Серия
Тъмни пазители (2.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Tempted, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 22 гласа)

Издание:

Автор: Ребека Занети

Заглавие: Изкушен

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: новела

Националност: американска

Редактор: ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10160


Пролог

Преди четири месеца

Врагът им отново им бе обявил война. Той знаеше, че ще се случи.

Макс Петровски седеше в коженото кресло, насочил поглед към Дейдж Кеърс. Да бъде в офис, който и да е офис, караше войника да се чувства странно. Мястото му бе на бойното поле, а не в подземния щаб на краля.

— Готов съм да тръгвам, Кралю.

— Да, ти винаги си готов. — Дейдж се наведе напред, подпирайки лакти на ониксовото си бюро, а на стената зад него имаше маслена картина в западен стил. — Надявах се да избегнем войната още един век, но Кърджаните не ми дадоха никакъв шанс.

Чудовищата щяха да умрат.

— Тогава трябва да тръгвам… да ги прогоня от родината си. — Не че в Щатите не му бе добре. Макс ги харесваше, но той също така познаваше укрепленията у дома, в добрата стара майка Русия. Макар да не се бе връщал там от векове, хълмовете, където се бе крил от пияния си баща, изникнаха в спомените му.

— Работиш сам от прекалено дълго време.

И преди бяха водили тази дискусия.

— Аз съм сам.

Огън блесна в очите на Дейдж при думите на Макс. Или споменът за състоянието, в което кралят го бе намерил преди почти двеста години, докато беше още момче. Кървящ и пречупен.

— Не си сам от деня, в който стана част от семейството ми.

— Знам — каза Макс с благодарност, и би умрял, за да защити Дейдж или братята му. Беше убивал за тях и нямаше съмнение, че ще го направи отново. Но не бе семейство.

— Ти също си от семейството ми, задник.

Макс позволи рядка усмивка да извие устните му.

— Може би. Ти обиждаш така само членове на семейството си.

Кралят се опитваше да стои далеч от умовете на хората… проклет четец на мисли… но семейството му никога не бе в безопасност от загриженото му вмешателство. Дейдж прочисти гърлото си.

— По същество. Аз, ами, имам назначение за теб, което бих искал да обмислиш.

Макс зачака.

Водачът на най-могъщите същества на планетата премисляше дълго думите си.

— Както знаеш, брат ми Талън си взе половинка и двамата в момента са в Западна Вирджиния да работят с котешките шифтъри. Половинката му има дъщеря, която е медиум, и която вече е тук в щаба.

Смущение трепна в тила на Макс. Беше чул за четиригодишното дете и как Кърджаните са обявили война, за да я намерят.

— Да.

— Тя има нужда от бодигард.

О, по дяволите, не.

— Дейдж, не може да говориш сериозно. — Макс бе войник… дори изглеждаше като машина за убиване.

В никакъв случай малко дете не биваше да бъде около него.

— Просто се срещни с нея… дай ми мнението си. Кажи ми, ако има някой достатъчно добър да бъде неин бодигард. — Дейдж се изправи, а твърдото му лице бе безизразно. — Просто искам мнението ти.

Макс се изправи на крака, опитвайки се да разчете краля. Смущението му се усили.

— Добре. — Той наведе глава към един от мониторите на стената. — Покажи ми я.

Дейдж сложи дипломатичната си усмивка.

— Не. Искам да се срещнеш лично с нея. — Грациозен като хищник, кралят премина през офиса, излизайки от вратата.

Лично? Какво, по дяволите, си мислеше кралят? Макс беше пехотинец… грамаден, привикнал да раздава заповеди, много далеч от грациозен пехотинец. Свивайки рамене, той се насочи към вратата, а ботушите му 45-ти номер тропаха шумно по каменния под, дори когато се опитваше да върви тихо. Щеше да изкара ангелите на детето. Особено щом е малко момиченце.

Три врати по-надолу той спря, преди да влезе в стаята. Детенцето седеше на килим с формата на цвете, играейки си с мече със странна рошава козина.

Дейдж прочисти гърлото си.

— Джейни, това е Макс.

Детето се обърна към него, сините й очички блеснаха, когато му се усмихна.

— Здрасти, Макс. — Тя скочи на крака и пристъпи към него с протегната ръка.

Той направи крачка назад.

— Здрасти.

Непоколебимо, тя хвана ръката му с двете си ръчички и я разтърси.

— Госпожица Кими в детската градина ни научи да се здрависваме с хората.

