Братя Грим
Бременските градски музиканти ^[0]

Brüder Grimm
The Bremen Town Musicians

Имало някога едно магаре, чийто господар го принуждавал дълги години да носи чували на мелницата, но накрая силите му започнали да го напускат и то с всеки изминал ден ставало все по-негодно за работа. Тогава господарят му намислил да се отърве от него, но магарето, като усетило, че нищо добро не го чака, избягало и поело по пътя за Бремен, където се надявало да се цани за градски музикант.

Като повървяло малко, видяло едно ловно куче, което лежало край пътя и тежко дишало, сякаш след дълго тичане.

— Кажи, Здраводръж, защо си така запъхтян? — попитало магарето.

— Ох! — казало кучето. — Аз съм вече стар, от ден на ден силите ми ме напускат и не ме бива за лов. И тъй като господарят ми щеше да нареди да ме убият, аз избягах. Но как сега ще си изкарвам прехраната?

— Слушай какво ще ти кажа — рекло магарето, — аз съм тръгнал за Бремен да стана градски музикант. Ти би могъл да дойдеш с мен и да се заемеш също с музика. Аз ще свиря на лютня, а ти можеш да биеш барабана.

Кучето се съгласило и те продължили заедно.

Не след дълго видели един котарак, който седял на пътя и изглеждал много отчаян.

— Какво ти се е случило, старче? — попитало магарето. — Изглеждаш доста разстроен!

— Бих искал да знам кой може да бъде весел, когато кожата му е в опасност? — отвърнал котаракът. — Сега, когато съм вече стар и зъбите ми са изхабени, и предпочитам да седя до печката и да мъркам, вместо да гоня мишки, господарката ми реши да ме удави. Затова избягах, но сега се чудя какво да правя и не знам какво ще стане с мен.

— Ела с нас в Бремен — предложило магарето — и стани градски музикант. Ти разбираш от серенади.

Идеята харесала на котарака и той тръгнал с тях.

След това тримата пътници минали край един двор, на чиято врата бил кацнал петел и пеел с цяло гърло.

— Твоите викове могат да проглушат ушите на всички — казало магарето. — Какво има?

— Аз предсказах хубаво време за Благовещение, та всички ризи да могат да бъдат изпрани и да изсъхнат, а сега в неделя сутринта идват гости и господарката е наредила на готвача да направи от мен супа, и тази вечер ще ми извият врата, затова кукуригам с цяло гърло, докато мога.

— Ти по-добре ела с нас, Петльо — рекло магарето. — Ние отиваме в Бремен. Това при всички случаи е по-добре, отколкото да умреш. Ти имаш силен глас и като пеем всички заедно, ще се получи много добър ефект.

Петелът се съгласил и четиримата продължили заедно.

Но град Бремен бил прекалено далече, за да се отиде там за един ден, и на свечеряване те стигнали до една гора, където решили да прекарат нощта. Магарето и кучето легнали под едно голямо дърво, котаракът се покатерил между клоните, а петелът подхвръкнал на върха, където се чувствал в най-голяма безопасност. Преди да заспи, той се огледал на всички страни и забелязал да блещука някаква светлинка в далечината. Той извикал на спътниците си, че сигурно наблизо има къща, защото се вижда светлина, а магарето рекло:

— По-добре да станем и да отидем там, защото тук не сме се настанили много удобно.

Кучето се размечтало, че няколко кокала, не съвсем оглозгани, биха му дошли добре. Всички се запътили по посока на светлината, която се уголемявала и сияела все по-ярко, и накрая ги довела пред една разбойническа къща, цялата осветена. Магарето, като най-високо, се приближило до прозореца и надникнало вътре.

— Е, какво виждаш? — попитало кучето.

— Какво виждам ли? — отвърнало магарето. — Виждам богато наредена маса с ястия и напитки и разбойници, седнали около нея, които добре се гощават.

— Това би ни дошло много добре — казал петелът.

