Светозар Златаров
Той беше приятел на децата от целия свят

При едно пътуване из Италия минах през Рим. Позвъних в редакцията на вестник „Паезе Сера“ и попаднах на него. Предложи ми веднага да го посетя.

В огромната зала за редакционни сътрудници, претъпкана с бюра, той беше сам. Колегите му стачкували от солидарност с работниците от печатницата, а него оставили да дежури.

Тъй го запомних: пестелив на думи, но с внимателен и разбиращ поглед, една деликатна фигура в голямото помещение сред замлъкналите пишещи машини. Това беше известният публицист и общественик, който пишеше остри статии по социални, културни и политически въпроси, големият писател Джани Родари, известен в целия свят.

Припомних му, че отдавна се познаваме, макар и само с писма. Заедно с Никола Иванов бяхме превели първия му роман „Приключенията на Лукчо“. Ние, младите преводачи, трябваше да изнесем доклад за книгата и още неизвестния й автор в тогавашния Кабинет за художествен превод.

От името на двама ни Никола Иванов му написа няколко реда, помоли го да сподели нещо за себе си. Джани Родари веднага отговори. Изпрати ни приятелско писмо, в което разказваше как е написал първата си книга. Неговите другари комунисти забелязали, че е преуморен от работа и почти насила го изпратили да почива на чист въздух в едно селско семейство. Несвикнал на бездействие, по време на своя отпуск Джани Родари започнал да пише роман-приказка. Героите трябвало да носят имена на зеленчуци и плодове. Работата напредвала бързо. Той четял всеки ден на домакините по няколко страници и се радвал, ако написаното ги увличало. Когато романът стигнал до стотната страница, направили малко тържество.

Изглежда, че българският превод е бил първото издание в чужбина (или поне едно от първите), защото той дори не знаел, че му се полага хонорар. По онова време бил доста затруднен — щяла да се ражда неговата дъщеря. А всеки ден престой в родилния дом в Италия струва много пари… И ето че ненадейно пристигнал хонорар от България. Не голям, но затова пък неочакван.

Джани Родари ни изпрати в същия плик и няколко реда за себе си: сухо, скромно и делово написани. За съжаление писмото се загуби, но този лист пазя и досега.

Роден в Оменя край Новара през 1920 година, той е израснал между планините и езерата на Пиемонт и Ломбардия.

Бил е първоначален учител, частен учител в едно семейство, чиновник в общината, безработен. Имал намерение да учи, но изоставил всичките си лични планове, за да участвува в съпротивителното движение срещу фашизма. Тъй станал партиен работник.

След войната бил активист в град Варезе, работил в редакцията на вестник „Унита“ в Милано и Рим и в други прогресивни италиански издания.

Започнал да пише за деца през 1948 година. Трябвало да измисля текстове към забавните рисунки на художника Вердини. На рисунките били изобразени приключенията на две палави хлапета, които дразнят полицаите, поповете и богаташите и помагат на добрите хора. Джани Родари решил да постави двустишие под всяка рисунка от серията. Тъй започнал да сътрудничи на детските издания и във вестниците на страниците за малките читатели. И продължил по този път, на който попаднал едва ли не случайно.

Написал е много книги за деца. На младите български читатели са известни „Приключенията на Лукчо“, „Джелсомино в страната на лъжците“, „Приказки по телефона“, сборника „Приказки“, както и сбирката със стихове „Продавач на надежда“ в превод на Валери Петров.

Джани Родари бе сред инициаторите на международната писателска среща в София, 1977 година. И преди това той многократно е отговарял на писма от България. Написа писмо-предговор до българските читатели за романа „Синята стрела“. По-късно редакцията на вестника на българските туристи „Ехо“ го помоли да изпраща материали от Италия. И той започна да пише къси дописки под общо заглавие „Картички от Италия“. Всяка дописка се състоеше от илюстрована картичка със страница текст.

На илюстрованите пощенски картички са запечатани най-хубавите гледки от всяка страна. Ала Джани Родари не искаше да пише обикновени „туристически“ материали за живописни места.

Една от снимките представляваше планината Амиата, някогашен вулкан, който конусообразно се издига в крайморската част на Тоскана. Тя е покрита с прекрасни тъмнозелени кестенови и борови гори и привлича възхитените погледи на туристите, които прелитат по близката аутострада.

