Сергей Лукяненко
Белова (3)

3

Всеки народ си има традиции, които вече не намират отклик вътре в страната, но прекрасно вървят в чужбина. Може даже да се каже, че колкото по-красива и екзотична е традицията, толкова по-малки шансове има да оцелее в родината (между другото, нещо подобно се случва и с хората).

Повечето шотландци от мъжки пол предпочитат да носят панталони — затова пък рядко някой турист ще излезе от възпятата от Бърнс страна на ръжта и калуната без раиран килт. Повечето французи не могат да гледат без потреперване змиорките и жабешките бутчета, на които се дивят жадните за екзотика туристи. Дори японците, вместо да се любуват на цъфтящата по склоновете на Фуджияма сакура и да изучават прийомите на каратето преди обяда от суши и саке, предпочитат да пийнат набързо бира с хамбургер, докато гледат американски клип.

Русия твърдо е сред лидерите на този процес на битова глобализация. Добре, че се върна квасът, изтласквайки всевъзможните коли, и намаляха шегите за валенките^[1], в действителност незаменими по време на руската зима. Дори сарафаните^[2], каскетите и рубашките, благодарение на старанията на моделиерите, се завърнаха в нов облик.

Но ако нещо явно се беше превърнало в туристически сувенир, това беше самоварът. Той беше умрял заедно с големите семейства, които се събираха на една маса; заедно със съвместните вечери — бавни, без включени телевизори и без затоплени в микровълновата печка полуфабрикати. Известно време още държаха като украшения на празничната маса тумбестите самовари, купуваха ги за рожден ден, за Нова година и за Първи май, но все пак ги купуваха — и най-вкусният чай на детството беше чаят, приготвян със самовар.

А после разноцветните пластмасови електрически кани убиха окончателно самоварите. По-лесно беше да се донесе каната от кухнята и да се постави пред гостите кутията с пакетчета чай, вместо да се мъкне самоварът и да се запарва чаят по всички правила. Вече не си спомнях кога за последно ми се беше налагало да седя на маса със самовар. Дори Василиса предния път беше използвала електрическа кана.

Сега на масата имаше самовар. Голям, осемдесет литра. Съдейки по вида му, често влизаше в употреба.

— Ох, каква красота… — промърморих.

Страстта на Василиса към пиенето на чай беше очевидна: лимонче върху чинийка, сметана, захар — насипна и на бучки, бяла, светлокафява и кафява, тръстикова; курабийки, бисквити, вафли, бонбони…

— Очаквам гости — рече Василиса, леко смутена.

— От Нирвана?

— Да. — Тя кимна към прозореца, зад който слънцето печеше здраво и се зеленееше летният листак на дърветата. — Договорила съм се с местните веднъж седмично да пращат децата при мен. Пием чай, после ги уча… е, не мога да заместя училището, но все пак…

Нирвана беше светът, където се запознахме — моята кула и Василисината ковачница там се намираха съвсем наблизо. Красив, изумителен свят с мек климат и пълно отсъствие на животни — местната растителност отделяше във въздуха психотомиметик с доста своеобразно свойство. Той даваше необичайна яркост на усещанията и почти напълно потушаваше волята. Човек може да умира от жажда на две крачки от ручей, да усеща жаждата, но да не желае да извърви тези две крачки и да не изпитва мъчение. Почти като мързеливата котка от вица, която половин час пищяла, настъпила… е, да речем, опашката си.

На функционалите, естествено, отровеният въздух на Нирвана не вредеше. Но те и не изпитваха особена нужда от още един свят-курорт. Затова Нирвана се използваше като място за заточаване на хора, които по един или друг начин застрашаваха функционалите. Хуманно и надеждно. След период на адаптация хората придобиваха навика да се самообслужват, някои дори бяха способни да ловят риба или да отглеждат кокошки. Колкото и да е странно, понякога им се раждаха и деца. Старият Фройд щеше да остане много доволен от това…

На един страничен наблюдател Селището на заточените можеше да заприлича на резерват на идиоти — толкова лениви, тромави и отпуснати бяха обитателите. Но ужасът на ситуацията се заключваше в това, че с разума им всичко си беше наред. Не им достигаше само воля.

