Серия
Звездни пирати (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Deceiving the Corsair, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,8 (× 19 гласа)
Редакция
desi7y (2019)
Редакция
sladcheto (2019)

Издание:

Автор: Руби Диксън

Заглавие: Да измамиш пирата

Преводач: Ralna

Година на превод: 2019

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2019

Тип: роман

Националност: Американска

Редактор: desi7y, sladcheto

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11410


Глава 1

Сенторр

— Хората… наистина ядат тези неща? — Фран погледна към Кивиан с изражение на ужас и почуда.

— В смисъл… доброволно? — Кат гледаше към буркана на масата в общата зала.

— На какво прилича? — попита Айрис, преплела пръсти с тези на Аливос. Тя стоеше точно пред буркана, за който говореха с любопитно изражение. Не можеше да види ужаса в лицата на другите две човешки жени, радарният й сензор позволяваше да долавя само форми и движение на физическо изражение.

Капитанът ни, Кивиан просто сви развеселено рамене. Тарекх всеки момент щеше да избухне в смях, виждах го как едва се сдържа, а Аливос просто потърка с палец ръката на Айрис, а другата обви защитнически около раменете й.

Общата зала на Лудо влюбения глупак беше по-шумна от всякога. Облегнах се на вратата и загледах трите дребни човешки жени около масата, Кат и Фран гледаха големия буркан от близо. Аз лично бях виждал такива неща и преди. Не за пръв път Глупака доставяше инукни червеи на Оутер Рим и нямаше да бъде за последен.

Но това определено беше първи път за човешките жени на борда.

— Приличат на червеи с глави на бръмбар — каза Кат с ужасен шепот. — Освен това са дълги колкото ръката ми.

— Предизвикателството тук е да се глътнат цели, поне така съм чувал — развеселено каза Кивиан. — Кожата им е наистина, наистина мека. Ако без да искаш я пробиеш, умират, впръсквайки течност навсякъде и трябва да започнеш на ново.

Кат издаде давещ се звук. Тарекх се изхили скришом.

Аз само извъртях очи. Някога бяхме пиратски кораб. Бяхме четирима мъже и взимахме работата си наистина сериозно. Никога не сме се мотали около човеци, за да гледаме странните им реакции към различни храни. Но изглежда останалата част от екипажа се интересуваше само наполовина от работата, която трябваше да се свърши. Сега те предпочитаха да прекарват времето със своите човешки половинки, вместо да търсят нови задачи, за да уплътняват времето си. Всеки път, когато се оплачех, Кивиан все казваше, че все още са във фаза „Меден месец“ и много скоро отново ще се заемат с работата. Но така минаха месеци, а аз продължавах да чакам.

И да чакам.

Човешките жени бяха променили всичко и не бях напълно сигурен дали това ми харесва. Харесвах жените, наистина бе така. Но не бях привърженик на промяната, която донесоха. Е, така или иначе, никога не съм харесвал промените или изненадите, или нещо от този сорт. Харесвах живота ми да бъде подреден и предвидим.

— Хората ги ядат… цели? Затова ли са забранени? — попита тихо Айрис — Да не са отровни?

— Гнусни са — добави Кат, с разширени зеници. Бузата й почти се опря в масата, когато завъртя глава и се наведе, опитвайки да намери някакъв смисъл в гърчещата се маса в буркана.

— Хората ги ядат, защото гладуват — казах раздразнено, обаждайки се за пръв път. — Някои ферми в далечните светове имат лоши години и се налага да избират между това дали да продадат продукцията си или да я изядат. Отишли са толкова далеч в незаселените райони, за да осигурят прехрана на семействата си. Затова поглъщат червеите цели и така лъжат организма си, че няма нужда от храна. Колкото по-голям е червеят, толкова по-дълго могат да издържат. По-евтино е, отколкото да трябва да си купуваш храна и работиш по-лесно, когато не усещаш колко си гладен.