— Да, наистина, да можеше ние да сме там — казало магарето.

Те започнали да обсъждат как да изкарат разбойниците от къщата и накрая измислили план. Магарето трябвало да постави предните си крака на перваза на прозореца, кучето да се качи на гърба на магарето, котаракът върху кучето и накрая петелът да подхвръкне и да кацне върху котешката глава. Когато това било направено, по даден знак всички започнали да изпълняват своята музика. Магарето заревало, кучето залаяло, котаракът замяукал, а петелът закукуригал. После нахлули в стаята, като изпочупили всички стъкла на прозореца. При този ужасен шум разбойниците хукнали да бягат. Помислили, че това е някакъв таласъм, и избягали в гората, обезумели от ужас. Тогава четиримата другари седнали около трапезата, спокойно се заели с останалото ядене и се гощавали така, сякаш преди туй цял месец били гладували. Когато свършили, те изгасили свещите и всеки си потърсил място за спане според нрава и обичая си. Магарето си легнало отвън на бунището, кучето зад вратата, котаракът на огнището при топлата пепел, а петелът се настанил на тавана. И понеже всички били изморени от дългото пътуване, не след дълго дълбоко заспали.

Като наближило полунощ и разбойниците видели отдалече, че там вече не свети и всичко изглежда спокойно, главатарят им казал, че по негово мнение са побягнали без причина и наредил на един от тях да отиде да разузнае. Един от разбойниците отишъл и като видял, че всичко е спокойно, влязъл в кухнята да запали свещ и понеже помислил ярко светещите очи на котарака за горещи въглени, поднесъл една клечка към тях да я запали. Но котаракът не разбирал от шега и се хвърлил към лицето му, като фучал и драскал. Той изревал от ужас и хукнал да бяга през задната врата, но кучето, което лежало там, го нападнало и го ухапало по крака, а както бягал през двора покрай бунището, магарето му стоварило един хубав ритник със задния си крак, а петелът, който се бил събудил от шума и се чувствал съвсем бодър, изкрещял: „Кукуригу-у-у!“

Разбойникът се върнал с най-голяма бързина при главатаря си и казал:

— Олеле! В къщата има една ужасна вещица, усетих дъха й и дългите й нокти по лицето си, до вратата стои човек, който ме наръга с нож в крака, в двора пък се намира едно черно привидение, което ме удари с дървената си сопа, а горе на покрива седи съдията, който изкрещя: „Доведете тук престъпника!“. Така че аз избягах оттам колкото се може по-бързо.

Оттогава разбойниците не посмели повече да припарят до тази къща, а четиримата бременски градски музиканти се чувствали толкова добре на това място, че останали да живеят там.

Илюстрация: Уолтър Крейн

There was once an ass whose master had made him carry sacks to the mill for many a long year, but whose strength began at last to fail, so that each day as it came found him less capable of work. Then his master began to think of turning him out, but the ass, guessing that something was in the wind that boded him no good, ran away, taking the road to Bremen; for there he thought he might get an engagement as town musician. When he had gone a little way he found a hound lying by the side of the road panting, as if he had run a long way.

“Now, Holdfast, what are you so out of breath about?” said the ass.

“Oh dear!” said the dog, “now I am old, I get weaker every day, and can do no good in the hunt, so, as my master was going to have me killed, I have made my escape; but now, how am I to gain a living?”

“I will tell you what,” said the ass, “I am going to Bremen to become town musician. You may as well go with me, and take up music too. I can play the lute, and you can beat the drum.”

And the dog consented, and they walked on together. It was not long before they came to a cat sitting in the road, looking as dismal as three wet days.

“Now then, what is the matter with you, old shaver?” said the ass.

“I should like to know who would be cheerful when his neck is in danger?” answered the cat. “Now that I am old my teeth are getting blunt, and I would rather sit by the oven and purr than run about after mice, and my mistress wanted to drown me; so I took myself off; but good advice is scarce, and I do not know what is to become of me.”

