Бари Айслър
Рейн-сан: Гробище за спомени (18)

18.

На другата сутрин напуснах стаята си точно преди шест. Когато слязох долу, Саяка спеше, но изскърцването на вратата я събуди.

— Извинявай — казах аз и се приближих до гишето. Касетофонът й тихо свиреше джаз. — Не исках да те будя.

— Няма нищо. Рано си станал.

— Имам да ходя на много места и да се срещам с разни хора.

Тя се вгледа в мен.

— И да решаваш проблеми.

Поклатих глава.

— Не е нищо сериозно. Почти приключвам.

— Както кажеш.

— Та… нали ще се видим довечера?

Саяка кимна и се усмихна малко унило. Зачудих се дали не се е разколебала. За малко да кажа нещо, което щеше да я избави от неловкото положение, обаче се уплаших да не го разбере неправилно и да си помисли, че всъщност аз съм се разколебал. Беше най-добре да оставя нещата както си бяха.

Закусих с тлъста риба тон и ориз на една сергия в Цакуджи до огромния рибен пазар със същото име, после се отправих към недалечния Накагин Тауър. Въпреки че бях подранил, Макгроу вече ме чакаше. Носеше фотоапарата си и предположих, че ако някой попита, е дошъл да снима небостъргача на бъдещето на ярката утринна светлина. Когато ме видя, резидентът кимна и се приближи.

— Браво — каза вместо поздрав. — Четох за случая в сутрешния вестник.

Не отговорих. Нямах нужда от неговите похвали. Знаех, че съм се справил добре. Макар също да усещах, че съм имал повече късмет, отколкото заслужавам.

— Ако снощи не ми се беше обадил и просто бях чул за това, щях да го помисля за съвпадение — продължи той.

— Ако ми бяхте казали, че е съвпадение и не ми дължите нищо, последиците нямаше да са много приятни.

Макгроу избърса челото си с носна кърпичка.

— Как го направи? Във вестника пише, че получил инфаркт в някаква обществена баня.

— И така може да е било.

— Направил си нещо и го е ударил ток, така ли?

— Как бих могъл да направя такова нещо?

— Точно това те питам.

— Какво ви интересува? Задачата е изпълнена. А сега ми дайте каквото ми дължите. Материалите за якудза.

— Само ти казвам, че ако ти се удават тези неща, можеш да изкарваш адски добри пари. Куриерството е празна работа. Знаеш ли колко са готови да платят някои хора, ако конкретни проблемни личности умрат от естествена смърт?

— Не искам да преживявам от такова нещо. Просто искам да остана жив. Хайде, къде са ми материалите, мама му стара?

Даже да се ядоса на изненадващата ми сприхавост и самоувереност, Макгроу не реагира. Само сви рамене и каза:

— „Кафе де Ламбър“.

— Какво е това?

— Кафене в Гинза. Осми район, номер хиляда и петнайсет. Недалеч от метростанция „Шинбаши“. Хареса ли ти в „Лъва“?

— Да.

— И там ще ти хареса. Седни на предпоследното столче на бара. Папката е под седалката. А, и опитай смеска номер три. Това е специалитетът на заведението.

— Защо толкова си падате по кафенетата?

Макгроу се подсмихна.

— Кафето в Токио е най-доброто на света, момче, а аз съм го обиколил целия. Щом се налага известно време да живея някъде, защо да не си направя кефа? Човек живее само веднъж. Запомни го.

Не ми харесваха всичките обръчи, през които ме караше да скачам, за да получа материалите, обаче си казах да не го приемам така. Това си беше част от занаята. А и не исках да се срещна лице в лице с Миямото, нали? Макгроу не ме разиграваше, просто проявяваше необходимата предпазливост.

— И още нещо — прибави той. — Засега материалите са само за Фукумото-старши.

