Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Forbidden Book, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,1 (× 8 гласа)
Сканиране
Еми (2014)
Разпознаване, корекция и форматиране
VeGan (2019)

Издание:

Автор: Гуидо Мина ди Соспиро; Джослин Годуин

Заглавие: Забранената книга

Преводач: Асен Георгиев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: ИК „Бард“ ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: Роман

Националност: Английска

Редактор: Евгения Мирева

ISBN: 978-954-585-968-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2035


На Стени и Джанет,

нашите скъпи съпруги

1.

Без да спира, влакът профуча през гара Болоня, като вдигна и разпръсна боклуците по странно пустите перони. Лио още страдаше от смяната на времето, дремеше и не разбра какво става, докато неговите спътници, които също трябваше да слязат в Болоня, изведнъж не се развикаха. Кондукторът не даде никакви обяснения, не се чу и съобщение по радиоуредбата. Скоро всички пътници захванаха да изливат чувството си на безсилие в своите мобилни телефони.

— Пропуснаха Болоня, направо не е за вярване!

— Какво, по дяволите, става?

— Ще закъснея, но няма да съм аз виновен!

— Не, нищо не ни казаха!

И тогава фактите започнаха да се изясняват. Някои от хората, на които пътниците се бяха обадили, гледаха телевизия. В центъра на Болоня беше станала експлозия. Лио, който сега беше наострил уши, долавяше накъсаните изречения:

— Точно на Пиаца Гранде, централния площад!

— Божичко, стотици са загинали?

Телевизионните екипи пристигаха на място и започнаха да излъчват кадри. Видимостта беше лоша. Димът и прахта правеха оценката на положението невъзможна, но човек можеше да чуе стенанията на ранените. Пожарникарите също бяха там, както и линейките, полицията, карабинерите и зяпачите. Истински ад.

Лио още помнеше онзи ужасен ден през август 1980 г., когато терористична бомба уби осемдесет и двама души на гара Болоня. Не беше за чудене, че влакът не спря. Много от пътниците си спомниха същото и протестите им постепенно утихнаха, отрезвени от мисълта, че в момента те самите биха могли да са на централния площад.

Истината излезе наяве малко след Модена, когато влакът зави на север към Мантуа и Верона. Не ставаше дума за случайна експлозия, а за бомба. Беше избухнала в катедралата „Сан Петронио“ по време на литургията. Голяма част от черквата, една от най-големите в християнския свят, беше напълно разрушена. Никой не можеше да каже колко са загиналите.

Когато Лео слезе от влака във Верона, по радиоуредбата започнаха да четат съобщение за случилото се. Хората ходеха като сомнамбули, а някои бяха спрели, вторачили празни погледи в пространството.

Лио беше в шок, но по навик се запъти към изхода. Щом излезе от гарата и запримигва в слънчевите лъчи на късната пролет, към него се приближи мъж в черен костюм.

— Професор Кевъна? — попита той със силен акцент. Сигурно беше икономът румънец, който Орсина беше изпратила да го посрещне. Лио кимна и мъжът се поклони:

— Добре дошли във Верона. Моля, последвайте ме.

Икономът вдигна чантите му и го поведе към една голяма „Ланча“, паркирана незаконно в редицата на такситата. Поемайки ролята на шофьор, той настани Лио на удобната задна седалка и седна зад волана. Скоро оставиха предградията зад гърба си и поеха из провинцията с красиви гледки към лозята вляво и вдясно от пътя. След тридесет минути, вдигайки облаци прах, които скриваха шосето, те завиха между двете високи колони на входа по автомобилна алея, застлана с чакъл.

Това не е вила, помисли си Лио, когато спряха пред портика с колони, а малък дворец. Боядисан в избеляло царевичножълто, величествен, но не потискащ, той вдъхваше усещане за лекота. След като поговореше с Орсина и й помогнеше да разреши проблема си, Лио щеше да се наслади пълноценно на своя престой в това идилично място.

