Борис Проницин
Двете Европи (1)

(Славянската идея през XXI век)

Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
2 (× 5 гласа)
Сканиране
stomart (2011)
Корекция и форматиране
VeGan (2018)

Издание:

Автор: Борис Проницин

Заглавие: Двете Европи

Издание: първо

Издател: Пенсофт

Град на издателя: София

Година на издаване: 2000

Националност: България

ISBN: 954-642-099-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5544


„И ето, на Изток действително загоря и засия с невиждана и нечувана още сила, третата световна идея — славянската идея, идея зараждаща се, — може би третата бъдеща възможност за разрешаване на съдбините на човечеството и Европа“.

 

Достоевски

Дневник на писателя, 1877 г.

Въведение

1. Темата

Тази книга има за цел да се опита да развенчае един голям мит, който вече близо хилядолетие обременява съзнанието на народите от Източна Европа — а именно митът за „вечното“ превъзходство на Запада. Идеята за оборването на подобна грандиозна фикция, респективно идеята за написването на книгата, се зароди в мен за пръв път, след като се запознах с великолепния труд на Георг Хегел „Философия на историята“, представляващ без съмнение най-доброто, което е написано до този момент в областта на морфологията на световната история. Истинско вдъхновение обаче получих, след като прочетох забележителната книга на Освалд Шпенглер „Залезът на Европа“. Ето защо, преди да бъде престъпено към същината на настоящия труд, ще бъдат накратко разгледани идеите и възгледите на този немски философ и главно неговата теория за културните възрасти, която може да послужи като своего рода ключ за разбирането на онова, което ще бъде казано впоследствие.

В началото на XX в. Шпенглер характеризира различните световни общества и култури като своеобразни колективни души, особени свръх организми, преживяващи периоди на раждане, разцвет, остаряване и смърт, притежаващи собствена уникална и неповторима съдба, израстващи подобно на гигантски дървета от своя майчин пейзаж и даващи своите плодове под формата на уникални изкуства, философия и знания. Немският философ изброява общо седем такива култури, от които четири минали — египетска, китайска, индийска и близкоизточна, една настояща — западноевропейско — североамериканска, и една бъдеща, която той нарича руско-сибирска.

Разглеждайки и анализирайки ги подробно, той констатира, че „живота“ на всяка от тях може да бъде разделен подобно на човешкия живот на два големи периода: период на младост, който Шпенглер нарича собствено култура, и период на старост, който може да бъде наречен цивилизация. През периода на културата развитието е интензивно, енергията на обществото е насочена навътре, това е епохата на духовните постижения, епохата на големите изкуства. През време на цивилизацията — обратно, цялата енергия на обществото се насочва навън, развитието става екстензивно; това е епохата на умствените търсения и постижения. През културния период животът е органичен, негово средище са селата и малките градове. През цивилизацията животът става механичен, а негови главни или единствени центрове — многомилионните световни градове, мегаполисите, при което всичко останало се превръща в провинция и постепенно изсъхва. И както световният град е неизбежна съдба на малкия град или селото, така цивилизацията е неизбежна съдба на всяка култура. „Отново и отново — пише Шпенглер — се появява този тип умствено трезви, но съвършено неметафизични хора. В техни ръце се намира духовния и материалния живот на всяка късна епоха. Вместо стария селянин, свързан със земята си и религиозен, се появява новия «номад» — паразит, обитател на големия град, чист, откъснат от традициите, ирелигиозен, интелигентен, безплоден“[1]. За Шпенглер това е чудовищна крачка към неорганичното, края и смъртта. Изследвайки и анализирайки във всяко отношение историята и особеностите на обществото, към което той самият принадлежи — западноевропейско — североамериканското, той достига до нерадостния, но категоричен извод, че то не само, че не е „венецът“ на творението (както дотогава считали повечето западноевропейци), но че това общество вече е навлязло във втората, цивилизационната фаза от своето развитие. Поради това немският философ характеризира времето, в което живее, като „Залез на античността“, правейки по този начин аналогия със съдбата на римския свят.