Малките й ръчички покриваха едва една четвърт от голямата му ръка. Ако се спънеше, можеше да падне върху нея и да я смачка. Но не можеше да прекъсне контакта. Трябваше да внимава за чувствата на малкото момиченце, нали? Ако отстъпеше, можеше да нарани чувствата й.

— Детската градина е хубаво място.

Дейдж го тупна по гърба.

— Ще ви оставя да си поговорите.

Паника премина през гръбнака на Макс. Само малките ръчички го спираха да не сграбчи краля и да го завлече отново в стаята. Копелето го изостави.

Джейни го задърпа навътре, сядайки отново върху момичешкия килим.

— Седни, Макс.

Той въздъхна облекчено, когато тя го пусна. Отпусна се на колене, внимавайки ботушите му да не докоснат килима. Но така се извисяваше много над нея. Затова копира стойката й, кръстоса масивните си крака и седна пред нея. И все още се извисяваше.

Тя се усмихна, показвайки му предните си зъбчета.

— Ти си вампир.

— Ах, да. — Той прочисти гърлото си. — Но, ами, ние не ядем хора или нещо такова.

Тя не изглеждаше изплашена. И ухаеше на бебешка пудра. Може би бе прекалено малка, за да се бои от него. Или прекалено невинна.

Така ли изглеждаше невинността? Беше забравил.

Малкото й носле се набръчка и тя поклати главичката си, а къдриците заподскачаха около лицето й.

— Знам това, глупчо. Моят нов татко е вампир. Ти си добър.

Добър? Той бе машина за убиване. Сърцето, за което бе забравил, трепна в гърдите му.

— Не точно.

— Ъх, даа — тя погали коляното му, — така е. — Дълбоките й сини очички станаха сериозни. — Лошите хора искат да ме вземат.

Умно мъниче… и все пак нямаше идея колко зли са лошите хора в действителност.

— Тук си в безопасност, Джейни.

Надяваше се това да е истина.

Тя сви крехките си малки рамена.

— Ще ми бъдеш ли приятел, Макс?

Светът се преобърна.

— Да. — Може би можеше да й покаже някои техники за самоотбрана, когато порасне.

Усмивката й бе най-сладкото нещо, което някога бе виждал. Тя плесна с ръце.

— Приятелите си споделят тайни.

— Ъм, добре. — Той не бе мъж с тайни. Животът бе по-лесен, когато всичко е поставено на масата.

— Ти си пръв. — Предизвикателството накара малките й вежди да се повдигнат.

Той се понамести върху мекия килим. Е, да, имаше една тайна.

— Добре. — Вдишвайки дълбоко, той позволи на очите му да се променят, приемайки вампирския му цвят. Цветът бе накарал повече от един вампир да му се присмива, докато беше млад… докато не започна да ги бие.

Джейни възкликна, а по лицето й се разля очарование.

— Очите ти станаха розови!

Да. Вампирите имаха втори цвят на очите, който обикновено се появяваше по време на силни емоции или стрес. Повечето бяха металическо синьо, златисто или дори медно. Но не и на Макс. Най-големият, страховит воин имаше металически розови очи.

— Очите ти са в любимия ми цвят, Макс. — Тя погледна към вратата, преди да насочи поглед отново към него. — Аз виждам неща. Неща, които един ден ще се случат. Лошите хора… онези, които се боят от слънцето… те ще ме заловят.

Гръбнакът му се изпъна. Нещо чуждо вътре в него го караше да иска да я защити, да е сигурен, че никой няма да отнеме невинността в очите й. Да я защити от злото, което познаваше така добре.

Той срещна погледа й, забравяйки всякакви мисли за връщане в Русия.

— Ще трябва да минат през мен, Джейни. — Това бе клетва, която изрече от самата си душа.

Дейдж се появи и го повика навън. Джейни продължи да играе с плюшеното си животно.

Щом излязоха в коридора, Макс погледна към краля.

— Добре изиграно.

Дейдж сви рамене.

— Прекара двеста години, защитавайки Реалм, биейки се за хората ни, бдейки над сигурността ми.

— И?

Сини искри блеснаха в сивите очи на краля.

— Ако трябва да направиш избор, ако се стигне до това да избираш пред смъртта на краля ти… или смъртта на това дете… кой ще остане жив.

Повечето хора биха жертвали всичко за краля и Реалм. Макс го бе правил два века.

Той наклони глава настрани.

— Тя остава жива.

— Нает си.