Вперих очи в него и си помислих: „Ако се опиташ да ме измамиш, Макгроу…“

— Спокойно — усмихна се той. — Ще ти дам сведения и за Бясното куче. Не разполагахме с достатъчно полезна информация за двамата и решихме, че данните за бащата са по-важни. Той е главният. Което значи, че тъкмо той е наредил да те открият и убият. Щях да съм готов и с двамата, обаче не мислех, че ще се справиш с Озава толкова бързо. Сега поне ще имаш с какво да се занимаваш, докато събера нужното и за сина.

Бавно кимнах. Не ми харесваше, но нямах и достатъчно основания да протестирам. Бях осъзнал, че ако Макгроу се опита да ме прецака, ще го убия. Щеше да се наложи, както му бях казал по-рано. Вече ме преследваха от якудза. Включването на ЦРУ в списъка не ми се струваше голяма работа.

— Спокойно — навярно прочел мислите ми, повтори резидентът. — Ще ти дам и втората папка.

Поколебах се дали да не му напомня какво ще се случи, ако не изпълни обещанието си, обаче разбрах, че такава продиктувана от егото ми постъпка ще е детинска. Нещо повече, тъй като той вече знаеше какво ще се случи, така само щях да притъпя силата на заплахата. Понеже кой ще си хаби думите да говори за нещо, което се разбира от само себе си?

Не проумях всичко това веднага, ала този момент бележеше огромна крачка в развитието ми. Себепознанието води до самоконтрол. Оставаше ми да извървя дълъг път, но все отнякъде трябва да се почне.

Отне ми известно време да открия кафенето — беше малко и със скромна табела, просто светещ надпис над витрината, гласящ „Café de l’ambre. Предлага се само кафе“. Кой знае защо, това ми хареса. Звучеше адски самоуверено, адски категорично. Все едно пращаха на майната му всеки, който иска да си поръча кекс или макиато.

В малкото непретенциозно заведение ме посрещна прохлада, поддържана с климатик. На старомодната каса вляво от мен седеше жена на средна възраст.

— Колко? — попита ме тя.

Отговорих, че съм сам. Тя се изправи и ме придружи до бара, който беше на няма и три метра. Отдясно имаше шест двуместни маси с пейка откъм стената и столове от отсрещната страна. Отляво се намираше Г-образният бар с десет столчета, най-далечните две, от които — до късото рамо на буквата. Масите бяха заети, но на бара имаше свободни места, включително предпоследното, където Макгроу беше оставил папката.

Седнах и се огледах. Навсякъде старо тъмно дърво: стените, таванът, самият бар. От всичко лъхаше на едно време. Зад бара имаше стара везна с кобилица, ръчна мелничка и сандък за лед — истински дървен сандък за лед, не хладилник. Въздухът беше наситен с разкошен аромат на кафе.

Върху сандъка работеше малък черно-бял телевизор. ЛДП обявяваше наследника на Озава — изненадващо млад наглед мъж, казваше се Гай Кавазаки. Зачудих се как е успял да пререди всички старци, дето трябваше да са били пред него на опашката. Може да му беше помогнал Макгроу — срещу обещанието Кавазаки да се впише в отбора по-добре от Озава. Един репортер протегна микрофон пред лицето му и новият сомукайчо заговори гладко и успокоително за наследството на своя предшественик. Никой не можел да се надява, че ще замени този велик човек, обаче Кавазаки скромно щял да се опита да го направи за благото на партията и народа. И така нататък.

Веднага усетих предвидливостта на Макгроу: повечето клиенти, които сядаха на бара, идваха сами. Последното столче естествено привличаше всеки, който не желаеше да седи между двама души. Ако има други свободни места, е малко странно да се настаниш до вече заето столче. С други думи, имаше статистическа вероятност това предпоследно място да е свободно по-често от другите. Макгроу можеше да използва и някоя от масите, но хората, които идват по двама, обикновено се задържат повече и ако мястото се окажеше заето, можеше да се наложи да чакам доста. Местата на бара се освобождават по-бързо. Няма гаранция, разбира се, обаче подходът на Макгроу предполагаше по-голяма вероятност всичко да мине гладко. Като се съсредоточиш върху детайлите и отчетеш различните фактори… Всичко това представляваше само предимство. Отново нещо, което познавах в бойна обстановка, но разбирах колко е важно да приспособя уменията си към градската среда. Макгроу беше скапаняк, обаче това не означаваше, че не мога да науча нещо от него.