Всички се обърнаха, за да ме погледнат. Фран изглеждаше тъжна, а Кат замислена. Изражението на Кивиан бе разбиращо, но той ме познаваше най-дълго от всички останали. Знаеше колко добре съм запознат с бедните ферми на Оутер Рим и методите им да пестят храна.

— Нелегални са — най-после се обади Тарекх, чието чувство за хумор най-после се бе изпарило, и завъртя буркана, посочвайки главата на един червей — защото са паразити. Ако не бъдат правилно унищожени след ползване, могат да заразят добитъка, а последното нещо, от което един фермер има нужда, е добитък, който отказва да яде и да наддава маса. Освен това, когато червеят се изважда, трябва да бъде много внимателно, иначе има шанс да направи дупки по вътрешностите ти. Много лесно може да се инфектираш и да умреш. Случва се доста по-често отколкото би трябвало.

— На Оутер Рим няма много лекари — казах аз. — Но хората правят това, което е нужно, за да оцелеят.

— Тогава ние защо го правим? — попита Айрис, поклащайки глава.

— Защото е работа и ни се плаща да я свършим. — Кивиан сви рамене и се пресегна, за да се заиграе с една от къдриците на Фран. — Не ги принуждаваме да поглъщат тези същества. Просто го правим достъпно за тези, които ни плащат. Както каза Сенторр, понякога нелегалното е единствената опция, която имаш. Много хора биха предпочели да погълнат един червей, вместо да гладуват.

— Аз съм петдесет на петдесет, след като видях тези неща — каза Кат, побутвайки леко буркана. — Много мило от тяхна страна да ни оставят няколко, като благодарност.

— За мен, не благодаря — промърмори Фран. Тя стана от стола си и се намести в скута на Кивиан, а той обви ръце около кръста й, притискайки я по-близо. — Готова съм да разнасяме оръжия вместо това, макар че преди дори не съм си помисляла, че мога да го кажа.

Той само погледна към нея с любящо, развеселено изражение.

Тарекх дръпна буркана към себе си, преструвайки се, че го гледа замислено.

— Ох, не знам. Обзалагам се, че ако ги нарежеш и изпържиш в тиган, ще стане много приятно хапване.

— Това е, защото ти ядеш всичко — каза Кат, смръщвайки нос. — Кълна се, стомахът ти е толкова голям, колкото и голямата ти многознаеща уста.

— Миналата вечер нямаше оплакване от уменията ми да ям — заяви той и тя се хвърли през масата, за да му запуши ръката с уста, докато останалите избухнаха в смях.

Аливос, боецът, винаги готов да се хвърли в битка, просто поклати развеселено глава при тази сцена и целуна ръката на Айрис.

Кефинг, тъжна картина беше станал пиратският ни екипаж. Едва сдържах отвращението си. Не им се сърдех. Не бях ядосан, че имат любовта на половинките си. Просто съвкупността от промените в екипажа на Глупака, лошите спомени свързани с инукни червеите и може би моята собствена самота ме правеха раздразнителен. В който и да е случай бях кофти компания. Оттласнах се от стената.

— Отивам на мостика. Ще поема нощната смяна.

Никой не каза нищо. Напоследък взимах много нощни смени, още откакто Айрис дойде на борда и всички бяха станали официално по двойки. Нямах против. Дори предпочитах това, защото на мостика бе спокойно и тихо, а понякога предпочитах да стоя сам.

Добре де, много често предпочитах да стоя сам.

Обърнах се и излязох, насочвайки се натам. Напоследък това бе любимото ми място. Осъзнах, че нямам търпение да се настаня на навигаторския си стол, да отворя няколко звездни карти и просто да се отпусна за няколко часа, оставяйки отворен канала за комуникация със звездите за компания.

