Серия
Мълчалив свидетел (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Faceless Strangers, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,4 (× 5 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2019)

Издание:

Автор: Найджъл Макриъри

Заглавие: Непознати без лица

Преводач: Таня Танева-Гарабедян

Година на превод: 2003

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Издателска къща „Хермес“

Град на издателя: Пловдив

Година на издаване: 2003

Тип: роман

Националност: английска

Печатница: „Полиграфюг“, Хасково

Коректор: Ивелина Йонова

ISBN: 954-26-0086-0

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10725


На децата ми,

Люк, Емили и Ребека,

които разведряват живота ми

Въведение

Тя трябваше да умре, налагаше се да я убие. Този факт бе повече от очевиден. Знаеше го от седмици. Бяха му нужни само няколко дни сериозен размисъл, за да стигне до това заключение. Още се чудеше колко бързо и лесно се бе решил. Разбира се, поблъска си главата над проблема няколко дни, обмисляйки различните разрешения и изходи, но съзнаваше, че само разиграва възможности и теории. В края на краищата, всичко се свеждаше до един и същ очебиен отговор — убийство. Питаше се само къде, как и кога.

Хрумна му да наеме убиец, но след като проучи внимателно нещата, разбра, че не бе възможно. Първо, не знаеше къде да намери такъв и второ, така щеше да замеси още един човек, което можеше да създаде проблеми впоследствие. Не искаше затруднения. Убийство щеше да е достатъчно сложно. Трябваше да го стори сам. След като отхвърли всички други възможности, той се зае да планира „съвършеното престъпление“, което само по себе си не беше лесно. Биваше го в плановете, цял живот се бе занимавал с това. Сега щеше да види колко добра е подготовката му за непредвидени ситуации. Странно, но някак си го очакваше с нетърпение. Така поне умствено щеше да надскочи тривиалното и доброто. Въпреки страховитата природа на предстоящото деяние бързо осъзна, че принципите и действията са същите като при всеки друг ход в кариерата. Щом състави плановете си и ги следва, всичко щеше да е наред. Според собствения му опит проблеми възникваха само ако не се придържаш стриктно към предначертаното. Разбираше напълно, че ако иска да не бъде заловен, а не смяташе да го допуска, всичко трябваше да се извърши с военна точност. Извади една тетрадка от чекмеджето на бюрото си и започна да си води бележки.

 

 

След всичките тези месеци Клеър знаеше, че всъщност няма значение къде ще се срещнат, но мястото беше много необикновено и малко по-отдалечено, отколкото си бе представяла. Тесен и дълбоко набразден прашен път водеше приблизително четвърт миля встрани от Кеймбридж Роуд и изчезваше в голяма широколистна гора, преди да пресече няколко ниви със захарно цвекло. След около двеста ярда изникваше отново край високата дига на някаква железопътна линия. Следвайки я успоредно четири-петстотин ярда, пътят най-сетне завършваше пред нисък викториански железопътен мост с две линии.

Бе дошла на стоп от Кеймбридж, преди да извърви трите мили през полето до мястото. Пътуването й отне само половин ден и се оказа безпроблемно. Шофьорът на камиона, който я бе возил през по-голямата част от пътя, бе любезен и приятелски настроен и за щастие не й пускаше ръце. Клеър бе свикнала да пътува на стоп и хората най-често бяха приветливи и приятни, така че стига да си нащрек, обикновено всичко биваше наред. Понякога се озоваваше в заплетени ситуации, а веднъж преди няколко години я бяха изнасилили, но само поради проявена небрежност. Това я отказа от стопаджийството за известно време, но след като осъзна, че все пак се нуждае от безплатния транспорт, накрая се върна към него, но вече внимаваше повече. Странното бе, че мъжът, който я изнасили, й се бе сторил съвсем почтен. „Значи, разсъждаваше тя, никога не можеш да си сигурен.“ След този случай често се питаше дали просто бе шофирал с намерение да си намери някое момиче, което да нападне, или пък бе обикновен човек, възползвал се от конкретната ситуация. Накрая стигна до извода, че е второто, но случката й вдъхваше страх и й бе като обица на ухото.

