Сюзън Елизабет Филипс
Сладки мечти (19)

18

„Тя винаги е била толкова дива и неуправляема, изхлипа мадам.“

Джорджет Хейър, „Старите сенки“

През целия ден Шугар Бет наблюдаваше „Съкровища от вчера“. Въпреки табелата „Затворено“, поставена върху закованата с дъски врата, вътре кипеше трескава дейност. Райън и Джиджи се появиха около девет и половина. По-късно се отбиха и горгоните. Малко след обяд пристигна товарен камион и Райън, в джинси и карирана памучна риза, остана за малко на тротоара, разговаряйки с работниците, преди да влязат в магазина. Сетне Джиджи се измъкна и се върна с пица. Семейството на Уини явно се бе сплотило пред лицето на неприятностите. Може би най-сетне всичко бе наред в страната на Галантайн.

Което означаваше, че тази вечер Уини нямаше да се върне в пристройката за карети. Не че Шугар Бет я очакваше с нетърпение. При все това в сутрешната им словесна престрелка имаше нещо ободряващо, почти привлекателно.

Мислите й бяха прекъснати от слаба жена с квадратна челюст, която се приближи към касата.

— Помниш ли ме, Шугар Бет? Аз съм Панзи Тимс, по-голямата сестра на Корин.

— Да, разбира се, че те помня, Панзи. Как си?

— Оправям се след възпаление на синусите — оплака се Панзи, наведе се по-близо и додаде заговорнически: — Всички в града говорят за миналата вечер. Представям си какво щеше да се случи с Уини, ако не я беше измъкнала навън. Тя е много необикновена личност. Париш нямаше да е същият без нея. Искам само да ти кажа колко много сме ти благодарни.

Шугар Бет се размърда смутено. Панзи беше поне двайсетият човек, който днес се отби в книжарницата, за да й благодари. Защо Уини не беше разобличила лъжата й?

— Всъщност, Панзи, цялата история е малко преувеличена. Аз не съм изнесла Уини навън. Аз…

— О, я стига. Ти си героиня.

До касата, като злобен елф, изникна Джуъл.

— Това е вярно, Шугар Бет. Дори чух, че се говори, че искат да те предложат за наградата на кмета „Заслужил гражданин“.

Шугар Бет метна кръвнишки поглед към работодателката си, която знаеше истината. Когато тази сутрин дойде на работа, тя й разказа точно какво се беше случило, но Джуъл само се засмя. След като Панзи си тръгна, Шугар Бет отиде да потърси Джуъл и я намери в секцията за самообслужване.

— Цялата тази история беше замислена като шега. Направих го, за да се забавлявам и да подразня Уини. Но тя нарочно не казва истината на хората, защото знае, че очаквам да направи точно това.

Джуъл се изхили.

— Кълна се, Шугар Бет, че назначението ти тук беше най-умното нещо, което съм правила. И не само защото присъствието ти е толкова забавно, но и защото бизнесът процъфтява както никога досега. Имаш страхотен успех.

— Основан изцяло на измама.

— Няма значение — махна с ръка Джуъл, но изведнъж вниманието й бе привлечено от орязаното пространство на секцията за поетите. Усмивката й помръкна и челото й се смръщи застрашително. — Къде е Лангстън Хюс^[1]? Той е…

— Мъртъв — сопна се Шугар Бет. — Нуждаех се от повече място за детската секция.

— Е, Ники Джовани^[2] не е мъртва. — Джуъл размаха палец към рафта. — И ще умра от срам, ако влезе в книжарницата.

— Съмнявам се, че Париш, Мисисипи, е мечтаната дестинация за Ники. Освен това не е нужно да имаме по три екземпляра от всичко, което е написала.

— Постанови бялото момиче.

Джуъл не спря да мърмори чак до късно следобед, когато разбра, че Шугар Бет е продала всички бройки от новата книга от поредицата за „Зайчето Дафни“, както и половината от предишните книги от поредицата.

— Е, добре — рече неохотно Джуъл. — Ще оставя всичко както си е. Но само ако ти хрумне да докоснеш Гуендолин Брукс^[3] и ти ще си мъртва.

Когато наближи време да затварят, Шугар Бет осъзна, че все още чака позвъняването на Колин. Вече би трябвало да е чул за пожара. Нима не се притесняваше поне малко? Очевидно не.

— Каня те на вечеря в „Лейкхаус“ — заяви Джуъл. — Аз черпя.