Откакто книгата „Залезът на Европа“ излезе (това стана през 1918 г.) измина вече почти един век; много от истините в нея, които на времето мнозина възприеха като пророчески, бяха забравени или впоследствие дори отречени. САЩ и Западна Европа на фона на своето икономическо благополучие решиха, че теорията на Шпенглер вече не е актуална, а него самия го обявиха за прекалено голям песимист. Всъщност, както ще видим по-нататък, повечето от твърденията на големия мислител се потвърдиха напълно от историята и той по-скоро би могъл да бъде упрекнат в прекален оптимизъм, а не в песимизъм. Това е така, защото Шпенглер не беше взел предвид това удивително ускорение на времето, на което всички ние станахме свидетели в течение на целия двадесети век и което никой не можеше да предвиди.

Преди да бъде направена оценка на особеностите на съвременното западно общество, ще бъде любопитно да се види как ще изглежда съдбата на Запада от гледна точка на последните стотина година — т.е. откакто немският философ написа книгата си. За тази цел обаче ще трябва да се въведе известна корекция на шпенглеровата теория, корекция, наложена от дистанцията на времето. Става ясно, че самата епоха на цивилизацията (без нейното съществуване да се оспорва като такова) е трудно да се разглежда като единно и хомогенно цяло, а е по-добре тя от своя страна да бъде разделена на два отделни периода: 1. Период на върховенство на абстрактния творчески ум — т.е. време на голямата теоретична наука; 2. Период на върховенство на конкретния творчески ум, на „чистия“ или „голия“ интелект, през който се развиват изключително практическата наука, правото и икономическите знания (за съществуването на втория период Шпенглер не можеше да се досети, защото по негово време той още не беше настъпил). Епохата на гениите за всяко висше общество започва с умственото пробуждане на дадената култура и продължава до времето, когато способността за творческо абстрактно мислене угасне. Така „животът“ на всяко висше общество може да се представи като последователност от три възрасти, първата, от които се характеризира с разцвет на културата и изкуствата, втората — с разцвет на философията и теоретичната наука, а третата — с разцвет на правото, икономическите дисциплини и практическата наука. Тази последователност е винаги неизменна. Ако се пренесе посочената схема върху западния свят, ще се види, че: първият период обхваща времето от XI до XVIII в., вторият — от края на XVIII до средата на XX, а третия, който все още не е завършил, започна след Втората световна война. Това напълно отговаря на схемата на Шпенглер, според която западната цивилизация започва с избухването на Френската буржоазна революция от 1789 г.

Може би най-образна представа за „биографията“ на западния свят ще се получи при нейното съпоставяне и сравнение с биографията на една предишна култура — античната. Така XI в., когато се „пробужда“ западната душа, съответства на античните ХІІ-ХІІІ в. пр.Хр., при което кръстоносните походи отговарят на троянските войни. Четиринадесети век, когато се пробужда западния творчески ум, съответства приблизително на IX в. пр.Хр., а личността на Данте — най-големия гений на своето време, може да се съпостави с личността на Омир. Златният век на западната култура, обхващащ втората половина на 17-то — първата половина на 18-то столетие, отговаря на античния V в. пр.Хр., при което царуването на Луи XІV — „Кралят — Слънце“ (1638–1715 г.), съответства абсолютно точно на управлението на великия древногръцки стратег Перикъл (490–429 г. пр.Хр.), а издигането на Версай — на построяването на Акропола. Осемнадесети век (по-точно неговата последна четвърт), когато символично започва западната цивилизация (този символ е Великата Френска революция), отговаря на античния IV в. пр.Хр., а появата на Наполеон Бонапарт (1769–1821) — най-големия завоевател на новата история, съответства абсолютно точно на появата на Александър Македонски (356–323 г. пр.Хр.) — най-великия завоевател на античността[2]. Голямата западноевропейска философия, олицетворявана от Кант, Хегел и Шопенхауер, разцъфтява в столетието, делящо царуването на „Кралят — Слънце“ и императорстването на Бонапарт, точно както голямата антична философия, олицетворявана от Сократ, Платон и Аристотел, достига своята кулминация в столетието между управлението на Перикъл и Александър. Преходът на античния свят към римския стадий, извършил се някъде в средата на II в. пр.Хр., съответства на изместването на центъра на тежестта в западния свят от континентална Европа към Англо-Америка, изместване извършило се през първата четвърт на XIX век. Така световните градове Лондон и Ню Йорк ни се представят последователно в ролята на „първия“ и „втория“ Рим. От само себе си възниква аналогията между Британската империя, над която слънцето никога не залязва, с римската. Аналогът на епохата на великите римски императори Юлий Цезар, Октавиан Август, Тиберий, когато Рим достига апогея на своето величие, трябва да се търси в късната английска викторианска епоха и няколкото десетилетия след нея, когато изпъкват личностите на британските министър-председатели Дизраели, Лойд Джордж и Чърчил. Шпенглер дълбоко се е заблуждавал, когато е очаквал появата на западния „Цезар“ някъде около 2000 година, несъзнавайки, че всъщност още по негово време цезаровата епоха била вече настъпила. Това, както вече беше посочено, се дължи на факта, че в края на хилядолетието ходът на времето по неведоми за нас причини силно се ускорява, което прави безсмислено точното съпоставяне на времеви отрязъци, като се започне от 1800 г. насам. От споменатия период нататък, трябва да се търси аналогия между античната и западната история само от гледна точка на ключови събития, процеси и личности, а не на времева локализация.