— На какво ги учиш? — попитах аз. — Да четат, да пишат?

Василиса поклати глава.

— Безполезно. Е, учат се, но така или иначе не четат. Нямат мотивация.

— Сигурна ли си, че тези изпарения не попадат в нашия свят? — попитах аз, наливайки си чай.

Василиса се усмихна.

— Да бе… Уча ги да си мият зъбите и ръцете. Да си свалят гащите, когато ходят по нужда. Да си превързват раните. Да мият съдовете.

— Струва ми се, че всичко това не е каквото трябва — казах аз. — Та те не са дебили. Тук има проблеми с мотивацията. С волята. Защо не се консултираш с психолог, току-виж те посъветва нещо? Те трябва да се учат не как да си мият ръцете, а как да постигат целите си. И изобщо да си поставят цели. Без това нищо няма да се получи.

— Ще си помисля. — Василиса ме погледна с любопитство. — А на теб — браво, Кириле. Отстрани по-добре се вижда… Разказвай, какво стана с теб? Как се сдърпа с Наталия?

Не се колебах дълго. Да премълчаваш, когато пред теб е единственият човек, способен да ти помогне, е не просто нечестно, а направо глупаво.

Разказах й всичко.

Пиехме чай, като Василиса, независимо от сериозността на разговора, постоянно затопляше самовара и следеше чашките да не остават празни. Навярно пиенето на чай за нея беше не по-малко важно, отколкото е било за англичаните във викторианската епоха.

Разказах й за разговора с Илан — бунтовницата, която някога е била функционал-лекар. За приятелката й Настя, с нейните игрички на Съпротива… За Наталия Иванова, която не беше одобрила тези игри. За Котя, оказал се куратор на нашата Земя. За Земя-1. За това как едва не ме убиха. И за това как започнах да убивам.

— Ние сме лабораторен полигон на арканците — казах аз. — Те умеят да превръщат обикновените хора във функционали.

— Защо? — попита Василиса с любопитство.

— Това е техният метод да управляват световете. По някакъв начин изчисляват как да постигнат желаните резултати. Като във фантастиката — можело ли е да се избегне Втората световна война, като се убие Хитлер в детството му, и дали това е хуманно. А тук дори не е необходимо да се убива когото и да било. Изваждат някого от живота, превръщат го във функционал — и ето че светът се променя. Един човек е достатъчен, за да тръгне целият свят по друг път.

— По философия сме учили, че нищо не зависи от един отделен човек — усмихна се Василиса. — Така твърди марксизмът-ленинизмът… Впрочем ти дори не го знаеш този предмет, Кириле.

— Аз не бих се доверил на марксизма-ленинизма — казах обидено. — Особено след разпадането на СССР.

Василиса се изкикоти и отхапа с апетит половинката от една тулска курабийка.

— И аз не се доверявам, Кириле! Защо да го правя? Един човек променя един свят. Естествено! Но останалото са някакви глупости, извинявай…

— Защо? — възмутих се аз.

— Ако твоите арканци…

— Те не са мои!

— Ако арканците толкова лесно изчисляват съдбите на световете — махат някого си и светът става друг, — тогава изобщо няма да им трябват планети-полигони. Лабораторията и експериментите са за случаите, които не могат да се изчислят! А тук излиза, че арканците изчисляват всичко за десетилетия напред. И как да направят свят без технологии, и как да създадат свят с технология. Тук ще има наука, тук — религия, а тук — хиромантия, и така нататък… Добре, вярвам! Но в такъв случай не са им нужни никакви експерименти!

Разперих ръце.

— Василиса… каквото знам, това ти разказвам!

— Нещата са по-сложни — поклати тя глава упорито. — Нещата са по-сложни, Кириле.

