Серия
Доминик (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Moonstruck Madness, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 10 гласа)
Сканиране
Internet (2000)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2019)

Издание:

Автор: Лори Макбейн

Заглавие: Грешницата

Преводач: Ваня Пенева

Година на превод: 1997

Език, от който е преведено: английски

Издател: Ирис

Град на издателя: София

Година на издаване: 1997

Тип: роман (не е указано)

Печатница: „Абагар“ ЕООД — Велико Търново

Редактор: Христина Костадинова

Коректор: Виолета Иванова

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/11080


Пролог

Кулодън Мор, Шотландия, 1746 година

Силен североизточен вятър, който носеше със себе си дъжд и град, поздрави ранните наблюдатели на хълма, които, макар и загърнати в дебели наметки, напразно се притискаха една към друга, за да се предпазят от студената, пронизваща влага. Малко по-надолу, в подножието на хълма, една самотна фигурка се беше сгушила във високата трева.

Сабрина Верик се загърна по-плътно в наметката си, неспособна да откъсне поглед от разиграващата се пред нея сцена, ужасяваща и възхитителна едновременно. Бойното поле представляваше единственото пъстро петно сред безкрайното сиво тресавище: сини, жълти и зелени щандарти се вееха над батальоните на английската кралска армия, яркочервените униформи блестяха, флагът на съюза плющеше дръзко в шотландското небе. Сабрина вдигна глава и усети по лицето си ледените пръски на дъжда. В далечината отекваха монотонните удари на барабаните, които направляваха стъпките на английските войници и ги насъскваха срещу пъстрите редици на шотландските кланове. Точно под себе си Сабрина виждаше своя клан, воден от желязната ръка на внушителния й дядо. Украсеното му с орлови пера кепе беше нахлупено дръзко над обруленото от вятъра лице. Синьо-червеният кариран жакет и поличката бяха потъмнели от дъжда, но сребърната брошка с полускъпоценни камъни, с която беше закопчана наметката на рамото му, искреше в синкавата светлина на утрото. Той беше извадил дългия си меч и заплашително размахваше двустранно наточеното острие. Хората му чакаха сигнал за нападение. Един обгорен дървен кръст, завързан с парче окървавен лен, беше забит накриво в земята като знак, че всички годни да носят оръжие мъже са призовани на бой.

Застрашителните призиви на гайдите разкъсаха въздуха, когато шотландците потеглиха срещу неприятеля с извадени мечове и смело настъпиха срещу блестящите байонети на англичаните.

Много малко от тях стигнаха до английските линии, защото бяха покосени от трещящите оръдия, които направиха огромни дупки в шотландските редици и оставиха разкъсани трупове там, където само преди минута крачеха въоръжени мъже.

Като видя как половината й клан бе пометен от един-единствен оръдеен залп, Сабрина изпищя от ужас. Онези, които се опитваха да се измъкнат от кръстосания огън, падаха под непрестанните залпове на мускетите. Английската армия косеше шотландските редици с ужасяваща точност и последователност. При вида на тази кървава баня Сабрина едва не повърна. Червеното беше единственият цвят, който улавяше помътеният й разум: яркочервени униформени жакети, кървави мечове и обагрена в кръв трева под телата на умиращите англичани и шотландци. Бъркотията беше толкова голяма, че й беше невъзможно да различи противниците. Биещите се мъже образуваха плътна, непроницаема маса от насилие.

Сабрина присви очи и напрегнато затърси знаците на клана си. Молеше се да не открие дядо си между безбройните мъртви. Къде беше изчезнал? Къде беше кланът й?

Изведнъж зад гърба й се чуха остри писъци. Тя се обърна и с ужас видя как английски войници бавно си пробиваха път нагоре по хълма и пробождаха с байонетите си насъбралите се зрители. Паникьосаните хора се разбягаха на всички страни. Жени и мъже тичаха да се спасяват, докато войниците безмилостно помитаха всеки, който се изпречваше на пътя им. Сабрина не смееше да се помръдне. Можеше само да се надява, че няма да я открият. Онемяла, тя се обърна отново към бойното поле и изведнъж видя ясно как малка група шотландци напускате голяма бързина мястото на катастрофалното поражение. Трима мъже носеха дядо й, следвани от жалките остатъци от клана.

Те не бяха единствените, които бягаха, за да спасят живота си. Сражението беше изгубено. Членовете на отделните кланове се събираха на групи и бягаха към скритите селца и пещери в непристъпните планини на тази гола, бедна страна.

