Малала Юсафзаи, Кристина Лам
Аз съм Малала (22) (Момичето, което надигна глас в защита на образованието и беше простреляно от талибаните)

20
Коя е Малала?

Една сутрин към края на лятото, докато татко се приготвяше да тръгва за училищата, забеляза, че рисунката, на която гледам към небето, подарена ми от училището в Карачи, се е наклонила. Той обичаше тази рисунка и я беше окачил над леглото си. Като я видя накриво, се разстрои.

— Изправи я — помоли той мама с необичайно остър тон.

Същата седмица учителката ни по математика госпожица Шазия дойде на училище направо в истерия. Обяснила на татко, че е сънувала кошмар как влизам в клас със сериозно изгаряне на крака и как тя се опитала да ми помогне. Помолила го да раздаде малко варен ориз на бедните, защото ние вярваме, че ако дадеш ориз, дори мравките и птиците ще хапнат от зърната, нападали по земята, и ще се молят за нас. Вместо това татко раздаде пари, а учителката се разстрои, защото не било същото.

Посрещнахме със смях предчувствието на госпожица Шазия, но после и аз започнах да сънувам кошмари. Не казах на родителите си, но когато излизах, се страхувах да не ме нападнат талибани с оръжия или да залеят лицето ми с киселина, както постъпваха с жените в Афганистан. Най-много ме беше страх от стълбите към нашата улица, където преди се навъртаха момчетата. Понякога ми се струваше, че чувам стъпки зад гърба си, или си представях фигури, които се прокрадват в тъмното.

За разлика от татко взех предпазни мерки. Нощем чаках всички да заспят — мама, татко, братята ми, другото семейство в нашата къща и гостите от село — и проверявах всяка врата и всеки прозорец. Излизах навън да се уверя, че портата е заключена. После обикалях стаите една по една. Моята беше в предната част и имаше много прозорци, а аз не дърпах пердетата. Исках да виждам всичко, макар татко да ме съветваше да не го правя.

— Ако искаха да ме убият, щяха да го направят през две хиляди и девета — уверявах го. Обаче се страхувах, че някой може да опре стълба на стената на къщата, да се покатери и да влезе през прозореца.

След това се молех. Нощем се молех много. Талибаните мислят, че ние не сме мюсюлмани, но не е вярно. Вярваме в Бог повече от тях и сме сигурни, че той ще ни защити. Рецитирах „Ая ал-Курси“, знамение за Престола, от втората сура на Корана, Сура за кравата. Това е много специален стих, а ние вярваме, че ако го изречеш три пъти нощем, домът ти ще бъде защитен от шаятин — от дяволи. Ако изрецитираш стиха пет пъти, домът ти ще бъде в безопасност, а след седем изричания цялата област ще бъде защитена. Затова аз го рецитирах по седем пъти и дори повече. След това се молех на Бог: „Благослови ни. Най-напред татко и семейството ми, после улицата ни, после цялата махала и цял Суат“. Сетне добавях: „Не, всички мюсюлмани“. И после: „Не, не само мюсюлманите, благослови всички човешки същества“.

Най-често се молех по време на изпитите. Тогава с приятелките ми казвахме всичките пет молитви, както мама открай време ме караше да правя. Трудно ми беше следобед, когато не исках да се откъсвам от телевизора. Обаче дойдеха ли изпити, се молех на Аллах, макар че учителите ни предупреждаваха: „Бог няма да ви даде високи оценки, ако не се трудите. Той щедро дарява благословията си, но е и справедлив“.

Затова сериозно залягах над учебниците. Обикновено обичах изпитите, защото ми даваха шанс да покажа какво мога да направя. Но през октомври 2012 г. се чувствах напрегната. Не исках отново да бъда втора след Малка-е-Нур като през март. Тогава тя ме изпревари не с една-две точки, каквато обичайно беше разликата помежду ни, а с цели пет! Вземах допълнителни уроци при господин Амджад, който ръководеше мъжкото училище. През нощта преди изпитите учих до три часа през нощта, а на сутринта прехвърлих целия учебник.

В понеделник, 8 октомври, първият тест беше по физика. Обичам физиката, защото разкрива истинския свят, управляван от физични принципи и закони — не обърква и не разкривява нещата, както прави политиката, особено политиката в моята страна. Докато чакахме сигнала за начало на изпита, мислено си рецитирах свещени стихове. Направих теста, но знаех, че съм допуснала грешка. Толкова се ядосах на себе си, че за малко да се разплача. Беше само един въпрос за едничка точка, но имах усещането, че ще се случи нещо унищожително.

Когато се прибрах у дома онзи следобед, ми се спеше, но на следващия ден беше ред на историята на Пакистан, труден тест. Притеснявах се да не изгубя още точки и си приготвих кафе с мляко, за да прогоня демоните на съня. Мама влезе, опита го, хареса й и ми го изпи. Не можех да й кажа: „Бхабхи, недей, моля те, това е мое“, а в шкафа нямаше повече кафе. Пак останах до късно и учих историята на извоюването на независимостта ни.

На сутринта родителите ми влязоха в стаята и ме събудиха, както обикновено. Не помня нито един учебен ден, в който да съм се събудила самичка. Мама ни приготви обичайната закуска със сладък чай, чапати и пържени яйца. Седнахме всички заедно — аз, мама, татко, Хушал и Атал. Беше важен ден за мама, защото същия следобед госпожица Улфат, учителката ми от началното училище, щеше да започне да я учи да чете и пише.

