Лий-Анн Уолъс
Перфектната половинка (1)

Глава 1

Сърцето на Тина се разтуптя силно, когато станция Деранти се изпълни с викове и пушек. Светлините започнаха да примигват, а спазъмът в гърдите й я накара да се закашля силно, оставяйки я превита напред, докато се бореше да си поеме дъх.

Тя погледна наляво, а след това и надясно, към коридорите, преди да се завърти на място. Всичко й изглеждаше еднакво. Накъде да тръгне? Дали бе дошла от този коридор или от онзи коридор?

Бе на станцията едва от седмица и през последните пет дни всичко, което правеше, бе да си върши работата, което се оказа, че са най-страхотните пет дни в живота й. Всичките тренировки, всичкото чакане дали Алианса ще я приеме, нима всичко това щеше да се окаже напразно?

Беше сбъдната мечта, когато я одобриха да бъде една от първите хиляда жени, на които им е позволено да пътуват в космоса. Тя мечтаеше да изучава извънземни и да работи в медицински център в космоса, откакто бе навършила десет години.

О, стига де! Етажът беше само един! Накъде бе завила днес след обяд? По дяволите, трябваше да внимава повече по време на обиколката из станцията през първия ден, в който пристигна.

Тина се завъртя отново в кръг. Стълбите за спешни случаи бяха… не ги виждаше къде са!

Ако не побързаше да ги намери, нямаше да има никакви евакуационни капсули, щом стигне до тях. Всяка минута, която прекарваше в опити да намери пътя, сърцето й туптеше все по-силно, а дъхът й ставаше все по-накъсан.

Меките подметки на обувките скърцаха по полирания до блясък под, докато се движеше, прилепена до стената. Наложи й се почти да притисне нос до стената, за да може да прочете написаното на нея. Руменина покри бузите й, докато проверяваше всяка стена. Може и да изглеждаше смешна, че гледа от толкова близо, но тя продължи, докато не намери онази, водеща до стълбите. Малки бели светлинки проблясваха в центъра на пода на равни интервали, насочвайки я по пътя й, докато и те не примигнаха, преди да изгаснат напълно.

Тина замръзна в средата на коридора. О, господи, не! Потисна вика си. Мразеше тъмнината… ужасяваше я още откакто бе дете. Неспособна да помръдне, парализирана от страх, усещаше как всеки дъх излиза от дробовете й и всеки следващ бе по-болезнен от предишния.

От виковете на останалите обитатели на станцията бе очевидно, че никой не знае какво се случва или кой ги атакува. Всички бягаха към евакуационните капсули с намерението да се спасят.

Лампите за спешни случаи отново светнаха, и макар да не бяха достатъчно силни, че да осветят напълно коридора, Тина поне можеше да види къде върви. Цялата й концентрация бе фокусирана върху това да следва светлините, затова, когато осъзна, че нещо я преследва, вече бе прекалено късно за бягане. Тежките бумтящи стъпки и драскането на ноктите на някакво огромно същество се чуваха точно зад нея.

Тина се хвърли напред, но в бързината да избяга се спъна в собствените си крака и започна да пада. Нещо я сграбчи за горната част на ръката и я задържа изправена, но тя изпищя толкова силно, че викът й огласи коридора. Горещият дъх, милващ бузата й, я караше да се бори да си поеме дъх.

— Какво си ти? — изръмжа в ухото й дрезгав глас.

— Човек — отвърна Тина, опитвайки се да се държи изправена на треперещите си крака.

— От Земята? — Ръмжащият глас не дочака отговора й. — Много си далеч от дома, малка женска.

Нещо горещо и мокро се плъзна по шията на Тина и остави влажна следа, докато бе стисната в ръцете на извънземния, и тя потръпна. Ъгх, колко отвратително.

— Какво правиш? — попита Тина, а гласът й бе тих и немощен.

Жесток смях изпрати струя въздух към мократа следа на шията й.

— Опитвам те. Проверявам за съвместимост.