Като разгледа отблизо остарелия и амортизиран мост, Клеър се запита как ли понася тежестта и скоростта на влаковете, които профучаваха по него. „Ще вземе да се случи някое нещастие тук“, помисли си тя.

Вдигна една клечка и започна да драска по ронещия се хоросан между тухлите. Докато чакаше, отгоре изтрака дълга редица товарни вагони и цялата зидария се разтресе. Огледа се наоколо.

Като всяко отдалечено, но удобно място и това от години бе използвано за сметище. Под свода бяха нахвърляни всевъзможни боклуци. Освен торби, пълни с гниещи, смрадливи битови отпадъци, имаше и големи метални контейнери, преобърнати или съборени на една страна, а от капаците им се процеждаше особено неприятна кафеникава течност. Разпорени и изцапани дюшеци се търкаляха наоколо по земята или бяха облегнати на стените, клюмнали като увехнали цветя във ваза. Навсякъде се въргаляха износени спукани гуми, които придаваха на мястото някаква неизменна грозота. Чудеше се защо хората постъпват така, сякаш изобщо не ги е грижа за околната среда.

За нея това бе основен проблем, така оправдаваше избрания си път в живота. Хората може и да не я харесваха, както и начина й на живот, но тя поне се интересуваше от обкръжението си. А имаше и плъхове, вече бе видяла два, и то големи, почти колкото малко кученце или коте. „Уф!“, потрепери момичето.

Погледна часовника си и видя, че е два и петнадесет — той закъсняваше. Спейд й бе подарил часовника миналия месец за двадесет и петия й рожден ден. Не беше сигурна дали не го е откраднал. Въпреки че заедно с приятелите си натрупваше цяло състояние от търговия с незаконни напитки и цигари от континента, той продължаваше да задига разни неща. Това беше скъп златен „Ролекс“, бе виждала такива по витрините, струваха хиляди, а откъде би взел толкова пари? Не, определено го е откраднал. Освен това беше заличил някакъв надпис на гърба му. Спейд си знаеше работата и се бе справил добре, но тя не очакваше да е иначе, защото беше достатъчно опитен.

Пусна часовника в джоба на панталона си. Не го носеше открито, за да не й го откраднат, а колкото и да обичаше приятелите си, те не бяха сред най-честните на света. Трябваше да му се признае на Спейд, че поне не задига боклуци. Макар и краден, часовникът беше адски хубав и беше мило да й го подари.

Седна на дигата, чудейки се дали той ще се появи изобщо. Мислеше, че ще е тук, когато дойде, и беше леко подразнена, че го нямаше. Засенчи с ръка очите си, за да ги предпази от силното юлско слънце, напичащо от небето, и се вгледа в хоризонта. Отначало не видя нищо, но после забеляза малкия ленив облак прахоляк в далечината. Докато го гледаше, облакът се уголеми и от него започна да се подава една кола. Най-после идваше.

 

 

Знаеше, че е закъснял. И при най-съвършения план винаги изникваше нещо, което да те отклони от курса. В случая беше старата ръждясала таратайка. Проклетията не искаше да запали и му бе отнело четвърт час да я подкара. Искаше да пристигне преди жената, за да приключи с работата набързо. Трябваше да почака в гората известно време, докато мине влакът в два и петнадесет. Бе се надявал, че дотогава всичко ще е свършило, но това бе една от грешките на зле изпълнения план. Сега трябваше да бъде малко по-гъвкав и да въведе някои промени, а това можеше да се окаже опасно. Няколко дни бе наблюдавал мястото и бе проверявал разписанието на влаковете. Според него бе недопустимо да зависи от късмета или от липсата му. Само един наблюдателен машинист да забележеше нещо — и бе загубен. Не трябваше да има никакви свидетели, случайни или не. След като влакът отмина, той запали колата, отправи се към моста и накрая спря на двадесетина метра от него. Огледа се внимателно — нямаше я.