Ако се върнем на нашата схема, виждаме, че някъде през втората четвърт на XX в., „римското“ могъщество постепенно се прехвърля от англосаксонска Англия към англосаксонска Америка. Именно Съединените щати са страната, призвана да разпространи по целия свят европейската култура и при тях западните ценности и начин на живот се разпространяват най-широко. Америка от времето на президентите Рейгън, Буш и Клинтън, когато западното влияние и слава се разпространяват сред останалия свят до невиждани по-рано размери, съответства на Римската държава от времето на императорите Траян и Адриан, когато цялото Средиземноморие и Близкия Изток се латинизират, а римската слава достига своят апогей. Именно втората половина на XX в. е времето, когато английският език става световноисторически, както латинският става такъв през I в. от н.е. Започналата по същото време епоха на западен космополитизъм, когато тълпи от емигранти — гастарбайтери от Третия свят наводнява големите западни мегаполиси, съответства на античната космополитична епоха от първите векове на новата ера, когато Рим и останалите големи антични градове се „задъхват“ от огромния приток на роби, докарани от Изтока. Едновременно с това целия Запад е обхванат от някакъв странен култ към тялото и бясна гонитба за всякакви удоволствия, изразяващи се в невероятното развитие на спортните дисциплини и в настъпилата през 70-те години сексуална революция, които във всяко отношение напомнят на разпространилия се сред римските тълпи лозунг „Хляб и зрелища!“ (Колизеумът се строи през 75 г. от н.е.), и съпътстващата ги римска сексуална разпуснатост. С управлението на американските президенти Рейгън, Буш и Клинтън, което както вече видяхме съответства на управлението на римските императори Траян и Адриан, изглежда завършва и последният от кулминационните периоди на западната цивилизация. Оттам нататък могат да следват само периоди на нестабилност и постепенен упадък, както проличава от римската история след II век.

И така, както се вижда, от времето на голямото западно изкуство ни делят три-четири столетия, от голямата западна философия — две столетия, от голямата теоретична наука — едно столетие. Времето на гениите в западната история по всичко личи, е безвъзвратно отминало още преди повече от половин век. Последният наистина велик западен учен — Айнщайн, последният велик художник — Салвадор Дали, последният голям писател — Томас Ман, последният голям композитор — Карл Орф — всички те са творили в първата половина на XX в. Днес всички са интелигентни и всички са посредствени. Само до преди 90–100 години Европа е била тотален мозъчен център на света. Сега нейното превъзходство е чисто икономическо, днес тя е само една огромна планина от техника, като всичко останало са лаври от миналото. Научно-техническата революция от последните 30–40 години се дължи изключително на прилагане в практиката на големите научни открития, направени в самото начало на XX в. И все пак, това е все още будност. Последната будност, след което идва само старческото вцепенение — византинизма. Византия е съдбата на Западна Европа. Налице са вече всички признаци за това — разделената някога на множество държави Европа се обединява в наши дни в Европейски Съюз, също както някога разделеният и вечно враждуващ гръцки свят благодарение на римското владичество се появи на световната сцена през IV в. като единна и централизирана империя. Временният подем, наблюдаващ се в европейския запад през последната четвърт на XX в., наподобява във всяко отношение духовната консолидация и ръст на гръцкия национализъм от II-III в., когато се оформи бъдещата византийска послекултура. Един малък и допреди това почти неизвестен град — Брюксел, изведнъж става столицата на обединена Западна Европа, също както 1700 години преди това един друг малък провинциален град — Константинопол, се превръща в столицата на обединената гръцка империя. По-изразителен пример за ставащото в Европа едва ли може да бъде намерен. И ако Западна Европа по всичко личи ще просъществува като велика сила (но вече единствено и само в политически и икономически смисъл) още доста векове, то само след сто години Америка едва ли ще бъде и второстепенна сила. Изглежда шумно оповестеният през 1989 г. от американския политолог Франсис Фукуяма „край на историята“ трябва да се тълкува само като край на западната история, а не на общочовешката, която не може да има никакъв край. Такава е равносметката на едно славно съществуване, продължило цели хиляда години.

