Захари Стоянов
Превратът ^[0] (2)

Глава първа

Първи впечатления от срещата на българския княз. — Съставът на двете български партии: либерали и консерватори. — Техните начала. — Поражение на вторите в Търновското събрание. — Надеждата им на княза. — Руските в България офицери и тяхната симпатия към консерваторите. — Бесарабците и тяхното участие в убийството на българската свобода. — Вестник Работник^[1] и гьозбояджиите. — Свищов и неговото тождество със Сопот и Велес. — Пуйка мохарабеса^[2].

Два пъти ми се е случвало, два пъти съм имал честта да видя с очите си Негово височество, първия любим княз на България — Александър Батенберга. Видях го аз него за пръв път на станцията на железницата в гр. Русчук, когато господарят идеше в страната от Европа. Десният бряг на историческия Дунав рискуваше да потъне вдън земя от многобройното стечение на народа, на българския народ, надошел от града и околията. Знамена с разни цветове се виеха над главите на радостното множество. Радостта, ентусиазмът бе напечатан на секиму отпред, на челото. Урата и да живей отдавна се виждаха, че са приготвени вече, отдавна чакаха появяването на трена със скъпия гост. Тържествена бе минутата. Само оня, в жилите на когото не течеше чисто българска кръв, който не беше слушал нищо за Асеновци, за Крума и Симеона, не беше се трогнал, не бе си направил труда да излезе на станцията.

Появи се тренът, окичен така също със знамена, изтръгна се из сърцето на сичките: „Иде!“ Секи тури ръка на шапката си да приветствува гологлав при появяванието на господаря, секиму се напълниха очите с искрени сълзи, засвири музиката „Шуми Марица“, която още повече трогна патриотическите сърца. Загърмяха топовете от сред Дунава, гдето бе спряла флотата, дигна се пушекът от близката там турска табия — и ехото на страшните гърмежи, придружено с радостните викове, излезли из десет хиляди гърла, тържествено прокламираше славата и изгубеното величие на България. Ех, че минута ли беше! Никога няма да я забравя. Като се появи първият господар на страната, придружен от своята бляскава свита, в която правеше чест и младият ни съотечественик Константин Стоилов, неволно заигра прозрачната жидкост и в моите очи. Това бе първи случай в моя живот да ми се мокри лицето. „О, колко щастливо чадо си бил ти, да се сподобиеш да доведеш първия български господар в страната“ — говорех аз сам на себе си, като гледах симпатичното лице на младия Стоилова.

Втори път аз видях негово височество, посрещнат със същото тържество, после две и половина години, в същия град, на противоположната страна, на мястото, називаемо Сарай. Това се случи на 10 юни^[3] 1881 година. Но преди да ви разкажа и това посрещание, което ще бъде малко по-пространничко, аз моля да ми се позволи едно отстъпвание. Ще бъда кратък. Много събития и факти ще да пропусна, няма да бъда последователен, защото не забравяйте заглавието на книгата^[4], помнете, че не съм историк. Признавам, че са нужни и необходими много обяснения, докато дойда до 27 април 1881 г., но аз ще да ги попредъвча надве-натри. В противен случай книгата ми ще вземе друга посока, не на възпоминания ще заприлича тя, а на изследвания, както казах.

Работата горе-долу се състои в следующето: И българският народ като другите народи има своите две страни: едната мрачна, а другата — светла. Но не забравяйте, че тяхното окачествение не принадлежи мен, а на мнозина други. Мрачната страна наричат у нас чорбаджиите (в турско), а светлата — интелигентите, младите или патриотите. „Ние сме приятели и добросторници на народа, за което свидетелствува и това, че нас бият, затварят и бесят турците“ — говорят тие последните, т.е. младите. „Бесят ви, че сте немирници, не си гледате работата като нас — говорят старите. — Ние сме истинските доброжелатели на сиромашта, защото сме хора не с празни ръце, знаем как трудно се печели парата и пр.“ — утвърждават тие. „Вие имате пари, но не питате колко сиромаси сте разплакали, докато ги спечелите“ — отговарят младите със злобно завъртявание на главата си. „Мълчете, че ще да подшушнем гдето тряба, че вие сте бунтовници“ — казват благоразумните, като виждат най-после, че брадвата удря на болното място.