“Go with us to Bremen,” said the ass, “and become town musician. You understand serenading.”

The cat thought well of the idea, and went with them accordingly. After that the three travellers passed by a yard, and a cock was perched on the gate crowing with all his might.

“Your cries are enough to pierce bone and marrow,” said the ass; “what is the matter?”

“I have foretold good weather for Lady-day, so that all the shirts may be washed and dried; and now on Sunday morning company is coming, and the mistress has told the cook that I must be made into soup, and this evening my neck is to be wrung, so that I am crowing with all my might while I can.”

“You had much better go with us, Chanticleer,” said the ass. “We are going to Bremen. At any rate that will be better than dying. You have a powerful voice, and when we are all performing together it will have a very good effect.”

So the cock consented, and they went on all four together.

But Bremen was too far off to be reached in one day, and towards evening they came to a wood, where they determined to pass the night. The ass and the dog lay down under a large tree; the cat got up among the branches, and the cock flew up to the top, as that was the safest place for him. Before he went to sleep he looked all round him to the four points of the compass, and perceived in the distance a little light shining, and he called out to his companions that there must be a house not far off, as he could see a light, so the ass said,

“We had better get up and go there, for these are uncomfortable quarters.” The dog began to fancy a few bones, not quite bare, would do him good. And they all set off in the direction of the light, and it grew larger and brighter, until at last it led them to a robber’s house, all lighted up. The ass, being the biggest, went up to the window, and looked in.

“Well, what do you see?” asked the dog.

“What do I see?” answered the ass; “here is a table set out with splendid eatables and drinkables, and robbers sitting at it and making themselves very comfortable.”

“That would just suit us,” said the cock.

“Yes, indeed, I wish we were there,” said the ass. Then they consulted together how it should be managed so as to get the robbers out of the house, and at last they hit on a plan. The ass was to place his forefeet on the window-sill, the dog was to get on the ass’s back, the cat on the top of the dog, and lastly the cock was to fly up and perch on the cat’s head. When that was done, at a given signal they all began to perform their music. The ass brayed, the dog barked, the cat mewed, and the cock crowed; then they burst through into the room, breaking all the panes of glass. The robbers fled at the dreadful sound; they thought it was some goblin, and fled to the wood in the utmost terror. Then the four companions sat down to table, made free with the remains of the meal, and feasted as if they had been hungry for a month. And when they had finished they put out the lights, and each sought out a sleeping-place to suit his nature and habits. The ass laid himself down outside on the dunghill, the dog behind the door, the cat on the hearth by the warm ashes, and the cock settled himself in the cockloft, and as they were all tired with their long journey they soon fell fast asleep.

When midnight drew near, and the robbers from afar saw that no light was burning, and that everything appeared quiet, their captain said to them that he thought that they had run away without reason, telling one of them to go and reconnoitre. So one of them went, and found everything quite quiet; he went into the kitchen to strike a light, and taking the glowing fiery eyes of the cat for burning coals, he held a match to them in order to kindle it. But the cat, not seeing the joke, flew into his face, spitting and scratching. Then he cried out in terror, and ran to get out at the back door, but the dog, who was lying there, ran at him and bit his leg; and as he was rushing through the yard by the dunghill the ass struck out and gave him a great kick with his hindfoot; and the cock, who had been wakened with the noise, and felt quite brisk, cried out, “Cock-a-doodle-doo!”

Then the robber got back as well as he could to his captain, and said, “Oh dear! in that house there is a grewsome witch, and I felt her breath and her long nails in my face; and by the door there stands a man who stabbed me in the leg with a knife; and in the yard there lies a black spectre, who beat me with his wooden club; and above, upon the roof, there sits the justice, who cried, ‘Bring that rogue here!’ And so I ran away from the place as fast as I could.”

From that time forward the robbers never ventured to that house, and the four Bremen town musicians found themselves so well off where they were, that there they stayed. And the person who last related this tale is still living, as you see.