— Приемам, но за да няма недоразумения, те предупреждавам, че не лягам на първата среща.

— Не се ласкай. Този път търся само сестринско рамо.

— Е, можеше поне да ми дадеш шанс.

— На някои неща не им е писано да се сбъднат.

След като се настаниха в „Лейкхаус“ и поръчаха, разговорът им се прехвърли на по-сериозни теми. Разговаряха за любимите си книги, старите мечти и новите прозрения. Шугар Бет избегна ловко всичките въпроси на Джуъл за Колин, но й разказа малко за сутрешната словесна разгрявка с Уини.

Когато свърши, Джуъл я погледна съчувствено.

— Разстроена си, защото тя няма да остане по-дълго при теб.

— Не точно.

— Съвсем точно.

 

 

Вярно беше, призна си Шугар Бет по-късно, докато караше към пристройката за карети и паркираше на пустата алея. Надяваше се, кой знае защо, че срещата с Уини можеше да е началото на нова… каквато и да е там.

Гордън не я събори, бързайки да изскочи навън, което означаваше, че Колин скоро го е извеждал. С мъка устоя на изкушението да го използва като предлог да потропа на вратата му и да му направи скандал. Обожаваше препирните им. Свободата в отношенията им. Не се страхуваше, че ще я зашлевят или ще я метнат в другия край на стаята. Нито че ще е причината за инфаркт. Когато бяха заедно, Шугар Бет отново се чувстваше жива. Старата песен на нов глас, нали така? Да се чувства жива само когато вижда отражението си в очите на мъж? Никога повече! Вече беше по-умна, при все че мъдростта не бе прогонила самотата.

Всичко грешно в живота й я обгърна като сива мъгла. Беше се уморила да държи главата си изправена, когато искаше единствено да се зарови под завивките. Беше се уморила да се преструва, че не й пука за мнението на другите, от ненаситната жажда, която отново и отново я тласкаше към любовта. Знаеше само един начин как да притъпи болката. Да се напие.

Запъти се към кухнята, надявайки се шоколадът да се окаже достоен заместител на алкохола.

 

 

Райън изруга тихо, като видя самотното волво на Шугар Бет, паркирано на алеята пред пристройката за карети. Уини не беше тук. Носеше й лалета. Трябваше да признае, че десет вечерта е малко късен час за романтична визита, но Испанският клуб, в който членуваше Джиджи, устройваше пикник в „Каса Пепе“ и се наложи да бъде шофьор за нея и приятелките й.

Взираше се в бронята на волвото и се опитваше да разхлаби схванатите мускули на гърба си, но безуспешно. Смяташе, че Уини може би му е простила за грозната сцена в магазина й, но явно се бе излъгал. Само защото не прояви открита враждебност, докато днес й помагаше да разчисти бъркотията след пожара, не означаваше, че е забравила и простила. Всеки път, когато се опиташе да остане насаме с нея, тя ловко го избягваше и безапелационно му отказа, когато я помоли да се прибере у дома.

Докато разговаряше с другите, усмивката не слизаше от лицето й, смя се, когато Джиджи пробваше стари шапки, бъбреше с работниците, които разчистваха горния етаж, шегуваше се с приятелките си горгоните. А на него му се усмихна само веднъж и устата му тутакси пресъхна. До днес не беше обръщал особено внимание как се усмихва Уини. Сега знаеше, че първо извива леко ъгълчетата на устните си и усмивката постепенно изгряваше върху лицето й.

Тя не му благодари за днешната помощ, нито веднъж не се засуети около него. Предишната Уини щеше да го убеждава да не се главоболи с чистенето. Той, естествено, щеше да настоява, а тя щеше да го отрупва с вниманието си, да го кара да си почине, да му донесе кафе, да го пита дали иска нещо за ядене и обикновено грижите й щяха дяволски да го дразнят. Но новата Уини изобщо не беше толкова мила и услужлива. Вместо това тя бе уверена в себе си, хладнокръвна, малко безчувствена, но толкова съблазнителна, че не можеше да мисли за нищо друго, освен как да я тръшне на леглото и да я люби до самозабрава.

Райън осъзна, че днес за пръв път бе останал за толкова дълго в магазина. Макар да знаеше колко много обича съпругата му антики, тайничко смяташе, че магазинът е нещо като разтуха за една богата жена. Но днес, докато я наблюдаваше как държи предметите и разказва на Джиджи историята им, си даде сметка колко разбира тя от работата си и се почувства засрамен.

