Включено в книгата
Оригинално заглавие
Watykan z daleka z bliska, (Пълни авторски права)
Превод от полски
, (Пълни авторски права)
Форма
Научнопопулярен текст
Жанр
Характеристика
Оценка
няма
Корекция
aradeva (2019)

Издание:

Автор: Здислав Моравски

Заглавие: Ватиканът — отдалеч и отблизо

Преводач: Уляна Иванова Трайкова; Елена Петрова Паспаланова

Година на превод: 1985

Език, от който е преведено: полски

Издание: първо

Издател: ДИ „Наука и изкуство“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1985

Националност: полска

Печатница: ДП „Георги Димитров“, Ямбол

Излязла от печат: ноември 1985 г.

Редактор: Правда Спасова

Художествен редактор: Лили Радева

Технически редактор: Василка Стефанова-Стоянова

Художник: Веселин Цаков

Коректор: Цветана Георгиева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/39


Минало и настояще

На площад „Св. Петър“ с оглушителен шум се приземява хеликоптер. Уродливостта му дразни, особено на фона на колонадата на Бернини, обхванала в бароковата си прегръдка огромното пространство в подножието на църквата „Св. Петър“.

Когато перката на машината престава да се върти и развява празничните одежди на застаналите в редица епископи и прелати, от хеликоптера слиза с демонстративна бодрост — независимо от действителното си самочувствие — президентът, министър-председателят или — все по-рядко — коронованият владетел на по-близка или далечна страна. Групата духовни лица го приветствува на границите на града-държава Ватикан, както официално се нарича съвременната разположена върху площ от 44 хектара църковна държава.

Телевизионни оператори увековечават цялата сцена на цветна лента — причина за демонстративната бодрост на високопоставения гост. След това се приближава огромният мерцедес 600, един от най-скъпите автомобили в света, собственост на папата. Веднъж с помощта на пресата Павел VI обясни на света, че е получил мерцедеса като подарък: скромността на съвременната папска институция не би му позволила лукса да го купи.

Гостът, придружен от аскетичния и ненавиждащ журналистите епископ Жак Мартен, французин, префект на папския дом, както сега се нарича някогашният папски двор, се настанява в колата, а придружаващите го лица и останалите духовници заемат места в други, много по-скромни лимузини. Кавалкадата от автомобили потегля от портата под камбанарията към вътрешността на града-държава. Разстоянието между площада „Св. Петър“ и кулата „Св. Дамаскин“, където се намира Апостолският дворец и където е разположен личният апартамент на папата, е около 300 м. Обаче колите не пътуват към двора по прав път, а обикалят по тесните улички на Ватикана, минават покрай прочутите папски градини, насочват се към Сикстинската капела, покрай дворците, където са уредени ватиканските музеи, и най-сетне спират на Corticle, т.е. двора „Св. Дамаскин“. Ако посещението е от официален или полуофициален характер, там чака шпалир от двадесет швейцарски гвардейци от единствената военна част, запазена и до днес зад Бронзовата порта. В блестящи брони, венециански каски, виолетово-оранжеви панталони и пелерини те имат празничен, макар и малко театрален вид и придават блясък на максимално съкратения церемониал на посрещането.

Журналистът, който за първи път е получил от Ватиканското пресбюро пропуск за такава церемония, задава на по-старите си колеги въпроса, защо официалната колона от автомобили се насочва не направо към входа на Апостолския дворец или защо гостите не отиват в апартамента на папата по най-прекия път, т.е. от площада пред Бронзовата порта до близкия асансьор.

Той невинаги получава ясен отговор, защото въпросът е деликатен. По времето, когато църковната държава се е простирала върху значително, по-голям терен, а всички пътища са водели в Рим — неговата столица, — владетелите, допускани до папата, разбира се, са се отправяли направо в Апостолския дворец (ако Негово светейшество ги е приемал във Ватикана), а не в Квириналския дворец, който понастоящем е резиденцията на италианския президент, но през XVI в. е бил изграден като лятна резиденция на папата.

Когато обаче през септември 1870 г. пиемонтските берсалиери превзели Порта Пиа и нахлули във Вечния град през старинните крепостни стени, издигнати още от цезар Аурелиан, папа Пий IX станал доброволен затворник зад защитните стени на Ватиканския хълм. Отрядите, воюващи под трицветното знаме на обединена Италия, не преминали тези стени. В Квиринал заживял италианският крал, а от 1947 г. дворецът станал резиденция на италианския президент.

