Лора Лей
Улф и Хоуп (1)

Пролог

Юли 1997, Съветът по генетика

Лаборатории за Вълчи породи, Мексико

Улф изръмжа от ярост, зъбите му се оголиха, тялото му се напрегна, готово да скочи, когато те набутаха младата жена отново в неговата клетка. Сега тя носеше миризмата му, доказателство, че е неговата половинка. Белегът, който й беше оставил предишният ден, все още личеше ясно върху горната част на рамото й.

— Този път ще направиш каквото ти наредих, Улф, или Хоуп ще отнесе боя вместо теб — каза му студено Делия Бейнсмит.

— Тя е твоя дъщеря — изрева мъжът гневно. — Как може да й причиняваш това?

— Тя е лабораторен плъх, ни повече, ни по-малко от теб — информира го жената самодоволно. — Сега я заплоди. Тя е в овулация и се погрижихме да е готова. Изчукай я, мое малко вълче, или тя ще е тази, която ще плати.

Кучката се отдалечи, смехът й отекваше след нея, когато Хоуп изскимтя от сексуална нужда. Бяха й дали някакъв афродизиак, който да гарантира, че ще го приеме.

— Моля те, Улф — стройното й тяло трепереше от възбуда, — боли ме.

— Не мога, Хоуп. — Мъжът не можеше да я погледне. — Няма да го направя.

Тя беше още дете, едва на седемнадесет. Улф не би я белязал, нито физически, нито емоционално с онова, което знаеше, че ще настъпи.

— Тя ще ме бие — изскимтя момичето.

— Няма да получи тази възможност. — Улф знаеше това.

— Тя каза, че си чифтосан с мен. Как си се чифтосал с мен, без да ме вземеш?

Той почти чуваше сълзите, стичащи се по бледото й лице.

— Аз те белязах, Хоуп. — Погледът му се насочи към доказателството за притежанието й, без да успее да го спре. — Никой друг не може да те докосне. Никой друг няма да те има. Този белег и миризмата са само мои. Никога не прави грешката да допускаш друг мъж в леглото си. Защото ще го убия.

При тази представа тялото му потръпна от студена, свирепа ярост. Вече беше убил един войник заради нея. Онзи, който се бе осмелил да погали гърдите й, когато разкъсаха дрехите от тялото й предишния ден.

— Съжалявам за това, което тя стори. Вината е моя, защото те обичам. — Както винаги, Хоуп щеше да се опита да поеме вината върху крехките си рамене.

— Не, Хоуп, вината е моя — каза той мрачно. — Само моя, защото винаги се надявам на нещо повече.

* * *

Имението се разтърси от експлозиите. Стрелба избухна около малката къща, в която държаха Хоуп заключена. Миризмата на горящи сгради и звуците от ужасени писъци отекваха в главата й.

— Улф — изкрещя момичето. Сгушена в спалнята в далечния край на къщата, уплашена, че пламъците ще я погълнат всеки миг, тя се молеше той да я намери.

Земята се разклати, от тавана се посипа мазилка. Хоуп се притисна по-силно към огромния гардероб, молейки се да я защити, ако таванът падне. Изкрещя името на Улф отново. Той щеше да дойде за нея скоро.

Звукът от трясъка на предната врата я накара да скочи на крака и да се втурне към изхода. Нахлу във всекидневната и се залюля на пети, когато се закова на място. Там стоеше майка й, бясна, трепереща, обичайното й сурово хладнокръвие бе смачкано.

— Улф — Хоуп не успя да спре вика си, неизречения си въпрос.

— Кучият син е мъртъв. Всички те са мъртви — каза с презрение жената. — Първо удариха лабораториите и настана същински ад. Забрави това, Хоуп, спасявай се. Не се тревожи за този мелез, жалко подобие на мъж.

Хоуп се плъзна на пода, стената подкрепи тялото й, умът й отказваше да приеме, не успяваше да обработи значението на думите на майка й.

— Той ще дойде за мен — прошепна тя.

В лудия смях на Делия Бейнсмит отекна жестокост.

— Самозалъгваш се, дъще. Това копеле никога повече няма да се изпразни. Много лошо. Можеше да ти хареса.