Изчаках, докато „маастаа“, собственикът, правеше кафе — строг наглед шейсетинагодишен мъж по риза и пуловер без ръкави, с гъста стоманеносива коса и сериозни очи зад големи очила. Кафеник нямаше. В „Кафе де Ламбър“ явно приготвяха само по една чаша. Наблюдавах го как изсипва смляното кафе в платнен филтър с телена рамка, поставя филтъра в медна каничка и бавно залива кафето с чайник, описвайки с ръката си кръг, наклонил глава настрани, за да гледа как се процежда вдигащата пара вода. Остави чайника, изчака водата да изтече, за кратко подгря каничката на открит огън, изсипа течността в порцеланова чаша и я постави върху вече чакащата чинийка пред клиента. После се приближи към мен.

Поздравих го с поклон.

— Омакасе де онегаи-шимасу. — „Ще пия каквото вие ми препоръчате“. Макгроу може и да разбираше от кафе, ала едва ли колкото този човек.

Собственикът кимна.

— Силно? По-слабо?

— Не разбирам от кафе, но искам да се науча. Каквото вие смятате, че ще ми хареса.

Той се вторачи в мен за миг, след това отново кимна, сложи на бара чинийка, обърна се към лавиците и плъзна поглед по стъклените буркани. След малко избра един и направи кафето ми по същия начин като за предишния клиент, само че този път първо смля зърната с ръчната мелничка. Накрая сложи чашата в чинийката.

— Това е бразилски бурбон от хиляда деветстотин петдесет и втора. Рядко и изтънчено кафе. Малко е по-скъпо, но ако не ви допадне, ще ми платите колкото за обикновено кафе.

— Не знаех, че има отлежало кафе. Мислех, че прясното е най-хубаво.

Собственикът тихо изсумтя.

— Кафето е като виното. Божолето не се оставя да отлежи, обаче да пиеш прясно бордо „Премиер Крю“ си е живо детеубийство. Някои кафета стават изключителни с времето. По-фини, по-благородни. Но трябва да знаеш какво да търсиш в зърната.

По онова време изобщо не разбирах от вино, затова реших да му се доверя. Вдигнах чашата и като си спомних, че трябва да обръщам внимание, за миг я задържах, усещайки топлината с дланите си, оставяйки ароматът да се понесе нагоре. Ухаеше невероятно — силно, ала хармонично, настойчиво, но не и агресивно. Доближих чашата още повече и тя ме възнагради с различен букет от аромати: може би лакта или карамел. Затворих очи и отпих глътчица. Беше разкошно: богато, но без горчивина, с намек за лактата, която обещаваше уханието.

Само кимнах в знак на благодарност — думите бяха излишни. Очевидно доволен, собственикът ми отговори по същия начин.

— Казвате, че не разбирате от кафе. Може би разбирате повече, отколкото си мислите.

— Наистина искам да се науча.

Той се поклони.

— Секигучи десу. — „Аз съм Секигучи“.

Поклоних се и аз.

— Ямада десу. — Реших, че е по-добре да не използвам истинското си име. Японската фамилия Ямада е като английските Смит и Джоунс.

— Заповядайте пак, Ямада-сан. С удоволствие ще въведа в тайните на кафето човек, който истински го оценява.

Приех с поклон комплимента. Секигучи отиде да обслужи друг клиент и аз продължих да се наслаждавам на кафето. Наистина беше изключително. Само като си помислех каква помия съм пил, след като в Токио има такива места…

След няколко минути се огледах. Хората си приказваха, четяха или безмълвно размишляваха за букета на кафето, което пиеха. Никой не ми обръщаше никакво внимание. Бръкнах под седалката, напипах залепения отдолу плик, откъснах го и го пъхнах в джоба си. Естествено, Макгроу го беше залепил точно в средата, сигурно за да сведе до минимум вероятността случайно да го открие някой, който се е хванал за ръба на столчето. Допих си чашата, благодарих на Секигучи и като го уверих, че ще дойда пак, излязох в лепкавата жега в Гинза.