С по една чанта във всяка ръка, икономът го поведе по просторни, покрити със стенописи коридори, след това нагоре по мраморна стълба, после по широк коридор и накрая се озоваха в ъглова спалня с издигащи се във висините тавани. Гледката от трите големи прозореца беше прекрасна: вляво имаше романтична градина със стари дървета, приканващи човек да се разходи под тях. Право напред се виждаха вълнисти хълмове, опасани с лозя, а покритият с чакъл път, по който бяха дошли, лъкатушеше между тях. Наоколо не се виждаха други сгради. Направо вълшебно.

Но къде е Орсина? Икономът беше изчезнал, затова Лио бавно слезе долу да потърси някого и заразглежда с удоволствие стенописите с богове, гиганти и герои, износените персийски килими, старинните орехови мебели и големите китайски вази, пълни с цветя.

Когато зави зад ъгъла, едва не се сблъска с белокоса прислужница, която странно защо миришеше на оцет.

— Добро утро — каза той и попита за Орсина.

— Баронесата я няма — отговори жената на диалект. Така Лио научи, че към Орсина още се обръщаха с титлата баронеса, въпреки че се бе омъжила за англичанин. По-лошото беше, че я няма.

— Къде е? — попита той. — Кога я очаквате?

Мариана, възрастната прислужница, измърмори още няколко думи на диалект, но Лио не можа да ги разбере. Пълното му име беше Лионард Кевъна. Син на американец от ирландски произход и майка италианка, той още от пелените започна да учи италиански, но така и не усвои никой от диалектите. Тъй като не бе склонен да признае, че не е разбрал какво му каза Мариана, той кимна с умен вид и излезе в градината. Икономът румънец го намери там, сякаш го беше повикал.

— Професорът би ли желал нещо освежително? — Лио кимна и взе чашата. — Преди вечерята в седем баронът ще ви очаква за аперитивите. Изисква се официално облекло.

Седнал под сянката на един орех, Лио се отдаде на обаянието на прекрасния пролетен ветрец, докато отпиваше на малки глътки от ледения чай с праскови. Бомбеният взрив в Болоня сякаш беше на светлинни години оттук и паметта му се насочи към по-приятни спомени.

Вече бяха минали три години, откакто тя напусна Джорджтаун[1], но той все още мислеше за нея. Орсина прекара там само една година като стажант в малката катедра по италиански: Съвсем малко по-възрастна от студентите, в чието обучение помагаше, тя носеше копринени поли и бутикови обувки, а те джинси и маратонки. Парфюмът с цветен аромат тайнствено подчертаваше присъствието й. В нея имаше някаква аристократична лекота, която внушаваше, че Орсина може да отдаде на Джорджтаун една година от живота си, но жертвата щеше да бъде изцяло от нейна страна.

Като шеф на катедрата, Лио лично я беше наел по време на една пролетна ваканция в Рим. Интервюто й беше започнало със споменаването на Джордано Бруно, философа еретик, изгорен на кладата точно под прозореца на Кампо де Фиори. Може би по асоциация тя продължи да говори за fiori, цветята, и да описва предпочитаните от нея в любимите й градини из Европа. Спомняше си как го попита сериозно:

— А какво ще кажете за шафрановите минзухари? — Виждал ли е как цъфтят? Защо? Недалеч от Рим, в района на Абруци, имало огромни ливади, покрити с тях.

— Толкова са впечатляващи. Биха могли да донесат истинско богатство на цялата област, но дори в най-добрите ресторанти давят шафрановото си ризото в магданоз и убиват както цвета, така и аромата. Стойте далеч от Абруци! — Този спомен още го караше да се смее.

Тя разговаряше с него, старшия преподавател, съвсем като с равен. Образованието, културата и способностите й се подразбираха. Той чувстваше, че голяма част от тях беше придобита сякаш чрез осмоза. Най-вече у дома, а после при честите гостувания в наследствените дворци на роднини и приятели. Вероятно някои от тях се гордееха със сбирки от картини, за които в Щатите веднага биха основали музей. Беше попила „езиците“, английски, френски, немски и латински, просто ей така, а отличните училища, които бе посещавала, само бяха допълнили нейната вродена култура.