— Съгласен съм — кимнах аз. — Има още нещо. Мисля, че Аркан съвсем не е главният свят. Ето, ако трябва да номерираш куп светове, започвайки със своя, най-главния, как би обозначила своя? Този, за който другите не трябва да знаят? Земя-1?

— Изобщо никак не бих го нарекла. Моят си е мой. По определение. Още повече ако е тайна.

— Именно! А те се наричат Земя-1! Значи има още един свят! Земя-0! Точно те са главните кукловоди. Жителите на Аркан са само изпълнители!

За мое дълбоко огорчение Василиса реагира на гениалната ми догадка повече от хладно.

— И какво? Ако ще да има и Минус едно! Това нищо не променя. Най-главното е: защо? Кому е нужно това — десетки планети, на които има напълно различни общества? Експерименти по създаването на различни социуми? Веднага си личи хуманитаристът. — Василиса смекчи думите си с усмивка, но аз нямах какво да крия.

— Не съм хуманитарист — промърморих обидено.

— А какъв си?

— Общо взето, никакъв… Продавач в магазин за компютри… — Станах и се разходих из стаята. — Василиса, така или иначе Аркан изпълнява ролята на управляващ всички светове. А кому и за какво е нужно това… добър въпрос…

— Аз мислех повече на друга тема — каза Василиса. — На кого съм му притрябвала да ме прави функционал? Какъв митничар съм аз? Даже вратите, които се отвориха при мен, не са нужни никому… Ето, ти казваш, че ни изваждат от света — и светът се променя… Не вярвам! Извади Путин — ще се промени. Римския папа! Пелевин… Джони Деп… Елтън Джон… Та дори и Дима Билан! Има хора, от които наистина зависи по нещо. А от мен? И от теб… Не се обиждай.

— От мен се получи добър митничар — казах аз с неуместна гордост. — Отвориха се много хубави врати. Само че ми се струва, че никой не очакваше това.

— Значи не затова са ни извадили от живота, не за да се промени светът — каза Василиса. — Тук има нещо друго, Кириле. Ето какво трябва да откриеш.

— Аз? — Приседнах на перваза. Зад гърба ми дъждовните капки барабаняха по корниза.

— А кой друг? — изрече спокойно Василиса, обръщайки се към мен. — Нали си спомняш, че аз съм привързана със синджир към тази сграда. Осем километра и седемстотин и четиринайсет метра. Проверих го в свободното си време… Отдалеча ли се на повече, функцията ми ще умре. Ще стана най-обикновен човек. Само че никой няма да си спомни за мен, Кириле. Ще стана клошарка, ще спя в тунелите на парното, ще се науча да пия одеколон…

— Мен си ме спомниха — казах аз. — И родителите ми, и приятелите.

— При теб изобщо всичко е непонятно — каза Василиса. — Как успя да победиш акушерката? А онзи, куратора?

— Не знам. — Неволно погледнах ръката си и заслужих още една иронична реплика:

— Не вярвам в пръстена на всевластието. Самата аз ги ковах, когато филмът беше на мода. Тук работата не е в пръстена, а в теб…

— С какво да започна, Василиса? — попитах аз. — Помогни ми.

— Защо аз?

— Вече нямам други приятели функционали.

— Приятели… — изсумтя Василиса.

Благоразумно премълчах.

— По всичко изглежда, че трябва да се добереш до Аркан. И там вече да търсиш отговор на загадката. Но няма врати за там!

— Трябва да има. Само че ги държат в тайна. Нали все някой е прехвърлил полицаите от Аркан в Орел! — Скочих на пода. Погледнах през прозореца — същия, който бях запомнил от предишното си посещение.

— Да, не може да са дошли с влак — изсумтя Василиса.

— Мисля, че с влак са дошли от Орел в Харков — казах аз, гледайки тихата есенна уличка.

Дъждът зад прозореца се беше усилил и здравеняците с еднакви дрехи бяха извадили чадъри. Също еднакви. Те стояха до кулата, наредени в полукръг, и гледаха безмълвно прозореца.

Право към мен.

Отстъпих от прозореца и бавно се отместих встрани.