Отидох в недалечния парк „Хибия“, седнах на една пейка под дърветата и отворих плика. Фукумото живеел в Дененчофу, скъпо гористо предградие с еднофамилни къщи в югозападната част на града, извън околовръстната линия „Яманоте“. Щабът на Гокумацу-гуми се намирал в Шинджуку и той най-вероятно прекарваше там доста време, обаче идеята за нападение срещу твърдина на якудза ми се стори малко кофти, затова изобщо не я обмислих. Синдикатът контролирал проституцията в Шинджуку, чрез свой корейски клон държал повечето зали за пачинко в Токио и имал дялове от различни нощни клубове. Освен това се занимавал с лихварство, изнудване, саботаж на законни стачки и наркотрафик. Фукумото имал лични инвестиции в няколко мъжки клуба. Само че мисълта да се добера до него в някой от тях ми приличаше на игра на „тука има, тука няма“ с малка вероятност за успех.

Намръщих се. Тези материали бяха събрани от аналитик, не от разузнавач. Макгроу се ебаваше с мен.

После дълбоко си поех дъх. Тези страници трябваше да имат и друг прочит. Макгроу сигурно отдавна беше искал смъртта на Озава и досието на покойния сомукайчо отразяваше това желание. Никой обаче не подготвяше удар срещу Фукумото и Макгроу беше бързал, затова папката не съдържаше по-конкретна информация.

Добре де. Поне разполагах с домашния му адрес. Можех да мина оттам. Що се отнася до разработката на подходяща тактика, нищо не може да се сравнява със запознаването с реалния терен.

Оставих сака си в шкафче на метростанция „Токио“ и потеглих за Дененчофу. Лесно открих дома на Фукумото — най-внушителната къща в и без това богаташкия квартал, лъскава и модерна. Босът на Гокумацу-гуми явно я беше избрал не само заради вида й, но и заради сигурността, която му гарантираше — триетажна постройка, разположена в ъглов парцел с висока метална ограда. Входът се охраняваше от външен портал. Отстрани имаше аналогично оградена кучешка алея. Не ме изненада фактът, че двуместният гараж с вертикална врата е затворен. Замислих се как да проникна вътре. Лесно можех да се изкатеря по оградата, обаче трябваше да допусна, че от отсрещната страна са взети допълнителни предохранителни мерки. Щеше да е жалко да я прекатеря само за да скоча в леговище на ротвайлери. Можех да причакам Фукумото отвън, когато се прибираше или излизаше, само че едва ли щях да постигна нещо — вратата на гаража му позволяваше да влиза и излиза, без да си показва носа на открито. Той явно не беше лесна мишена като Озава, а човек, който знае, че има сериозни врагове, и разбира, че домът му е потенциално уязвим, проявява още по-голяма предпазливост.

Обиколих невероятно тихия квартал в търсене на възможности, ала не забелязах никакви. По улиците нямаше даже деца, макар че след края на учебния ден картината сигурно щеше да се промени. Тази тишина усложняваше задачата ми още повече — нямаше къде да се скрия в близост до къщата, било за да събера сведения за по-късно или за да открия как да проникна вътре още сега. Предполагах, че това е една от причините Фукумото да избере тъкмо този квартал.