Татко започна да подкача Атал, който вече беше на осем и беше по-наперен от всякога.

— Атал, когато Малала стане министър-председател, ти ще й бъдеш секретар — каза му.

Атал много се разсърди.

— Не, не, не! Не струвам по-малко от Малала. Аз ще бъда министър-председател, а тя ще ми е секретарка.

Заради цялата дандания закъснях и имах време само да хапна половин яйце, преди да стане време да се мия и приготвям.

Изпитът ми по история на Пакистан мина по-добре, отколкото очаквах. Имаше въпроси за това как Джина основал Пакистан като първата мюсюлманска държава на света, а също и за националната трагедия, свързана със създаването на Бангладеш. Странно беше, че някога Бангладеш е бил част от Пакистан, макар да се намираше на хиляди километри. Отговорих на всички въпроси и бях сигурна, че съм се справила добре. Много се зарадвах, когато изпитът приключи, и си бъбрех с приятелки, докато чакахме училищният помощник да ни извика, щом пристигне микробусът.

Той правеше два курса, а в онзи ден ние останахме за втория. Обичахме да стоим в училище след часовете, а и Мониба предложи: „Изморени сме, да си побъбрим, преди да се приберем“. Беше ми олекнало, че изпитът по история е минал, затова се съгласих. През онзи ден нямах никакви тревоги. Бях гладна, но вече бяхме навършили петнайсет и не можехме да излизаме на улицата, затова изпратих едно момиче от по-долен клас да ми купи царевица. Хапнах малко, после дадох царевицата на друго момиче да я дояде.

В дванайсет часа училищният помощник ни повика по уредбата. Хукнахме надолу по стълбите. Съученичките ми забрадиха лицата си, преди да излязат през вратата и да се качат отзад в микробуса. Аз нося шал, но никога не закривам лицето си.

Помолих шофьора Усман да ни разкаже някоя смешка, докато чакахме две учителки да дойдат. Той знае много забавни истории. Онзи ден обаче, вместо да ни разкаже нещо, ни показа фокус как изчезва едно камъче. „Покажи ни как го направи!“, разпискахме се ние, но той отказа.

Когато всички дойдоха, той взе госпожица Руби и няколко по-малки деца в кабината при себе си. Едно момиченце се разплака, понеже и то искало там. Усман му обясни, че няма място и трябва да се вози при нас. На мен обаче ми дожаля и помолих Усман да го смести отпред.

Мама беше поръчала на Атал да пътува в микробуса с нас, затова той дойде пеша от началното училище. Обичаше да провесва крака от каросерията, а Усман се ядосваше, защото беше опасно. В онзи ден му дойде до гуша и просто не му позволи: „Седни вътре, Атал хан, иначе няма да те взема!“, нареди му той. Атал направи сцена и отказа. Тръгна си нацупен към къщи заедно с няколко приятели.

Усман запали микробуса и потеглихме. Говорех си с Мониба, моята умна и мила приятелка. Някои момичета пееха. Аз барабанех в такт с пръсти по седалката.

С Мониба обичахме да седим близо до открития заден край на каросерията, за да гледаме навън. По това време на деня улица „Хаджи Баба“ беше пълна с рикши, пешеходци и хора на скутери, които лъкатушеха и натискаха клаксона. Млад продавач на сладолед с велосипед на три колела, изрисуван с червено-бели ядрени ракети, караше зад нас и ни махаше, докато една учителка не го прогони. Някакъв мъж колеше пилета, а кръвта се стичаше на улицата. Аз си барабанех с пръсти. Клъц-клъц-клъц. Кап-кап-кап. Интересно, като малка все ми повтаряха, че жителите на Суат са толкова миролюбиви, че трудно ще намериш някой да заколи дори пиле.

Носеха се миризми на дизел, на хляб и на кебап, примесени със зловонието откъм реката, където хората не преставаха да си изхвърлят боклука въпреки агитацията на татко. Ние обаче бяхме свикнали с тези миризми. Пък и скоро щеше да стане зима, да завали сняг и всичко щеше да се пречисти.

Микробусът се отклони надясно от главния път на военния пропускателен пункт. На една будка се мъдреше плакат на мъже с обезумели погледи, с бради и с кепета или чалми, а отдолу с едри букви пишеше, че са издирвани терористи. Най-горната снимка на мъж с черна чалма и брада беше на Фазлула. Повече от три години след началото на военната операция за прогонването на талибаните от Суат. Бяхме благодарни на армията, но не разбирахме защо военните все още са навсякъде, защо има картечни гнезда по покривите и пропускателни пунктове по пътищата. Нужно беше официално позволение дори за да влезеш в долината ни.

Пътят нагоре по малкото възвишение обикновено е натоварен, защото е пряк, но през онзи ден беше необичайно пуст.

— Къде са хората? — попитах Мониба.

Момичетата пееха и си говореха, а гласовете им кънтяха в микробуса.

Вероятно някъде по това време мама е започвала първия си урок, след като беше напуснала училище на шест години.

Не видях двамата млади мъже, които излезли на пътя и изненадващо принудили Усман да спре. Нямах шанс да отговоря на въпроса им „Коя е Малала?“, иначе щях да им обясня защо трябва да позволят на нас, момичетата, а също на своите сестри и дъщери да ходим на училище.

Последното, което помня, е мисълта, че трябва да си преговоря материала за следващия ден. Звуците в главата ми не бяха дум-дум-дум от три куршума, а клъц-клъц-клъц, кап-кап-кап от човека, който режеше главите на пилетата, а кръвта им се стичаше на улицата.