Кой именно от тие два тарафа има право, кой от тях е заблуден, кому косъмът не е чист — аз няма да отговарям, защото зная, че гласът ми не може да бъде решающи. В навечерието на войната чорбаджийският тараф сечеше гвоздеи от страх. Боеше се той, че ако турците се прогонят из България, т.е. техните защитници, то за тях не остава вече живот. Трябва да ви кажа, че него време се мислеше съвсем криво за отношенията на нашите освободители към разните елементи на Балканския полуостров. Практиката обаче друго показа. Докато мрачните в България се канеха да бягат в Мала Азия, покойният княз Черкаски^[5] им извика: „Стойте, благонадеждни граждани! Ако вие сте биле приятели на турската иноверна държава, то ще бъдете ангели хранители на християнската.“ Безпристрастието на княза даде живот на нашите съотечественици, наречени чорбаджии. До времето на Учредителното търновско събрание положението на работите беше такова, щото разликата между двете исторически работи не можеше да фигурира.

Но Търновското събрание, тоя модел на изгнилия запад, който нанесе удар на славянството, трябваше да тури край на апатията. Това събрание приготви такъв род конституция, която далеч беше от мисълта да се създаде в България едно трайно и крепко правителство, една славянска държава със земеделческа конституция, каквато прилича на народ като нашия. Два лагера под две разнообразни знамена се отстъпиха един срещу други. Единият от тях, който искаше крепко правителство с учреждение от почетни старци, наречено сенат, се предводителствуваше от известния Марко Балабанов^[6], неизвестните Начевич, Греков, Стоилов, под знамето на които се групираха и нашите святи старци: Доростолочервенският^[7], Преславският^[8] и пр. Тие се бояха и твърде праведно, че с изработената конституция ще се даде преднина на неопитните и неимотни момчетия, а старите имотни хора ще бъдат презрени, с една реч, няма да се прави разлика. Най-много се бояха тие от печата, на който се даваше неограничена свобода. За да спасят отечеството от нахлуванието на необузданите луди глави, както в турско време, така и сега, те апелираха и към някои правителства да им спомогнат: „Куршумите, бомбите и пр., които се приготовляват за Ваше Величество, оттук нататък ще да се леят в България“ — пишеше по това време някой си А. във в. Марица^[9], под която буква мнозина мислеха, че се крие г. Григор Начевич. Дали г. Начевич е бил искрен в това свое откривание, или просто е искал да плаши зайци, аз не зная. Неговите другари мислеха още, че на българския народ не тряба да се дава от един път такава свобода, защото щял да пощръклей. Не е чудно, че тоя народ е имал такова физиологическо устройство, щото да щръклее от многото свобода, защото, доколкото ни е позната историята на другите народи, ни един от тях не знаеме да е починал от даванието на много свобода. Впрочем това са работи и въпроси на учено перо. Забележителен беше тоя факт, че около издигнатото от гореспоменатите лица знаме се събраха сичките наши благоразумни хора, т.е. и ония, които и в турско време пак си бяха на почит и пред пашите имаха уважение, и каймакаминът им ставаше на крака, и пердето на конака им се дигаше. Наистина тяхна милост са твърде умни хора. В турско време тие не даваха прах да падне върху заптийския ментан. „Хаджи Димитър, Тотю войвода и сичките комити са вагабонти и нехранимайковци. Тие гледат да ни скарат с любезния ни баща султан Абдул Азис хан ефендимис“ — говореха тие и целуваха турския полумесец. Но какво направиха тяхна милост, когато падна властта на техния любезен Азис хан ефендимис? Наместо да му помогнат, те замерваха с камъци неговите хора. Събраха се тие и се попитаха: „Кой е сега най-силният в България?“ Русите. „Да живеят, ние сме с тях“ — продумаха чорбаджиите. Тряба да ви кажа, че ако на мястото на русите бяха аджеми или арнаути, то нашите чорбаджии щяха да излязат да ги посрещнат с пилаф и с боза. За тях си добър, додето си силен. Паднеш ли — тие ще те натиснат да потънеш още по-надълбоко. Ще се намери някой да ми каже: „Тъй, ама с чорбаджиите (консерваторите) имаше и млади, учени хора, с високи шапки и бели ръкавици.“ Толкова по-зле — отговаряме ние. Хората с високите шапки са високите чорбаджии, а като млади и учени там, гдето пипне тяхната ръка, никога няма да порасте трева.