Тина стегна тялото си и изпъна рязко гръб назад. Имаше цяла папка с инструкции за съвместимост. Тя бе част от учебните материали, с които всеки трябваше да се запознае, преди да напусне Земята. Заедно с инструкциите за съвместимост на Алианса на федералните държави… това бе управленческото тяло на Земята… вървеше и уверението им, че няма да са никак доволни, ако човек се замеси в сексуални отношения със същество от друг вид. Харесваше им идеята да имат присъствие в космоса и ценяха сигурността на това да са част от Коалицията, но не желаеха малки получовечета да скитосват из Вселената. Всяко дете със смесени гени нямаше да получи гражданство на Земята.

Човешките мъже, които бяха в космоса през последните петдесет години, обикновено избягваха контактите с жени от други раси. От време на време се чуваха разни слухове, но нямаше доказателства за това дали наистина е имало подобни двойки.

Мъжете, които идваха горе при звездите, за да работят и да изживеят нещо по-различно, обикновено се връщаха на Земята с много по-големи финансови възможности, отколкото биха имали, ако бяха останали на родната си планета. За Тина това бе възможност да учи, да изживее свободата, която не й беше позволена у дома.

След годините, които бе прекарала в старателно планиране, нямаше намерение да позволи на някакъв извънземен да съсипе бъдещето й.

— Как пък не — каза тя. — Пусни ме, тъпанар такъв. Не съм заинтересована от съвместимост с теб.

Още един дълбок смях, преди дъхът му да помилва шията й.

— Но аз съм заинтересован от теб, малка женичке. Имаш силен дух, а вкусът ти е толкова хубав.

Още едно влажно близване накара Тина да потръпне отново. Не защото намираше докосването за приятно, а защото мъжът отново остави мокра, студена следа по кожата й. Защо продължаваше да го прави? Тя не беше някаква шибана близалка.

Никой не трябваше да убеждава Тина да приеме хормоналните блокери, които даваха на жените, преди да напуснат Земята. Да не трябва да се налага да се тревожи за цикъла си, докато е в космоса, й звучеше направо страхотно, както го намираха и много други жени. Нямаше намерение да забременява скоро или пък да им връзка с извънземен, а бонус към блокера бе, че притъпяваше сексуалното желание.

Бе напуснала Земята, за да учи, и връзките, различни от приятелството, не бяха на дневен ред. Нямаше да бъде играчка на нещо, което е много по-силно от нея.

Тина шаваше и риташе, извиваше се и се дърпаше, опитваше да се откопчи, докато не увисна изтощена на ръката на извънземния, все още там, където бе и в началото… с изключение на това, че сега кожата й бе покрита с капчици пот, а дробовете й горяха от пушека, който бе вдишала. Силен пристъп на кашлица разтърси тялото й, карайки дробовете й да пламнат още по-силно.

— Боец. Ти си истинска награда, човеко — изръмжа ниско похитителят й.

От шуменето на кръвта в ушите й тя едва успя да чуе извънземния. Той тъкмо бе изрекъл думите си, когато острите му зъби се забиха в долната част на рамото й, преминаха с лекота през плата на дрехата й и потънаха в меката й плът.

Писък се откъсна от гърлото на Тина и проехтя надолу по коридора, докато зъбите на извънземния се забиваха в ръката, гърдите и рамото й. Отровата му, проникваща в нея, бе като киселина във вените й. Тина се задави, ридаейки, докато изгарящото чувство тръгваше от мястото, на което я бе захапал нашественика, и се разпространяваше по цялото й тяло. Толкова бързо, колкото я бе нападнал, извънземният я освободи.

Нежни ръце я положиха на пода, а горещ влажен език облиза сълзите от бузите й.

— Много скоро ще се видим пак, малката ми. Чакай ме.

Тина почти пропусна да чуе какво й каза извънземния. Огънят, изгарящ тялото й на мястото на ухапването, беше ужасяващ. Болезнените й викове отекваха из коридорите, докато тя се бореше да възвърне контрол върху треперещото си тяло.

