Джули Гарууд
Сензацията (1)

Пролог

В нощта на 11 май точно в осем и четирийсет и пет вечерта Фин Макбейн престана да се държи като адски лигльо и досадник и порасна. Освен това стана и герой.

До онази съботна вечер той и братята му Бек и Тристан, които бяха близнаци, не спираха да правят всевъзможни дивотии. Бяха големи пакостници и обичаха да погаждат номера.

Съседите изтръпваха, когато ги видеха да се задават. Братята не бяха лоши момчета. Просто бяха идиоти… поне според баща им. С остри като бръснач умове, но въпреки това идиоти. През годините бяха натрупали богат репертоар от номера като в случая, когато опънаха въжена линия от покрива на къщата до един огромен орех в гората зад двора. Наклонът беше точно достатъчен, за да полетят. За нещастие не предвидиха сблъсъка с дънера на дървото и имаха късмет, че не си счупиха някоя кост. Друг път опитаха да си построят трамплин. Родителите им не можеха дори да се сетят за това преживяване, без да потреперят. В този ден изхвърлиха моторния си трион.

Момчетата особено много обичаха да си правят шеги един с друг. Навиваха будилника на някого от тримата да звъни посред нощ, правеха така, че всевъзможни странни неща да паднат върху жертвата при отваряне на гардероба или увиваха с фолио спящия си брат — въображението им нямаше умора.

Момчетата не ограничаваха номерата си до членовете на семейството. Правеха си майтапи и със съседите. Когато семейство Хилман се завърнаха след едноседмичната си ваканция, откриха къщата си заградена с жълта полицейска лента за местопрестъпление и с тебеширено очертание на тяло на тротоара отпред — творение на Бек. Хилманови не го намериха за смешно.

Братята Макбейн бяха и шокиращо непохватни. Всъщност тримата не можеха да минат през някоя стая, без да се спънат в собствените си крака, да се блъснат в стената или в някоя маса. Растяха толкова бързо, че просто беше невъзможно да са ловки и сръчни. Бяха шумни, необуздани и обожаваха да се смеят. Въпреки че постоянно им казваха да не се боричкат в къщата, те не спираха да го правят. Глави и рамене често пробиваха стените от гипсокартон, а в къщата постоянно нещо се ремонтираше. Родителите им Девън и Лора Макбейн бяха записали телефона на строителната бригада на един от бутоните за бързо набиране.

Момчетата бяха красиви дяволи, бяха почти метър и осемдесет високи, а едва навлизаха в юношеството. Фин, най-големият и водачът в почти всички заговори, беше на четиринайсет и не даваше никакви признаци да спре да расте. Също като братята си той учеше в момчешката гимназия, ръководена от йезуитите, и беше отличник. Постигаше най-високи резултати на всеки тест, който му даваха, имаше феноменална памет и според отчаяните му учители не реализираше напълно потенциала си. Той се справяше с лекота с уроците за напреднали и не се напрягаше ни най-малко, защото не му се налагаше. В това отношение беше мързелив. Освен това се отегчаваше лесно и от време на време заспиваше в часовете по американска история. Фин не се интересуваше от нищо освен от момичета, плуване, футбол и забавления. Един от училищните съветници каза на родителите му, че синът им е прекалено умен и това му пречи — идея, която те не можаха да проумеят. Как беше възможно някой да е прекалено умен? Някои учители наричаха Фин арогантен, което според баща му беше завоалиран намек, че е нагъл умник.

Фин беше изтъкан от противоречия. Коефициентът му на интелигентност беше на нивата на гениите, на хартия беше пълен отличник, но в същото време беше участвал в повече сбивания от Мохамед Али. Не можеше да измине и една пресечка разстояние, без да удари един или повече от братята Бенсън.