Противоположният лагер се състоеше от другата ръка хора, право да си го кажем, не от имотните ни съотечественици. В него стояха начело: П. Р. Славейков^[10], П. Каравелов^[11] и Др. Цанков^[12], а другари им бяха останалите живи народни поборници, които се бореха с турското царство и които говореха, че чорбаджията е десет пъти по-лошав от турчина. Тие говореха противното, т.е. че само пълната свобода ще може да отвори очите на нашия народ, че учреждението сенат не може да бъде другиму полезно, освен на ония, които ще получават от него тлъста заплата, без да работят нещо и пр. Победата остана на тие последните; тие си изработиха такава конституция, каквато желаеха. Противниците се престориха, че са се помирили с положението, но вътрешно тие казаха: „Ще си отмъстим.“ Защитниците на „народните“ правдини, които бяха против неограничената свобода, взеха име консерватори, а другите, авторите на Търновската конституция — либерали. Както виждате, имена не наши.

* * *

Консерваторите. Чакаха да се появи Негово височество господарят, на него тие възлагаха своите патриотически надежди. Тие мислеха, че неговото благородно произхождение, възпитанието му по правилата на германската монархическа система няма [да] го оставят да стисне очи пред една такава конституция, която е катем за секи рицар, който иска да работи самостоятелно. Оплакаха му се тие, с първо още пристигание, като му разясниха отделно секи член от тая безбожна конституция. Вижда се работата, че господарят е влязъл в положението на тъжителите, което трябаше и да се чака от младия височайши гост. Това се потвърдява с изпращанието на Фарлея^[13] в Лондон, със закриванието сесията на Обикновеното народно събрание и с други още някои събития.^[14]

Между това борбата между съществуващите вече две партии се разпаляше от ден на ден повече. Консерваторите, на които тарафът се крепеше не само от бившите турски чорбаджии, но и от руските офицери, които малко по малко бяха забравили крепката десница, 25-те бумажни рубли, които са получавали в Русия, от ден на ден сѐ повече започнаха да се месят във вътрешните работи на България. „Кровь проливали!“ — говореха тие, где седнат и паднат, при сичко, че мнозина от тях имаше, които не бяха дошле и до Букурещ във време на войната. Ако някой гражданин си издигнеше гласа да каже, че народната пара̀ се прахосва по балове и шампанско, то гордият офицерски персонал не се забавяше да подигне олелията чак до седмото небе. „Ще подадем оставка, ще обявим дуел на непризнателния! Това е докачение за нас“ — викаха освободителните синове и дрънкаха своите дълги сабли по неравните калдъръми из градовете на България.

Помня, че в. Българин^[15], издаваем в Русчук, преди да беше се още потурчил, публикува едно писмо, изпратено в редакцията му от П. Каравелов, ако не се лъжа, в което се говореше, че командирът на складовете от 6 месеца не се завръщал на службата си. И само това. После два часа след излезванието на броя, в който беше поместено писмото, из улицата, в която живееше Каравелов, цял батальон офицери заминаха, които сърдчено стискаха дръжките на своите сабли. Тие искаха удовлетворение чрез дуел. Вестник Работник, след обявяванието на преврата, помести един фейлетон, в който твърде отдалеч се подкачаше известния майор Попов^[16] от Шуменската дружина. Тоя М. Попов, за когото ще да говоря по-нататък, се докачаше именно затова, защото в качеството си на военно лице беше подал сърадователна депеша на още по-известния М. Юркевич, по-после княз на Свищовски окръг. Нему, Юркевичу, се благодареше с тая депеша, че бил написал остра статия с полицейско съдържание, поместена в Български глас^[17], с която статия се нападаха несъществующите в България нихилисти.