Като политическа и военна сила Църковната държава е престанала да съществува преди повече от 100 години. Лесно е да се разбере, че превземането на Рим от войските на Виктор Емануил е било драматично сътресение за формирания в продължение на векове стил на живот, управление и концепция за ролята на Римската курия, т.е. за централната власт на църквата.

Папските специалисти по дипломатически протокол или — преди 100 години — по придворен етикет не са могли да се примирят с възникналото след обединението на Италия положение, при което Рим престанал да бъде папската столица, а областта, непосредствено подчинена на апостолската власт, била ограничена в стените на Ватикана. Така че когато няколко месеца след обединението на Италия Пий IX приемал официално един от членовете на управляващото испанско католическо семейство, папската карета, използувана вече само за тържествени случаи, тъй като нейният собственик вече не напускал Ватикана, отвела госта от Мадрид по заобиколния път на историческите улички и дворове. Тази мистификация, запазена като традиция и до днес, трябвало да изпълнява две задачи. Първата — политическа — се състояла в това да изрази протест против „завладяването“ или „окупацията“, както наричали присъединяването на бившата църковна държава към територията на обединена Италия. Другата задача произтичала от чувството за срам. Като удължавали изкуствено пътя, папата и неговият двор искали да прикрият микроскопичността на територията, останала под суверенната власт на главата на католическата църква.

В продължение на много векове папата бил за католиците не само Христов наместник на земята, но също така, а в някои отношения преди всичко, владетел, най-малкото равен на монарсите, даже нерядко най-могъщ от тях.

Могъществото на папата никога наистина не е било резултат само от силата на църковната държава, заемаща в периода на своя най-голям разцвет около една трета от сегашната територия на Италия. От 1077 г., когато спорът за правото да се назначават епископи между папа Григорий VII и Хайнрих IV завършил с победа на папата и принудителното покаяние на германския император в Каноса, целият християнски свят признал първенството на духовната власт пред светската. Според възприетото от античността схващане на католическата средновековна философия тази власт произтичала от бога, поради това не подлежало на съмнение, че Христовият наместник на земята, т.е. папата, стои над монарсите. Нещо повече, в много европейски държави, като Полша или Унгария, коронацията на князете, упражняващи повече племенна, отколкото държавна власт, зависела от тяхното покръстване. Едва тогава им били връчвани знаците на кралска власт, чрез които се присъединявали към властелините в „цивилизования свят“. Едва тогава получавали правото за суверенна власт в определена територия и това право поне теоретично било защитено от моралния авторитет и политическото могъщество на Рим. Като давал съгласието си за коронация в името на бога, папата постигал и международното признаване на новите държави и техните владетели, а също и включването им, да използуваме израз от XIX век, в „концерта на цивилизованите народи“.

В много случаи духовната, т.е. църковната, власт се смятала за стояща и над светската, кралска власт. Независимо от силата на Църковната държава в продължение на много столетия кралската институция се ползувала с огромно влияние, произтичащо от подчиненото положение на светските владетели по отношение на папата. Тази позиция често предизвиквала бунтове, но представлявала основа за приетия международен ред.

Същевременно Римската курия и самият папа ръководели църквата, която в целия християнски свят разполагала частично и с държавната власт, а през средновековието почти изцяло и с кадрите на интелигенцията, тъй като имала почти пълен монопол върху науката, образованието и възпитанието. Имало периоди, през които тя подчинявала почти цялата артистична дейност (сакралното изкуство), упражнявала правосъдие в семейните и моралните въпроси, а в много страни, включително Полша, непосредствено участвувала в правителствената дейност.

В периода на особено силните териториални, а нерядко и племенни разграничения там, където държавите възниквали, преди племената да се формират като народи, в периода на много слаби и краткотрайни международни контакти главно от военен характер католическата църква е била единствената в Европа организация от международен характер, организация в известен смисъл универсална. Този факт, който заедно с централизацията на църковната власт бил признаван волю-неволю от светските владетели, придавал на папската институция допълнителна мощ и значението на пръв арбитър в международния живот на Европа.

Има най-сетне още един фактор на папското могъщество: огромното богатство, стичащо се в Рим от целия католически свят. През векове наред църквата е трупала неизмерими богатства, собственост на отделните епископства, манастири и парафии. В Полша цялата Ловицка област е принадлежала на главата на полската католическа църква, Пултуска област е била наследствена собственост на епископите на Плоцк, а краковският архиепископ през XVII век е притежавал повече земя и „души“, т.е. селяни, отколкото кралят. Макар и чужда на антиклерикализма, полската шляхта в стремежа си да ограничи постоянното нарастване на църковното имущество чрез приемането на дарения или изискването на огромни зестри от подстригваните за монахини дъщери на богати семейства, определила на едно от заседанията на сейма[1] в началото на XVIII век данък върху имуществата на църквата, който стигал 33% от тяхната стойност.