Джани Родари разказваше, че в дълбочините на планината има много живак и от векове хиляди миньори я дупчат и дълбаят от всички страни. Жителите на планината — дървари и миньори — са силни и горди хора и умеят да се борят за правдини. Когато миньорите стачкуват, те остават в галериите. Жените и децата им спускат храна, писма, книги и вестници. А миньорите, долу в земните глъбини, организират хорове, обсъждат политически въпроси. Джани Родари пишеше за тези хора, с които се чувствуваше близък, с които е пил червено вино и е разговарял за бъдещето, за социализма. „Хората са сърцето на пейзажа. Без тях цяла Италия щеше да е само една илюстрована картичка“.

Романите-приказки, стиховете, късите разкази на Джани Родари приличат на тази скица за планината Амиата. Под приказно-забавната повърхност винаги има сериозно съдържание. В една своя статия той е разказвал как дълго носи в себе си всяко сполучливо, остроумно хрумване. Той търси същественото, трайното, което да говори не само на въображението, но и на съзнанието. И едва когато осмисли дълбоко оригиналния си весел или фантастичен замисъл, той го превръща в разказ. И продължава с читателя сериозния разговор, който е водил със себе си. Неговите приказки винаги разкриват прекрасните неподозирани, вълшебни страни на света, който ни заобикаля, но те показват, че има и противоречия, несправедливост и много тъжни неща. Ала Джани Родари открито твърди, че хората могат да се борят с несправедливостта и тъжните неща, защото на този свят има мъжество, честност, другарство.

Двете приказни повести, поместени в тази книга, са може би най-известните произведения на Джани Родари. Те се преиздават в много страни и отдавна са си спечелили определението „класически“.

Лукчо преживява поредица от приключения в едно село, жестоко ограбвано от жителите на замъка и владетеля принц Лимон, заобиколен от своите телохранители. По страниците на тази повест се подвизават герои, които са описани със свежо чувство на хумор. Техните думи и характери се запомнят. Безброй деца по света си играят с кукли, които имат образите на Лукчо и на принц Лимон. Героите на Джани Родари участвуват в карнавали, излизат по театрални сцени, гледат от телевизионните екрани. Неповторими са Черешко и Къртицата, дон Мерудия и благородният паяк Седем и половина. Собствени физиономии имат арогантният управител на замъка Домат, лакомият барон Портокал, алчният дук Мандарина, адвокатът Грах, който вечно се колебае и угодничи пред силните, занаятчията майстор Гроздан и чичо Тиквичка — измъченият собственик на къщичка… Благородници и трудови хора, бедни и богати, насилници и мамени: не е ли това и приказка, и карикатура на всяка страна, където право на човешки живот имат само хората с титли и пари? И цялата повест, завършваща с весела бъркотия, при която рухват старите порядки, не е ли приказна мечта за революция, каквато все още чакат милиони хора по земята? Няма съмнение, че голямата сила на книгата е тъкмо в умението на автора под приказна форма да разказва за борбите в едно несправедливо общество.

Историята в „Джелсомино в страната на лъжците“ прилича на историята на Лукчо. Страната на лъжците напомня селото, в което се развива действието на първата повест. И в страната на лъжците има владетел, крал, който е чисто и просто пират, заобиколен от своите главорези. Бандата управлява страната не само със силата на оръжието, но и с помощта на лъжата. Главен герой е Джелсомино, за чийто глас няма прегради, и който често троши стъкла и полилеи. Но гласът му върши не само пакости, той разчиства и пътя на правдата. Постепенно читателят разбира — чистият като цветовете на ясмина Джелсомино е носител на истината. Достатъчно е тя да бъде извикана на висок глас, за да рухне цялата подредба на несправедливото общество. Една добре изпята песен унищожава царството на лъжеца. И в тази повест Джани Родари е майстор: страстната си убеденост в крайната победа на доброто и справедливостта той разкрива, като ни разказва занимателна история, фантастична и пълна с изненади, с драматични моменти, с весели приключения и симпатични герои!

Иска ми се да разкажа за последната среща с Джани Родари в дома му, в римския квартал Монтеверде.