На третия ден в редакцията на Работник, в собствената къща на Г. Кърджиев^[18], се явяват четирима души с по една бяла ръкавица само на ръката.

— Я майор Попов — казва единият от тях, а другарят му си хвърля ръкавицата пред зачудения Кърджиев, който замръзнал на мястото си, като чул думата дуел, известна нему само в романите.

Работата се уравни чрез опровержение. Тряба да ви кажа, че оскърбителната дума се състоеше само в това, че офицерите бяха наречени офицерушки. С една реч, България макар и свободна и конституционна държава, без титли и благородия, треперяше на сяка минута пред махмузлията ботуш и казашката шашка.

— Нима вие сте толкова глупави, щото можете да допуснете даже за минута, че сте свободна държавица — говореше по това време друг един русин, д-р Юриев^[19]. — Вашата конституция е руският капитан — свършваше той иронически, а ние скачахме от земята и се сърдехме национално.

Най-мощната десница на консервативната партия бяха нашите братия — бесарабците и сички други живи същества, които бяха надошле в България не да я ползват, но да осигурят себе си. Конституцията беше лошава за тях, не че била свободолюбива и ’нам ква си още, но просто затова, че тя не допущаше процветяванието на отделни личности. Бесарабците би служили и при република, стига тя да не туря граница между народния пот и техните празни джебове.

Консерваторите имаха за органи най-напред Витоша^[20], после Български глас, издаваеми в София, вестник Българин в Русчук и Свободна България^[21] във Варна. Тие вестници отиваха твърде далеч в своята отчаяна борба с интелигенцията. Пред нищо не се спряха тие. В ред статии, публикувани в Български глас, се не остави на мира и прахът на покойния Любен Каравелов. Писачът на тие редове наричаше българския литератор и патриот, че бил човек безнравствен, както и П. Р. Славейкова. Най-добро огледало за консерваторския морален кодекс може да послужи брошурата под название Голата истина, произведение на най-интелигентните консерватори под редакцията на Горбанова^[22]. Тоя херой на преврата описва в тая брошура познатия на мнозина по своя патриотизъм Стефан Стамболов^[23], че е възпроизведен от манафска жилка. Той не щадеше даже и покойния му баща, когото наричаше презрително, че се занимавал с ханджилък. Към коя брошура могат да бъдат причислени в Тринадесемесечното царуване на лжелибералите, съчинение на Начевича, и Московския живот на П. Каравелова^[24], брошура на руски език, така също излязла изпод консерваторско перо. В тая последната П. Каравелов се обвиняваше, че не ходи чисто и че книгите му не били наредени на едно място, но разхвърляни по масата. Какъв ужас!… Аз съветвам, от своя страна, сички ония, които би се заели с изследованието на предшествующите причини на преврата, да имат предвид горепоменатите брошури заедно с Български глас.