На основание специалните правила, установени от папите и строго спазвани от нунциите (папските посланици при различните дворове), част от църковните приходи във всяка държава била изпращана в Рим. Същевременно съгласно някакво неписано, но общоприето правило част от неизмеримите данъци, плащани на краля от дворяните, търговците, занаятчиите, селяните, била предназначена за папата. Тези суми понякога са били огромни. Въз основа на данни от ватиканските архиви, обработени от американски и британски историци, се счита, че през XVI век папската институция е получавала под формата на десятък и други постъпвания от чужбина около 2 млрд. златни долара годишно. Изчислено в днешни долари според американската валута през 1970 г., Рим по времето на Ренесанса е получавал от чужбина около 15 млрд. долара годишно, и то в продължение на десетилетия. Големи суми са изплащали също така полската църква и държава. Само по времето на Зигмунд Август от Полша и Литва за Рим са били изпратени около 2 хиляди товара златни и сребърни монети.

Трудно е даже да си представим размерите на богатството на папа Юлий II, който има най-големи заслуги за изграждането на църквата „Св. Петър“, или на неговите приемници. За позлатяване сводовете на великолепната църква „Голямата света Богородица“ (Santa Maria Maggiore), представляваща и до днес една от най-красивите забележителности на Рим, е изразходван цял кораб злато, изпратен на папата от Кортес, след като плячкосал легендарните съкровища на Монтесума в Мексико. Изграждането и обзавеждането на редица кардиналски дворци във Вечния град е струвало повече от годишните разходи на неголямо кралство.

Рим е бил столица на християнския свят не само като резиденция на върховния авторитет в областта на морала — папата, но също и защото там се намирал най-богатият, великолепен и в някои периоди пръв в интелектуално отношение двор. Днес е трудно да си представим какво е бил Рим на папите — Roma dei Papi, град, считан за наследник на традициите на римските императори и същевременно олицетворение на заслугите на християнството, което като религия и култура е формирало облика на Европа в продължение на много векове.

От последните столетия на средновековието до разцвета на папската институция по времето на Ренесанса, от контрареформацията до Френската революция, след която държавнополитическото могъщество на папите започнало решително да запада, в Рим се преплитали конците на повечето политически интриги. Тук се намирало едно от първите, особено в епохата на Ренесанса, интелектуални средища в света. Тук благодарение на меценатската дейност на папата и неговите кардинали се стичали творци от цяла Италия и много други страни, тук се формирали модата, правилата на добрия вкус, тук по времето на Бернини, Браманти и най-вече на Микеланджело се осъществявали най-смелите и прекрасни идеи на архитекти и градостроители.

При вида на ватиканските музеи, грандиозния храм „Св. Петър“ или богатството на римските патрициански дворци много малко хора се питат откъде се е взело всичко това в бедната Италия, защо точно тук в продължение на векове човешката мисъл и гений са се издигали толкова високо и са създали творби, представляващи и до днес мерило за европейската култура и цивилизация.

Източниците на великолепния ренесансов разцвет и на човешката мисъл в Рим, Флоренция и други градове на Италия трябва да се търсят, разбира се, в античните времена. Те са израз на неизмеримата сила на една тридесетвековна културна приемственост, неизвестна на другите културни цивилизации. Силата, която поддържала тази приемственост, това е била мощта на папската институция, нейният морално-политически авторитет и нейното богатство.

Всеки с право може да каже, че папата и църквата в продължение на векове са потискали и спирали всяка мисъл, която не се е побирала в тесните рамки на ортодоксалната католическа философия, мироглед и начин на живот. Не без право могат да се припомнят процесите срещу Галилей, списъците от забранени книги (включващи трудовете на Коперник) или многобройните процеси на инквизицията, чиито жертви са гинели на кладата даже и когато са притежавали монашески сан (да вземем за пример поне доминиканеца Савонарола). Най-сетне може да се каже, че догмата за моралния авторитет на папите е опростителска, а по отношение на някои от тях обикновена лъжа, че развратът и покварата на папа Алесандро VI Борджия нямат равни, че в ренесансовия Рим по поръчение на кардиналите от Курията са били извършени повече тайни убийства, отколкото от разбойниците по горските пътища. Историята е запазила думите на един папа, който, преди да бъде избран на този най-висок църковен пост, бил епископ в отдалечен провинциален град. Когато се запознал с господствуващите в Римската курия условия и обичаи, той заявил: „Roma veduta — fide perduta“, т.е. „Видиш ли Рим, ще загубиш вярата си.“

Всичко това е вярно. Не бива да забравяме и търговията с реликви и индулгенции, спекулациите с църковни длъжности и устройваните даже в църквите шумни оргии.