Сабрина се измъкна предпазливо от скривалището си и ги последва. Втурна се да бяга като подгонена и спря едва когато се задъха и краката й натежаха като олово. Успя да настигне малката група от своя клан чак пред тесния планински проход, откъдето окървавеното бойно поле вече не се виждаше. Закатери се по склона, макар че главата й бучеше от болка, и стигна до малка торфена хижа с каменни основи.

— Пусни ме да мина — извика тя на пазача, който беше застанал на пост пред вратата с окървавен меч и й препречи пътя.

— Не мога — отговори бавно той. Сините му очи бяха пълни с недоумение и болка. От дълбоката рана над ухото му капеше кръв и се размазваше по лицето му, червените коси бяха мръсни и сплъстени.

— Аз съм внучката на лерда[1]. Трябва да вляза! — извика Сабрина и изтощеният пазач се отмести покорно.

Тя бутна вратата и спря ужасено на прага. В средата на единственото помещение беше запален огън. До него беше коленичила стара жена с окъсан шал на мършавите рамене и бъркаше нещо в желязното гърне, което висеше над огнището. Сабрина пристъпи навътре и вдъхна дълбоко сладникавата миризма на варено агнешко. Отново й се пригади.

В стаята цареше тишина, мъртвешка тишина, сякаш всички шотландски воини бяха измрели. Мъжете проследиха мълчаливо момичето, което се запъти към ъгъла и коленичи пред тялото на дядо си. По него имаше толкова много рани, че от гърлото й се изтръгна задавен стон. Лердът дишаше тежко, гърдите му свиреха и при всяко поемане на въздух се сгърчваха от болка.

— О, дядо, какво са ти сторили? — проплака Сабрина и се опита с крайчето на наметката си да изтрие кръвта, която се стичаше от ъгълчето на устата му.

— Шрапнел, ето какво беше — прозвуча над нея твърд глас.

Сабрина вдигна глава и погледна право в искрящите очи на мъжа, който се беше навел от другата страна на дядо й. Очите му бяха единственото цветно петно в бледото лице. Те блестяха фанатично, омразата струеше от дъното на душата му.

— Имах чувството, че са хвърлили върху нас хиляди ножове. Не им стигна, че ни покосиха с пушките и оръдията си, ами трябваше ида ни изколят — продължи ожесточено той и посочи ръждясалите железа, пирони и оловни топки, които бяха разхвърляни по пода. — Накъсаха ни на парчета, преди да разберем какво става. — Той смръщи чело и сведе поглед към ранения лерд. — Не пощадиха дори господаря, макар че е толкова стар — промърмори той, сякаш все още не можеше да повярва. Хвърли поглед към окървавените си ръце и трескаво затърка пръсти. — Но не можаха да пробият гайдата ми. Всяка вечер ще ви свиря, лерд. Никой не може да спре Ейвън Макелдън!

Сабрина се взираше ужасено в обезумелия мъж, но внезапно усети как треперещи пръсти уловиха ръката й. Бързо сведе глава към дядо си, който бавно отваряше очи. Тя притисна студените му ръце, опита се да ги стопли със своите. Лицето му беше безизразно, не потрепваше нито едно мускулче. Сабрина разбра, че това е маската на смъртта. Само очите му бяха живи и сякаш я молеха за помощ. Устните му се отвориха и тя се приведе към лицето му.

— Не биваше да слизаме от планините. Какви идиоти бяхме, да се бием на открито поле. Изтрепаха ни като овце — зашепна той. Перфектният му английски беше силно оцветен от шотландския диалект.

— Моля те, дядо, не говори — прошепна Сабрина. — Ще те отнесем в замъка.

Тя вдигна глава към мъжете, които мълчаливо бяха заобиколили постелята на умиращия. Бяха само петима или шестима, но Сабрина не можеше да им прости бездействието.

— Направете нещо! — изплака тя. — Не виждате ли, че той умира? — По лицето й се стичаха горещи сълзи.

Гордото тяло на стария лерд се разтърси от силни тръпки, от многобройните рани потече кръв. Ръката му стисна Сабринината с такава сила, че тя едва не изпищя.

— Трябва да ти кажа. Знаех, че ще стане така, но трябваше да се бия. Махни се оттук, момиче. — Всяка дума беше мъчение. От устата му бликаше кървава пяна.

Сабрина прехапа долната си устна и с мъка преглътна сълзите си.

— Няма да те изоставя.