Реших, че мога да си позволя още едно минаване покрай къщата, но то щеше да е последно за днес — някой можеше да наблюдава. Когато завих по улицата откъм вратата на гаража, видях, че от него излиза кола. „Мамка му!“ Вече се движех бавно и отпуснах ръчките още повече. Ала точно когато започвах да се надявам, че ще мога да проследя Фукумото, навън се появи и останалата част от автомобила. Жълто порше 911 „Тарга“ със свален гюрук. Зад волана седеше жена с огромни тъмни очила, които обаче не бяха в състояние да скрият красотата й. Тя спря, преди да излезе на улицата, за да види дали не идват други коли, забеляза ме и зачака. Без да се замисля, отбих и й дадох знак да мине. Жената се усмихна, което й придаде още по-самоуверен и прелестен вид, протегна ръка към сенника, докосна нещо и потегли. Чух механично бръмчене и се досетих, че е натиснала бутона на дистанционното за вратата на гаража. По дяволите, ако побързах, може би щях да успея да вляза вътре, преди да се е затворила. Ами ако жената спреше на ъгъла, за да изчака евентуално минаващите коли? Имаше прекалено голяма вероятност да чуе рева на Танатос и да ме види в огледалото.

Тя зави наляво и веднага щом се скри от поглед, подкарах мотора напред, но закъснях. Вратата вече се спускаше прекалено ниско, за да скоча от седалката и да се вмъкна отдолу. Наведох се и видях лъскава хромирана броня и две гуми. После вратата плътно прилепна към земята и закри гледката. „Голяма работа“ — помислих си. Щом не можех да импровизирам по един начин, щях да го направя по друг.

Продължих напред и погледнах наляво. Жената чакаше в края на улицата с включен ляв мигач. Потеглих след нея, като се държах на разстояние.

Последвах я по главната улица. Видът й, колата… Явно не беше чистачката. А младостта й предполагаше, че не е и съпруга на Фукумото, който имаше голям син. Тогава какво правеше в дома му през деня?

„Ти как смяташ, по дяволите?“

Но защо в дома му? Защо през деня?

Кой знае, може пък жената на Фукумото да я нямаше точно по това време, да е отишла на фризьор или на среща с приятелки. От съображения за дискретност Фукумото може да предпочиташе да се среща малко преди края на учебния ден, когато улиците са най-пусти. Може просто да му се чукаше и да е вдигнал телефона. Обаче бях наясно, че тази жена не е момиче на повикване — първо заради скъпата кола, най-вероятно подарък от богат покровител. Както и защото в колата имаше дистанционно за гаража на Фукумото. Той нямаше да даде такова нещо на случайна позната. Не, инстинктът ми подсказваше, че жената с поршето е негова любовница.

Всичко това обаче не ме интересуваше особено. В момента най-много ме вълнуваше мисълта, че ако се добера до колата й, ще се добера и до дистанционното за гаража. А ако се доберях до него, щях да се добера и до Фукумото.

Проследих я до Дайканяма на североизток от Дененчофу и на запад от „Яманоте“, като внимавах да не се доближавам. Не е трудно да държиш под око жълто порше. Тя паркира на улицата и влезе в един от бутиците за дрехи, с които се гордееше кварталът.

Днес не бих се хвърлил с главата напред без никаква подготовка. По дяволите, не бих се хвърлил с главата напред и почти без да се замисля. Ала по онова време бях млад, импулсивен и глупав. Не знаех как можеш да управляваш късмета си и защо е жизненоважно поне да се опитваш.

Вместо това изводът от целия ми анализ повече или по-малко се свеждаше до следното: „Никога няма да имаш по-голям шанс“.

Оставих Танатос на известно разстояние, закрачих по тротоара и спрях да разгледам поршето, все едно му се възхищавах. Нов модел, с онези регистрационни номера „джикошики“^[1], които властите бяха започнали да предлагат едва две години по-рано — зелени денем и светещи нощем. Беше издаден в Шинагава: 1972. Реших, че номерът осведомява интересуващите се коя година е моделът.

Огледах се — много хора, никой, от които не ми обръщаше внимание. Грабнах дистанционното на гаража от сенника, върнах се при Танатос и отпраших. Можех да стигна обратно до Дененчофу за нула време. Фукумото едва ли щеше да очаква компания толкова скоро след заминаването на любовницата си. Ако имах късмет, можеше даже да е задрямал от приятната умора.

Досега нещата вървяха гладко, нареждаха се идеално. Трябваше да се сетя, че всичко е прекалено лесно. Обаче не се сетих.