Все пак и най-големите пороци и престъпления на хората, чийто произход, имущество и даже простъпки им осигурявали кардиналска или епископска длъжност, независимо от образованието или моралния им облик, не могат да се отъждествят с църквата и папската институция. За стотици милиони дълбоко вярващи хора, за цели общества, особено през средновековието, папата е бил и продължава да бъде символ и олицетворение едновременно на божията власт и най-висшия морален авторитет; Ватиканът от своя страна е „врата към рая“. Независимо от това, какво от действителната обстановка зад Бронзовата порта в някои безславни дни в историята на папската институция е ставало известно на широката общественост, уважението към нея и значението на религията не само за отделния човек и неговото семейство, но и за целите общества са ставали причина с понятието „Рим“ да се свързва всичко възвишено, прекрасно, морално и благородно.

Неразривно свързани с Вечния град са първите героични времена на християнството, времето на масовите преследвания, мъченията, катакомбите и големите зрелища в Колизея, където хвърляли на лъвовете живи най-упоритите привърженици на вярата. В Рим загинали мъченически първите шестима папи с апостол Петър начело. В Рим християнството е постигнало своята първа, решаваща победа, превръщайки се от преследвана секта на презрени пришълци от Мала Азия в държавна религия на западащата Римска империя и по-късно на цяла Европа.

Независимо от глобалната оценка за религията и нейната роля в историята на човечеството, през първите векове от своето съществуване християнството е действувало като могъща творческа сила, която в продължение на 300 години коренно променила съзнанието на древните римляни. То предизвикало революция не само в моралната, но и в обществената сфера. Етичната система, съдържаща се в евангелските заповеди, християнската философия, разработена на основата на тези заповеди, били прогресивни в сравнение с етиката и обществената система на западащата Римска империя.

По-късно връзките с властта неведнъж са поставяли църквата като институция на позицията на крайния консерватизъм. Осъществяването на благородните евангелски принципи се оказали утопия в обществено-политическите условия, които противоречали на ученията на Христос и апостолите. Думите: „Моето царство не е на този свят“, в продължение на векове служели за оправдаване несправедливостта с помощта на представата за задгробен живот. И въпреки това философската система, сведена до заповедта „Обичай ближния си…“, облагородила езическия свят, макар и нейният глашатай — църквата — така често да й противоречал в практическата си дейност. Даже жителите на Вечния град, които са виждали в папската институция преди всичко диктаторската й власт, потискаща с невиждана понякога жестокост, поради което и до днес са запазили своеобразен вроден антиклерикализъм и антипатия към Римската курия, от векове се подиграват със своите папи и разказват за тях щекотливи вицове, даже и те си дават сметка за това, че величието на техния прекрасен град от новата ера насам е величие на папата и църквата.

Символ на папската власт от векове е тривърхата корона, наречена тиара. При коронацията на новоизбрания папа кардиналът, изпълняващ функциите на декан на Светата колегия, изговаря следната сакраментална формула: „Получаваш тиара, украсена с три корони, за да не забравяш, че си баща на принцовете и кралете, предводител на света и наместник на земята на нашия бог Исус Христос.“

Последният папа, който е носил тиарата на всички тържествени литургии, е бил Пий XII. Неговите приемници, Йоан XXIII и Павел VI, са я носили само на коронацията. Те разбирали, че тройната корона като символ вече противоречи на сегашната действителност на църквата и папата и отдавна е загубила даже теоретично своето превъзходство по отношение на която и да е държава.

Свиканият от Йоан XXIII и завършен при Павел VI Втори ватикански събор формално е отхвърлил концепцията за католическата църква, произтичаща от традиционното схващане, че папската институция обединява духовната и светската (държавната) власт. Както последните папи, така и повечето висши служители съзнават, че в съвременния свят всеки опит да се запази доминиращата роля на църквата в държавната политика е само утопия, но и грешка — затова именно Йоан Павел I и Йоан Павел II не си сложиха тиарата и заместиха традиционната коронация с литургия в чест на новия понтификат, която е чисто религиозно тържество.

