Клайв Къслър, Джъстин Скот
Стачникът (1)

Пролог

Задимена стая

1912 г.

Големият „Спийдстър“, модел Мармън 32, паркира на „Уолстрийт“ в тъмното между две улични лампи.

Беше късно през нощта, но патрулният полицай О’Риърдън бе на поста си. Според заповедите, които получи, той трябваше да бди никой да не смущава спокойствието на големците, които се пазаряха в офиса на Конгдън. А автомобилът паркира на един хвърлей място от лъскавите лимузини на тротоара.

Мъглата от пристанището бе покрила с капчици страничните стъкла на спийдстъра и О’Риърдън трябваше да се приближи, за да види кой е вътре. Шофьорът го изненада приятно — красива дама със сламеноруса коса. Ченгето се поуспокои. От господина зад нея се виждаха само сивкави контури. О’Риърдън знаеше, че не върви да почука с палка по „Мармън 32“ и да каже на тези вътре да се разкарат, сякаш са клошари на тротоара. Тъй че той плъзна дясната си ръка върху пистолета и леко почука по страничното стъкло, все едно докосваше чашата си до махагоновия тезгях на скъп бар, за да подскаже на бармана, че иска още едно, но без да припира.

Едра длан с дълги, сръчни пръсти, отвори прозореца. О’Риърдън зърна снежнобял колосан маншет, диамантени копчета и черния ръкав на официално сако. Пръстите го стиснаха здраво за китката.

— Пади О’Риърдън? Кой да предположи, че ще те видя тук!

Полицаят веднага разпозна проницателните сини очи, златистата грива и гъстите мустаци. А това изражение можеше да принадлежи само на Айзък Бел, главния детектив на агенция „Ван Дорн“.

О’Риърдън докосна каската си с палката.

— Добър вечер, господин Бел! Не ви познах в тъмното.

— Какво правиш тук толкова късно? — попита Бел.

О’Риърдън понечи да отговори, но видя широката усмивка на Бел — шегуваше се, разбира се. Полицаите на нощна смяна трябва да са навън точно по това време.

Детективът кимна към лимузините.

— Големи дела!

— Съдия Конгдън има специално разрешение от „Гранд сентръл“. Железопътните линии са чисти чак до Чикаго. И съжалявам да го кажа, но и улицата трябва да е чиста. Заповед от капитана.

Бел сякаш не чу.

— Пади, запознай се с жена ми, Марион. Марион, нека ти представя патрулен полицай О’Риърдън. Беше бич за пиратите от Стейтън айлънд, докато работеше в пристанищния отряд. Всички шефове на пристани в Ню Йорк черпеха в нощите, когато Пади слизаше на брега.

Марион се пресегна през съпруга си и подаде ръка, която сияеше в тъмното като слонова кост. О’Риърдън внимателно я пое в огромната си длан и се поклони ниско.

— Щастлив съм да се запознаем, госпожо! Познавам съпруга ви от много години. И трябва да призная, госпожо, че двамата с госпожа О’Риърдън много харесваме филмите ви.

Тя му благодари с глас, който щеше да звънти в ушите му дни наред.

Главен инспектор Бел прекъсна размяната на любезности и рече:

— Е, по-добре да не пречим на обиколката ти.

О’Риърдън отново докосна каската си с палка. Ако един от най-добрите частни детективи в страната иска да се гушка с жена си в тъмен автомобил посред нощ на Уолстрийт, майната им на заповедите.

— Ще кажа на момчетата да не ви притесняват.

Бел обаче му направи знак да се приближи и прошепна:

— Не бих имал нищо против, ако хвърлят по едно око, в случай, че реша да я оставя сама за няколко минути.

— Ще се сбият за това право, господин Бел!

Неколцина гръмогласни политици излязоха от сградата и застанаха пред по-малката от двете лимузини — един седемместен „Рамблър Никърбокър“.

Айзък Бел отвори прозореца, за да чуе какво си приказват.

— Шофьор! Към „Гранд сентръл“!

— Не ми се ще вицепрезидентството да се окаже в ръцете на гнида като Конгдън, но това е положението.

— Гласът на парите е силен…

Рамблърът се отдалечи. Появиха се и по-възрастните участници в съвещанието. С по-бавни крачки те се качиха във втората лимузина — огромен „Кънингам“, модел „Джей“, сглобен ръчно по скици на самия съдия Конгдън.

На Бел възрастните мъже му се сториха по-скоро примирени с решението.

— Конгдън има повечето от необходимите му делегати, а останалите ще си ги купи.

— Ако нашият кандидат не беше умрял…

— Все на куция кон залагаме.

Айзък Бел почака кънингамът да завие зад ъгъла, заедно с ескорта от бръмчащи мотоциклети и се обърна към жена си:

— Ако Джеймс Конгдън стане вицепрезидент, животът на президента няма да струва и пукната пара. — После целуна Марион по устните. — Благодаря, че ми помогна да изглеждам безопасен пред ченгетата. Сигурна ли си, че не искаш да се прибереш?

— Сигурна съм! — рече твърдо тя и Бел разбра, че няма да я разубеди. Този път беше различно.

Макар да бе облечен като за театър, Бел не взе копринения цилиндър, който лежеше на задната седалка, а сложи мека шапка с широка периферия.

Марион оправи вратовръзката му.

— Винаги съм се питал защо никога не ми казваш да внимавам — вметна Бел.

— Не ми се ще да спирам устрема ти.

— И бездруго не можеш — смигна и той и излезе от колата с усмивка. Но докато пресичаше Уолстрийт, лицето му се вкамени, а топлотата в очите му изчезна.

Джоузеф ван Дорн, едрият, брадат основател на агенцията, стоеше спотаен в сенките, неподвижен като ледена статуя. Очите му зорко шареха по улицата, докато зад гърба му Бел се справяше с ключалката на външната врата. След минута и двамата бяха в сградата. Бел отвори още една стоманена врата с надпис „Котелно“. Вътре беше топло и влажно. През няколко огромни парни клапи минаваха спретнато сплетени дебели тръби. Ван Дорн огледа контролните табла като се ориентираше по една техническа схема, която извади от вътрешния си джоб.

Айзък Бел излезе отново на улицата и се отправи към централния вход на сградата. Като видя скъпите му дрехи, портиерът кимна почтително. Очевидно онези политици бяха прави, гласът на парите беше силен.

— Последен етаж! — нареди портиерът на прозяващото се пред асансьора пиколо.

— Мислех, че всички са приключили там.

— Не съвсем.