Фин имаше усмивка на разбойник и блестящи очи. Освен това притежаваше силен юмрук и светкавично бързо дясно кроше. Макар че не беше особено избухлив — не беше лесно да го вбеси човек — той не можеше да понася грубияните, които тормозеха по-слабите от тях, а седмината братя Бенсън бяха точно такива. Те превръщаха в свои жертви по-малките момчета и момичета от квартала и извличаха истинско удоволствие, когато успееха да ги разплачат. Всички деца знаеха, че могат да се обърнат за помощ към Фин, ако някой ги тормозеше. Той не се страхуваше от побойниците, независимо колко много бяха на едно място.

Когато Девън видя насиненото за пореден път око на сина си, каза на жена си, че Фин има много чудесни качества, но е напълно лишен от здрав разум. Как иначе да си обясни защо синът му се беше сбил със седмината Бенсънови наведнъж?

За щастие Фин никога не се беше озовавал в ареста — никое от момчетата не беше — и Девън прецени, че единственият начин да държи синовете си настрана от истинските неприятности беше, като ги ангажира с работа от рано сутрин до късно вечер особено сега, когато наближаваше лятната ваканция.

През учебната година синовете му бяха заети, като работеха почасово и ходеха на тренировки. Те играеха ръгби, лакрос, баскетбол и футбол. Това обаче бяха сезонни спортове. Плуването, от друга страна, беше целогодишно. Това просветление му се яви, когато чу от един съсед, че само на няколко километра в новооткрития център „Лий“ има чисто нов петдесетметров басейн, в който се очакваше да започнат да тренират олимпийските надежди. Освен това научи, че пробните тестове за състезателния отбор са само след седмица.

Тази вечер в леглото Девън обсъди плана с жена си. Каза й за новия център и басейна с олимпийски размери.

— Искам момчетата да се пробват за отбора. Мисля, че Фин има доста добри шансове да успее.

— С кого се състезава този отбор? — попита Лора.

— Не знам и не ме интересува. Ако Фин влезе в отбора, ще трябва да бъде в центъра в пет без петнайсет. Ще плува от пет до шест и половина. Тренировките са всеки ден освен в неделя — добави той усмихнат. — И са целогодишно. Дори и Бек, и Тристан да не успеят, могат да плуват дължини заедно с Фин. Това ще ги изморява.

Лора не виждаше нищо лошо в това момчетата да опитат. Тя беше съгласна, че те имаха нужда да насочат енергията си към нещо полезно и изтощително, а плуването в басейн по изгрев-слънце можеше да се окаже точно такова.

Съпругът й вече се унасяше в сън, когато й хрумна една мисъл. Тя го сръга в рамото и попита:

— Чакай малко. Кой ще ги кара на тренировки всяка сутрин?

Той й отговори с хъркане.

Без да споменава за плана на момчетата, Девън попълни формулярите, плати таксата за семейна карта за басейна и записа синовете си на пробния тест за бързина. Същия ден на вечеря отвори темата. Седеше начело на масата и гледаше как момчетата поглъщат храната си.

Симпатяги са — помисли си. Имаха гъста тъмна коса, също като неговата, преди да му се родят деца. Сега косата му беше осеяна със сребристи нишки. Бек и Тристан бяха еднояйчни близнаци. Когато бяха бебета, Девън успяваше да ги различи единствено по малкия родов белег отстрани на врата на Бек. Те бяха точно единайсет месеца по-малки от Фин и в продължение на няколко седмици всяка година тримата бяха на еднаква възраст. Но характерите им бяха много различни. Бек живееше, за да се забавлява и напоследък беше станал голям сваляч. Чак сега започваше да проявява някакви признаци на разум. От тримата той беше най-мил и състрадателен и определено не криеше мислите си. Тристан пък беше човекът с аналитичен ум. Той обмисляше всичко — независимо колко незначително беше — и въпреки това позволяваше на Фин да го убеди да подкрепи и най-безобразните му хрумвания. Той беше щедър по природа и винаги поставяше братята си на първо място, но вземаше всичко присърце. Девън се безпокоеше, че ако Тристан не се научеше да не се тревожи толкова, щеше да получи язва. Колкото и идиотски да постъпваха понякога трите момчета, Девън се гордееше с това, че тримата винаги се застъпваха един за друг. Помежду им имаше абсолютна преданост.