 

 

Клеър наблюдаваше съсредоточено приближаващата кола. Опита се да различи шофьора, но беше твърде далече, а вдигнатият прахоляк от сухия черен път бе твърде гъст, за да види през него. Возилото кривна от единия до другия край и за миг тя си помисли, че водачът или е пиян, или болен, но после осъзна, че просто се опитва да избегне дупките и коловозите. Докато автомобилът се приближаваше, внезапно почувства страх. Във всяка друга ситуация би избягала, инстинктът й я държеше нащрек и й подсказваше, че е в опасност. При нормални обстоятелства би го послушала, защото рядко я подвеждаше, но сега не го стори и отдаде безпокойството си на естествената нервност при срещата. Но въпреки това, докато се увери, реши да се скрие. Скочи бързо зад кофите и зачака да види кой ще се покаже от колата.

Човекът вътре се поколеба за момент, обхождайки околността с очи, преди да излезе и да тръгне бавно по пътя към моста. Макар да знаеше, че трябва да е той, мъжът изобщо не бе такъв, какъвто очакваше. Беше опърпан, облечен в изцапан син гащеризон и чифт стари, износени черни работни ботуши, нахлузени непривично върху краката му. Освен това носеше очила с дебели рамки, а тя не знаеше да са му необходими. Косата му бе по-дълга, отколкото си я спомняше, и черна. Струваше й се, че трябва да е кестенява. И все пак, помисли си, може и да грешеше, понякога паметта лъже. Но най-силно я удиви брадата. Трябва да си я бе пуснал много бързо. На всички снимки, които бе виждала, беше голобрад. А и формата бе странна. Който го бе излъгал, че му отива, заслужаваше разстрел. Другото странно нещо бе колата — стара и цялата в ръждиви петна, като че ли някой я бе замервал с чакъл. Беше в такова лошо състояние, че дори и Спейд не би се унижил да я открадне. Колкото и да бе странен видът му обаче, все пак го позна и въпреки лошото си предчувствие се изправи и насочи поглед към него. От седмици бе подготвила думите си и сега, при вдигането на завесата, повтори добре заучената си реплика:

— Здравейте, аз съм Клеър.

Внезапната й поява иззад големите контейнери под моста го стресна за миг, но той бързо събра мислите си и се овладя. Усмихна й се в отговор, като се опитваше да придаде на изражението си колкото се може повече топлота. Беше много по-привлекателна, отколкото бе очаквал, висока и стройна, с тъмни коси, вързани на конска опашка. Лицето й бе овално и красиво, с пълни устни и малко чипо носле. Но най-поразителни бяха очите. Цветът им бе смарагдовозелен. Не си спомняше да е виждал други такива. Унищожаването на подобна красота бе престъпление само по себе си, но трябваше да бъде извършено, колкото и да бе трагично. Докато се приближаваше да я поздрави, погледна часовника си. Следващият влак беше след десет минути. Трябваше да свърши бързо.

— Сама ли си?

Клеър кимна и се усмихна широко.

— Както пожелахте.

Той се засмя и кимна одобрително.

— Добре, браво.