Колко дълго бе лежала там в ъгъла, докато писъците й отекваха нагоре и надолу по коридора? Може би часове, а може би дори дни. Всичко, което чувстваше Тина, бе обсебващата болка, която прогаряше пътя си през тялото й, изпращайки я в тъмните дебри на безсъзнанието.

* * *

Сорвър премина през станцията и все още усещаше вкуса на малката си половинка, на езика си. Бе напълно шокиран от похотта, която го изпълни в мига, в който усети кръвта й по езика си. Никой от мъжете, които бяха разказвали за чифтосването, не бе споменавал за нещо подобно. Похотта и нуждата да се чифтоса с нея, да подсили връзката им, обикновено не се появяваше, докато не завърши трансформацията.

Но изгарящата нужда вътре в него, ставаща все по-силна с всяка стъпка, която правеше към кораба си, далеч от новата му половинка, едва не го облада напълно. Кръвта й бе като най-силния афродизиак, сладка, с лек метален привкус, който не бе неприятен, просто интересна нотка в аромата и вкуса й. Кръвта й съдържаше и други, по-изтънчени съставки, женствени и пристрастяващи, така че едно захапване никога нямаше да е достатъчно.

Сорвър трябваше да се насили да продължи да върви напред, за да не се обърне и да се върне при нея да я ухапе отново и отново. Щеше да има време за това след трансформацията. Можеше да изчака шестте месеца, които щяха да са й нужни, за да премине през нея. Нямаше търпение да види как неговите Моргатски гени се смесват с човешките на половинката му.

Мъжете му се бяха събрали отвън пред хангара на кораба му, а енергията пращеше във въздуха. Тежко чувство на отчаяние го заля и той усети, че никой от хората му не си е намерил половинка. Не беше рядкост корабите да се приберат без нито един мъж да е намерил половинката си.

Да открият жена от расата, която използваха най-често, сега бе почти невъзможно. Това бе подтикнало мъжете да се съгласят да нападнат станцията Деранти, когато им го предложи. Той бе спорил, че ако продължат да взимат половинки от една и съща раса, Коалицията никога нямаше да ги приеме. Расата, от която в момента взимаха половинки, така и не произведе нужния брой жени, с които да си спечелят място в Коалицията. Беше време Моргатите да изберат от по-широка вариация раси в опита си да създадат женско поколение.

Баща му обаче щеше да е бесен заради избора му на половинка. Не притежаваха много информация за хората и особено за жените им. Всичко, което знаеха, бе, че те са слаби и трябва да създадат собствените си оръжия, за да се защитават. Нямаха никакъв шанс в битка лице в лице с голяма част от расите в Коалицията, както и тези в открития космос.

Но него не го бе грижа. В мига, в който долови аромата й, той започна да го следи през станцията, решен да намери източника на този обаятелен мирис. Нещо в малката му половинка го очароваше. Тя ухаеше на горещина и подправки като въздуха на Моргат, точно преди да се разрази буря, и той не можеше да й се насити.

Сорвър премина през тълпата от мъже, струпани пред хангара, поемайки си от по-топлия, по-влажен въздух в кораба си. Ноктите му тропаха по плочките на пода, докато вървеше към лечебницата.

Всеки мъж знаеше нуждата от сканиране и тестове, които трябва да му се направят, щом се чифтоса, за да може медиците да проследят трансформацията. Баща му бе изковал това правило и по тази причина за него бе много важно да изпълни процедурите. Чифтосването му с човек щеше да бъде първото в Моргатската история и той щеше да положи основите и стандарта за всеки мъж, който избере човек за своя половинка.

Секлан вдигна поглед от конзолата си и се изправи на крака, когато Сорвър премина през двойните врати на лечебницата.

— Принце мой, имате ли нужда от мен? — попита Секлан.

Разбира се, че имаше. Щеше ли иначе да бъде тук?