Фин тъкмо се надигаше от масата с молба да го извинят, когато майка му кимна на съпруга си и каза:

— Не искаше ли да говориш с момчетата за…

— Да, точно така. Слушайте, момчета…

— Сър? — отвърнаха тримата в един глас.

— Знаете ли, че в новия център „Лий“ има басейн с олимпийски размери? Там ще има момчета и момичета, които ще тренират всеки ден.

Преди той да продължи с обясненията, Бек попита:

— Момичета? Колко момичета?

Девън опита да запази спокойствие.

— Не знам колко момичета.

Тристан се намръщи и попита:

— За какво тренират? — Той седеше прегърбен на стола си, а косата му падаше над очите.

— Изправи се — смъмри го баща му, преди да отговори. — За отбора. Тренират, за да ги включат в отбора.

— Какъв отбор? — попита Бек.

— Който ще се състезава с други отбори — отвърна Фин.

— Най-бързите плувци накрая ще влязат в олимпийския отбор. Нали, татко?

— Да, нещо такова. Не съм сигурен точно как е организирано всичко и колко различни нива има.

— Вие, момчета, толкова обичате плуването — напомни им майка им.

— Аз харесвам плуването — вметна Бек. — Не съм сигурен, че го обичам чак толкова, колкото Фин.

— Фин, ти почти не излезе от басейна на съседите миналото лято — обади се Тристан.

— Да, наистина плувах доста, когато Джъстин живееше там. Постоянно правехме дължини. После преместиха баща му в друг град. Басейнът си го бива. Сигурно има двайсет и пет метра. Най-големият домашен басейн, който съм виждал.

— Не е двайсет и пет метра — възрази Тристан. — Далеч не е толкова.

— Ти си бърз, Фин. Много бърз — каза Бек, после реши, че не е свършил с вечерята и се пресегна за купата с картофено пюре.

— Някога засичал ли си време, като плуваш? — попита Тристан.

— Не. Защо да го правя? — попита Фин.

— Със сигурност не можем вече да плуваме в басейна на съседите — каза Тристан.

— Да, и то заради теб, Фин — посочи го с вилицата си Бек.

— Казахме ти да не играеш бейзбол на улицата — намеси се майка им. Споменът за инцидента още я ядосваше. — Да счупиш прозореца на новите съседи не е най-добрият начин да се запознаеш с тях. Те едва се бяха нанесли — добави тя. — Джон Локхарт много се подразни.

— Точно докато вечеряли — продължи Девън. — Бейзболната топка се стоварила право в купата със салата.

Бек сръга Тристан:

— Сигурно из цялата стая са се разлетели марули.

— Не е смешно — сряза го Лора. — Можело е топката да удари по лицето някое от момичетата или родителите.

И трите момчета наостриха уши.

— Семейство Локхарт имат дъщери? — попита Тристан.

— Защо не ни каза, Фин? — попита Бек.

— Не знаех. Господин Локхарт се втурна навън и аз му се извиних, и обещах да платя за ремонта на прозореца. Не видях друг от семейството. По-късно мама и татко отидоха да говорят с него.

— Вие видяхте ли дъщерите? — настоя да научи Бек. — Колко са?

— Три — отвърна Девън.

— Как изглеждат?

— Що за повърхностен въпрос — сряза го баща му.

— На тринайсет съм, татко. Предполага се да съм повърхностен — каза му Бек невъзмутимо.

Девън реши да се позабавлява за сметка на синовете си.

— В интерес на истината видях дъщерите. Много са красиви. Нали, Лора? — обърна се той към жена си.

— О, да, определено.

Това събуди подозренията на Тристан.

— Красиви външно или душевно?

— И двете — отвърна Лора.

Родителите им обаче не споменаха възрастта на момичетата.

— Ще ме извините ли? — попита отново Фин.

— Не, няма — каза баща му по-остро, отколкото възнамеряваше. — Искам да поговорим за състезателния отбор по плуване.