Не обвинявах останалите, че искат да прекарват време с половинките си. Наистина. Но някога Глупака бе като място с екипаж от приятели, които правеха пари, свършвахме каквото има да се свърши и си прекарвахме добре. Сега бяхме три двойки и тяхното пето колело. Не завиждах на никого от тях за щастието им.

Да бъда на мостика беше моето щастие.

Вратите се отвориха щом наближих, приветствайки ме. Тук бе тихо, на екраните се виждаха различни звездни карти на местата, през които минавахме или щяхме да минем по курса, който бях заложил. Главната система извеждаше информация през няколко минути, автоматично показвайки или докладвайки за всяка планета, астероид или станция, покрай която минавахме. Мястото ми отпред бе празно, чакайки ме да го заема.

Докато вървях напред усетих спокойствие. Дори повече, в стомаха ми се породи нетърпение.

Най-после сам.

— Сенторр — чух Айрис да вика от коридора, — какво става?

Едва се сдържах да не изръмжа подразнено, защото от всички човешки жени тук, най-много харесвах Айрис. Тя бе сладка, съобразителна и най-вече много по-тиха от останалите две. И тъй като това бе Айрис, изчаках, натискайки панела на автоматичните врати, за да останат отворени.

Тя се появи след миг с радарните си очила, на върха на главата й с навигационната си пръчка в ръка. Преди време ми бе казала, че няма нищо против очилата, но те изискваха концентрация и понякога предпочиташе да не ги слага. Пръчката й се удряше в стените, докато преценяваше от къде да влезе на мостика и тя автоматично се обърна към стола ми.

— Седнал ли си?

— Все още не. — Постарах се да не звуча рязко. — Тъкмо отивах към станцията си. Има ли нещо?

— Не. С Аливос така или иначе мислехме да си лягаме. — Бузите й се зачервиха и с лека усмивка тя пристъпи напред, за да се опре с ръка на стола пред станцията на Али. — Няма да ти преча дълго. Аз просто исках да… поговорим. Всичко наред ли е? Изглеждаше ми някак притеснен тази вечер.

— Кое те кара да мислиш така? — Скръстих ръце зад гърба си, без да помръдвам.

Айрис се усмихна на въпроса ми и пъхна пръчката под мишницата си.

— Беше много тих.

— Винаги съм тих.

— Но този път е по различен начин. — Тя наведе глава настрани. — Просто се чудех, има ли нещо, което те тревожи.

— Добре съм. — Не знаех дали ще ме разбере. Не бях сигурен дали самия аз разбирам изцяло чувствата си, просто бях нетърпелив тя да си тръгне, за да остана сам на мостика. — Наистина. Не се тревожи за мен.

— Говорих с Али да отидем на ваканция следващият път щом заредим с гориво. На някоя планета с хубав плаж, да си почине няколко дни. Искаш ли да дойдеш? Добре дошъл си винаги.

И да бъда третото колело, вместо петото (или седмото)?

— Добре съм, наистина.

— Мисля, че имаш нужда от почивка, Сенторр. Работиш два пъти повече от останалите. — Тя ми се усмихна нежно, въпреки че галеше стола на Аливос, сякаш й липсваше присъствието на половинката й. — Знам, че вероятно смяташ, че не забелязваме, но не е така. Всички на кораба ни е грижа за теб.

Тя наистина беше адски добра жена. Аливос беше късметлия.

— Наистина, Айрис, добре съм. Обичам да работя. Честно. — Погледнах към мястото си, и щом забелязах, че там свети зеления индикатор за съобщения между корабите, нетърпението ми отново нарасна. — Знам, че е трудно да повярваш, но понякога съм щастлив просто да съм сам на мостика.

— Ммм… — Айрис очевидно не ми вярваше. Тя прокара четирите си пръста и палеца си… все още се удивлявах на петпръстите ръце на човеците… по стола и го потупа. — Ако някога искаш да си поговориш с някой, знай, че в мое лице имаш приятел. Няма да споделя с никого.