Другите кандидати, които отчаяно се мъчеха да избягат от безработицата в Италия, цитираха със силен акцент модерните френски философи и предизвикваха досада у Лио. В действителност нямаше какво да избира, си беше казал той след интервютата, докато вечеряше сам в някакъв ресторант. Поръча си шафраново ризото и помоли келнера да предупреди готвача да не прекалява с магданоза.

Така Орсина беше дошла във Вашингтон и в понеделник, сряда и петък той я срещаше всяка сутрин край машината за кафе. Виждаха се и извън студентското градче, и то редовно: в някой музей, на концерт класическа музика, прожекция на чуждестранен филм, но той никога не я беше канил в своя апартамент. Беше я водил на обяд и по-рядко на вечеря. Общо взето, беше оставил грижите за нея на по-младите членове на факултета и другите стажанти и нарочно потискаше чувствата, които тя събуди у него още при първата им среща. Когато си заминаваше, той й пожела късмет и не мислеше, че някога ще я види отново.

И тогава, след дълго мълчание, получи писмо от нея. Научи, че миналата година се била омъжила за англичанин и че е щастлива. Живеели основно в Прованс, в реставрирана селска къща, и от време на време в Лондон, където имали апартамент. Тя всъщност искаше съвет за една стара италианска книга със заглавие „Магическият свят на героите“.

Вместо да й напише отговор, Лио погледна колко е часът. По това време във Франция беше шест вечерта. Вдигна слушалката и набра номера, изписан на главата на листа. След едно малко неловко начало той попита за книгата. Все още помнеше как беше протекъл разговорът на италиански:

— Чувал ли си за нея? — попита тя.

— Срам ме е да кажа, но не съм. Разкажи ми повече.

— Моят чичо Емануел ми я подари в навечерието на сватбата по време на една малко странна церемония. Каза, че трябва да я прочета внимателно дори да ми отнеме години. Изглежда е много важна за семейството, но нищо не мога да разбера.

— Това ме изненадва. Никога не си имала проблеми с литературата, на който и да е език. Има ли сюжет, разказва ли някаква история?

— Да, но… Различава се от всичко останало. Ще видиш, когато я прочетеш. Може би тогава ще можеш да ми я обясниш?

— За мен ще е удоволствие да опитам — отговори той без никакво колебание.

— Много ще ти бъда благодарна. Виж какво — добави тя импулсивно — Найджъл и за ще прекараме юни в Италия в нашата семейна вила във Венето, близо до Верона. Искаш ли да дойдеш да ни погостуваш? Така ще можем заедно да поработим върху книгата.

Лио сам се изненада от своя отговор:

— Това лято трябва да ходя в Северна Италия, за да проведа някои изследвания. С удоволствие ще направя едно отклонение, за да видя семейния ти дом и да се запозная със съпруга ти.

Изобщо не беше имал намерение да ходи в Италия. Смяташе да си остане кротко във Вашингтон и да довърши една започната книга, да отиде да види родителите си във Флорида и други роднини в Нова Англия. Въпреки това се съгласи и излъга както тях, така и Орсина, защото не искаше тя да разбере, че е отговорил с такава готовност на нейната покана. И ето го тук, доброволен пленник на нейното магическо царство.

Той поклати глава, за да прогони спомените и се качи в стаята си, за да се преоблече, преди да се запознае с нейния чичо. Икономът вече беше разопаковал багажа му и приготвил онова, което бе преценил като най-официалното му облекло.

Когато слезе долу, Лио откри, че всички прозорци на салона са отворени, за да влезе разхлаждащият вечерен ветрец. Барон Емануел Ривиера дела Мота седеше на едно кресло, облечен в тъмносин костюм от мохер и коприна, в сравнение, с който готовият вълнен блейзър на Лио изглеждаше неподходящ и определено прекалено дебел за сезона. Баронът се изправи. Беше набит, но не много висок и въпреки шейсет и няколкото си години не беше и дебел. Дългата му бяла коса беше сресана назад и откриваше високо, загоряло чело. Но онова, което правеше най-голямо впечатление във външния му вид, беше носът. Един съвършен римски клюн, извит като на орел.