— Тук съм за сканиране, Секлан. Намерих половинката си на станцията и тя е човек. Реших, че ще искаш тестовете да започнат веднага — отвърна Сорвър.

Секлан го погледна, а очите му се разшириха от удивление. Дали бе изнервен или уплашен? Сорвър наклони глава, изучавайки медика.

— Нещо нередно ли има? — попита той, когато Секлан не помръдна.

— Н-не, принце мой. Просто, вие сте първият мъж, който се чифтосва с човек. Те са толкова крехка и неподходяща раса. Баща ви…

Сорвър прекъсна лекаря, махвайки с ръка.

— По-късно ще се тревожа за баща си. Първо трябва да премина през трансформацията. Различията между расите ни са големи.

Може би прекалено големи. Той завъртя глава, разтягайки стегнатите мускули на тила си. Горещата топка в стомаха му ставаше все по-голяма. Промяната не можеше да започва толкова рано. Нали?

Отнемаше месеци, за да бъде завършена трансформацията, и повечето мъже не изпитваха нищо до последната седмица, след като са предявили претенции над половинката си.

— Секлан, точно сега трябва да направиш сканирането и тестовете. Промяната вече започна. — Сорвър тръгна към една от медицинските кушетки.

— Но, принце мой, това е невъзможно! Побързайте… седнете и ще започнем със скенера. Вероятно сте лепнали някаква болест от човека.

Сорвър стисна зъби, за да се спре да не скочи срещу Секлан. Половинката му не му е лепнала никаква болест. Беше говорил с много мъже и можеше да разпознае кога промяната е започнала.

Той измина останалото разстояние до кушетката и легна по корем върху студената метална повърхност, а крилете му се прилепиха плътно до гърба му. Въздухът в лечебницата започна да става задушен, докато телесната му температура се повишаваше.

Рамката на скенера се спусна над него за известно време, но цялото внимание на Сорвър бе насочено към горещината в стомаха му. Вече не бе нежна топлина, а изгарящ пламък, ставаш все по-силен с всяка изминала минута, разпростирайки се по цялото му тяло като неумолимите приливи на Дерлика Флатс близо до дома му.

Тих звук се чу от Секлан, преди да каже:

— Принц Сорвър, не разбирам. Вие вече се намирате в Първа фаза на трансформацията.

Беше прав. Трансформацията му бе започнала по-рано, но как? Рамката на скенера се издигна и Секлан се спусна към него, за да му вземе кръв. Малко пробождане между люспите на врата му, което Сорвър почти не забеляза, и лекарят имаше кръвни проби.

Той се оттласна в седнала позиция на кушетката, а горещината се разпростря до върховете на пръстите на краката и ръцете му, дори до връхчетата на крилата и опашката му. Остра болка прониза стомаха му, карайки го да се задъха. Света Нинвах! Това болеше.

— Трансформацията ви прогресира с невиждана бързина, принц Сорвър. Бих препоръчал да се отправим колкото се може по-скоро към дома. На кораба нямам нужната апаратура, за да ви помогна — каза Секлан.

Колко шибано великолепна идея! Сорвър стисна зъби, за да спре ръмженето, което се надигаше в гърлото му. Нямаше никакъв проблем да се прибере у дома, а и той предпочиташе да бъде в способните ръце на Баврик по време на трансформацията, а не в тези на Секлан.

Корабният медик никога не бе крил факта, че не е съгласен Моргатите да си взимат половинки от други раси. Както бащата на Сорвър, и Секлан вярваше, че чуждоземците размиват кръвната им линия. Как това въобще бе възможно, след като всяко родено дете бе от смесени раси, да е истински Моргат, той никога нямаше да разбере.

Налагаше се да събере екипажа и да нареди да се отправят към дома, преди да се заключи в стаята си. Но нещата невинаги ставаха така, както желаеше Сорвър. Болката го прониза с такава сила, сякаш бе разсечен на две, и всичко, което успя да направи, бе да не изкрещи, докато падаше върху кушетката.