— Вече не можеш да ми помогнеш. Аз съм пътник, Сабрина, момичето ми. — Гласът му звучеше умолително. — Трябва да избягаш от Шотландия. Корабът чака на езерото и ще те отведе на сигурно място. Върви и отведи внука ми. Неговите права… наследството му… За клана и… — Разтърси го нов пристъп на кашлица, той се разтрепери с цялото си тяло и лицето му побеля.

— Няма да избягам! — извика задавено Сабрина.

— Ти си половин англичанка, момиче — зашепна отново дядо й. — Трябва да се махнеш. Никой не бива да знае, че си била тук. Подготвил съм всичко и ти трябва да изпълниш волята ми. Няма да допусна собствената ми плът и кръв да умре заедно с мен!

— Някой идва! — изкрещя пазачът. Викът му изтръгна мъжете от вцепенението и те се изсипаха като вълна към вратата, стиснали здраво мечовете си, готови да си отмъстят, преди да е дошла смъртта.

— Няма време! — прошепна едва чуто лердът. — Вече е късно. Сабрина, чуй ме добре, детето ми. Зарових го до… — Той се задави от нов пристъп на кашлица, лицето му се наля с кръв.

— Недей, дядо — прошепна умолително Сабрина. Не можеше да повярва, че той наистина ще умре.

— Трябва да ти… разкрия… тайната… Църквата… конци… злато… златни конци.

Сабрина вдигна глава. Старата жена до огъня тихо припяваше нещо и ритмично клатеше глава. През вратата се чуваха изстрели и крясъци, битката беше пламнала отново.

— Дядо… — започна Сабрина и изведнъж замлъкна. Сините очи на лерда се взираха в нищото. Момичето се разхълца, хвърли се на гърдите на мъртвия, покри тялото му със своето.

— О, дядо, защо, защо? — извика безпомощно тя. После вдигна глава от гърдите му, затвори внимателно очите му и притисна меките си устни към бузата му. Усети под пръстите си нещо студено и твърдо — един от пистолетите още висеше на колана му. Без да съзнава какво прави, Сабрина извади от ножницата богато украсената кама на дядо си и една от емблемите му. Острието разрани нежната й кожа, когато го пъхна в корсажа си.

В този миг вратата се отвори с трясък и в стаичката връхлетя Ейвън Макелдън. Той се втурна към момичето и изведнъж спря като закован.

— Мъртъв ли е? — попита тихо той.

— Да — отговори автоматично Сабрина и гласът й прозвуча също като на дядо й. После бавно се изправи. — Погрижи се да бъде погребан с меча и знаците на клана, моля те. Не искам да го… — Тя замлъкна. Пред очите й се мяркаха картини, една от друга по-ужасяващи.

— Разбира се, ще го погреба, както подобава, на собствената му земя — обеща тържествено Макелдън. — Онези няма да го съблекат като лешояди, няма да го опозорят — не и лерда.

Шумът от битката беше толкова силен, толкова близък, че Сабрина потрепери от ужас. Кой ли щеше да победи? Жалният напев на старата жена проглушаваше ушите й. Беше попаднала в капан. Нямаше къде да избяга.

Тя усети пистолета в ръката си и се запита дали ще бъде способна да убие поне един англичанин, преди да падне мъртва. Или щяха да я вземат в плен и да я измъчват, както беше станало с много от сънародниците й?

Изведнъж Макелдън я сграбчи и я повлече към отсрещния ъгъл. Избута една грубо скована маса, вдигна мръсния вълнен килим, коленичи и разчисти камъните, струпани пред един тесен отвор в стената.

— Бързо, излез оттук и тичай под боровете. През гората ще стигнеш право в замъка — обясни той и я бутна в тесния тунел.

Сабрина хвърли последен поглед към мъртвото тяло на дядо си и безмълвно се сбогува с него.

— Ти няма ли да дойдеш? — попита тихо тя.

Макелдън се изправи и в гласа му прозвуча дива болка:

— Не мога да оставя лерда сам.

Сабрина кимна съчувствено, после се промуши през тесния тунел и попадна право в струпания да се суши торф. Разбута купчината и предпазливо надникна зад ъгъла на хижата. Старите борове се издигаха към небето на фона на голия планински склон.

Изведнъж земята затрепери. Гайдата на Макелдън подхвана тъжна песен. Всички останали шумове заглъхнаха под пронизителните, дисхармонични звуци на древния шотландски инструмент. Сабрина изскочи от прикритието си и се затича към сянката на боровете. Закатери се по склона, следвана от тъжната песен на гайдаря. Хвърли бърз поглед през рамо и като видя как няколко англичани обкръжават малката хижа, от очите й потекоха сълзи. Друга група се втурна да преследва бягащите шотландци.