Той се извини, че съм го почакал на входната врата. Движел се трудно, тъй като притокът на кръв към единия му крак бил нарушен. Може би трябвало да се подложи на операция.

Край отрупаното бюро, сред лавиците с книги, между които цяла стена беше отделена за преводите на книгите му по света, той ми се видя бледен и уморен. Скоро се надигнах да си вървя и му пожелах бързо оздравяване. Но той ме задържа, показа ми цял куп истории и енциклопедии, които наричаше „необходими инструменти“. Когато разбра, че се интересувам от фантастика, започна да звъни по телефона и да търси адреси на автори, които ми препоръча. После ме заразпитва за впечатленията ми от Рим. Съгласи се, че всички се тревожат за проявите на жестокост и насилие в страната и с интерес посрещна думите ми, че много младежи четат в автобуса, с който ежедневно пътувах.

— А ние все се оплакваме, че младите не четели достатъчно… Външните хора имат по-свеж поглед, помагат да видим собствената си страна… Значи автобусът идва от предградието Казалоти? Познавам този народен квартал, ходил съм там да изнасям беседи.

Тъй стана дума за неговата дейност като лектор. Изнесъл бил стотици беседи, главно пред учители. Тъкмо се бил върнал от обиколка като сказчик по покана на едно културно дружество. Говорил пет пъти в пет различни града. Умората на лицето му навярно беше и от едноседмичното му пътуване. Допреди часове се беше взирал в хиляди лица и се бе докосвал в безброй „късчета от живота на другите“. Сподели, че най-силно го изтощавал страхът от всяка предстояща беседа. Ще намери ли верния тон, ще потече ли невидимият поток на разбирателство между лектор и слушатели, тъй рядък и тъй необходим? Ще успее ли да избегне дидактично скучните изречения, ще му помогне ли предварително подготвеният конспект, или ще трябва да импровизира?

Разбира се, това не беше страх, а изострено чувство за отговорност. От скромност се питаше защо толкова младежи посещават сказките му, наред с учители, възпитатели, родители. Познавачът на младата душа (макар и „кандидат-пенсионер“ — както се нарече) навярно е знаел, че тъкмо младите долавят и се насочват към правдивия и ободрителен глас.

А и постоянните му теми са били винаги интересни: събуждане на творческото въображение у децата, осъвременяване и демократизиране на училището, възпитаване не само на малките, но и на родители и учители…

Този деликатен и чувствителен човек изглежда е криел огромна сила, щом е можел болен, с чанта, пълна с лекарства и спринцовки, да обикаля страната от Торино до Бари, не само да поучава, но и да се вслушва в другите. „Човек обиква страната си, когато я обикаля.“

Писателят, журналистът, лекторът, общественикът признаваше, че мечтае да пътува с влак за собствено удоволствие, да посещава старинни градчета, да съзерцава фасадите на древни катедрали и да потъва в атмосферата на уютните градски площади. Навярно е мечтаел за онези влакове от своето детство, за които разказва в „Пътешествието на Синята стрела“ и които се срещат в почти всичките му книги.

Той не успя да стане пенсионер и да тръгне да пътува за удоволствие с влаковете на своята родина. Когато десетина дни по-късно му се обадих (беше в началото на април 1980 година), за последен път чух гласа му: „Днес постъпвам в болница“.

Джани Родари завършва един свой разказ така: „Всеки недоволен от финала читател може да го промени както му харесва, като прибави една-две глави. Или тринадесет. Никога не се плашете от думата «КРАЙ».“

Той си отиде, но вярваше, че след всеки остава онова, което е съградил с труда си, както са останали кулите къщи, издигнати от жителите на старинното градче Сан Джиминяно. Със своя тънък и деликатен, уморителен и благодарен труд на майстор, възпитател и вълшебник той съгради дело, към което продължават да се връщат деца, учители, родители. През последните години на конференции, срещи, дискусии продължават да обсъждат, доразвиват и задълбочават метода му за събуждане на творческото начало у младите. Той наричаше този метод „граматика на въображението“.

Джани Родари завинаги остава сред големите майстори на веселата и мъдра приказка, едно древно изкуство. Той обогати приказката, направи я съвременна, разбираема за децата от днешния сложен свят.