Но струва ли си за нас, хората от другите незападни култури (автора все пак също принадлежи към една от тях), да съжаляваме за предстоящия залез на атлантическата цивилизация? Едва ли. Ако погледнем по-трезво, ако се опитаме да анализираме случващото се със собствените си мозъци (нещо, което за последните хиляда години почти не сме правили), ще прозрем, че историята на Запада, сравнена с историята на великите цивилизации на древния Изток, като Египет, Вавилон, Персия и Индия, представлява всъщност хронология на едно непрекъснато грехопадение, изразяващо се в непрестанна материализация и меркантилизация на живота. Именно по вина на Запада човечеството попадна под най-позорната и гнусна тирания, която до този момент то беше преживявало — тиранията на парите и печалбарството. Тъй като съвременният човек от епохата на капитализма има постоянно работа с пари и мисли само за тях, отделните материални обекти, всичко в обективирания свят той свежда към неговия общ измерител — паричната единица. За днешния човек, да разбере някой обект, е равносилно на това да си отговори на въпроса колко пари струва той. Днес времето е пари, здравето е пари, животът е пари, изкуството е пари, щастието е пари, стойността на всичко се измерва с пари. Вече няма култура, има само пазар на културни стоки, няма произведения на изкуството, а само бакалски изделия, които трябва да се продадат. Днес вече алчността не се счита за порок, а егоизмът е висша добродетел. Или казано с други думи, съвременният свят служи само на един бог — Мамона, и в негова чест той издигна новите си храмове — огромните здания на банките, транснационалните тръстове и застрахователни компании, извисяващи се над всичко и господстващи над околния пейзаж, както едно време готическите катедрали се извисяваха над християнските градове. Разбира се, новият култ изисква и нов тип хора. Култът към парите разви егоизма и индивидуализма на хората до патологична степен, единното някога общество се разби на атомизирани индивиди, а на мястото на някогашната колективна солидарност и колективна ценностна система се появи новият тип човек — индивидуалистът печалбар, с основен лозунг „След мен и потоп!“. Във всяка точка от планетата, където проникне западното влияние, тази история се повтаря отново и отново. Но Западът не се спря дотук, а разви и един друг, не по-малко опасен култ — култа към машината и техниката. Благодарение на машините — тези странни от метафизична гледна точка същности, които единствени във вселената не са създадени от Твореца, а от човешки ръце, той придоби могъщество и самочувствие, самозабрави се и се помисли за бог. Западният човек, благодарение на техниката стана господар на този свят, но забрави за другия — висшия. Планетата беше осеяна с фабрики и заводи, покрита с урбанистични чудовища и безкрайни пътища, облика на земната суша беше кардинално изменен — но стана ли от това човекът по-мъдър и по-нравствен? Западът създаде един бездушен машинен свят, но последният, въпреки всичките си технически чудеса, стои в много отношения несравнимо по-ниско от великите цивилизации на Древния Изток. И това не са празни думи. Време е най-после човечеството да проумее, че никакви космически кораби и самолети, че никакви компютри и електронни машини не могат да дадат морал и да заменят нуждата от духовност. Компютърът не е нищо повече от едно модерно оръдие на труда — ново рало или кирка на съвремието, но нищо повече. С неговата поява не се изменя нито вселената, нито нейните вечни закони. Вярата в научно-техническия прогрес, в икономическото развитие или по-общо казано вярата, че светът може да бъде изменен и подобрен с външни средства е дълбоко погрешна и утопична, но тя изглежда е заложена в кръвта на западния човек. Тази заложба беше гениално уловена и описана от Гьоте, в неговия „Фауст“, където главният герой придобива временна власт и могъщество в този свят, но цената за това беше, че той загуби душата си. Ако западните общества не се спрат навреме, те ще пренесат и в космоса (както това рисуват техните фантасти) своя бездушен, студен технотронен свят, където разни технически чудеса от рода на „телепортация“ и придвижване на немислими космически разстояния се съчетават с удивително низко развитие на съзнанието, със социално неравенство и войни. Всъщност света, който рисува научната фантастика, и от който толкова много хора се възхищават, стои почти във всяко отношение по-ниско, отколкото значителна част от древните нетехнически цивилизации. За какво е нужна цялата тази техника, ако го няма духът? Какво от това, че днес има компютри, които могат да правят сто милиарда операции в секунда, а след тридесет години ще правят сто трилиона, ако човекът е загубил връзката си с висшите светове, които са неговия истински дом. Изглежда Западът не вижда никакви алтернативни пътища за развитие на човешката цивилизация, освен този на безкрайното техническо натрупване и усъвършенстване, на неограниченото икономическо развитие. Впрочем самият термин „развита страна“ трябва да бъде коренно преразгледан, той заблуждава хората. Какво значи „развита страна“ и какво значи „развитие“? Както ще видим по-късно, икономически развита страна от философска гледна точка е страна, натрупала значителни количества изкуствено трансформирана материя, а слаборазвита е такава страна, която акумулира по-малки количества изкуствено трансформирана материя. Следователно превъзходството на Запада е само един балон, пълен с въздух — външна форма без вътрешно съдържание.