— Добре — съгласи се Фин и отново се отпусна на стола си. — Какво за него?

— Искам да опиташ да влезеш в отбора.

— Сър, предпочитам да не го правя. Няма да имам време. Имам планове за лятото.

Баща му разтри слепоочията си. Усещаше как се надига главоболието му.

— И какви са тези планове?

— Ще работя в кънтри клуба „Железният кон“.

— Нима? И като какъв? — попита Девън.

— Като спасител на басейна. Вече минах курса за спасяване към „Червения кръст“. Квалифициран съм да оказвам първа помощ.

— Всички сме — напомни Бек. — Нали татко ни накара.

— Не можеш да работиш като спасител, докато не станеш на петнайсет или шестнайсет — обади се Тристан.

— Предполагам, че ще направят изключение — каза Фин.

Девън затвори очи и мислено призова търпението си.

— Обзалагам се, че няма — възрази Тристан. Той набоде още едно парче пиле с вилицата си и го премести в чинията си. Бек също си взе пиле.

Лора огледа празните купи. Откакто Фин беше спрял да яде бебешки пюрета, в къщата никога не оставаше недоядена храна.

— Не им достигат спасители, а аз съм квалифициран, не отговарям само на изискването за възраст. Така че все едно ще бъда на басейн всеки ден — обясни Фин.

— Наели ли са те? — попита Девън.

— Още не. Щях да нося молбата си за работа, но после ме наказахте да не излизам заради онова сбиване.

— Фин, няма да работиш в кънтри клуба — каза Девън. — Може би догодина — добави той, за да смекчи разочарованието. — И тъй като няма да работиш като спасител, можеш да опиташ да влезеш в отбора в новия център. Не ти ли е любопитно дали ще успееш?

Фин сви рамене.

— Може би.

— И аз ще опитам да вляза в отбора, ако ти се пробваш — обади се Бек. — С плуване се трупат мускули, а момичетата си падат по мускули.

— Момичетата? Само за това ли мислиш? — попита отчаяна майка му.

— Общо взето — призна Бек.

Брат му кимна.

— Всички го правим през повечето време — каза Фин и се обърна към баща си. — Наказан съм да не излизам още една седмица, забрави ли? Как мога да отида до център „Лий“, ако…

— Ще отменя наказанието ти в неделя. Дотогава нямаш право да излизаш.

— Ако отида на теста за отбора.

— Да, точно така.

Фин не му мисли повече.

— Добре, сър. Ще го направя.

— Мислите ли, че семейство Локхарт някога ще ни позволят да плуваме в техния басейн? — попита Тристан.

— Няма да ви позволят — отвърна Лора ядосана. — Няма никакъв шанс. Те си мислят, че сте малолетни престъпници.

— Ние пък какво сме направили? — попита Бек. — Двамата с Тристан дори не бяхме вкъщи, когато Фин е счупил прозореца им.

— Вие сте му роднини — обясни тя. — Следователно и вие сте такива.

— Това не е честно — оплака се Бек.

— Животът не е справедлив. Свиквайте — каза баща му.

— Чий ред е да мие чиниите? — попита майка им.

Сред братята възникна спор — ритуал, който сякаш се повтаряше всяка вечер — и накрая тримата играха на камък, ножица, хартия, докато Бек не призна поражението си.

Когато момчетата се заеха да разчистват чиниите от масата, Девън издаде заповед:

— Искам и тримата да стоите настрана от семейство Локхарт. Особено ти, Фин. Не искам дори да срещаш погледа на някого от тях. Чу ли ме? И не се доближавайте до басейна им, за бога. Да чуя, че ми го обещавате още сега на секундата.

Фин искаше да забели очи, но не посмя, защото това щеше да е проява на неуважение, а вече му беше писнало от наказания да не излиза от вкъщи.

— Добре — отвърна примирено той.

 

 

Точно един час по-късно се наложи Фин да наруши обещанието си.