Когато стигна до нея, обгърна талията й с лявата си ръка и я придърпа плътно към тялото си, преди да притисне страстно устни към нейните. Надниквайки в очите й, видя изненадата от неочаквания му любовен изблик. Но тя бързо бе изместена от болка и ужас, когато със свободната си ръка мъжът извади от джоба си сгъваемия нож и го заби силно в корема й, като го въртеше и мушкаше навътре. Жената опита да се освободи, но той я държеше здраво, а шокът вече я бе омаломощил. Чувстваше писъка й върху устните си, но ги държеше плътно притиснати към нейните, заглушавайки евентуалните звуци. Отново и отново забиваше ножа дълбоко в нея, въртеше го и разкъсваше тялото й, като всеки път намираше ново място, в което да се вреже. Внимаваше да нанася ударите ниско, да насочва острието нагоре, към сърцето и дробовете, като същевременно избягва оставянето на издайнически резки по ребрата, но му бе все по-трудно да бъде точен, тъй като тя се гърчеше от болка и се мъчеше да се измъкне. Накрая, за негово облекчение, престана да се бори и увисна безжизнено в ръцете му. Разбра, че е мъртва. Погледна полуотворените й очи. Бяха безизразни, искрицата живот, която блещукаше там само преди миг, бе угаснала завинаги.

Стана по-лесно, отколкото си бе мислил. А и по-бързо. Като се изключи малкото забавяне в началото на операцията, всичко бе минало точно според плана и беше доволен от себе си.

„Планирането, промърмори си, е най-важно от всичко.“

След като претърси тялото на Клеър за вещи, които биха издали самоличността й, той го завлече до далечната стена. Оказа се по-трудно, отколкото си бе представял, защото за толкова нежно създание беше доста тежка — „мъртъв товар“. Усмихна се на собствената си зловеща шега. След като я нагласи, пусна на тревата около трупа няколко спринцовки, сребърно фолио, запалка и лула за пушене. Ако я откриеха, тези наркомански принадлежности щяха да отклонят полицията от следата поне за малко, ако не завинаги.

Удовлетворен от аранжировката, покри тялото с няколко стари дюшека и торби със смет и затисна всичко с две-три гуми. Като хвърляше последната, забеляза няколко плъха да се стрелват наоколо и се усмихна на себе си. Определено щяха да подпомогнат каузата му — дори и да намереха жената, от нея нямаше да е останало много. По единия от дюшеците мина изключително едър плъх и после се скри в черния найлонов чувал с боклук. Запита се колко ли щяха да се угоят през следващите няколко седмици. Освен това му хрумна, че в юлската жега вонята на сметището щеше да прикрие миризмата на разложено, която неминуемо щеше да последва, и щеше да даде на плъховете време да си свършат работата. Всяко последствие бе обмислено и режисирано. Наистина бе свършил добра работа и се поздрави мислено.

Огледа се наоколо за последен път, за да се увери, че не е забравил нещо, преди да скочи обратно в колата и да се отдалечи. Хвърли око на часовника си. Имаше още три минути до следващия влак, а през това време щеше да е изчезнал. В полето нямаше фермери, никой не разхождаше тъпи кучета, нямаше и хлапета колоездачи, никакви свидетели — всичко вървеше по план.

На няколко мили по-нататък по Кеймбридж Роуд свърна по друг черен път, отвеждащ в гъста вечнозелена гора. Подмина собствената си кола, която преди няколко часа бе паркирал внимателно на едно малко сечище, и измина още стотина метра, преди да спре и да слезе. Отиде до багажника и измъкна черен найлонов плик за смет, пълен с грижливо сгънати чисти дрехи. Съблече всичко, свали перуката и брадата и ги хвърли в колата, заедно с принадлежностите на Клеър. После махна предната и задната табела и ги пусна в голяма найлонова торба. По-късно щеше да изтрие номерата от тях и да ги хвърли в река Кам.

Доволен от свършеното, той бързо се преоблече в хубава риза, сако, панталони и вратовръзка. После, след като изля туба бензин върху колата, я подпали и се отправи към своя автомобил. Незабелязан от никого, пое по Кеймбридж Роуд и се отдалечи от мястото. Преди черният дим от горящата кола да се извиси над дърветата, вече бе на голямо разстояние, слушаше „Радио 2“ и си тананикаше „Ангели“ с Роби Уилямс. Всичко бе минало отлично.