— Предполагам, че вие сте професор Кевъна? — попита той. — Как сте? — Ръкостискането му беше здраво и едновременно официално. — Едно питие? Аз пия горчиво кампари с лед. Искате ли и вие?

Лио го беше опитвал веднъж и оттогава внимателно го избягваше, но въпреки това се чу да казва:

— Да, чудесно, благодаря. — Когато отпи, кампарито отново му напомни за сироп за кашлица с лед.

— Племенницата ми много ви цени — продължи баронът, докато го гледаше преценяващо. Лио имаше усещането, че той ще добави: „Чудя се защо. Изглеждате толкова обикновен“. Но баронът не го направи.

Въпреки това атмосферата в стаята заплашваше с нова ледникова епоха. Баронът съсредоточи вниманието си върху своето питие, а Лио се опита да води светски разговор, което не беше най-силната му страна. Заговори за стария клавесин в единия от ъглите, но баронът го сряза с един английски каламбур, според който инструментът беше само за стари моми.

И като си помисля, че ще трябва да вечерям с него, каза си Лио.

— Вероятно сте чули новините, нали? Те имат лошия навик да нахълтват неканени в живота на човека.

— Имате предвид взрива в Болоня? Да, за съжаление. Точно минавахме през гарата, когато е станало.

— Наистина? Тогава трябва да сте щастлив, че още сте жив! Думитру, налей на професора още едно кампари.

О, не, помисли си Лио, докато се усмихваше с благодарност на иконома.

— Много ли са жертвите?

— Сега броят труповете. Задачата не е за завиждане, а е и доста трудна, защото някои са разкъсани на парчета, други са обезобразени до неузнаваемост, а трети още лежат под развалините. Бомбата е избухнала по време на тържественото богослужение за Деня на Христовото тяло. В храма е имало много богомолци, още повече са стояли отвън на площада. Затова няма да се изненадам, ако загиналите се окажат стотици.

— Боже, какъв ужас! Но защо? Кой го е направил? Има ли заподозрени?

— Кой го е направил? — Баронът отмести поглед от него и се съсредоточи върху стенописите по тавана. — Предполагам, че сте чували за Джовани да Модена?

Лио отговори отрицателно.

— И вие сте ръководител на катедрата по италиански в Джорджтаунския университет?

Лио не отговори, а предпочете да отпие още една глътка кампари.

— Предполагам, че той не е от онези художници, които вие смятате за велики — продължи баронът със забележителна снизходителност, — а от творците, известни само на специалистите. Но те не са се справяли по-зле от по-известните си колеги. Да, неговите стенописи в Болонския параклис бяха прекрасни.

— Бяха?

— Да, „бяха“. Вече ги няма, защото бяха в катедралата „Сан Петронио“.

— Разбирам.

— Три от тях бяха приписвани на Джовани да Модена и неговите помощници. Сцени от живота на свети Петроний, Пътешествието на влъхвите и Страшният съд.

Внезапно баронът се изправи и започна да рецитира, изплювайки всяка дума:

Кой може, и със слова обикновени,

таз кръв и рани да изобрази,

чий страшен вид очи ми ужасени

долина девета порази?

 

Ни ум човешки може да ги схване,

ни слово може да ги изрази.[2]

Гласът му се извиси почти до ридание:

Един съзрях с разрязани гърди,

в корема тъй промушен с озлобление,

 

че нищо там не може да седи,

а грозно му навън висят червата

и кръв на едри капки се цеди.

 

Изгледа ме, след туй сами с ръката

гърдите си разкри и с жален глас

каза: Пророк ме знайха на земята:

 

виж тук сега какво изплащам аз!

А този, кой с глава разбита плаче

пред мен, роднина мой е бил. Кат нас

 

тез всички тука са били сеячи

на схизми и съблазни във светът,

лъжливи на закона свят тълмачи.