Братята му бяха отишли заедно с родителите им до магазина за електроуреди на Бъртън, за да купят нов телевизор, а Фин се беше прибрал в стаята си, която беше на третия етаж и гледаше към задния двор на къщата. Фин зяпаше през прозореца към басейна на Локхартови и си спомняше колко много се бяха забавлявали в него с братята му предното лято. Верандата на къщата на Локхарт беше огромна — на около три, може би три и половина метра от земята — и с плътна дървена ограда. Тя гледаше към циментиран двор, в който беше басейнът. Когато родителите на Джъстин не си бяха вкъщи, той и Фин скачаха от парапета и се гмурваха в дълбокия край на басейна, а после се състезаваха към стъпалата. Фин винаги печелеше.

Днес басейнът изглеждаше особено примамлив. Времето беше много горещо и тениската беше залепнала за гърба му. Централният климатик не можеше да охлади таванската му стая, така че Фин беше включил един вентилатор, който беше изровил от мазето, и стоеше на отворен прозорец.

Смях някъде наблизо привлече вниманието му и той надникна да види откъде идва. У семейство Локхарт имаше парти. Фин се сети, че майка му беше споменала, че е за новия им дом. Улицата беше пълна с коли. Доколкото се чуваше, явно имаше доста гости и всички се забавляваха добре. Неколцина бяха излезли на верандата с чаши в ръка, но скоро се прибраха вътре, несъмнено прогонени от жегата и високата влажност.

Много му се искаше да се потопи в басейна. Прозрачната синя вода искреше и го примамваше. Той обичаше да плува. В тези моменти забравяше тревогите си, а съзнанието му се проясняваше, докато правеше гладките, плавни махове. Колкото по-бързо плуваше, толкова по-спокоен се чувстваше. Тялото му сякаш действаше, без да се подчинява на мислите. Един от приятелите му беше казал, че във водата Фин се превръщал в делфин. Докато плуваше, изпитваше абсолютен покой и в същото време беше изпълнен с енергия. В това сякаш нямаше логика, но той знаеше, че се чувства точно така. Колкото по-отпуснат беше, толкова по-бързо плуваше.

Но тази вечер не можеше да отиде да поплува. Беше обещал на баща си и нямаше да наруши обещанието. Освен това предположи, че господин Локхарт би извикал полиция и би поискал да го арестуват за незаконно проникване в имота им, ако Фин се промъкнеше през оградата. Реши, че няма смисъл да се измъчва, като гледа красивия басейн.

Затвори прозореца и тъкмо се извръщаше, когато я зърна. Боже, колко беше мъничка. Предположи, че е на не повече от пет-шест години — твърде малка, за да е край басейна, без някой да я наглежда. Може би една от дъщерите на Локхартови гледаше детето, но в такъв случай къде беше тя?

Фин усети някакво неприятно напрежение в стомаха си. Детето бавно вървеше край басейна, но все поглеждаше през рамо. Дали чакаше някого, или проверяваше дали няма да й се скарат? Фин реши, че може би момиченцето може да плува. Все пак не трябваше да бъде там сама.

Детето седна, примъкна се до ръба на басейна и потопи крака във водата. Фин очакваше някой да я дръпне назад, но никой не се появи. Тя плиска с крака минута-две, като се местеше все по-близо до ръба, докато накрая водата покри коленете й. Остана така още минута, после се наведе напред и започна да пляска във водата с ръце, смеейки се на вълните, които излизаха над ръба на басейна. Когато се наведе още по-напред, за да потопи ръцете си по-дълбоко, загуби равновесие и падна във водата с главата напред. Изчезна без никакъв звук.

Трийсет секунди. Това беше времето, с което разполагаше, за да стигне до нея.

— Обадете се на 911 — извика на баща си, докато тичаше надолу по стълбите.

Никой не му отвърна и той се сети, че всички са отишли до магазина.