Погледнах надолу към зелената светлина и направих всичко по силите си да не покажа нетърпението си пред Айрис. Тя просто опитваше да ме подкрепя.

— Благодаря ти, но пак казвам, много съм си добре, за разлика от Аливос, който вероятно е готов да събори стените на стаята ви, защото сте разделени толкова дълго.

Блестяща усмивка озари лицето й.

— Тук съм по-малко от пет минути.

— Именно.

Айрис се изкиска и отново взе пръчката си, плъзгайки я по пода.

— Имаш право. Добре. Просто исках да те проверя. — Но все още не си тръгваше, стоеше някак колебливо. — Ако имаш нужда някой да дойде и да покрие нощната смяна…

— Знам — прекъснах я бързо. — Ще почукам на вратата ви и Аливос ще дойде, а ти ще му правиш компания. Наясно съм. — Спрях, защото мисля, че прозвуча много грубо. — Благодаря ти, Айрис. Много си мила.

Тя ми се усмихна отново, погали стола на Аливос и се обърна да си ходи. Изчаках я да излезе от мостика и затворих вратата, преди да се насоча към станцията си на практика кипейки от ентусиазъм. Не можех да напиша командата за получаване на съобщението достатъчно бързо, а сърцето ми блъскаше силно в гърдите.

Съобщението бе от Малката сестричка, стар джънкър от Клас IV фрейгхтър, управляван от семейство пирати. Беше отворено съобщение, изпратено по пиратска честота, която не се използваше често, но бе идеална за среднощни лични кореспонденции. Да не си умрял? гласеше съобщението, и нямаше информация за кого е, макар да знаех, че е за мен. Много добре познавах този „тон“. Или си пропаднал в черна дупка? Най-близкото слънце е експлодирало? Какво?

Не успях да спра усмивката, която разтегна лицето ми. Истината бе, че се усмихвах толкова широко, че чак бузите ме заболяха. Посмях се на съобщението и написах отговора си. Не съм мъртъв. Празнувахме успешно доставена пратка. Трябваха ми няколко минути да се измъкна от останалите.

Натиснах бутона изпрати и започнах внимателно да проверявам каналите, системните показатели на кораба и новините за близките ни дестинации, докато чаках съобщението от Малката сестричка.

Не ми се наложи да чакам дълго. Крайно кефинг време беше. Помислих, че ще си вися тук сама цяла вечер.

Не, изпратих съобщение аз. Тук съм. Подготвила си се за цяла вечер?

Да. Братята ми спят. Товарът е заключен и обезопасен. Към момента сме се насочили към най-близката станция, за да заредим гориво, после ще починем, преди да потеглим отново по задачи. Обикновените простотии. А ти?

Току-що приключихме доставка на червеи до един търговец, който да ги занесе на Оутер Рим.

Червеи, а? Вкусно. Надявам се, че тези са били за почвата, а не за ядене.

За ядене, отвърнах аз. Потърси информация за инукни червеи. Ще почакам.

Представих си ярката й синя кожа и проблясващите бели зъби. Зачудих се дали тъмната й коса е сплетена на плитка? Или я държи пусната. За може би стотен път, откакто започнаха среднощните ни разговори, се опитвах да си представя как изглежда навигатора на Малката сестричка и бях напълно омагьосан от нея. Тя плени сърцето ми от първата порочна шега, която пусна, докато си пишехме.

Знаех, че се казва Зоуи. Доста необичайно име за мессакаш, но тя каза, че е име предаващо се в семейството, което едва ли бе така. Знаех, че има трима по-големи братя, които бяха служили във войната на родната ни планета и когато се е присъединила към тях са започнали да управляват Малката сестричка. Знаех, че пътуват по същите маршрути като нас и че предпочитаха да бъдат придружаващ персонал (или иначе казано, придружаваха бегълци, заложници или престъпници до мястото, на което искаха да отидат), вместо като нас да разнасят контрабандна стока. Знаех, че обича звездите повече от всичко на света и обича да пътува.