Либералната партия, която бе минала вече начело на управлението, се представляваше от в. Независимост^[25]. Като нейни второстепенни органи служеха още: Работник в Русчук и Свободният печат^[26] в Търново, редактиран от Стамболова, но без успех. В това число влизаше още и Славянин^[27], който не издигаше своето знаме съвсем открито. Вестникарската борба беше отчаяна между органите на двете партии. От сички (от либералните) най-далеч отиде в. Работник. Отиде той далеч не с беззакония и безчиния, а с това, че не си тури юзда на устата, когато изказваше фактите, когато разглеждаше сметките на старите чорбаджии, сега покрити под мантията на непонятния за българите консерватизъм. И много чувствително почесаха тие последните своята длан, когато неблагоразумният Работник надникна в старите общини и издердиса своето оправно перо по мемлекет тефтерлери. Не забрави още Работник да обърне своя изпитателен поглед и към друга една историческа страница от миналото на чорбаджиите. Той им каза в очите не без забикалки, че тие бяха най-мазните същества при турската империя, че тие наричаха русите, които сега обожаваха — рибари и врагове на Босфора, че султанът е истински баща на българите, и пр. Каза им най-после Работник и това, че тяхна милост са от оная пасмина същества, които се валят на земята, когато изгрява силното слънце, а хвърлят с камъци, когато то отиде на запад, когато се провали, когато лучите му отслабнат. „Протестирам, господа редактори, в името на закона, срещу вашия вестник, от който съм силно докачен.“ „Задържам си правото да се съдя с вас.“ „Вие развалихте спокойствието ми, намесихте се в частния ми живот — протестирам!“ Такова беше съдържанието на ония телеграми и писма, които се получаваха в редакцията на Работник на името на Георги Кърджиев.

* * *

И така, разбитият неотдавна чорбаджийски лагер отново се съживи, отново той беше повикан на нов живот, на нова борба. Понеже за подобна една борба не се изискваха никакви жертви и нямаше затвор или бесилница, то неприятелите на свободата бяха доволно смели и нахални. В техните редове взеха участие и такива ничтожни същества, миналото на които се заключаваше в бакалската престилка, в дребнавото земане-даване и в безбожния ханзгелик. В Русчук например най-заблудените деятели на бъдещите превратаджии бяха някой си Дончо Георгиев, наречен Колелото, който принадлежеше на оная класа щастливци, които само тогава можат да заспят рахат, ако през деня се е засукал около врата им някой камчик или заптийска плесница. Вторият беше един доблестен гражданин, Петър Станчоолу, който ценеше бъдещето на народите по разпродажбата на своите памучни антерии, т.е. има алъш-вериш — народът благоденствува, няма ли — сичко е загубено.

Но палмата на първенството в тая борба за слепота и за реакционерство не може да принадлежи ни на Русчук, със своите доблестни граждани Дончо Колелото и Петър Станчооглу, ни на Разград, в който живее Алекси Христович^[28], познат гражданин и херой от 27 април, нито пък на благообразния Парашкева Пеев из Тутракана града. Може би на Хр. Бъчеварова^[29] и съпруга его, редактори и издатели на в. Българин, на братя Михаил и Петър Среброви, на Търновския Мазак^[30], на варненския поборник Папанчева^[31], който ходеше с револвер по време на преврата да търси из улиците убийците на Царя Освободителя; на редактора на в. Свободна България, ученолюбивия г. θ Шишков^[32] (от уважение към г. θ Бурмова^[33] и ние туряме θ, защото тая буква заключава в себе си нещо благонадеждно, нравствено и славянско), който бележеше в своя вестник, че на България не й тряба самостоятелност; на поборника Бобевски и на много още други деятели, да им се зловиди, че ние туряме ръка над славата на техните градове, но що да се чини: „Историята е немилостива“ — говори г. Пандели Кисимов^[34]. Ние, като патриот, който милее за славата на своето отечество, турил сме си за правило да споменем заслугите както на секое лице отделно, така и за участието на някои градове въобще във великото дело после 27 април. Безбожно ще бъде от наша страна например, ако не кажем за Геца, съдържателя на хотел „България“, че неговата постъпка при Сарая, т.е. загдето той освободи кониете да се не потят и с това прослави своя роден град и отечеството си България. Така също ние няма да забравиме и Стоила Д. Попов, който напомни на Геца да си изпълни обязаностите.