Изхвърча през вратата, като едва не я изтръгна от пантите, прекоси двора и този на Локхарт с лудешки спринт и бързо се изкачи по стъпалата към верандата пред къщата им. Господин Локхарт стоеше на вратата и посрещаше двама гости, препречвайки пътя. Фин реши, че няма време да обяснява. Той блъсна мъжа настрана и когато господин Локхарт започна да крещи възмутено, Фин извика:

— Обадете се на 911 — макар да се съмняваше, че някой ще го чуе от крясъците на господин Локхарт.

Фин разблъска хората настрана, събори един поднос със сирена и един стол в трапезарията, после рязко се шмугна през открехнатия френски прозорец. Скочи на парапета и оттам като от трамплин се хвърли в басейна.

След по-малко от пет секунди детето вече беше в ръцете му. Беше отпусната и безжизнена и той разбра, че в дробовете й има вода. Боже, как се изплаши. Трябваше да възстанови дишането й, и то бързо. Устните й вече посиняваха. Той я притисна към гърдите си и излезе от басейна, после внимателно я постави на земята и започна да й прави изкуствено дишане и сърдечен масаж.

Фин си спомни думите на инструктора, който им обясняваше точно как се изпълнява процедурата. Освободи въздушния път… не забравяй да броиш…

Чу писъци зад себе си, но не им обърна внимание. Изведнъж Джон Локхарт се свлече на колене до дъщеря си. Опита да я вдигне. Фин го блъсна настрана.

— Знаеш ли какво правиш? — попита отчаяният баща.

Фин кимна. Вниманието му беше изцяло върху малкото момиченце. Продължаваше да й прави изкуствено дишане, като броеше наум.

Една жена изпищя ужасено.

— Пейтън! — извика тя. — Какво се е случило? Пейтън…

— Линейката идва. Вече пътуват насам — обади се някой откъм верандата.

Изведнъж Пейтън отвори очи и започна да плюе вода. Фин я обърна настрана и придържа главата й, докато тя успя да си поеме дълбоко дъх. Беше се завърнала при тях.

Фин още не беше казал и дума. Адреналинът беше нахлул във вените му. Пейтън опита да седне и протегна ръка към него. Той се изправи, вдигна я на ръце и чак тогава забеляза тълпата от хора, които се бяха скупчили край тях и гледаха мълчаливо. Няколко жени бяха притиснали длани към устните си. Изглеждаха изплашени, но щом Пейтън вдигна глава и видяха, че тя ще се оправи, всички заговориха едновременно.

Майката на Пейтън протегна ръце, за да поеме дъщеря си и Фин внимателно й я подаде. Тя прегърна силно момиченцето и прошепна:

— Вече си добре. Вече си добре. — А страните й бяха облени в сълзи.

Изведнъж бащата на Пейтън сграбчи Фин. Прегърна го и го потупа по гърба.

— Слава богу, че успя — каза той с разтреперан глас.

Фин реши, че мъжът също ще се разплаче. Когато той най-после го пусна и се отдръпна назад, синята риза на господин Локхарт беше мокра.

— Как разбра, че…

— Видях я как падна — обясни той. — Сър, дъщеря ви трябва да се научи да плува… веднага.

— Да, разбира се — каза той. — Пейтън трябваше да е горе с детегледачката… не знам как се е озовала навън… не разбирам как е могло да се случи. — Той звучеше слисан. — Толкова хора сме тук и никой да не забележи, че тя излиза.

Пейтън протегна ръка към баща си и той веднага я взе в прегръдката си. Тя опря глава на рамото му, но не отместваше поглед от Фин.

Майката на Пейтън попи очите си с някаква смачкана салфетка, после се втурна към Фин и го прегърна.

Той опитваше да се измъкне назад, за да се прибере вкъщи, но тълпата му пречеше. Всички го потупваха по раменете или гърба, няколко жени го целунаха по бузата. Почувства се адски смутен от цялото това внимание. Нямаше как да се измъкне незабелязано. Стояха скупчени около него и не го пускаха.

Линейката пристигна и парамедиците бързо прегледаха Пейтън.

— Детето е имало късмет, че някой е видял как пада във водата — отбеляза един от тях.