Знаех, че е самотна и няма половинка и че прекарва време единствено с братята си на кораба. Знаех, че има порочно и много тънко чувство за хумор и че понякога бе поразително умна.

Казано накратко, тя бе идеална за мен.

Просто трябваше да я убедя да напусне кораба си заради мен. Не бях измислил как да го постигна, но това бе целта ми. Зоуи щеше да бъде моя жена, ако ще това да е последно нещо, което ще направя… но засега бях доволен да си пишем през нощта.

Уау. Това е гнусно. Нима хората го правят?

Да, правят го.

Каза, че си израснал във фермерски свят. Ти някога правил ли си го?

Веднъж-два пъти, когато бяха тежки години.

Тя написа нещо, някакъв вид символ.

Не получих съобщението ти. Написах й аз.

О, извинявай. Това трябваше да е тъжна емотиконка. Или нещо такова. Използвах я често с братята ми. Означава… както и да е, лош навик. Не е нищо важно. Извинявай, че те обърках.

Не съм объркан. Просто не разбрах съобщението. Напоследък ми се случва много често.

Смея се, написа тя. Отново ли жените? Корабът ви има нужда от здравословна доза естроген. Ще е добре за теб, Сенторр. Тя знаеше всичко за проблема ми да пасна в новата роля, която заемах на кораба и мислеше, че е смешно. Тя се забавляваше, но тъй като знаех, че не е злонамерено, нямах нищо против.

Е една от тях, май ще се размножава, признах мислейки за Фран и променливите й настроения напоследък, а й навика й да смесва сладки със солени спагети в общата зала. Признавам, при човеците е трудно да се каже.

Последва наистина дълга пауза и си я представих как се е загледала в седем или осем монитора, също като моите, в търсене на най-безопасния маршрут, по който да прекара Малката сестричка без да бъде забелязан от останалите кораби, властите или някой друг, който случайно пресича пътя им. Толкова се бях вглъбил в тази мисъл, че едва не пропуснах да забележа, че е дошло ново съобщение.

Човеци?

Шокиращо, нали? Това не е нещо, което обикновено бих споделил с непознат, тъй като се водят за контрабанда, но да. И не само една. На борда на Глупака има три човешки жени. Можеш да ме съжаляваш.

Определено те съжалих, ъх. Вие, момчета, сигурно сте магнит за човеци или нещо такова.

Не ме засмивай. Понякога и аз си го мисля. Надявам се да не си промениш мнението за мен или екипажа. Знам, че мисълта да съжителстваш с човеци, е… малко трудна за приемане, но истината е, че те са точно като теб и мен. С тази разлика, че изглеждат странно.

Просто съм шокирана, че скри подобно нещо от мен. Мислех, че сме приятели, Сенторр.

Това не е нещо, за което може да се говори спокойно. Няма как да кажа: „Хей, сега тъкмо тръгваме от станция Саан Такхи и между другото, на кораба ни гъмжи от човеци“.

Не, предполагам, че не. И все пак, уау, човеци.

Изненадан съм, че вие не сте се натъквали на такива, имайки предвид работата ви. Винаги внимавахме какво говорим, тъй като каналът бе отворен.

Би трябвало да сме, но не. Мисля си, че братята ми се стараят да ме защитават от такива неща.

От начина, по който ги описваше, явно бяха изключително защитнически настроени, като всички добри мессакаш братя. Радвах се, че беше защитена. Чувствам се по-добре, като знам, че си в безопасност с тях. Поколебах се дали да продължа, тъй като копнеех истински за разговора ни тази вечер. Може би виждайки какво изживяваха останалите със своите половинки или може би защото се чувствах така сам. Може би усещах, че тя е някак дистанцирана и не можех да разбера защо. Искам да чуя гласа ти тази нощ, Зоуи.