Но ако Западът има особено непростим грях, то той е в областта на деградацията на човешките знания. Великата и трансцендентна мъдрост на Изтока, на християнската религия беше подменена с безбожната и утилитарна наука, изпадаща в истерия при всеки намек, че във вселената съществуват неща, които не могат нито да се видят, нито да се пипнат. Критериите за научно доказателство и въобще самия термин „доказателство“ са напълно допотопни и вече не отговарят на нуждите на бъдещето. Съвременните учени изучават галактики и звезди на милиарди светлинни години, но не знаят нищо за природата на мислите и чувствата. Мозъкът е същата „черна кутия“, каквато беше и преди сто години. Днешната астрономия в известен смисъл знае за устройството на вселената по-малко, отколкото един средновековен арабски астролог, изучаващ невидимото влияние на небесните тела върху човешкия живот (за официалната наука обаче, тези неща, разбира се, са фантасмагории, защото не могат да бъдат доказани). Съвременният човек вярва на сетивата и разума си, но не вярва на духа си. Ако разумът му казва, че две успоредни прави никога няма да се пресекат, той ще му повярва, но ако вътрешният глас му нашепва, че чувства присъствието на отвъдния свят, той няма да му се довери.

Другата вина на науката, или по-точно на науката в нейния западен вариант е, че тя раздроби единното някога знание на хиляди дребни парчета, които колкото повече се специализират и задълбочават в своята тясна област, толкова повече изгубват от своя кръгозор общото и неделимо знание, пълната и следователно единствена истина за нещата, т.е. толкова по-неистинни стават те. Това е като дървото и гората: колкото повече се съсредоточаваш върху отделното дърво, толкова повече забравяш за гората. Съвременният човек гледа на явленията в природата с очите на биолог, химик, художник или физик, но не и с очите на цялостния човек. Днешните хора са един вид духовни инвалиди, частични личности. Науката, която има значителна вина за тяхното идейно оформяне, вече е най-голямата пречка за развитието на знанията. Учените се превърнаха от най-прогресивната и новаторска някога, в най-консервативната в наши дни част от обществото, неспособна да прозре новите пътища на знанието. Нейните институти не са никакви „храмове на знанието“, а истински гробища на духа, самото влизане, в които, изпълва човека с чувство на нещо потискащо и мъртво. С развитието на генното инженерство те вече се превръщат и в най-голямата заплаха за бъдещето.

По въпроса с биотехнологиите за пръв път така ясно проличава безсилието на материалистичната цивилизация и въобще на светския хуманизъм. Светският хуманизъм, който преди двеста години зае мястото на християнския (истинския хуманизъм може да бъде само религиозен) не може да проумее, че правата на творението не могат да стоят над правата на Твореца, че правото на Твореца да създава формите на живот стои над правото на здраве и живот на човешкия индивид. Единствено религията и религиозността могат да спасят човечеството от попълзновенията на генното инженерство.