Остави лалетата на седалката и слезе от колата. Не можеше да си представи нищо по-странно от това, да пита Шугар Бет дали знае къде е природената й сестра, но за нищо на света не искаше да се обажда на горгоните. Отново се зачуди какво ли се бе случило тази сутрин между Шугар Бет и Уини. Джиджи знаеше, но когато се опита да измъкне някакви подробности от нея, дъщеря му отговаряше уклончиво.

След кратък размисъл се върна при колата и взе лалетата. Може би цветята щяха малко да умилостивят Уини. Явно трябваше да започне да ухажва съпругата си и за негова изненада идеята му се понрави. Винаги бе обичал предизвикателствата. Просто не очакваше, че тя може да представлява такова.

Шугар Бет му отвори вратата. Беше боса, с мъжка тениска, стигаща до средата на бедрата. Безкрайни крака, разрошена руса коса и нацупени устни — съвършената кралица на бала на випускниците в целия си блясък. Тя все още беше най-неотразимата и съблазнителна жена, която някога бе познавал, но в момента изпитваше единствено съжаление за изминалите четиринайсет години, пропилени в мечти по нея, вместо да ги посвети на съпругата си.

Тя грабна лалетата от ръката му.

— Pour moi?^[4] Колко мило.

— Те са за Уини и да не си посмяла да й кажеш, че съм ги донесъл на теб. Говоря сериозно, Шугар Бет. Без обичайните шеги и игрички. И без това достатъчно навреди на брака ми.

— Охо, някой отново се опитва да прехвърля вината на чужд гръб.

Тя беше права.

Някогашната му любима сключи пръсти около китката му и го повлече към дневната. Гледаше го с такова въжделение, сякаш беше кутия с шоколадови бонбони.

— Ти, приятелче, си точно това, което ми предписа лекарят. Имам нужда да се поразсея.

— Намери си някой друг за целта.

Той се извърна, за да си тръгне, но тя пристъпи пред него и притисна гръб към вратата, препречвайки му пътя.

— Моля те, Райън — измърка изкусителката и космите по ръцете му настръхнаха. — Водя битка с демона на рома. Остани за малко.

— Пияна ли си?

— Трезва съм като морковче… ако не броиш повишената ми кръвна захар. Но се боя, че без теб няма да остана за дълго в това състояние.

— Виж, Шугар Бет, аз искам само да се видя с Уини.

— А аз искам само да забравя колко много се нуждая от едно питие.

— Ами изпий едно.

— За съжаление, едно никога не е достатъчно и докато се усетя, вече танцувам върху бара по бельо.

— Тук няма бар, така че на твое място не бих се тревожил.

Тя го прегърна през кръста. Той се отдръпна, ала тя го държеше здраво.

— Тогава, искаш ли да ти покажа бельото си, без всякакво пиене?

Тя се притисна към него и уханието й го облъхна. Райън я хвана за раменете и попита с леко треперещ глас:

— Какво се опитваш да направиш?

— Просто имам нужда от малко ласки и утеха. Месецът беше много гаден. Както и цялата година. — Шугар Бет отпусна глава на гърдите му и плъзна босия си крак по вътрешната страна на прасеца му. — Помниш ли как беше някога, Райън? Аз и ти. Помниш ли как не можехме да се наситим един на друг?

Изведнъж му стана трудно да диша.

— Това беше отдавна.

Тя се взря в него със сребристосивите очи на жена му.

— Не ме отблъсквай, моля те.

Райън бе мечтал за този миг — как Шугар Бет се хвърля на врата му, умолява го да се върне при нея.

— Ако искаш, няма да кажа на никого — прошепна тя. — Само тази вечер. Какво лошо има в това?

Той беше възбуден до крайност. И кой мъж на негово място не би бил, когато такава жена се притиска гальовно към тялото му? Възбуден. Но не изкушен. Нито за миг.

Сграбчи я за раменете и решително я отблъсна от себе си.

— Какво лошо има в това ли? Работата е там, че аз обичам жена си.

— Виж ти, колко сме благородни.

— Благородството няма нищо общо. Тя е всичко за мен и никога няма да я предам.

— Тогава се пръждосвай от тук.

За миг му дожаля за нея, изпита желание да й обясни, че тя е прекалено стара за подобни игри. Но той не беше от хората, които раздават съвети, затова само кимна рязко и си тръгна.