Тя отвърна на мига.

И аз. Ще посмеем ли?

Не можех да чакам повече. Позвъних директно към Малката сестричка, използвайки личен, кодиран канал. Зоуи го използваше и знаеше точно какво да търси и как да го улови. Бяхме го правили и преди, но всеки път ме оставяше изпълнен с нетърпение.

— Здравей отново — промърморих, нагласяйки слушалките, за да не изпусна нито миг с гласа й.

— Да не очакваше някой друг? — Ето го, леко развеселеният й глас с лек намек за акцент. Тя говореше езика на мессакаш почти съвършено, но имаше леки ударения на отделни думи, които не бяха съвсем точни. Беше казала, че е израснала в малък, изолиран град и е добила акцента му, но аз не бях сигурен. Беше ми някак познат… и все пак не можех да го свържа с нищо. Каквото и да е, караше ме да тръпна в очакване да чуя гласа й.

— Не се интересувам от това да говоря с някой друг — признах. — Какво правиш?

— В момента лавирам през един много претъпкан док на Андор IV. Ровя в навигационните карти. Гледам как една комета прелита прекалено близко до един фрейхтер, който не внимава достатъчно, наслаждавам се на светлинното шоу на един далечен метеор на система, която си плаче да я посетиш. А ти?

— Поддържам отворена линия с любимата ми женска. Доставка ли ще правите? — бяха минали дни от както говорихме за последно и просто кефинг, много ми липсваше звука на гласа й. Сякаш като го чуех се чувствах отново цял. Прероден. Което може да звучи тъпо, но бе истината. Непрестанно мислех за Зоуи… когато спях, когато се къпех, когато бях около останалите. Мислех за нея, когато останалите споделяха изпълнени с любов докосвания с половинките си. Мислех за нея, когато стоях сам на мостика. Мислех за нея, когато си взимах купа със спагети, чудейки се кой ли е любимият й вкус.

Бях обсебен.

Освен това не ми пукаше. Ако да бъда привлечен от жена с прелестен глас бе проблем, то нямах нищо против да бъда мъж с проблеми.

— Не. Вече свършихме. Ескортирахме една хубава дискретна двойка до хубава дискретна планета по техен избор и сега дискретно се отправяме към най-близката станция за презареждане на гориво. — Тя въздъхна. — За нещастие, най-близката станция за зареждане е 3М, която си е направо помийна яма. Кълна се, въздухът там мирише на евтина манджа и немити тела. Ходил ли си там?

Не можех да повярвам. Тя бе така близо и все пак толкова далеч. От всички станции, на които мислех да закарам Глупака за презареждане, 3М беше в списъка ми. 3М беше съкратено от Три Мъглявини, една от най-големите станции в края на галактиката. Освен това беше една от най-пренаселените с всякакъв вид раси и тя определено не грешеше за миризмата на въздуха там. Мислех да я подмина, но сега, като знаех, че тя се е отправила в тази посока? Наведох се над монитора и вкарах някои промени в координатите. Щяхме да изхабим малко повече гориво, но щях да дам на Кивиан своя дял от последната сделка, ако се налагаше.

— Бил съм на ЗМ много, много пъти. Те нямаха ли наскоро проблеми с пирати? — Айрис ми бе разказала за това. Тя обичаше да слуша кодираните канали с надеждата, че може да попадне на информация, която да ни е от полза.

— Пирати, а? Не думай. — Тонът й бе лек и шеговит.

— Да. Пирати. — И двамата се насладихме за миг на шегата, преди да продължа. — Какво ще кажеш, ако ти съобщя, че и ние сме се насочили на там в момента? Тъкмо оставихме една пратка и пътуваме в същата посока.

— Хмм. Не е ли малко далеч от обикновените ви пътища? Мислех, че носите стоки от третата луна на Примус? — Можех да доловя объркването в гласа й и лекото потропване на пръстите й по монитора. По някаква причина тя пишеше нещо много бързо. Беше странно, но и сладко.