И така, ако обобщим всичко казано дотук, ще видим, че Западът съвсем не е онази обетована земя, за която дълго време ни се представяше. Неговото превъзходство е мираж. Време е най-после да бъде казана истината за него — а именно че той е една банкрутирала материалистична цивилизация, стояща в повечето отношения много по-ниско от старите източни общества, цивилизация по-нататъшното преклонение, пред която може да бъде много опасно. Време е човечеството да отрезвее и да престанат да му се привижда блясък на злато там, където има само евтин и долнопробен месинг.

Най-важният въпрос, на който обаче трябва да се отговори, е какво повече може да предложи атлантическата цивилизация отсега нататък на света? След като разпространи универсалните принципи на свободата и правата на човека сред останалия свят, с което изпълни своята велика световноисторическа мисия и си заслужи вечна слава, Западът не може да предложи на света вече нищо повече от едно безкрайно нарастване на материалното богатство, безкрайно натрупване на все повече и повече материални блага, бясно препускане по пътя на консумативизма и в крайна сметка тотално израждане на човешката същност. Защото може ли материалното благополучие да е истинска цел на личния и обществения живот? И не е ли всяко прекомерно богатство аморално? Повечето от западните народи преминаха границата на допустимото богатство и въпреки това, вследствие на възможностите, предоставени от новите информационни технологии, благодарение на информационната революция от 90-те години, те започват вече да бленуват за някакъв нов икономически растеж без граници, за нова икономика без рецесии и т.н. Едва ли може да има по-погрешна представа за информационното общество от тази.

Големият въпрос е в това, може ли една материалистична цивилизация с толкова фалшива ценностна система, цивилизация, която отрича съществуването на висшия свят, да обезпечи бъдещото развитие на човека? Категорично не! Изглежда на границата на второто и третото хилядолетие трябва да настъпи разместване на големите културни „тектонични плочи“, да бъде намерено общество — заместник на Запада, което да се нагърби с изпълнението на новите повели на времето. Но кое общество може да стане такъв заместник? Обществото на великия стар Изток с неговата безсмъртна мъдрост? Не, то отдавна се е изчерпало и няма достатъчно вътрешни сили за такова велико дело. Тогава кое?

Изглежда, както винаги в историята, спасението на света ще дойде ненадейно оттам, откъдето най-малко го очакваме. Колкото и да прозвучи изненадващо за много славяни, става въпрос именно за онази част от света, към която ние самите принадлежим (все пак авторът също е славянин) и която не без основание може да се нарече „Новият Изток“ — Източна Европа. Ако западноевропейските мореплаватели преди петстотин години откриха морския път към Индия и Китай, то на нашите славянски народи изглежда предстои да открият духовния път към Изтока, да възстановят забравените пътища към неговото знание. И това не са празни думи.

Източна Европа, славянският свят е най-младата част от света (XX в. за народите от тази част на континента отговаря приблизително на XV в. от западноевропейската история). Ние сме 300 милиона и сме разпръснати на необозримите пространства от Средиземно море до Тихия океан, от Балтика до Китай. И въпреки различните културни натрупвания, въпреки разликите в историческата съдба на населяващите я народи, на цялата тази огромна територия живее и господства единен дух. Има множество славянски народи, но има само една славянска нация. И макар до този момент тя да не е могла да се прояви и реализира пълноценно поради засенчващото влияние на Запада, то при по-внимателен поглед могат да се преброят вече почти четири века съзнателна история, отличителна особеност, на която е, че периодите на будност се редуват с периоди на летаргия (понастоящем изглежда живеем в края на втория такъв „летаргичен“ период).

