Жужа Урбах
Мантеня, Белини, Джорджоне (1)

Предговор

Когато между 1505 и 1507 година нюрнбергският художник Албрехт Дюрер прекарал известно време във Венеция, той бил поразен от свежата творческа атмосфера и свободния дух на града. „Тук ме зачитат като човек, а у нас само вегетирам…“ — писал той на един свой приятел. Венецианските художници не посрещнали твърде сърдечно своя съперник от север, защото той не работел в „класически маниер“. Изключение правил Джовани Белини, който го посещавал на няколко пъти, за да купи една от творбите му. „Всички говорят колко честен човек е той… Много е стар, но все още е най-добрият в живописта“ — писал за него Дюрер.

През 15 век Венеция живеела и процъфтявала във вътрешен мир. Демократичният държавен строй й давал материална и морална сигурност, развивал и общественото съзнание у нейните граждани. Като модерна държава венецианската република — Serenissima, както я наричали тогава — използувала и изкуството за утвърждаване на политическите си идеи. Продължилото векове наред украсяване на двореца на дожовете, дългата поредица от държавни поръчки осигурявали постоянна работа и материална обезпеченост на художниците в града, а и създаваните прекрасни творби напомняли на всеки венецианец мирната политика и славата на родния град.

Освен поръчките на държавата и на дожовете особено голямо значение за развитието на изкуството имала появата на нови меценати из средата на издигащото се търговско съсловие.

Живописта играела важна роля в живота на града. Къщите на заможните граждани били украсени с картини, в които образите на Мадоната и на светците не били само предназначени да будят религиозно умиление, но служили и на ренесансовия култ към красотата. Изобразените красиви хора в разкошно облекло сред хармонична обстановка олицетворявали новия житейски идеал. В този град, който няма в обикновения смисъл на думата пейзажен фон и околност, се родил новият вид пейзаж — венецианският „poesie“. Заимствуваните от древната митология и литература сцени тук се превърнали в пасторални идилии, по действуващите лица, носители на хуманистични идеи, били изобразявани в характерна, романтична италианска среда. Изкуството на Джовани Белини или на Джорджоне не може да бъде разбрано, без да се познава венецианският живот, както не може да се познава и изкуството на Мантеня, без да се познават съвсем различните по дух археолого-хуманистични интереси на родния му град Падуа.

Венецианската ренесансова живопис не се развивала под въздействието на учени и теоретични произведения. Нейният продължителен цъфтеж е една от най-прекрасните епохи в историята на изкуството. До към средата на 15 век международният готически стил се преплитал по своеобразен начин с източната византийска пищност. През втората половина на века и в началото на 16 век живописците Белини, Антонело да Месина, Карпачо, Джорджоне и мнозина други отлични майстори открили нов етап в историята на италианския Ренесанс.

Когато става дума за венецианската школа, имената Белини не обозначават само трима известни майстори от едно семейство, а символизират и високото равнище и красотата на венецианската живопис. Най-старият член на рода Якопо Белини (ок. 1400–1470) донесъл от Флоренция свежия полъх на ранния Ренесанс, като и познаването на перспективата и декоративния стил. Живите рисунки от запазените два негови скицника и смелите му композиции говорят за интересната личност на този художник.

Синът му Джентиле Белини (ок. 1429-​1507) е наследник на семейното художествено ателие, верен летописец на обществения, политическия и духовния живот на Венеция. С широк повествователен замах и със забележителна способност да вниква в подробностите той изобразява на платната си първенците на тогавашна Венеция. В портретите му строгата вярност към действителността издава влиянието на неговия зет Мантеня. От тримата Белини най-забележителен майстор е по-малкият син на Якопо-Джовани, когото и ще представим по-подробно.

Джовани Белини, Мантеня и Джорджоне, тези трима художници съвременници, могат да се свържат не само поради семейно родство или близост по школа. С новото съдържание и със съвършенството на формата в своето изкуство те представляват поколението на пионерите на северноиталианския Ренесанс.