Нямаше как да излъжа друг навигатор. Едновременно бях развеселен и очарован, че успя да ме разгадае толкова бързо.

— Малко повече гориво ще изхабим, но там имаме среща с контакт. — Докато говорех направих няколко промени, настройвайки курса. Ако му дам време, Глупака сам щеше да си настрои курса, щом има крайна точка, но обичах да държа ръцете си заети.

Мълчанието на Зоуи ме изнервяше.

Говорихме си така от месеци. Дори повече. Може би година. Всяка нощ си изпращахме съобщения, а през последните няколко месеца се свързвахме и чрез секретен канал. Мислех, че сме близки, но мълчанието бе толкова лошо.

Може би беше срамежлива и чака аз пръв да кажа нещо. Вече бях започнал, затова реших да не се колебая. Издърпах местонахождението на Маката сестричка на картите си, тъй като знаех точния им сигнал.

— Ако данните ми са верни, ще стигнете там утре. Ние ще пристигнем на следващия ден. — Спрях за миг, преди да продължа. — Искам да се срещнем, Зоуи.

Искам го повече от всичко на света. Ти си моята половинка. Изтощих се само да копнея за теб. Искам да те държа в обятията си.

Тя издаде тих звук.

— Много искам да се срещнем, Сенторр.

Гласът й бе задъхан и сладък и цялото ми тяло се напрегна от нужда. Чувайки дрезгавия й, мек глас, членът ми се втвърди болезнено и знаех, че е твърд като стомана. Тя ме възбуждаше повече от всяка друга жена преди нея, а дори още не бях видял очите й. Нямаше нужда. Знаех, че е перфектна.

Ето защо последните й думи сякаш се забиха като юмрук в стомаха ми.

— Но това ще бъде една бърза спирка. Няма да останем за дълго. В графика имаме други хора за превозване и ако не го направим бързо, ще вдигат шум и ще искат да ни платят по-малко. Знаеш какви са братята ми — Зоуи се поколеба. — Съжалявам. Може би следващия път?

Изръмжах.

— Може би. — Започнах бързо да вкарвам координатите на 3М, макар да имах усещането, че блъскам бясно по монитора.

— Не бъди тъжен — каза ми тя и гласът й звучеше някак увещаващо. — Просто ще трябва да ти се реванширам.

Простенах протяжно и погледнах към вратата на мостика… бе затворена… преди да потъркам с ръка предната част на панталона си.

— Както виждам, в едно от онези настроения си, тази вечер.

— Господи, винаги, когато говоря с теб съм в тези настроения. Така съм винаги щом чуя гласа ти. — Тя издаде онова кефинг секси ръмжене, което ми казваше, че се докосва.

Беше прекалено много. Членът ми започна да тупти болезнено и разтворих бързо дрехите си, освобождавайки го.

— Нека тази вечер видя лицето ти — настоях — Изпрати ми визуализация, а не това скапано аудио.

— Не мога — прошепна Зоуи. — Не харесвам лицето си… прекалено съм грозна. Не искам да го виждаш.

И преди бяхме обсъждали това. Тя отказваше да ми изпрати визуализация и твърдеше, че е заради лицето й. Не ме интересуваше дали носът й бе по-голям от рогата й, просто исках да видя лицето й. Знаех, че щях да я намеря за прелестна. Не можех да мразя нищо в нея и фактът, че не мога да видя лицето й, бе най-голямото мъчение.

— Зоуи, знаеш, че не ме е грижа…

— Мен ме е — заяви тя упорито. — Скапваш ми мерака, Сенторр. Ако искаш да продължаваме да говорим, трябва да бъде така. Моля те.

В нейното „моля те“ се долавяше лека нотка на отчаяние, която ме накара да въздъхна. Не разбирах страха й… когато говорехме бе толкова смела и от това, което слушах за братята й, тя бе смела и пред тях.