При сравнително съпоставяне със западната история виждаме, че: най-голямото държавно образувание на славянското предвремие — източно славянската държава с център Киев (IX-XIII в.), съответства на франкската империя на Меровингите и Каролингите (V-IX в.), при което управлението на великия киевски княз Ярослав Мъдри (978–1054 г.) отговаря на царстването на франкския император Карл Велики (742–814 г.). Славянската душа се пробужда някъде в средата на XV в., както западната извършва това четири века по-рано (в средата на XI в.), а Московска Русия от XV-XVII в. съответства на Свещената римска империя на германския народ в периода XI-XIII в. При това разразилото се в самото начало на седемнадесетото столетие (1604–1613 г.) московско смутно време отговаря абсолютно точно на немското междуцарствие (interegnum) от средата на XIII в. (1254–1273 г.). Следва едно столетие летаргия (XVIII в.), причинена от разтърсващите реформи на Петър Велики. Славянският колективен ум се пробужда в самото начало на XIX в., но вече в Петрова Русия, която без съмнение съответства на ренесансова Италия от XIV и XV в. С това започва епохата на славянския гений, при което личностите на Достоевски и Лев Толстой съответстват на тези на Данте и Петрарка, а руските социални утописти от XIX и началото на XX в. — на италианските хуманисти от XIV и XV в. И точно тогава, когато вече се говори за ново северно възраждане, незнайно откъде идват болшевиките и консервират Източна Европа за цели седемдесет години, превръщайки я в наказателния лагер на света.

Но славянският свят ще възкръсне, защото очевидно по волята на провидението той е избран да извърши духовното възраждане на човечеството и да възвърне колективния принцип в обществените отношения. Ако епохата на Изтока можеше да се нарече епоха на духа, епохата на Запада — епоха на разума, то славянската епоха изглежда ще бъде епоха на чувството. Пелената от мистика трябва отново да се спусне над света.

Разбира се, за да се осъществи всичко това е нужно да се изпълни едно важно условие. Много важно е нашите народи да се избавят от комплекса си за малоценност по отношение на Запада, да престанат да се държат като сираци, които постоянно си търсят настойник в негово лице. Още Достоевски казваше, че поляците и чехите, копирайки западноевропейската цивилизация, внасят смърт в собствените си корени, защото тя не може да се слее в здраво цяло с народния им характер, със самобитния и съвсем различния по своята същност полски и чешки народен дух. И до ден-днешен славянските народи продължават да внасят по същия начин такава отрова в своите корени. Неслучайно Полша — тази толкова млада и удивително жизнена страна с безспорно колосално бъдеще, до този момент не е дала почти нищо на Запада, а само е възприемала влияния от него. Същото важи и за Чехия, Словакия, Хърватия и останалите латинизирани славянски страни. Изглежда отношението между западна и източна Европа може да се сравни с отношението между две съседни дървета на различна възраст: когато едното е пораснало повече от другото, то го засенчва. Именно това е и основната причина до този момент западно славянските народи да не могат да се проявят в достатъчна степен на културното поприще.[3] Когато славянинът отсече „засенчващото дърво“ (мислено, в съзнанието си), ще види как пред кръгозора му ще се открият необятни и още неподозирани хоризонти. Време е най-после славянските народи да разберат, че евроцентризмът е най-голямата пречка за изграждане на нова, по-одухотворена култура. Трябва най-после нашите народи да проумеят, че Западът е един потъващ кораб, за когото е опасно и безперспективно повече да се държат. Ето защо днес въпросът на Толстой: „Богу или Мамону?“, душата или парите, звучат повече от всякога актуално.

С това всъщност беше формулирана първата основна задача на настоящата книга — както да се докаже съществуването в европейския Изток на самостоятелна, различна от западната, славянска култура, така и да се направи обстоен сравнителен анализ между западноевропейското и източноевропейското общество. Втората, но не по-малко важна задача е да се опитаме в известен смисъл да прогнозираме бъдещето и по-точно да конструираме в най-общи линии такъв икономически модел, който ще е най-пригоден за народите от Източна Европа, тъй като очевидно капиталистическият е неподходящ и вреден за нея.

Но преди да пристъпим към същинската част на книгата, трябва да дефинираме и да разясним някои основни термини и изрази, като духовност и бездуховност, колективизъм и индивидуализъм, мистична и материалистична цивилизации, без които разсъжденията по-нататък не биха могли да бъдат разбрани правилно.

Бележки

[1] Шпенглер, О. Закат Европы. М., 1993, т. 1, 165.

[2] Сходството между тези двама пълководци се усилва допълнително от факта, че и двамата не принадлежат към народите, от чието име те извършват походите си. Александър, както е известно, е бил македонец, а не грък, а пък Наполеон — корсиканец, а не французин.

[3] За съжаление този факт беше забелязан преди шестдесет години и от идеолозите на германския фашизъм и стана оправдание за страшния геноцид, на който те подложиха народите от Източна Европа.