Все същият втренчен поглед. Никой от тях не помръдна, не мигна дори.

— Виждат ли ме? — попитах аз.

— Не — отвърна приближилата се Василиса. — Стъклото е прозрачно само отвътре.

— Така или иначе… знаят, че съм тук.

— Или предполагат. Ако са те търсили във влака, знаят накъде си тръгнал. Имаш ли много познати в Харков?

— Само ти.

Василиса погледна отново през прозореца и се намръщи.

— Чакат някого.

— Полицай? — предположих аз.

Василиса не отговори на този риторичен въпрос. Огледа стаята и попита:

— Нирвана или Янус?

— Янус? — не разбрах аз.

— Земя-14. През зимата — мраз, през лятото — жега. Там не живеят хора.

Всичко ми стана ясно. Не си струваше да разчитам на това, че Василиса ще откаже да пусне полицая, когато рано или късно той се появеше. А и самият аз не бих я молил за това — ще дойде още една „акушерка“ и просто ще унищожи функцията на Василиса, тази малка, никому ненужна митница между Земята, Нирвана и Янус…

— Изобщо не ми се иска да избирам Янус — казах аз. — Лошо се римува. Василиса, можеш ли да ме скриеш в Нирвана?

Василиса погледна през прозореца, зад който беше лято.

— Веднага ще се отрежеш — каза тя. — Нали вече не си функционал… Мога да помоля местните да те скрият в селцето. Те вече са се понаучили да се грижат за новаците. Но ако полицаят реши да провери…

— Ще реши — кимнах аз, спомняйки си как Цай — полицаят от град Кимгим — преследваше Илан в резервата. Впрочем тогава Илан успя да се измъкне.

Но Нирвана е съвсем друго нещо. Тук не е необходимо дори да ме преследват — един идиот с течащи от устата лиги и с блажена усмивка на лицето.

— Къде мога да се скрия на Янус?

— Сега. — Василиса се приближи към тумбестия бюфет и изтегли едно чекмедже. Наблюдавах я как прехвърля инструкциите за микровълновата печка и хладилника, книжа с някакви сметки (нима дори функционалите са принудени да плащат за електричество?). После в ръцете й се появи добре познатата ми книжка с кожена подвързия — митническият справочник. На обложката беше отпечатано със сребро: „ЯНУС“. Много хубава книжка. Единственото странно в нея беше дебелината й. Изглеждаше, сякаш се състои само от обложката.

Така се и оказа: от Земята на Янус можеше да се пренася абсолютно всичко. Обратно — също. Списъкът от митнически правила за Земя-14 беше невероятно кратък.

Но Василиса се интересуваше не от правилата. Тя извади от книжката измачкано листче и ми го подаде.

— Ето. Жалко само, че компасът не работи там…

Това беше нещо като нарисувана на ръка карта, примитивна, но разбираема. В ъгълчето имаше квадратче върху криволичеща лента — къщичката на Василиса на реката. Струпване от буци в средата — хълмове (макар че приличаха повече на опит на подивял от либидото си студент да нарисува множество големи гърди). В противоположния ъгъл на картата беше нарисувана кула (макар че и тя можеше да бъде взета за опит на студента да изобрази мъжкото си достойнство на фона на множество големи гърди).

— Далеч ли е? — Тикнах пръст в кулата.

— Двайсет и два километра. — Василиса ме погледна със сериозно изражение. — Аз самата не съм достигала дотам, нали се досещаш.

— А чия е тази кула?

— Не знам.

— А откъде имаш картата?

Василиса се поколеба, после каза:

— Аз… веднъж… така се получи, че помогнах на един човек да се измъкне от Нирвана. Много му беше необходимо. Не биваше да го пускам на Земята, защото щяха да го проследят. На Янус тогава беше пролет. Единственото време в годината, когато там е горе-долу прилично… През лятото жегата е убийствена, есента се изливат порои, през зимата има сняг. Той отиде на Янус. А после по някое време ми изпрати писмо. Вече от нашата Земя. Беше му провървяло да стигне до тази кула и да се върне на Земята през нея.

