Алекса Райли
Неговата принцеса (2)

Втора глава
Роман

— Сигурен ли си за това?

Вдигнах поглед към най-добрият войник в гвардията ми и моя най-добър приятел Влад, който вървеше към мен.

— Имаш ли по-добро предложение? — попитах, стиснал зъби. Говорихме за това стотици пъти и не мислех, че бих могъл да бъда по-изчерпателен.

— Не. Но аз те познавам по-добре от всеки друг. Знам, че се тревожиш.

— Нека да видим как ще си ти, когато си избереш булка — погледнах го накриво, преди да отида до бюрото и да взема ръкавелите си.

— О, хайде де, Роман, и двамата знаем, че това никога няма да се случи. — Той пристъпи към едно от креслата в офиса ми и се настани в него. — Никога няма да ме освободиш от кралските ми задължения.

Извъртях очи и му показах среден пръст.

— Освободен си. Сега се разкарай.

— И двамата знаем, че не искаш това. — Той се засмя, но след миг се наведе напред, ставайки сериозен. — Ти си ми брат. Не по рождение или по кръв. Но сме израснали заедно откакто бяхме деца. Ако си взема жена, това ще е, защото ти си ми заповядал да го направя. Моят дълг е първо към краля ми.

— И кралят ти, ти нарежда да свършиш нещо полезно — заявих и му подадох ръкавелите си, за да ми ги сложи.

— Нямаш ли слуги за тази работа? — пошегува се той, знаейки много добре колко мразех тези кралски неща.

Когато бях млад, това не ме тревожеше. Около мен винаги имаше хора, чакащи да ми помогнат. Но когато пораснах и помъдрях, видях, че задължение на семейството ми е да се грижи за хората, точно както те се грижат за нас. Когато баща ми почина и кралството падна на плещите ми, аз се отдадох на отговорностите си. Сега предпочитах да се наслаждавам на уединението си, когато мога, дори когато зад ъгъла чака човек, готов да ми услужи.

— Просто го направи и млъквай.

— Да, кралю мой — засмя се той и започна да ми слага ръкавелите. — Тя е красива.

— Мери си приказките — изръмжах подразнено и отстъпих крачка назад.

— Просто се опитвам да те развеселя.

— Кога си ме виждал развеселен? — попитах и облякох сакото си, пристъпяйки пред огледалото.

— Имаш право.

За миг си позволих да се замисля за булката си — за дългата й руса коса и пухкавите й розови устни. Бледата й деликатна кожа, която ставаше нежно розова, щом се изчерви. Меките й сини очи, които бяха с цвета на бебешко сините одеялца, приготвени за синовете ни.

— За внуците ми ли мислиш? — попита мек глас зад мен и се обърнах, за да видя майка си.

Как успяваше да прочете мислите ми с такава лекота, бе едновременно невероятно и ужасяващо.

— Не го ли правя винаги? — подкачих я аз. Отидох до нея и я целунах по бузата, след което я изчаках да поздрави Влад. — Готова ли си за вечерята?

Майка ми живееше далеч от палата сега, след като бях крал и предстоеше да се оженя. Посещаваше ме от време на време, но през повечето време бе заета с градините и кучетата си. Когато преди няколко години баща ми почина, тя бе казала, че сега ще живее спокоен живот, лишен от социални отговорности и смята да му се наслади пълноценно.

Когато й казах, че съм готов да си взема съпруга, тя ми се усмихна знаещо. Вече започвах да мисля, че тя и Влад си говорят по-често, отколкото предполагах. Майка ми уреди кралските процедури по искането на ръката на булката и всички останали подробности. Аз знаех какво искам и се боях, че ако съм в стая с някой, който ми отговори отрицателно, резултатът няма да е никак приятен.

Част от подробностите бе уреждането на тази първа среща с булката. Сватбата бе насрочена за след седмица, но това щеше да е единственият път, в който двамата щяхме да се срещнем. Всичко относно сватбата се уреждаше от други хора. Аз лично не се интересувах от церемонията и празненството. Моето желание бе да получа Алена. И само това имаше значение.

Тази вечер щях да я видя за пръв и последен път, преди да застане пред олтара заедно с мен. Но щеше да е достатъчно. Трябваше да бъде достатъчно.

Вечерята щеше да бъде в тесен интимен кръг, в дома на родителите на булката. Беше традиция — такава, за която няколко пъти се чудех дали да не наруша. Когато документите бяха подписани исках да отида и да видя Алена. Но традицията — и огромно количество самоконтрол — ми попречиха да го направя.

Нямаше как да не се чудя дали тя е щастлива с предстоящия ни брак. Дали ще ме хареса като ме види? Дали ще се научи да ме обича?

— Аз съм готова — заяви майка ми, пъхвайки длан в свивката на ръката ми, докато излизахме от офиса.

Влад вървеше плътно зад нас, докато излязохме от къщата и се качихме в лимузината, потегляйки към дома на Алена. През цялото време усещах силното биене на сърцето си, докато се опитвах да остана спокоен. Можех да го направя. Можех да бъда в една стая с нея и всичко да бъде наред. Напомних си да бъда мил и любезен. Да й покажа, че бях правилният избор за нея, дори не тя да бе направила този избор. Че аз щях да бъда нейният крал, нейният съпруг и бащата на децата й.

Когато реших да се оженя за нея, бях виждал само снимката й. Една снимка и животът ми се бе преобърнал с краката нагоре. Със сигурност да бъда до нея нямаше да е трудно.

Погледнах към Влад, когато лимузината спря. Той ми хвърли зла усмивка и поклати глава.

Не можех да го заблудя. Нито можех да заблудя себе си.