Джеймс Патерсън, Андрю Грос
Съдия и съдебни заседатели (112)

108.

Стенанията на младото момиче отекваха в голямата каменна къща. Името й бе Мариела. Още лежеше на кълбо в леглото, със следи от кръв по възглавницата заради раната на лицето й след неговия удар.

— Млъкни, по дяволите! — кресна й най-после Доминик Кавело, загърна се в халата си и пристъпи към прозореца. Разтвори дървените капаци, за да пропусне следобедните слънчеви лъчи.

— По-добре аз, отколкото някой тъп селски хлапак, нали? Или вечно пияния ти баща, а? Той ли е любовникът ти?

Откъм просторната долина, разкриваща се през прозореца на спалнята му, се надигаше мъгла. Зимата щеше да дойде скоро. И всичко тук щеше да се промени. Пасищата ще се сковат от скреж, преди да бъдат затрупани под дебелия сняг, а леденият вятър ще продължава да фучи месеци наред. От мисълта кожата на Кавело настръхна.

Все пак си струваше — всичко, от което се отказа заради свободата си. Притежаваше най-голямото ранчо в района. Договорът за екстрадиране на криминално заподозрени лица между тукашната власт и Съединените щати беше твърде либерален и се прилагаше доста рядко. Нали се бе погрижил за най-важното — плащаше щедро на всички по-важни особи. Така че си бе осигурил надеждно убежище.

Пък и във федералния затвор „Марион“ нямаше такива развлечения като свежата плът на Мариела.

Отвън, до оградата, бе паркиран единият от двата му рейндж роувъра. В него седяха двама бодигардове, въоръжени с автомати, но в момента се бяха облегнали на оградата край една от колите и отпиваха от следобедното си кафе. Щом чуха стенанията на момичето, вдигнаха глави, но срещнаха твърдия поглед на Кавело. Трудно можеше да се отгатне какво си мислят в момента, пък и въобще не го интересуваше.

— Казах ти да спреш да хленчиш. — Той се върна до скритото под одеялото момиче. — Приличаш на кокошка. Това ли искаш? Да те пратя да спиш в курника при останалите кокошки? Или… — Той разтвори халата си, защото отново се почувства зажаднял за младата й плът — … може би искаш още веднъж да изчукаш татенцето, а?

Тя се надигна и го напсува на испански. Кавело се нахвърли отгоре й и отново я зашлеви през лицето. Устната й се разцепи. Мафиотът свали халата и се просна с цялата си тежест върху нея сред омачканите от боричканията им чаршафи. Сграбчи я за китките, за да не се мята повече под него, и за миг се спря, забил очи във великолепните й гърди и в извивките на младата й снага. — Да, мисля, че точно от това се нуждаеш.

Внезапно чу викове от долния етаж. На вратата силно се потропа.

— Кой е? — озъби се Кавело.

— Аз съм, дон Кавело. Аз съм, Луча.

— Какво искаш? Знаеш, че съм зает.

— Боя се, че имаме малък проблем, сеньор — провикна се Луча през вратата.

Луча се грижеше за сигурността му в ранчото. Той надзираваше всички мъже на долния етаж, както и кучетата, които пускаха да обикалят нощем. Местните полицаи бяха на отчет при Луча, който не забравяше редовно да им плаща уговорените суми. Самият Луча някога бе работил като полицай в Буенос Айрес.

Кавело се отдръпна от момичето и отново пристегна халата. Отиде до вратата и я открехна.

— Ядосваш ме, Луча. Моментът не е подходящ. Какъв е проблемът?

— Бащата на момичето. Дошъл е в къщата. Настоява да я види, дон Кавело.

— Плати му — сви рамене Кавело. — Кажи на Естебан да му даде няколко свободни дни. Сега съм зает.

— Сеньор Кавело, този път е по-различно — каза шефът на охраната му. — Момичето е само на петнадесет.

— Свиня! Мръсник! — проехтяха в коридора гневните викове на бащата.

Щом го чу, Мариела скочи от леглото.

— Татко! — изкрещя тя.

Кавело я сграбчи. Тя се отскубна и хукна към вратата.

— Не е толкова лесно да се отървем от него, дон Кавело — продължи Луча. — Ако се разчуе, ще привлече вниманието.

Виковете на селянина кънтяха из цялата къща. Той продължаваше да нарича Кавело с обидни думи — като мръсен нерез, а дъщеря си — курва и пачавра.

— Доведете го тук — заповяда Кавело. — Сам ще се разбера с него.

— Дон Кавело?

— Доведи го тук!

Луча кимна и след малко двама от охраната довлякоха селянина, който свъси вежди. В очите му се четеше ярост. Измери Кавело с гневен поглед и се изплю върху пода от полирано дърво.

— Казва, че вече е мъртъв, дон Кавело. Както и ти.

Кавело не откъсваше поглед от очите на селянина, докато нежно галеше гладкото дупе на Мариела.

— Той има право, Луча. Грехота е да го оставим да живее в такъв срам. Изпълни желанието му.

— Да изпълня желанието му ли, дон Кавело? — Мъжът от охраната се озърна объркано, незнаещ какво да стори.

— Убий го. Застреляй го. Закопай го.

— Не! — Очите на дъщерята пламнаха. — Не. Сеньор, не! — Момичето падна на колене и разгорещено започна да му се моли на испански.

Мъжът от охраната се поколеба. Плащаше му се добре, за да изпълнява желанията на дон Кавело, така че бе длъжен да направи това, което му е заповядано.

— Това ще ни отърве от единия проблем, дон Кавело. — Мъжът кимна към момичето. — Но какво ще правим с нея?

Кавело изгледа с разочарование красивата Мариела. Знаеше, че няма да намери друга като нея.

— Убий и нея. Или по-добре сам да го свърша. Накрая.