— Фин, нашият съсед Фин, я е видял, слава богу. Той скочи в басейна и я извади, направи й изкуствено дишане. Знаеше как се прави.

Зададоха на Фин няколко въпроса, за да разберат колко време е прекарала Пейтън под водата и колко време му е отнело да я върне в съзнание. Всички мълчаха и попиваха всяка дума на Фин, но веднага щом парамедиците си тръгнаха, отново заприказваха едновременно и отново започнаха да прегръщат, потупват и целуват Фин. Най-после господин Локхарт забеляза колко смутен изглежда Фин от това внимание и го пусна да се прибере в дома си. Фин нямаше търпение да се махне.

След като си облече сухи дрехи, той си направи два-три сандвича — бяха минали почти два часа от вечерята — взе пакет чипс и кутийка безалкохолно и се отправи към всекидневната. Включи телевизора и опита да гледа някакъв филм. Само половината екран имаше образ и той вече не беше цветен, а силно размазан и черно-бял. Но това нямаше значение, защото той изобщо не виждаше екрана. Мислите му се връщаха отново и отново на случилото се. Беше изпитал такъв ужас, че Пейтън няма да се съживи, че сега постоянно си припомняше момента, в който тя се закашля. Докато държеше безжизненото й тяло в ръцете си и опитваше да я накара да диша… сякаш се беше случило чудо. Чувството беше невероятно. Ами ако не я беше видял да пада? От прозореца му не се виждаше дъното на басейна. Ами ако беше закъснял и не беше успял да я съживи?

Фин зарови лице в дланите си при мисълта колко близо до смъртта се беше озовало момичето. Всичко се случи толкова бързо. Тя падна във водата, без да издаде никакъв звук, и животът й можеше да приключи за минути. Какъв късмет, че я беше забелязал.

Посегна да си вземе сандвич, но чинията беше празна и той осъзна, че ги е изял. Чу вратата на гаража да се отваря. Изтръгна се от мислите си и отиде в кухнята, където Бек и Тристан тъкмо внасяха огромния кашон на новия телевизор.

— Чакай само да го видиш, Фин — каза Бек. — Екранът е два пъти по-голям от стария и цветовете са страхотни.

— Не мога да гледам телевизия до неделя — напомни му Фин. — Наказан съм, забрави ли?

Баща му затвори вратата след себе си.

— Помогни на братята си, Фин. Не искам да изпуснат телевизора. Поставете го на масичката в дневната. Тристан, ти измисли как ще се свърже към кабела и видеото. Занесете стария телевизор в гаража.

— Слушай, татко, случи се нещо — започна Фин.

— А, преди да забравя, поръчах климатик за стаята ти — каза Девън. — Ще го докарат другата седмица.

— Благодаря — каза Фин. — Но слушай, докато ви нямаше… — започна той отново.

На вратата се позвъни и ги прекъсна.

— Чакай да видя кой е — каза баща му през рамо. — После ще ми разкажеш.

На верандата стояха семейство Локхарт. Дъщеря им Пейтън стоеше помежду им, хванала ръката на майка си. Очите на госпожа Локхарт отново бяха пълни със сълзи.

Девън притеснено сведе рамене.

— Какво е направил този път? — попита той с посърнал тон, като отвори вратата и ги покани да влязат. Преди някой от Локхартови да успее да обясни, Девън се обърна и извика: — Фин, ела тук.

Лора, която забеляза кой стои в антрето, прошепна:

— Фин, излизал ли си от къщата, докато ни нямаше? Не си, нали?

Без да изчака отговора му, тя се втурна към разстроените съседи.

— Излиза ли? — попита Бек.

— Да — отвърна Фин. Не устоя и добави: — Скочих в басейна на Локхартови.

Бек избухна в смях.

— Не може да бъде. Наистина ли? Човече, ще те накажат до края на живота ти.

— По време на партито им? — попита невярващо Тристан. — Отишъл си да плуваш, докато те имаха парти?