Сабрина се спъна и при падането се удари толкова силно, че дъхът й спря. След малко успя да се надигне и студеният влажен въздух нахлу болезнено в парещите й дробове.

Изведнъж момичето се вцепени, побиха го студени тръпки. Усети, че не е сама, вдигна глава и видя точно пред себе си чифт блестящи черни ботуши. Погледът й продължи към белия панталон и яркочервения жакет, спря за малко върху блестящия меч и стигна до коравото лице.

Очите й се разшириха от ужас, устата й затрепери.

Войникът мушна меча си в ножницата и поклати глава.

— Само едно малко момиче — проговори като на себе си той.

Гласът беше на изискан човек и Сабрина усети как страхът й понамаля.

— Няма да ти сторя зло, дете. Кажи, какво правиш тук? — попита строго той. Като откри пистолета в ръцете на малката, очите му бдително се присвиха.

Сабрина преглътна смутено.

— Аз… дядо ми… Той лежи мъртъв в хижата — отговори тя и стисна до болка хладната дръжка на оръжието.

— Разбирам — отговори спокойно войникът. По лицето му не трепна нито едно мускулче. — Защо не оставиш този пистолет? Много е тежък за малките ти ръце.

— Ако знаете колко ми се иска да ви забия един куршум в стомаха — процеди през зъби Сабрина и вдигна дулото към гърдите му.

— Знам, малката, но това няма да съживи дядо ти. Видях как се бие. Смел мъж, но беше тежко ранен и е по-добре, че е умрял бързо.

Мъжът смръщи чело и изумено огледа обърнатото към него нежно лице. Какво невероятно красиво същество, помисли си той, това сърцевидно лице и тези огромни виолетови очи. Каква ирония на съдбата, да срещна това съвършено създание сред кървавата битка. Той поклати глава и протегна ръка да докосне момичето, за да се увери, че не сънува.

Стресната, Сабрина се отдръпна назад. Погледът й беше пълен с омраза. Този едър мъж в яркочервен жакет олицетворяваше всичко, което тя мразеше и от което се боеше. Пред очите й отново се появи безжизнената фигура на дядо й, израненото му тяло. От гърлото й се изтръгна гневен вик и без да съзнава какво прави, тя натисна спусъка.

Изгърмя оглушителен изстрел. Откатът на тежкия пистолет беше толкова силен, че момичето едва не се строполи на земята. Офицерът беше видял пламналата в очите й омраза и успя да отбие дулото на оръжието точно в мига, когато тя натисна спусъка. Куршумът отлетя настрана, без да причини някаква вреда.

— Бягай оттук, дете! Върни се при семейството си, където ти е мястото. Бог знае кой е допуснал да дойдеш тук сама. Хайде, изчезвай оттук! — изкрещя в учуденото й лице той.

Сабрина му обърна гръб и хукна между дърветата с развяваща се наметка.

Замислен, мъжът остана под боровете. Едва след няколко минути се обърна към просеката с решително присвита уста.

— Видяхте ли още планинци, сър? — извика един войник, който тичаше нагоре по хълма с диво святкащи очи и окървавен байонет.

— Не, сержант, тук няма никой — отговори хладно полковникът и бавно тръгна надолу към хижата.

Полковник Терънс Флетчър наблюдаваше отвратено клането наоколо. Не можеше да помогне на ранените и умиращите, но се бе заклел поставените под негова команда войници да не участват в масовите убийства и плячкосването и щеше да удържи на клетвата си. Забрани им да изгорят хижата, завзета преди малко. От вътрешността й все още долитаха тъжните тонове на гайдата.

— Преследвайте бегълците! — нареди кратко той и им махна да се отдалечат от хижата.

Сержантът, който стоеше до него, се изплю на земята и в очите му блесна подозрение.

— А какво ще стане с водача, сър? Знаете ли какви скъпоценности носеше? Ще бъде жалко, ако ги грабне някой друг.

— Ще имате достатъчно възможности да събличате мъртъвците, сержант. Човекът в хижата ще бъде погребан така, както заслужава. Ясно ли се изразих?

— Тъй вярно, сър. Ами замъка горе в планината? Имаме заповед да разрушим всички крепости.

— Така е, заповедта е ясна и ние ще сторим всичко необходимо, за да подсигурим позициите си, дори ако се наложи да сринем замъка до основи — отговори полковникът и сержантът се успокои.