Докато слизаше по предните стълби, мартенският вятър рошеше косата му. Когато стигна долу, Райън пое дълбоко дъх, отметна глава назад и се взря в небето през клоните на дърветата. Може би беше само игра на въображението му, но не помнеше кога за последен път е виждал толкова ярки, толкова големи звезди. Усмихна се.

 

 

Вътре, в пристройката за карети Шугар Бет бръкна с настървение в полупразното пакетче с бисквити „Орео“, което беше оставила на дивана. Докато дъвчеше, Гордън изтопурка надолу по стълбите, последван от Колин и Уини.

— Това беше ли необходимо? — попита Колин с потръпващи от отвращение ноздри.

— Попитай нея.

Шугар Бет кимна към Уини и лапна още една бисквита. Уини се взираше във вратата с объркано изражение.

— Ти го разстрои.

— Да не говорим какво причини на мен. — Колин размаха възмутено пръст пред лицето й. — Ти си луда. Някой трябва да те заключи. По дяволите, аз ще те заключа.

Шугар Бет не му обърна внимание и насочи яростта си към Уини.

— Това е всичко! — възкликна тя, все още дъвчейки бисквитата. — Тазвечерната малка унизителна сценка поставя печата „Платено“ върху всички дългове, които имам към теб. Този мъж те обича. Не дава и пукната пара за мен. А що се отнася до мен, ние с теб сме квит. Ако ти не смяташ така, не ми пука. Ясно ли е?

Уини кимна разсеяно.

Тя се бе появила десет минути преди Райън, съпровождана от Колин. Заяви на Шугар Бет, че прозорецът в спалнята й заяждал и помолила Колин да го оправи. Шугар Бет изобщо не й повярва. Явно Уини беше довела Колин с някаква задна мисъл. Очевидно двамата бяха похапнали пица в кухнята на „Френчманс Брайд“, наслаждавайки се на компанията си. Каква сгряваща сърцето гледка!

— Ти се държа като пълна безсрамница — продължи Уини, все още приковала поглед във вратата. — Направо му се нахвърли.

— Обвих се около него като змия. И повярвай ми, той го забеляза.

— Хмм…

Шугар Бет очакваше Уини да грабне чантата си и да хукне след Райън. Вместо това тази откачалка взе вазата с белите лалета и с унесена усмивка и замечтано изражение се понесе към горния етаж.

Шугар Бет поклати глава, когато тя се скри от погледа им.

— Тази жена доста на сериозно е решила да се прави на недостъпна.

— Да отидем в кухнята — предложи Колин. — Ще ти сваря чаша горещ шоколад.

— На този свят няма достатъчно шоколад, който да ме задоволи тази вечер — промърмори тя, но го последва.

— Наистина ли толкова отчаяно се нуждаеш от питие?

Тя се замисли, докато той отваряше хладилника.

— Не. Само съм уморена. И раздразнена.

— Благородството е гадна работа. — Колин подуши подозрително млякото, преди да го излее в малка тенджерка, после извади от шкафа кутия с какао, останало кой знае откога. — Действително ли си била алкохоличка, или както обикновено, преувеличаваш?

— Да кажем, че бях склонна да прекалявам с алкохола. В деня, в който си поръчах първата чаша само със сода, започнах да се уважавам малко повече.

— Преди колко време беше това?

— Точно преди да срещна Емът. Дотогава пиенето бе начин да се справям с трудностите.

— А сега го правиш с помощта на захарта.

— И на мазнината. Не забравяй мазнината.

Той намали силата на пламъка на газовия котлон и се обърна към нея. Ленивият поглед на нефритените му очи я накара да настръхне.

— Носиш ли нещо под тази тениска?

— Разбира се.

Колин повдигна въпросително вежди.

Шугар Бет си заповяда да си държи езика зад зъбите и да не се прави на много остроумна, но дяволчето я дърпаше за опашката.

— Само бяла гардения на Талула.

Би трябвало да не забравя колко опасно е да си играеш с майстор. Устните на Колин се извиха в лека усмивка и погледът му продължи да се плъзга по тялото й, по-лениво от всякога, изпращайки до всяка клетка разтърсващи импулси. Той явно се наслаждаваше на играта, но тъй като Шугар Бет не желаеше да се включва в нея, нарочно се извърна, сякаш търсеше чашите и захарницата. Не беше напълно искрена с него. Освен бяла гардения носеше сини бикини с хлабав ластик.