Ние предвиждаме, че и при тая ни безпристрастност пак ще да се намерят неблагодарни — Хаджиоглу Пазарджик например, което село, като историческо име Добрич, завинаги ще има претенцията да го турим начело, защото той най-напред оправда доверието на своя стар войвода Добрич. Думата ни е, че на неговите граждани дойде най-напред наум да изгорят в. Независимост публично, загдето той вестник беше докачил тяхната национална гордост. Но ние смело и гордо ще се закрепим върху височината на своя исторически пиедестал. С националното самолюбие и не без съревнование ще хванем ние за ръката своите читатели и ще да ги заведем под стените на тоя град, който е гордост, слава и чест за секи българин. Но това ще стане по-после, когато наближи 1 юли. А сега обявяваме на секиго за знание, че градът, на когото върху стените и върху челата на неговите жители, без изключение на пол, ще да блещят числата 27 и 1, е градът Свищов. Там, и пак там! Секи българин, бил той бесарабец, велесчанин или въобще македонец, на когото в жилите тече „историческа“ кръв, „организация и дезорганизация“, отвън и отвътре, щом се случи път да премине покрай Свищов, тряба да снеме шапка. Свищов тряба да бъде за патриотите от 27 и от 1 както е Палестина за израилевите синове. Думата ми е, че мечтите и желанията на тяхна милост, които съдържаше прокламацията от 27, ще бъдат един ден изпълнени въпреки чистосърдечието на г. θ Бурмова.

Историците от 27-и и 1-и Иван Христофорович^[35], Константин Кипровски^[36], Петко Горбанов и М. Чокоев^[37] ще да ми възразят, че славата на Свищов е тъмняла до 1 юли, т.е. че Великото народно събрание в тоя град е възкресило славата му. Да ме прощават тяхна милост. Аз имам в ръката си такива силни доказателства, които не би могли да се разбият ни от саблята на Ернрота, ни от дипломацията на Хитрова, ни от теориите на Васил Иванович Диамандиев^[38], нито пък от стратегмите на Александра Македонски (ІІ). Месец февруари 1881 г. не беше излязъл още, когато патриотическият Свищов, под ръководството на аневци, на пламенния Бръчков, на новия гражданин М. Юркевича и други, подигна глава против управлението. Причината беше, че Градският съвет, съставът на който беше либерален, наложил данък на пуйките (мисирки), т.е. тоя градски съвет нямало да постъпи като Анева да смеси джеба с октроата, издал постановление за някакви си налози, които не съществували от по-напред. Реакционерният протест на младите чорбаджии беше до такава степен скандалиозен, щото сам министърът на вътрешните дела дойде лично в Свищов.

Но първенството на тоя градец не бе подигнато само от Анева и Бръчкова. Причините на неговото величие лежат в по-дълбока почва, почва, която заключава в себе си и нещо полуисторическо и полуикономическо. Градецът Свищов, както е известно, е търговски или да се изразим по-определително — базергянски, който не произвеждаше, а спекулираше и експлоатираше. В навечерието на Руско-турската война цветът на базергянската интелигенция от тоя град беше останала само със своите „наръчни“ и „касови“ книги в ръце. На много техни кантори и „маази“ (тяхно изражение) кофарите бяха цъфнали с червен восък и бяло платънце. По тая причина хероите на тия червени кофари нощно време бяха прецапали тихия бял Дунав. Мнозина оставаха и в Свищов да чакат някоя алъшверишка година, която да им спомогне за снеманието блокадата от кофарите. Руско-турската война беше най-радикалното средство. Що нещо злато и пъстри бумажки потънаха в тоя честит градец. В новата комерческа експедиция зеха участие и множество чернооки свищовченки. Тие бяха първите, които възприемаха жадните погледи на северните ни братия. Ако в Свищов по онова време имаше 2000 къщи, то толкова повече можеше да има още и лавочки за крепкаго табака и харошего спирта. „Купи, братушка, турецкий табак“ — говори хитрият базергянин. „Дорого, братушка“ — отговаря солдатинът. „Не, аз продаю на негово благородие офицеринът един франк, а на тебе два халагана, защото ти са бийш с турки.“ „Спасибо“ — казва добродушният братушка и снема своята шапка да благодари за свищовското гостолюбие.