— Да.

Тристан се усмихна и поклати глава.

— Защо ти беше да правиш такава глупост? Трябваше да изтърпиш само до неделя.

— Най-добре върви там — каза Бек, когато чу баща им да вика Фин.

Лора опитваше да успокои семейство Локхарт. Тя настояваше те да влязат в хола и да седнат, надявайки се да запазят спокойствие, докато обсъждаха поредната издънка на Фин.

— Тази вечер е много топло, нали? Искате ли по чаша лимонада? — попита тя притеснено. Молеше се Фин да не е счупил нещо ценно.

Забеляза, че Пейтън я гледа. Момиченцето беше толкова красиво — с големи сини очи, които сякаш забелязваха всичко. Лора не можеше да не отбележи колко кротко седеше детето между родителите си и колко спокойно изглеждаше. Никое от момчетата на Лора не можеше да седи и минута, без да мърда. Когато бяха малки, постоянно бяха в движение. Сега като тийнейджъри пак бяха същите.

— Уверявам ви, че Фин ще плати всички щети — започна Лора.

Фин се засмя. Това не се хареса на родителите му. Баща му го изгледа навъсено.

— Със сигурност — увери Локхартови и Девън.

— Вашият син спаси живота на дъщеря ни тази вечер — каза господин Локхарт.

— Той… какво казахте? — попита Девън.

Господин Локхарт обясни и когато завърши разказа си, госпожа Локхарт отново прегръщаше дъщеря си и плачеше.

Бек и Тристан сръгаха с лакти брат си, а родителите им седяха като вкаменени, напълно слисани.

— В къщата имаше над четирийсет души, докато тя се е давела — каза им госпожа Локхарт. — Не дишаше… Фин й направи изкуствено дишане… изкара водата от дробовете й…

Обясниха колко ужасяващо е било и колко благодарни бяха, че Фин е видял как Пейтън пада във водата. Докато те разказваха за героизма на Фин, той стоеше, забил поглед в пода. Не беше свикнал на такива хвалби.

Когато те замълчаха за момент, Фин се обади:

— Господин Локхарт, какво става с гостите и партито ви? Не трябва ли да се погрижите за тях? — напомни му той.

— Да — отвърна той и погледна жена си. — Трябва да сложим Пейтън да спи.

Госпожа Локхарт се отправи към Фин. Той се подготви да изтърпи поредната прегръдка.

Когато съседите им си тръгнаха, Лора и Девън ги изпратиха до верандата, следвани от Тристан и Бек.

— Господин Локхарт, на колко години са другите ви дъщери? — попита Бек.

— Луси е на седем, а Айви скоро ще стане на четири.

Бек хвърли бърз обвинителен поглед към родителите си, които се опитаха да скрият усмивките си. Докато майка му продължи да си говори с Локхартови, Бек отиде до баща си.

— Знаехте, че са малки, нали?

— Да — отвърна Девън и се засмя.

— Не е смешно, татко.

Смехът на баща им му показа, че той е на друго мнение. Фин остана в хола, докато двете семейства се сбогуваха. Канеше се да се качи в стаята си, когато вратата се отвори и Пейтън се втурна вътре, тичайки. Тя спря на крачка от него, отметна глава назад и дълго го гледа в очите.

— Изплаших се — прошепна тя.

Той едва я чу. Наведе се, така че да е лице срещу лице с нея, и каза:

— И аз се изплаших.

Тя се усмихна. Майка й я извика, но тя не тръгна. Взира се във Фин още цяла минута, преди да се реши. После се наведе напред и прошепна:

— Благодаря. — Обърна се и изтича при родителите си.

През прозореца Фин я видя как хвана родителите си за ръка и тримата се отправиха към дома си. Помисли си, че никога няма да забрави мига, в който я извади от водата. Какво ли го беше накарало да се обърне и да погледне към басейна още веднъж?

Може би нещо много по-голямо имаше пръст в случилото се. Може би Пейтън Локхарт трябваше да направи нещо важно с живота си.