Терънс Флетчър поклати глава и се загледа след отдалечаващия се мъж. Всъщност, какво можеше да се очаква от простите войници? Повечето бяха плебеи: бедни, необразовани наемници, които трябваше да се подчиняват на заповеди, към които се отнасяха много зле, а заплатите им бяха мизерни. Нямаше защо да се чуди, че събираха от мъртвите и ранените всичко по-ценно.

Мъжът зарея поглед към негостоприемните хълмове и сивото небе над тях и си пожела да се върне по-скоро в Англия. Навсякъде беше по-добре, отколкото в тези мрачни шотландски планини, където времето сякаш беше спряло, а мъжете все още се биеха като предците си преди триста години. Сега животът и традициите им бяха застрашени, защото бяха имали глупостта да подкрепят младия претендент Чарлс Стюарт, или принц Бони Чарли, както го наричаха с любов. Като наследник на Стюартите, които бяха загубили властта си през седемнадесетото столетие, той бе подкрепен от шотландците-якобити в безсмисления си опит да свали Хановереца Джордж от трона на Велика Британия.

 

 

— Побързай, за Бога! — провикна се нервно Сабрина и улови леля си за ръката. — Трябва да се махнем оттук!

— Но къде е Ангъс? Защо не идва с нас? — попита леля й и без да се вълнува, продължи да сгъва тънката си, обшита с дантели кърпичка. — Знаеш, че не обичам да бързам — оплака се тихо тя.

— Лельо Маргарет, моля те! Само този път опитай да нарушиш навиците си — прошепна умолително Сабрина и погледна отчаяно възрастната дама, която най-спокойно продължаваше да събира вещите си. Сивата й коса блестеше сребърна, бялото дантелено боне завършваше с колосана панделка на тила.

Сабрина трепереше от нетърпение. Леля й я погледна с отсъстващи, мечтателни очи.

— Никога не съм позволявала на Хобс да пипа нещата ми за шев. Тя е абсолютно неспособна да ги подреди правилно. Знаеш, че не мога да се лиша от тях, мила. Една дама не може да седи с ръце в скута, трябва да се занимава с нещо полезно — обясни с усмивка тя и прибра останалите си неща в красиво избродираната чантичка.

— Сабрина! — извика момчешки глас. Скоро след това в стаята се втурна брат й Ричард. — Готови сме, Мери е вече долу — съобщи задъхано той.

— Помогни на леля Маргарет, аз ще се погрижа за останалото — отговори Сабрина и изскочи от стаята, без да забелязва укорителния поглед на леля си.

Тя слезе по изтритите стъпала в голямата банкетна зала. Щитовете и оръжията на клана красяха стените. В голямата каменна камина не беше запален огън, дългата маса беше празна. Прислужниците, които не бяха взели участие в битката, бяха избягали със семействата си в планините. Хобс, английската камериерка на леля й, беше единствената, която щеше да ги придружи до малката рибарска лодка, изпратена да ги отведе на френския кораб.

Сабрина чу търпеливите увещания на Ричард, който се стараеше да накара леля Маргарет да побърза. Долу в залата чакаше Мери и се разхождаше нервно напред-назад, с лице още мокро от сълзи.

— Ето ви най-после! — извика облекчено тя, като видя сестра си. — Мислех си, че няма да дойдете. Трябва да побързаме, преди англичаните да са стигнали дотук. Хайде, лельо Маргарет, да вървим — настоя нетърпеливо тя, когато лелята спря за втори път, за да провери багажа си.

— Не се бой, Мери, ще стигнем навреме — проговори успокояващо Сабрина.

— И дядо мислеше така — възрази Мери и красивото й лице се сгърчи от страх.

Сабрина кимна и сърцето й се сви от болка. После огледа с копнеж голямата зала. Какво щеше да стане със замъка? Дали англичаните щяха да го разрушат, да го изгорят, както постъпваха с повечето къщи на планинците след началото на войната? Тя огледа за последен път прастарата зала. Лицето на дядо й вече щеше да бъде само спомен, заедно с многото други спомени от този ден и от живота й в планините.

— Сабрина! — повика я отвън Мери. По-голямата й сестра вече се беше настанила в малката карета, теглена от две понита, и трепереше от нетърпение. Багажът им беше заминал сутринта, а сега и те щяха да потеглят по тесния, обграден със скали път през долината към езерото, а после да прекосят реката под защитата на нощта и да стигнат до Северно море — за да се качат на кораба, който трябваше да ги отведе на сигурно място.

Бележки

[1] Шотландски земевладелец, вожд на клана — Б.пр.