— Това поне трябва да го знаете — подхвърли баронът, когато си седна на мястото и се зае отново с кампарито, но не преди да му хвърли пронизващ поглед. Да, Лио го знаеше. Беше от Дантевия „Ад“, песен 28. А баронът го беше научил наизуст?

— Много добре, значи не сте пълен самозванец — продължи той неумолимо. — И за какво се разказва?

Какво му е на този човек, запита се Лио. Въпреки това реши, че като гост е по-добре да бъде дипломатичен. Затова започна търпеливо и любезно да обяснява, сякаш насреща му седяха неговите студенти.

— Данте и Вергилий виждат грешниците в деветия ров на осмия кръг на ада. Той е за онези, които сеят разногласия, и наказанието за това е да бъдат осакатявани. Пророкът, за когото става дума, е по-известен като Мохамед. Той показва вътрешностите си на поета, а до него стои братовчед му Али[3], чиято глава е съсечена от челото до ченето. И двамата са сеячи на скандали и разколи. Като такива са наказани да горят в ада. — Резюмето попадна право в целта.

— Не усещам ли йезуитска ревност в словата ви?

— Ни най-малко. Просто казано, Данте не е харесвал исляма.

— Правилно, не го е харесвал. И кой би помислил, че това ще привлече вниманието на Ал-Кайда?

Щом забеляза удивеното изражение на Лио, баронът получи прилив на вдъхновение и се впусна да обяснява:

— Джовани да Модена надминава себе си в този стенопис, а изображението на Мохамед и неговия зет, подложени на наказание и горящи в ада, е толкова живо, колкото нагледно. Затова някои мюсюлмани, гостуващи в нашата страна, са решили, че то е нетърпима обида и стенописът трябва да бъде замазан или още по-добре махнат. Представете си — каза той, повишавайки глас, — че идвате у дома и ми казвате или да замажа, или да махна някой от моите стенописи! — Баронът беше видимо ядосан. После продължи, като се опита да се овладее. — Преди известно време бяха подслушани двама мароканци, които планирали да взривят стенописа в катедралата. Арестуваха ги и после, разбира се, ги освободиха. А сега изглежда мюсюлманските терористи не само „махнаха“ стенописа, но заедно с него и цялата катедрала в комплект с хората вътре и отвън.

Лио беше напълно сащисан и едва след известно време успя да попита:

— Такова ли е вашето предположение?

— И да, и не. За мен това е очевиден факт. Разбира се, на карабинерите ще им е нужно малко време, за да стигнат до същото заключение, а още повече, за да успеят да го докажат. Естествено, освен ако Ал-Кайда или някоя друга група ислямски терористи не си признае и не поеме отговорността за взрива. И в единия, и в другия случай икуменическият западен свят ще трябва да приеме тази действителност.

— Откъде сте толкова сигурен, че те са го направили? — попита Лио, който все още не можеше да повярва.

— Да речем, че имам предчувствие. Освен това „Б“ неизменно следва „А“. Както и да е, според мен е само въпрос на време, докато всички научат онова, което аз подозирам, от официални източници.

— Чичо — каза един глас зад него, — не ми казвай, че тероризираш с речи нашия гост. Толкова е типично за теб!

Същият нежен ветрец, на който Лио се беше наслаждавал в градината, довя аромата на нейния парфюм, преди да долети гласът й. Той стана да я поздрави, все още смутен от предположенията на барона.

— Професоре, позволете да ви представя моята племенница, госпожица Анджела.

— За мен е удоволствие — каза Лио, докато се навеждаше, за да докосне ръката й с устни. Преди години Орсина го беше научила на този старомоден поздрав с думите:

— Вместо да се здрависваш с жената, по-добре й целуни ръка. Така можеш да спечелиш доста точки в тефтера й за романтични преживявания. — Не че той възнамеряваше да флиртува с някого, но големият салон сякаш предразполагаше към подобни жестове и Лио се надяваше, че така ще разпръсне мрачната атмосфера.

— Удоволствието е мое — отговори Анджела с такъв вид, сякаш беше вярно. — Сестричката ми никога не е споменавала, че си толкова сладък.