— И може ли да се вярва на тази карта? — попитах аз.

— Да — отвърна тя с твърд глас, но това не ме радваше особено — погледнах през прозореца. През третия, с изглед към наречената в чест на не най-симпатичния бог планета, която при това не се римуваше хубаво.

Зад прозореца се виждаше сива мътна вихрушка.

— Нощ ли е там? — попитах.

— Ден е — отвърна Василиса след кратко колебание.

— И смяташ, че ще достигна до кулата?

Василиса се приближи до прозореца и притисна лице към стъклото. Не съобразих веднага, че зад прозореца, гледащ към чуждия свят, виси термометър — най-обикновен спиртен термометър родно производство, стъклена тръбичка с две пластмасови дръжки в краищата.

— Минус десет — каза Василиса. — Мразът още не е ударил… имаш шанс.

— Двайсет километра?

— Двайсет и два. Но ти, изглежда, не си изгубил докрай способностите си на функционал. Току-виж, това ти помогне?

— Якето ми е съвсем тъничко — казах аз.

— Да, и подметките на обувките ти — потвърди Василиса, без да се усмихне. — Решавай. Ако тръгнеш, ще те екипирам.

— А ако не тръгна?

Василиса разпери ръце. Забави се за секунда и каза:

— Няма да се бия с полицая. Той ще ме убие… а цяло село разчита на мен. Тръгвай, Кириле. Непременно ще дойдат за теб.

Погледнах още веднъж през прозореца — към Харков, толкова гостоприемен, даже още не заснежен… От рекламния плакат на другата страна на улицата се усмихваха трима мъжаги, явно призоваваха да се купи нещо. Впрочем вятърът и дъждът доста бяха пораздърпали плаката, лицето на единия тип съвсем се беше размило, на другия — беше станало недоволно, и едва третият, въпреки всички атмосферни катаклизми, беше запазил оптимизма си.

Изборът не беше голям и бе в добро съзвучие и с тримата плакатни персонажи, и с добре познатия от приказките крайпътен надпис. Отида ли в Нирвана — глупак ще стана, на Земята ако остана — ще умра. Само на Янус имаше някакъв шанс.

Но двайсет и два километра!

— Имам си — каза Василиса. — Хубави ски, ловджийски, широки… Ох! Нямам ги вече, Кириле.

Счупих едната, а така и не купих нови, за какво ми е да ходя там… Добре, снегът там не е дълбок, вятърът издухва всичко. Ще се справиш ли без ски?

Не тръгнах да й разправям, че за последен път съм карал ски в пети клас. После или глобалното затопляне ми попречи, или новият училищен физкултурник не обичаше ски спорта.

— Намери топли дрехи — наредих аз.

 

 

Зимните дрехи — истинските, а не творенията на модните гурута, годни само за разходки по подиумите — в действителност са пригодни и за мъже, и за жени. Както казват същите тези гурута, фалшиво усмихвайки се: „унисекс“. Но ако един мъж не го притеснява, че копчетата са от обратната страна, нищо не му пречи да облече женски кожух. Важното е жената да бъде каквато трябва. Като онази от стихотворението на Некрасов, която от коня ще скочи направо в горящата изба.

За щастие времената на Некрасов са отминали и ме очакваше не кожух, а напълно съвременна шуба от известна американска фирма. Абсолютна изкуствена кожа, но с такава и в Сибир не е страшно: действа на принципа на термоса, многопластова, попиваща потта, без да пропуска студ и вятър… С тежкарски лентов термометър върху нагръдния джоб. За да се вижда колко е студено отвън и колко топло — отвътре…

Ботушите, за щастие, също ми бяха по мярка. Най-голямата опасност през зимата е тясната обувка. Но пластмасовите ботуши, макар и да изглеждаха малко женствено, бяха с големина поне четирийсет и трети номер. Наистина, аз изказах съмнение, че синтетиката ще ме спаси от студа, ала Василиса заяви, че тези ботуши са проверявани многократно от нея на всякакви студове.

