Серия
Мич Рап (13)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Last Man, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
sqnka (2018)
Допълнителна корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Винс Флин

Заглавие: Комбинаторът

Преводач: Марин Загорчев

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателство ЕРА

Град на издателя: София

Година на издаване: 2013

Тип: роман (не е указано)

Националност: американска

Печатница: ЕКСПЕРТПРИНТ ЕООД

Излязла от печат: 08.02.2013 г.

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-389-238-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9234


1.

Джелалабад, Афганистан

Четиримата мъртви мъже бяха проснати в дневната на тайната квартира. Мич Рап започна с лежащия най-отляво. Брадатото лице, тъмните безжизнени очи и голямата колкото десетцентова монета дупка по средата на челото не го изненадаха. Един куршум, чиста работа — точно както би го направил и самият Рап. Следващите двама телохранители изглеждаха по същия начин, със същите червени белези по средата на челото. Четвъртият афганистанец беше друг случай. Той беше прострелян в тила и сега една четвърт от лицето му представляваше зловещ кратер от разкъсана плът, кръв и парченца кости. Изходната рана показваше, че е застрелян с нещо доста по-голямо от 9-милиметрово оръжие — вероятно калибър 45, с куршуми с изместен център на тежестта, нанасящи максимални поражения. Нищо в тази кървава сцена не вдъхваше особено успокоение, но последната подробност навеждаше на извод, за който Рап не искаше и да си помисля.

Той пропъди обезпокоителната мисъл за секунда и се опита да си представи как е било извършено. Изглеждаше добре координирано нападение. Охранителната система бе дезактивирана; онлайн връзката на телефонната линия, камерите, фото- и термосензорите, дори тази на сензорите за натиск — всичко беше прекъснато. Даже резервната връзка чрез сателитната антена на покрива беше блокирана. Извършителите на нападението явно имаха знанията и уменията да го направят, без да задействат дори една аларма, на което моментално би реагирал ударният отряд от намиращата се на по-малко от километър военновъздушна база. Според специалистите в Лангли такъв успешен удар беше невъзможен. Четири години по-рано те се кълняха, че тайната квартира е неуязвима за каквато и да е атака от страна на талибаните или друга местна групировка. Тогава Рап им каза, че говорят глупости. В живота си не беше виждал абсолютно безопасна тайна квартира, поради простата причина че винаги се налагаше да влизат и излизат хора.

Като повечето тайни квартири на ЦРУ и тази имаше умишлено неугледен вид. Нямаше американско знаме на фасадата или напети морски пехотинци на пост пред главния вход. Това бе нелегално скривалище, откъдето се ръководеха най-нелицеприятните аспекти на войната. Лангли не желаеше да оставя никаква официална документация за движението на наркопласьорите, партизанските водачи, търговците на оръжие, местните политици, полицаите и афганистанските военни, с които се занимаваше.

Квартирата приличаше на обикновена двуетажна къща. Вътре бяха извършени доста преустройства, които я правеха уникална, но отвън изглеждаше мръсна и занемарена като всяка друга сграда в този квартал на Джелалабад. Бетонната ограда на двора бе импрегнирана със специална смола, за да не се пръсне на хиляди отломки и да не повреди къщата в случай на атентат с кола бомба. Обикновената на външен вид входна врата имаше вградена двусантиметрова стоманена пластина и бронирана каса. Всички прозорци бяха от куршумоустойчив плексиглас, а модерните охранителни камери и сензори — така скрити, че да не привличат вниманието на съседите. От Лангли бяха взели дори необичайната предохранителна мярка да купят къщите от двете страни и да настанят там семействата на охранителите. И всичко това, за да опазят един човек.

Джо Рикман беше най-хитрият и способен оперативен служител, с когото Рап беше работил. Познаваха се от шестнайсет години. Отначало Рап не знаеше какво да мисли за него. Рикман изглеждаше абсолютно безличен. Нямаше нито една характерна черта, с която да го запомниш. Метър и седемдесет и пет на ръст, той не беше нито висок, нито нисък. Сивкаво-кестенявата му коса беше в тон с тъмнокафявите му очи, а хилавата брадичка идеално допълваше невзрачните черти на кръгловатото му лице. В редките случаи, когато заговореше, гласът му бе лишен от емоция и монотонен — толкова, че би приспал и най-неспокойното бебе.

Безличните черти на Рикман му позволяваха да минава незабелязан и да не оставя отчетливи спомени у онези, с които се среща. Това беше идеалното прикритие. До голяма степен той дължеше успеха си на подценяването от страна на различни глупаци. Работеше за ЦРУ от двайсет и три години и се носеха слухове, че нито веднъж не е стъпвал в главното управление. Само няколко месеца по-рано Рап го бе попитал дали е вярно. Рикман се усмихна леко и отговори, че никой не го е канил.