Това определение подхождаше повече на самата Анджела с рошавата й руса коса и неприлично късата пола.

— Вие сте сестра на Орсина? Как е възможно? Тя никога не е споменавала за вас, а това е много по-сериозен пропуск.

Анджела сякаш се почувства поласкана от думите му, а баронът се изненада. Значи американецът можел да бъде галантен?

— Да вървим ли да вечеряме? — попита Анджела. — Наредих да сложат масата навън под черешовото дърво.

— Орсина няма ли да дойде?

— Не тази вечер, професоре. Надявам се, че не съм ви разочаровала.

— Разбира се, че не, но…

— Ще ви разкажа всичко по време на вечерята. Обещавам.

Пламъкът на свещите трепкаше от вечерния ветрец, докато Думитру доказваше, че е добре обучен в изчезващото изкуство на доброто обслужване.

Анджела отбеляза, че жена му Афина е отлична готвачка.

— Не съм се и съмнявал — отговори Лио. Изведнъж започна да се наслаждава на светския разговор и да сипе любезности. Беше необичайно за него, ала със сигурност бе за предпочитане пред това да се дуелира с барона. Но не, имаше и нещо друго. Начинът, по който Анджела го гледаше.

Лио имаше сините очи на баща си и неговата висока фигура, а от майка си бе наследил черната коса и фините черти на лицето. Тази комбинация се беше оказала успешна и младите жени го отчитаха. Сега, когато наближаваше четиридесет, той бе успял да опази фигурата си стройна, макар да не практикуваше никакъв спорт и мразеше да прави упражненията. Беше достатъчно елегантен, макар и не колкото барона. Дали заради изтощението от пътуването, емоционалния шок от бомбеното нападение или двете кампарита, последвани от вино, но обичайното му самообладание се пропука и той почувства електрическите искри, които прехвърчаха между него и Анджела.

— Значи Орсина никога не ти е казвала, че има сестра? — попита тя, обръщайки се така, че блузата й да разкрие достатъчно от съвършено скулптираната й гръд.

— Не, не ми е казвала. Може би си била твърде малка? — Лио не искаше да изглежда неучтив и да пита за Орсина, като че ли не се наслаждава на сегашната си компания. Но Анджела му бе обещала, че ще му разкаже за нея, и той беше нетърпелив. Най-накрая все пак попита.

Отговори му лично баронът.

— Обадиха се около час преди вашето пристигане. Мъжът й смятал, че предвид обстоятелствата трябва да отложат пътуването си до Италия с няколко дни. Бих могъл да се обзаложа, че за известно време няма да има повече взривове, така че Орсина и господин Макферсън скоро ще се присъединят към нас.

— Защо, Лио — попита Анджела и се наведе към него, а сламенорусата й коса, подухвана от ветреца, го милваше по лицето, — да не би да ти липсва?

— От години не съм я виждал, а и пазя мили спомени за нея от Джорджтаун.

— Значи ти липсва — настоя тя.

— Да, защо?

— Това означава — намеси се баронът, — че Орсина, като представител на женското начало, чиято сила е центробежна, във Вашингтон сигурно се е обърнала срещу… мъжката устойчивост на професора и така е стигнала до предела на своето неспокойствие.

Лио реши да приеме това за комплимент и вечерята продължи без твърде много неприятни мигове.

Когато се върна в стаята си, намери на възглавницата бележка за лека нощ, шоколадче и няколко листенца от рози. Бележката беше подписана от Анджела. Сега, когато си беше възвърнал самоконтрола, той се усмихна на този лек флирт и както обикновено започна вечерните си молитви.

Бележки

[1] Частен йезуитски университет, разположен в едноименния квартал на столицата на САЩ. — Б.пр.

[2] Цитатите са по „Божествена комедия“, превод К. Величков, изд. „Народна култура“, 1972 г. — Б.пр.

[3] В оригинала на „Божествена комедия“ са споменати недвусмислено Мохамед и Али, докато К. Величков споменава пророка, а Али е описан като негов роднина. — Б.пр.