Ерньо Мароши
Джото, Лоренцети, Мазачо (1)

Предговор

Сред плеядата големи художници, живели през същата епоха, Джото, братята Лоренцети и Мазачо са едни от най-значителните фигури, изиграли решаваща роля в развитието на италианското изобразително изкуство. Тяхната творческа дейност води началото си от последната третина на 13 век и обхваща почти столетие и половина. Както в икономическото и общественото си развитие, така и в областта на изкуствата, по това време Тоскана заема челно място в Италия.

Творческата дейност на тези художници съвпада с разцвета на италианските градове през 14 и 15 век. По това време буржоазията разполага вече с развита промишленост, завладява многобройни далечни пазари и с натрупаните капитали поема в свои ръце цялото финансово и банково дело на Европа. Тя се стреми да отстрани от пътя на своето развитие ограниченията на феодалния строй и да подчини градовете държави на своята власт.

Към края на 13 век в изобразителното изкуство се наблюдават нови явления. В цяла Италия прониква обновителният полъх на изкуството от северните градове на страната. Наред с готическите катедрали и строгите форми на романската архитектура се строят вече и по-леки, по-светли и просторни църкви; произведенията на живописта и скулптурата не третират само отвлечени и символични теми; интересът към религиозния сюжет все още доминира, но човешките образи са вече от плът и кръв, обстановката става по-близка до действителността.

Първите изкуствоведи — от следващите столетия — откриват в изкуството от този период най-ранните наченки на Ренесанса. Пионерът на тази епоха, който с необикновен размах дава пример за обновяване на художествения език, е флорентинският художник Джото. В своето творчество той скъсва със закостенелите средновековни форми на византийските майстори и проявява стремеж към вярно пресъздаване на действителността.

Многостранното отразяване на действителността в изкуството и съживяването на принципите на античното изкуство, служещи за мост към Ренесанса, се наблюдава в творчеството на художниците не само във Флоренция, но и в другите по-големи тоскански градове, а така също и в Сиена. В по-малко развитите градове средновековните традиции се рушат по-трудно; въпреки новия повей творците се придържат към старите художествени форми. Съвременникът на Джото, Дучио — един от големите живописци на това време — също не успява да скъса напълно с изкуството на своите предшественици и оформя своя стил, запазвайки известни елементи от средновековното изкуство. Големият сиенски майстор от началото на века Симоне Мартини се налага със своеобразното си творчество, характеризиращо се със съчетанието на меки овални линии и ярки багри. Братята Пиетро и Амброджо Лоренцети доразвиват новаторските тенденции по това време и още по-твърдо застават на позицията за вярно отразяване на живота и действителността.

Безспорен е фактът, че и двата града — макар и по различни пътища — допринасят за подготовката на разцвета на ренесансовото изкуство през 15 век, а в началото на „кватроченто“ във Флоренция се раждат и първите значителни живописни творби на Ренесанса. По това време градът достига връхната точка на своето развитие като стопанско и търговско средище.

Най-изтъкнатата фигура от тази епоха несъмнено е Мазачо, който всъщност определя и по-нататъшния път на живописта, така както Донатело и Брунелески изграждат новата форма и съдържание на другите два клона на изкуството — скулптурата и архитектурата. Тяхното творчество изиграва решаваща роля за развитието на новото изкуство през следващите столетия.