръка, в опит да го накара да застане изправен.

— С какво се занимавате?

— Оцелявам — прошепна тя. Това беше първата дума, която й дойде наум.

Войникът не вдигна поглед. Взе писалката си и попита:

— Домашна помощница или съпруга домакиня?

— Не знам — отговори тя, но после си даде сметка за неспокойната тълпа зад нея и каза: — Съпруга домакиня.

Това беше значи. Вече беше регистрирана, вписана прилежно в книгите с неизличимо черно мастило. Бяха й дали пътнически номер, а на ревера й беше закачен етикет с данните, отговарящи на тези от корабния списък на пасажерите. Доказателство за това, че тя и момчето бяха майка и син. Това беше добро начало. В крайна сметка никой не би могъл да отрече или да оспори официален документ. Единствено названието „съпруга домакиня“ не вдъхваше доверие. Заедно или поотделно, Силвана беше сигурна, че никой не би повярвал, че думите съпруга или домакиня биха могли да се отнасят за нея.

През нощта, докато морето отнасяше кораба и неговите пътници към един нов свят, Силвана се трудеше над спомените си. Намери си място в един от претъпканите коридори под палубата и седна със скръстени ръце и свити под себе си крака. Сгушена по този начин, с Аурек, скрит под палтото й, тя вдишваше миризмата на пот и на дизелови изпарения; боботенето на двигателите отбелязваше изминалото време, а тя се опитваше да си припомни живота си с Януш. Винаги обаче към нея се завръщаха едни и същи спомени. Онези, които копнееше да не притежава. Това беше път, който не искаше да изминава. Мръсно небе, натежало от дъжд, и самолети, изникващи от облаците. Тя тръсна глава и се опита да мисли за нещо друго, да отблъсне образа, който със сигурност щеше да последва. Но ето че се появи. В краката й лъщи мокра кал. Дърветата се огъват под напора на вятъра, а детето, увито сред бъркотия от одеяла, лежи в дървена ръчна количка.

Силвана придърпа Аурек по-близо до себе си и го залюля напред-назад, докато пропъди спомените. Той промуши кокалестата си ръчичка извън палтото и тя усети как търси лицето й с малките си пръсти. Как ставаше така, че любовта и загубата вървяха ръка за ръка толкова близко? Защото независимо колко обичаше момчето — а тя го обичаше неистово, като че собственият й живот зависеше от това, — загубата винаги беше там и я следваше по петите.

Когато в тъмата започнаха да се процеждат първите проблясъци на зората, Силвана вече беше твърде уморена, за да продължи да мисли, и най-накрая притвори очи, като се остави подобното на сърцебиене бучене на двигателите да я унесе в блажена дрямка без сънища.

Сутринта дойде със слабо слънце и натежали от сол ветрове. Силвана си проправи път през навалицата до горната палуба, а Аурек се държеше отзад за палтото й. Тя се вкопчи в перилата и му позволи да се свие в краката й, като усещаше тежестта му върху себе си. Вгледа се в зелените вълни далече долу и се опита да си представи каква ли ще е Англия — място, за което не знаеше нищо, освен че там живее сега съпругът й Януш.

Тя беше изгубена, а той я беше намерил. Сигурно си е мислел, че протяга ръка назад към миналото; че Силвана ще бъде такава, каквато я беше оставил, неговата млада съпруга, с червена коса и с вдигнати на тила къдрици, с усмивка на лицето и със скъпия им син в ръце. Не би могъл да знае, че миналото е мъртво и тя представляваше призрак на съпругата, която някога бе имал.

От люлеенето на кораба й прилоша и Силвана се облегна на перилата. Нейната родина беше останала далеч назад, вече нямаше бряг, нито земя, която да оплаче, а докъдето стигаше погледът, се простираха единствено вода и бляскави отрязъци светлина, които разцепваха вълните. Последният път, когато беше видяла Януш, беше преди шест години, в деня, в който беше напуснал Варшава. Дали изобщо щеше да го разпознае сега? Спомняше си деня, в който се срещнаха, сватбата им, кой номер обувки носеше, това, че пишеше с дясната ръка. Но докъде стигаше с това мъчително вкопчване в датите и фактите?

Присви очи към морето, а вълните се плискаха ли, плискаха. Някога го бе обичала. Поне в това беше сигурна. Но между тях зееше толкова загубено време. Тези шест години можеше да минат и за сто. Имаше ли право да предявява претенции към един мъж само защото си спомняше размера на яката на ризата му?

Аурек я дръпна за ръката и Силвана падна на колене, избърса уста с опакото на ръкава си и се опита да се усмихне. Момчето беше причината да предприеме това пътуване. Всяко момче има нужда от баща. Скоро миналото щеше да остане зад гърба им и Англия щеше да се превърне в тяхното настояще. Беше сигурна, че там ще успяват да преживяват дните, като се отърсят от вчерашните, без да ги застрашават спомените и без да ги преследва миналото. Вплете пръсти в остриганата коса на Аурек, а той обви с ръцете си врата й. Тя беше на път към един нов живот и единственото парче от Полша, което притежаваше, все още беше с нея.