Но войната свърши, лавките опустяха, половете^[39] потънаха тук-там, свищовските улици са гладни кучета наместо добродушни и щедри братушки. Свищовчени, като хора повече знающи, изпечени по различни мушии, саларски и дъскарски кантори, имаха равни шансове за служби в новото управление, едва ли не повече от бесарабските културтрегери. Първото министерство, Бурмов-Начевич, се усмихна на свищовските бъдещи херои на 27 април. Митниците, акцизите, ковчежничествата и пр. само от тях бяха заняти. Ако болградският бивш пачеджия гърмеше от прокурорската трибуна, то свищовският мушиерски логофетин решаваше финанциални въпроси. В късо казано, в преврата зеха най-много участие ония градове, в които имаше най-много непроизводителни елементи, елементи, които се бяха научили из Влашко и Немско, че държавата е само тогава добра, а свободата вкусна, когато тежи джебът, когато къщата е с балкон. Аз можа да ви наброя в Свищов до двадесят души със спокойни чувства, които са уверени, че без чокои и мушиери няма цивилизация, няма успех и народно благоденствие. Градове със свищовско лице аз можа да покажа с гордост още няколко, които да имат претенция на културтрегерство. Такива са: в Македония — Велес, в Бесарабия — Болград, а в Източна Румелия — Сопот и Карлово отчасти. Колкото болградчани и велесчани имаше в княжеството през 1881 г., сичките почти омърсиха своите ръце в преврата. Тие тълкуваха така: че [за] тие ръце, които са дошле в България да се греят на златния мангал, превратът е една стъпка към тоя мангал. А и тие градове са претърпели съдбата на Свищов исторически. Велесчани и сопотнянци са се разхождали по виенските и букурещките улици; било е време, когато тие са прекарвали там щастливи минути и комерческо задоволствие. „Ако България да беше си останала санстефанска, то нашият градец пак би набавил във всеки град ако не съдници, то поне секретари и техни помощници“ — уверяваше един сопотнянец. Същото това биха повторили и съгражданите на Начевича, на Каранфиловича и на Грекова в отношение на своите градове. Жалко е, че у нас статистиката не е влязла още в практическо употребление при сичките усилия на г. Сарафов^[40], а то ние би излезли сега с данни в ръката, щяхме да уверим, че Свищов, Велес, Сопот и Болград са отпуснали най-голямо число чиновници. Уверяват, че от велесчани само имало 105 души в Княжество България. Аз съветвам нашите държавни мъжие щото занапред, когато славянството възтържествува, когато България прибере в своето материнско обятие Охридското езеро заедно със своята пъстърва риба, то да имат предвид Велес и неговите мъжие по-добре. Тряба да се допитат в тоя случай [до] Василий Иван Диамандиев и до П. Шумкова, познат патриот, който нищо не желае [освен] да види своята страна освободена. В Българската свята екзархия, в архивата на това наше учреждение, гдето се съхраняват документите по пътуването на Н. блаженство из Княжеството през месеците май и юни 1881 г., съществува такава една разписка със стойност за няколко лева, които г. Шумков получил за някакви си народни дела, извършени в Солун: „Получих горньото от… количество, аз П. Шумков, доброжелателят на българския народ“. Ето защо аз препоръчвам г. Шумков да се има предвид.

А за Сопот аз бих подал такъв един скромен съвет, който ще бъде удовлетворителен и съвременен. Да се отвори в тоя подбалкански градец едно училище за адвокати. Лекциите, които ще се четат там, да бъдат с местен колорит, повечето практически. Клисурчени и карловци да се не пропущат там, защото враждата между тие градовце е историческа, а в такъв случай спасителното намерение на делото ще да пропадне. Наистина, че сопотнянци се ненавиждат едни други, но когато дойде работата до общи въпроси, тие си подават ръка. Това обстоятелство именно е способствало да се прекръсти Сопот в последно време на Назарет, а сопотнянци — на немци, които названия отдавна вече имат право на гражданство по сичките канцеларии в П…^[41]