Но пък вълнената шапка се оказа малка за мен. Василиса не взе да тъжи по този повод, а ми набута в ръцете плетено калпаче, което извика в паметта ми смътни детски спомени: игра на чист въздух, хвърляне на снежни топки и правене на снежни човеци. Струва ми се, че наричахме такива калпаци „петльовци“.

Впрочем шубата имаше хубава качулка, така че несериозният, тънък „петльо“ не ми беше особено необходим.

— Надявам се, че ти се намират някакви ръкавици? — попитах.

— Вземи моите. — Василиса ми подаде нещо от кожа и вълна, доста поизносено и поизгорено от външната страна от искрите. — Ръцете ти ще станат безобразни, но затова пък ще ти топли.

— Приготвяш ме така, както Малката разбойничка е подготвяла Герда за търсенето на Кай^[3] — промърморих аз.

Колкото и да беше странно, Василиса изведнъж се изчерви, а после някак неловко ме млясна по устата.

— Благодаря, Кириле — прошепна.

Боже, какво сметна за комплимент? Фразата за Малката разбойничка? Или беше достатъчна думата „малката“?

Внезапно си помислих, че тя почти със сигурност има любовник сред жителите на Нирвана. Някой възможно най-запазен и най-симпатичен. Но той едва ли умее да прави такива комплименти…

— Аз ти благодаря — казах.

Стояхме при вратата, водеща към Янус. Вече бях напълно екипиран — и облечен, и обут. Василиса ми намери даже раница, съвсем не туристическа, по-скоро градска, но все пак удобно прилягаща към гърба ми. Там сложихме лекото ми яке, продукти и още някакви дреболии, които можеха да свършат работа… Веднага си спомних за Котя — как се готвеше да тръгне подир Илан.

— Запази ли ножа ми? — спомни си изведнъж Василиса.

— Не.

— Ето.

Изглежда, ножовете й бяха разхвърляни навсякъде. Този го взе от масичката, сложена до вратата към Нирвана, и тържествено ми го връчи. Добър кинжал. Не по-лош от първия. Дай Боже да не ми се наложи да използвам и него.

— А ако не щурмуват? — попитах аз. И сам се усмихнах на глупостта, която изтърсих.

— Нека почакаме — съгласи се Василиса. Както ми се стори, с облекчение.

В този момент почукаха на харковската врата. Внимателно, учтиво, деликатно. Само онези, които са облечени във власт и сила, си позволяват да чукат така.

— Тръгвай. — Василиса мигновено отвори вратата към Янус. Миришеше на мраз, в отвора на вратата се завихриха снежинки. — Върви на запад! Няма да ги пусна веднага, ще разполагаш с час или два.

— Ще си имаш проблеми — казах аз.

— Да допуснем, че съм била в Нирвана — усмихна се Василиса. — Получи се почти като при Пушкин… Била съм в Нирвана, навестила съм клетниците. А това, че съм те пуснала в Янус — такава ми е функцията, да пропускам хора оттук! Още не съм успяла да прочета вестника, нищо не знам, не съм чула… Тръгвай!

Тя бързо докосна с устни челото ми — този път без никаква еротика, като сестринска или майчина целувка. И ме избута във виелицата.

Вратата зад гърба ми се хлопна меко, почти безшумно.

Обърнах се.

От тази страна домът на Василиса изглеждаше като руините на крепост, в която по чудо е оцелял един-единствен донжон. Самотният прозорец на втория етаж блещукаше с мътна трепкаща светлина — като от факел или свещ. Постройката се намираше върху склон, под пропаст, виждаше се сковано от лед, затрупано със сняг русло на река.

А наоколо бушуваше фъртуна. Във въздуха се носеха снежинки, снегът под краката ми поскърцваше, за щастие наистина не беше дълбок. Слънцето едва прозираше през снежните облаци. Хълмовете, които трябваше да прехвърля, стояха пред мен като тъмна неприветлива стена.

— Ще се справя — обещах си.

И тръгнах към хълмовете.