Вниманието на Колин беше раздвоено между тенджерката с млякото и краката й. Тишината в кухнята продължаваше и напрежението растеше, но изглежда, това ни най-малко не го притесняваше. Защо той просто не си отидеше? Макар да знаеше, че Уини е горе, Шугар Бет не се чувстваше в безопасност и когато той наля шоколада в чашите, тя едва се удържаше в кожата си. И почти изскочи от нея, когато накрая Колин заговори.

— Всички в града говорят как миналата нощ си спасила Уини.

— По-точно я спънах, когато тя стигна до вратата и след това я извлякох навън, за да си помислят всички, че съм я спасила.

Той се усмихна и вдигна тост с чашата си.

— Браво!

— Изглежда, твърде дълго си прекарал в компанията ми.

— Интересното е, че Уини изобщо не го спомена.

— Защото е твърде хитра. Трупа улики против мен, за да има по-силно оръжие.

— Е, това обяснява всичко. — Той извади мобилния от джоба си. Тя се намръщи, когато Колин набра номера. Той зачака, заслушан в телефонния звън. Шугар Бет чу приглушеното включване на телефонен секретар. — Райън, Колин се обажда. Тази нощ Уини ще остане у Шугар Бет, но остави колата си пред дома ми. Утре ще поговорим.

Когато затвори, Шугар Бет се намръщи насреща му.

— Ще му кажеш, че съм му устроила номер, нали?

— Изкушавам се, но ще оставя на Уини да му каже.

Погледът му отново се плъзна по краката й.

— Престани!

— Сериозно си решила да скъсаш с мен, така ли?

— Напълно — увери го тя, доловила лекото потрепване в гласа си.

Той пристъпи към нея.

— Надявам се, се подразбира, че не смятам да се опитвам да те накарам да промениш решението си. — Направи още една крачка. — Британски правила за честна игра и така нататък.

— Колин…

— Разбира се, вече съм американец. — Дланите му се спуснаха по ръцете й, оставяйки след себе си гореща, чувствена диря. — А ние, янките, сме много агресивни.

— О, Колин…

Не успя да каже нищо повече, защото той отново я целуваше, а тя му отвръщаше, поемаше езика му и отдаваше своя. Той разтвори бедрата й с коляно, а ръцете му обхванаха дупето й.

— Господи, Шугар Бет — промърмори, а дъхът му опари устните й, — толкова си сладка.

Топлината на ръцете му проникна през бикините й. Прималя й от обзелия я копнеж по него. Отново тази предателска слабост. Повече не можеше да издържа.

— Не. — Отблъсна го решително. — Няма да позволя да ме превърнеш в сексуално предизвикателство. Говоря сериозно, Колин. Аз не съм препятствие, което трябва да преодолееш, за да докажеш собствената си мощ и ловкост.

Клепачите му се притвориха леко, а устните, които допреди миг бяха толкова меки, се втвърдиха.

— Това ли мислиш за мен?

Тя разтри ръката си, прокара пръсти през косата и поклати бавно глава.

— Не. Ти си агресивен, но не си хищник. Не би искал да ми причиниш болка.

— Точно така. Защо да си правя труда, когато ти сама се справяш чудесно със задачата. Остава да се надявам, че когато се видим утре сутринта, ще си в по-добро настроение.

— Утре сутринта?

— Обещах да ти помогна да претърсим отново старата гара и пристройката за карети. Сигурно не си забравила? Да кажем, около десет?

Да прекара сутринта с него, не беше добра идея, но се нуждаеше от помощта му. Но независимо какво си беше наумил, тя нямаше да му позволи да я омаломощава с целувките си.

— Добре — кимна тя. — В десет.

 

 

Обикновено Джиджи не обичаше много да ходи на църква. Понякога проповедите й харесваха — пастор Мейфеър беше готин, а занятията в неделното училище днес дори бяха интересни — но не беше побъркана на тема Библия, в която според нея имаше толкова много потискащи места, че трябваше да бъдат забранени за деца заради насилията. Обаче тази сутрин нямаше нищо против Йоан Кръстителя, на когото му отрязали главата заради приумицата на една царска дъщеря, защото точно преди началото на службата майка й се настани на пейката до нея.