— Много ме дразниш.

— Но все пак ме обичаш — пошегува се тя и шеговитият закачлив тон се върна в гласа й, заедно с лека надежда.

Смешно как използва с такава лекота думата „обичаш“. Това беше човешки израз. Може би го е чула, докато е прекарвала някой от товарите си. Ухилих се, мислейки колко е подходящ израза.

— Да, обичам те. Сърцето ми ти принадлежи. Знаеш това.

— Е, щом е така, може ли да не спорим един с друг? Много повече предпочитам да си поговорим някои порочни неща. Мога… да ти кажа къде е ръката ми в момента.

— Върху влагалището ти? — промърморих тихо, защото макар да бях сам на мостика, исках да съм сигурен, че няма кой да чуе случващото се помежду ни. Не исках да споделям с никой половинката си.

Зоуи изпусна развълнувана лека въздишка.

— Толкова си порочен, когато говориш така. Господи, правиш ме толкова влажна.

Прокарах ръка по члена си.

— Най-добре е да се докосваш в момента — изръмжах.

— О, правя го. А ти галиш ли грамадният си дебел член? — гласът й стана гърлен. — Представям си, че го докосваш, а главичката му е влажна от предеякулационната течност.

Дъхът излезе накъсано от гърлото ми, защото тя не грешеше. Бях толкова твърд, че чак ме болеше, а тялото ми вибрираше от нужда да свърша.

— Да.

— Трябва да си представиш, че го докосвам с уста — каза тя. — Облизвам го от горе до долу и обратно, сякаш не съм вкусвала нищо по-хубаво.

Както винаги бях шокиран от думите й… шокиран и възбуден.

— Защитно покритие? — промърморих дрезгаво.

— Никога.

Потреперих едва сдържайки се да не свърша при тази дума. Зоуи имаше толкова порочна уста. Знаеше точно какво да каже, за да свърша бързо и мощно.

— Ти… ти ще сложиш устата си директно върху мен?

— По целия ти член — съгласи се тя. — Ще го потъркам по лицето си, гладна за още. Обзалагам се, че си толкова голям, че ще разтегнеш устните ми до крайност, когато те поема в уста.

Простенах и потърках по-силно члена си. Вече бях готов да свърша.

— Искам първо да те чуя, Зоуи. Знаеш правилата.

— Ммм — каза тя и я чух да стене приглушено. Наострих слух и можех да се обзаложа, че почти мога да чуя звука от влажната й плът и можех да си представя как пръстите й се плъзгат по гънките й. Това бе достатъчно да подлуди един мъж от похот, но аз успях да се сдържа, бавно прокарвайки ръка по члена си и мърморейки окуражително, докато тя се обработваше, докато не издаде нежен, приглушен стон, който прониза самата ми душа. С вик, прокарах няколко пъти ръка по члена си и също свърших.

Зоуи въздъхна доволно.

— Винаги се чувствам толкова порочна, когато правим така.

— Следващият път, искам да гледам лицето ти, когато го правим — казах й. — Наистина имах предвид това, което казах. Искам да се срещнем. Не ме е грижа как изглеждаш. Просто искам да хвана ръката ти и да докосна лицето ти.

— Може би, ако и двамата се озовем на едно и също място, по едно и също време — каза тя замислено — Някога.

— Може би. — И смятах да го направя по-скоро рано, отколкото късно. Когато разговора се насочи към по-ежедневни неща, аз продължих да сменям курса на Глупака. Ако правех непрестанни корекции, можех да спестя известно време. Минута тук, десет минути там. Ако го правя в следващите осемнадесет часа, можехме да стигнем на 3М, късно утре вечерта.

И с малко късмет Малката сестричка, щеше все още да е там.

Защото исках да предявя правата си над своята жена. Беше ми омръзнало да чакам нейното може би и някога.