Отначало Рап отдаде отговора му на излишна скромност. По-късно си даде сметка, че колегата му говори абсолютно сериозно. Рикман бе от онези хора, които можеш да изтърпиш само при изключително трудни условия — например война. През последните осем години той ръководеше тайните операции на САЩ в Афганистан. През ръцете му бяха минали над един милиард долара. Повечето от тези пари Рикман използваше за рушвети като средство за спечелване на различни хора за американската кауза; немалка част обаче отиваха за поръчкови убийства и куп други неприятни неща, свързани с работата. Началниците в Лангли не искаха да знаят какво прави Рикман. Искаха единствено резултати, а точно за това него много го биваше. Зад безличната му фасада се криеше хитър ум, идеално подхождащ на двуличния, неописуемо сложен свят на шпионажа.

Рап разбираше нотката на страх в гласа на началничката си, когато се чуха преди около два часа. Телохранителите от сутрешната смяна открили труповете и незабавно уведомили Джон Хъбард, шефа на джелалабадската служба на ЦРУ. Рикман бил изчезнал. Хъбард се обадил на началника си в Кабул и новината се разпространила като вълна по йерархичната стълбица. Рап отвърна на обаждането на директора на ЦРУ Айрини Кенеди, докато закусваше в големия стол на военновъздушната база „Баграм“. Бе пристигнал в страната едва миналата вечер за важна мисия, която сега се налагаше да прекъснат. Кенеди му предаде малкото информация, с която разполагаше, и нареди да вземе първия хеликоптер за Джелалабад. Рап се подчини без много въпроси. Тръгна с четирима от екипа си и още преди девет бяха в източния афганистански град. Хъбард ги посрещна с конвой от три джипа и веднага тръгнаха към тайната квартира.

Началниците в Лангли искаха да си върнат Рикман, но Рап имаше странното чувство, че предпочитат да видят шефа на тайните операции в черен найлонов чувал. Невъзможно беше да запазят отвличането му в тайна. Рикман знаеше твърде много и имаше твърде силно влияние. В Лангли сигурно вече бяха сформирали екип, който да работи денонощно, за да оцени възможните щети. Ако Рап не намереше колегата си достатъчно бързо, щеше да се наложи да прекратят редица скъпоструващи операции, иначе рискуваха навсякъде в Близкия изток, Югоизточна Азия и къде ли не другаде да започнат да се появяват мъртви агенти. Рано или късно Конгресът щеше да научи за провала и да поиска отговори. За много хора в Лангли единственото по-лошо от това Рикман да издаде оперативните тайни на ЦРУ, беше да свидетелства в Конгреса.

Рап имаше малко сложни отношения с Рикман. Уважаваше го, но този респект не бе възникнал отведнъж. Тъкмо разсъждаваше какво ще прави, ако му заповядат да ликвидира колегата си, когато високият и едър Хъбард се приближи.

— Кофти работа — измърмори мъжагата.

Рап кимна:

— По-лошо не може да бъде.

Хъбард поглади плешивото си теме.

— Как, по дяволите, ще го намерим?

— Все още не знам — отговори Рап. Наясно бе, че шансовете им за успех са нищожни, но все отнякъде трябваше да започнат. — Играта сериозно ще загрубее, Хъб, и ако мислиш, че няма да ти понесе, съветвам те да се върнеш в базата и да се заключиш в кабинета си.

Хъбард го изгледа изпитателно, сетне кимна:

— Не се притеснявай, че ще се размекна. Тук съм от две години. Видял съм всякакви извращения.

„Извращенията“ обикновено бяха дело на врага, но този път Рап и колегите му щяха да преминат границата на допустимото.

— Знам, че си виждал всякакви неща, Хъб, но повярвай ми, ако искаме да си го върнем, ще трябва да бъдем по-жестоки, отколкото си представяш. И ако в един момент решиш, че не издържаш, можеш да се оттеглиш, нямам нищо против. Искам обаче да ми обещаеш, че ще си държиш очите и устата затворени.

Хъбард се усмихна неловко:

— Мога да си заровя главата в пясъка, ако се наложи.

— Добре — отговори Рап, макар че имаше съмнения.

— Така… откъде искаш да започнем?

Рап погледна четирите трупа.

— От бодигардовете.

Хъбард обърна двуметровото си тяло към проснатите на пода мъже и измърмори:

— Мисля, че тия можем вече да ги отпишем.

Рап се вгледа в мъжа с обезобразеното лице. Най-близката до ума теория беше, че в нападението е замесен вътрешен човек. Всички телохранители обаче бяха закоравели воини от Северния съюз. Разбира се, можеше някой да е издал информация за охранителната система срещу подкуп, но това беше малко вероятно. Ако все пак някой от тях бе помогнал на врага, възможно беше талибаните, или който бе извършил нападението, да са го убили веднага след като са получили каквото искат. Проблемът беше в това, че Рап бе почти сигурен, че талибаните нямат нищо общо. Той посочи човека с обезобразеното лице:

— Заемете се с този. Искам да знам всичко за него… особено за семейството му. Здравословни проблеми на родителите, съпругата и децата му. Вземал ли е наркотици? Всичко, което успееш да научиш.