На Джиджи й се искаше да измисли начин да си сменят местата, така че майка й да седне в средата на пейката, до баща й. Все пак те се спогледаха и се усмихнаха един на друг, макар Джиджи да не беше сигурна дали усмивките им бяха искрени, или само от вежливост и заради детето. Пасторът започна проповедта си и на нея й се прииска да се облегне на майчиното рамо и да затвори очи, както правеше в детството си.

За да зарадва майка си, днес дори беше облякла една скучна пола от „Блумингдейл“ и блузка. Още не беше решила какво ще облича в училище през следващата седмица, но вече се замисляше дали да не се откаже от готическите дрехи. Вчера Шугар Бет й каза, че за осмокласничка изглежда идеално, но съдейки по тона й, явно смяташе, че Джиджи просто копира околните, вместо да търси свой собствен стил.

Снощи Джиджи вечеря заедно с Гуен и Джени в испанския клуб, но родителите й бяха толкова погълнати от собствените си проблеми, че дори не я попитаха как е минало. Като цяло тя беше доволна, че престанаха да си пъхат носовете в работите й, но нямаше да е зле от време на време да проявяват поне малко интерес. Особено майка й. Момичето започваше да разбира, че може би майка й не е толкова идеална, както бе смятала досега. И всичко, което бе понесла в гимназията, е било много по-ужасно от преживяното от Джиджи.

След службата родителите й останаха, за да поговорят с приятелите си, макар че помежду си не размениха повече от една-две думи. Когато най-сетне се запътиха към паркинга, Джиджи нарочно изостана.

— Благодаря ти за лалетата — чу тя майка й да казва.

Баща й бе подарил цветя на майка й?

— Когато ги видях, си помислих за теб — призна той.

Само така, татко.

— Наистина ли? Защо?

Ох! Сега ще каже нещо тъпо.

— Защото са красиви. Като теб.

Идеше й да повърне. Направо тук, на паркинга.

Но майка й явно не беше толкова придирчива и дори сякаш се изчерви. Баща й побърза да се възползва от благосклонното й отношение и мина в настъпление.

— Искаш ли да вечеряме в „Париш Ин“? Да кажем, около седем? Освен ако нямаш други планове?

Джиджи затаи дъх.

Майка й не отговори веднага.

— Би било чудесно.

Да!

— Ще бъдем само двамата, става ли? Джиджи има да предава реферат.

Само че чак след две седмици.

— О? Да. Добре.

— Ако искаш да бъдем тримата… тя може би ще се съгласи да поработи следобед върху реферата.

Джиджи се помоли майка й да не направи някоя глупост.

— Не, няма нужда.

Само така, мамо!

Баща й задържа отворена вратата на мерцедеса и майка й се плъзна вътре. На Джиджи й се искаше тя да се прибере с тях у дома, но баща й не се опита да я убеждава. Той само се усмихна, затвори вратата и й махна.

Докато се прибираха с неговата кола, Джиджи обмисляше това, което се бе случило, и колкото повече мислеше, толкова повече се тревожеше. Накрая изключи радиото.

— Попитай я за магазина.

— Какво?

— Когато се срещнете довечера, я попитай за магазина. Тя обича да говори за него. Но не за това, каква печалба носи. Попитай я как решава какво да изложи на витрината и откъде знае какво точно да купи. Нещо от този род. Покажи й, че проявяваш интерес.

— Добре — отвърна той замислено.

— И каквото и да е облякла, не я питай дали е нещо ново. Винаги го правиш. Например тя е с рокля, която е носила милион пъти, а ти я питаш дали е нова.

— Никога не го правя.

— Постоянно го правиш.

— Нещо друго? — попита Райън със саркастична нотка в гласа.

— Тя обича да говори за книги. И отново й кажи, че е красива. Наистина й харесва. Може би не е зле да споменеш, че има хубави зъби.

— Това се казва за кон, а не за жена.

— На мен ще ми стане много готино, ако някое момче ми направи такъв комплимент.

— Добре. Ще й направя комплимент за зъбите. Това ли е всичко?

— Не я питай за Шугар Бет, татко. Двете още не са се сдобрили.

— Повярвай ми, няма да го направя.

Джиджи знаеше, че той изгаря от любопитство да разбере какво се бе случило вчера сутринта, и си мислеше дали да не му каже, че знае за онази случка в гимназията, но я беше срам.

Тъкмо завиваха по Мокингбърд Лейн, когато се разминаха с лексуса на Колин. Джиджи помаха.

— Виж, Шугар Бет отива някъде с Колин.

— Господ да се смили над душата му.