Росица Георгиева
Изгубена самоличност (2)

II

Беше типична петък вечер през май. Хладен вятър полъхваше от време на време и подканяше хората да ускорят крачка. Притворих очи и се заслушах в различните шумове, които идваха от всички страни. Чух група момичета да обсъждат предстоящо моминско парти. От другия край на улицата долетя гръмкия смях на мъже, които гледаха мача по телевизията. Някъде в далечината проехтя звук от натиснат клаксон на кола. Вечерният живот на София винаги ми беше въздействал. Невероятната симфония от звуци, които вятърът носеше, разказваше историите на многобройни животи и беше омагьосващо да ги слушам.

Бях седнала на Витошка. Една от многото хора по улицата. Отворих очи и се огледах. Имаше толкова много живот, толкова много енергия, събрана на едно място, че неволно се усмихнах. Групи от хора минаваха покрай мен, щастливи, че работният ден е свършил и могат да си починат. Две момичета застанаха до паметника на Алеко Константинов в началото на пешеходната зона и си направиха снимка. До мен улични музиканти свиреха песен на Лили Иванова и събираха хора покрай тях. Бяха много талантливи и се заслушах. Многобройните заведения се пълнеха с хора и мнозина оставаха разочаровани, че не могат да седнат в някое. Имаше и такива, които просто бяха решили да се разходят и не обръщаха внимание на глъчката, която идваше от масите, разположени от двете страни на улицата.

Повечето хора вървяха бързо и затова погледът ми се спря върху младия мъж, който сякаш се скиташе безцелно и не знаеше накъде да поеме. Той извади телефона си и в този момент няколко банкноти паднаха от джоба му. Изправих се и го подгоних.

— Господине! — Явно бе потънал в мисли и не ме чу. — Господине!

Докоснах го по рамото, за да го спра. Когато ме погледна, забелязах, че е угрижен. Имаше красиви сини очи, които сякаш проникваха в дълбините на душата ти.

— Да?

— Извинете, но парите Ви паднаха от джоба, когато извадихте телефона.

Усмихнах се и се приближих, за да му ги върна. Той отметна един паднал кичур от гъстата си черна коса и протегна ръка.

— Благодаря Ви много!

Взе ги и също се усмихна. Имаше пленителна усмивка.

— Моля.

Понечих да си тръгна, но бе вперил поглед в мен. Може би му приличах на някого или ме бе виждал някъде.

— Извинявайте. Струва ми се, че Ви познавам. — Имаше лек английски акцент.

— Да, и аз Вас…

— Мисля, че съм Ви виждал някъде… Да, Бар Виктория, миналия петък, стояхте на бара и пиехте мартини.

— Поласкана съм, че съм Ви направила впечатление. — Миналия петък той ме изпиваше с поглед цяла вечер, но не си бяхме казали и дума.

— Толкова красива жена не може да остане незабелязана.

— Благодаря Ви.

— Какво ще кажете да Ви почерпя… за благодарност?

Беше толкова чаровен, че не можах да устоя.

— Добре.

— Какво ще кажеш за бар „Виктория“? Извинявайте, нали нямате нищо против да минем на ти?

— Не, нямам нищо против. Точно за „Виктория“ си мислех и аз.

— Чудесно.

Двамата тръгнахме към въпросния бар, който беше на две преки от нас.

— Аз съм Никол.

— Аз съм Адам… Григоров.

— Знаех си, че си ми познат отнякъде. Четох статия за теб наскоро.

— Да, аз съм.

Той отвори вратата и влязохме в бара. Заведението беше просторно, разположено на два етажа, а тихата съвременна музика допринасяше за приятната атмосфера и успяваше да създаде добро настроение у всеки посетител. Обикновено предпочитах маса до бара, разположен вдясно от входа, но тази вечер избрахме места, които предлагаха чудесно уединение. Седнахме и се огледахме за сервитьорката. Трябваха й няколко секунди да ни забележи и да донесе менютата.

— Това заведение е страхотно. — Усмихнах се.

— Така е. Мога да кажа, че това е любимият ми бар.

— Значи миналият петък не бе случайно, че беше тук?

— Не. Това е мястото ми за разпускане.

— Разбирам те. И аз се влюбих в това място. Миналия петък го преоткрих. Идвала съм преди години, но се различаваше от сега. Мисля, че ще започна да го посещавам по-често.

— Според мен има много малко заведения, които наистина са хубави като атмосфера, обслужване и качество на храната.

— Да, съгласна съм. — В този момент той отвори менюто. — Какво ще ми препоръчаш?

— Коктейл, вино или нещо по-силно?

Замислих се.

— Доверявам ти се. Не мога да реша.

— Сигурна ли си? — Той се усмихна.

— Да.

Той поръча и ме погледна продължително.

— Разкажи ми за себе си, Никол? С какво се занимаваш?

— Какво да ти кажа, аз съм влюбена в работата си програмист, който прекарва повече време в офиса, отколкото трябва.

— Програмист, значи!?

— Да.

— Уау, страхотно.

— Това беше ученическата ми мечта.

— Не е често срещана мечта за момиче.

— Да, така е. Ако очакваш да чуеш, че съм искала да стана балерина, няма. — Засмях се.

— Звучи добре.

— Ами ти?

— Нали си чела статията за мен? — Той се усмихна предизвикателно.

— Никога не вярвам на вестниците, освен това винаги е по-добре да чуеш историята от източника й.

— Работохолик, отдаден на работата си, която също като твоята е сбъднатата ми детска мечта. Още от дете се интересувах от техниката. Ако знаеш колко часове съм прекарал в разглобяване на електронни игри…

— Впечатляващо. А интересният акцент как се вписва в историята?

— Майка ми е българка, както сигурно знаеш. Роден съм и израснах в Щатите, но впоследствие се преместихме в България. Говоря български откакто съм изрекъл първите си думи, но явно не мога да премахна акцента.

— Няма защо да го премахваш. Сладък е. — В този момент телефонът ми звънна. — Извинявай, шефката ми. Ало. Да, Боряна… разбирам. — Станах от стола и се приближих до него. — Съжалявам, но трябва да тръгвам. Викат ме от работа, има някакъв срив в системите. — Сложих ръка на рамото му. — Беше ми приятно, Адам. Надявам се да се видим отново.

Пъхнах визитка в ръката му и си тръгнах. Усетих погледа му върху мен и се усмихнах.