— Ами другите осем?

От Вашингтон беше тръгнал екип от специалисти по разпити, но щеше да пристигне най-рано след тринайсет часа.

— Ако разполагате с хора, можете да започвате с тях, но се съмнявам, че ако има съучастник, ще се мотае наоколо. Ти какво би направил, ако получиш купчина пари, за да предадеш другарите си и човек като Рик?

Малкото име на Рикман беше Джо, но всички го наричаха Рик.

— Бих си плюл на петите — съгласи се Хъбард.

— Именно. — Рап посочи човека, застрелян в тила с калибър 45. — Засега се съсредоточете върху този.

— Подозираш, че той е бил подкупен от талибаните?

Рап реши да не отговаря на въпроса за момента. Вместо това попита:

— Кой е местил труповете?

— Моля?

— Труповете. — Рап посочи четирите тела. — Не са били застреляни тук. Виж кръвта на пода. Довлечени са след убийството. — Кимна към стълбите. — Единият е смъкнат от горния етаж.

Хъбард сви рамене:

— Бяха подредени така, когато дойдохме.

— Другите телохранители ли са ги преместили?

— Не, доколкото знам. Искаш ли да попитам?

— След малко. — Рап погледна към входната врата, където стоеше един охранител, стиснал с две ръце автомат „Калашников“. — Съседите… дали са чули или видели нещо?

— Не, нищо.

— Някакви признаци за влизане с взлом?

— Досега не сме открили, но не се е налагало да разбиват, ако някой от тези тук им е помагал.

— Значи няма следи от взлом… четирима телохранители… четири куршума в главата… четири трупа. Не мислиш ли, че има нещо странно?

— Какво имаш предвид?

Рап посочи труповете един след друг.

— Деветмилиметров, деветмилиметров, деветмилиметров, 45-и калибър и се обзалагам, че е имало заглушители. Доста прецизно изпълнение. Добра дисциплина. Погледни стените.

Хъбард се завъртя на 360 градуса, за да огледа.

— Е, какво?

— Виждаш ли нещо?

— Не.

— Точно това имам предвид. Виждал ли си талибаните да действат по този начин? Четири изстрела, четири попадения и нито куршум повече. Талибаните не пестят оловото. Знаеш методите им. Щяха да се изсипят с три-четири камиона и да гръмнат трите сгради с гранатомет. Щяха да надупчат всичко с куршуми. Това тук е дело на професионалисти.

Хъбард се намуси, но кимна:

— Да… прав си. Брадатите щяха да сринат къщите до земята. Това прилича повече на работа на нашите момчета…

Хъбард продължи да приказва, но Рап не го слушаше. Идеята, че може да са замесени специалните части на САЩ, не му беше хрумнала, но в момента изобщо не му се мислеше за това. От момента, в който разбра за изчезването на Рикман, го разяждаше смътното опасение, че тук ще излезе нещо много сериозно. Рикман беше толкова добър в работата си, понеже предвиждаше пет, десет, дори двайсет хода на врага (пък и не само на врага). Много често Рап не разбираше какво е замислил колегата му, просто защото Рик беше много по-умен от него.

— Дали пък не са го направили ония гадове от ОРС? — измърмори Хъбард.

Рап се замисли за така наречените им съюзници от пакистанското разузнаване. Разбира се, и това беше възможно.

— Да не забравяме иранците, руснаците и китайците.

Имаше още една възможност, но Рап не посмя да я изрече.

— Аз залагам на ОРС — настоя Хъбард. — Това е напълно в техен стил.

Изведнъж Рап се сети за нещо:

— Къде е кучето? Големият лош ротвайлер, който ходеше неотлъчно с Рик?

— Аякс… умря преди месец.

Тази новина изненада Рап.

— От какво?

— Не знам. Но Рик много се разстрои. Кучето се разболя от нещо, той го заведе на ветеринар и се наложи да го приспят. Май спомена рак или нещо такова.

Един от хората на Рап слезе от горния етаж. Изглеждаше обезпокоен. Беше русокос, със сини очи и наближаваше петдесетте.

— Много лошо — измърмори.

— Моля те, кажи ми, че не говориш за сейфа — измърмори Рап, като погледна колегата си Скот Колман. — Кажи ми, че е непокътнат и всички пари, дискове и лаптопът са вътре.

Колман поклати глава:

— Всичко е изчезнало. Нищо не са оставили.

Въпреки че го очакваше, Рап все пак се беше надявал, че ще може да съобщи на началничката си поне една добра новина.

— Мамка му. Трябва да се обадя на Айрини, за да знае.

Посегна към телефона, но спря, защото чу шум от входната врата.