Едновременно с отхвърлянето на всякакъв абсолютизъм от страна на човечеството, със засилването на демократическите и социалистическите идеи, с утвърждаването на плурализма в областта на мирогледа като закономерност в съвременния свят църквата се стреми да ограничи своята роля в рамките на разпространение на вярата и запазването на нейното съответствие с Откровението. Вярно е, че тази мисия се разбира много широко, но църквата се стреми да гради своя авторитет пред вярващите преди всичко в областта на морала, като постепенно се отказва от възможностите на административния натиск. Този процес протича бавно и не без вътрешни сътресения. В сферата на властта той практически е завършен. В законодателната област църквата и сега се стреми навсякъде, където това е възможно, да насажда собствените си принципи, произтичащи от католическата етика. Типичен пример за това може да бъде въпросът за разводите в Италия. В резултат на интегристката традиция, много силна в тази страна, съвсем доскоро тук съществуваше парадоксална ситуация: според семейното право в страната бракът бе неразрушим. Сключеният църковен брак можеше да бъде прекратен от църковния съд (консисториум), чието решение бе валидно и в държавната сфера. От друга страна, атеистите, сключили само цивилен брак, не можеха да се обърнат към католическата институция, поради което бяха лишени от възможността за развод.

Теоретично споразумението между държавата и църквата в Италия защищаваше принципа за непрекратяемост на брака само по отношение на католиците, т.е. огромното мнозинство италиански граждани. На практика този принцип трябваше да се съблюдава от цялото общество. Наистина религиозните инстанции на други вероизповедания можеха да разрешават развод на своите вярващи, например протестантската и юдаистката църква, но техните решения нямаха правна сила и не водеха до никакви последствия в сферата на семейното и гражданското право. С изключение на римокатолическата църква нито едно вероизповедание не можеше да се ползува от такива привилегии като католическите съдилища, чиито присъди имаха същата сила, както и гражданският съд.

До 1970 г. италианското цивилно законодателство не познаваше развода. Поради тази причина италианският съд не можеше да прекрати брак даже между некатолици, сключили граждански брак.

Когато в Италия след продължителни дискусии бе въведен ограничен бракоразводен правилник, църквата и Ватиканът счетоха това решение на парламента за нарушение на конкордата. Папският държавен секретариат протестира, а непримиримата консервативна част от католическия лагер реши чрез референдум да постигне анулиране на бракоразводните принципи.

Референдумът се проведе през 1974 г. Църквата и даже самият папа — въпреки че от последния събор, общо взето, спазваха принципа за ненамеса в политиката — този път се ангажираха в полза на отменянето на разводите. Въпреки това в традиционно католическа Италия около 60% от избирателите гласуваха за тяхното запазване. Този болезнен за авторитета на Ватикана и италианската църковна йерархия урок убеди консервативните кръгове, че всички отживелици на интегристките концепции предизвикват протест в съвременните общества. Същевременно многобройни представители на католическите кръгове, които, както ватиканският държавен секретар Жан Вийо, разсъждават в съвременни категории, недвусмислено заявяваха, че е не само безсмислено, но и неморално принудително с помощта на административния натиск и закона да се насажда католическата моралност сред невярващите, които не я възприемат. С други думи, според съвременните църковни моралисти католиците трябва да спазват принципа за ненарушимостта на брака не защото така е предписано от закона, а защото такъв е техният морал. Друговерците, и невярващите от своя страна трябва да могат да постъпват в съгласие със собствената си съвест.

Този начин на мислене се разпространява все повече зад Бронзовата порта. Ако го съпоставим със средновековния дух на кръстоносците, на инквизицията, с духа на интегризма, отстраняващ от активна дейност в обществото всеки, който отхвърля концепцията за доминиращата роля на църквата като творец и изпълнител на законността наравно с държавата, ще видим ясно колко много се е променило мястото на религията, а с това и ролята на църквата и Ватикана в света.

В условията на църквата особена роля играе символиката и нейната изразна форма — литургията. Необходим беше някакъв символичен жест, който да посочи тази голяма промяна. Извърши го папа Павел VI. На неговата коронация вярващите от предишната му епархия в Милано му поднесоха тиара, изработена от тамошните занаятчии. Той не постави тиарата на главата си нито веднъж, вместо нея даже при най-тържествени случаи си слагаше епископската митра. А когато в Рим пристигна американският кардинал Спелман, известен с консервативните си възгледи и със склонността си към църковния триумфализъм, Павел VI му подари тиарата си като спомен за църквата в САЩ. По този толкова дискретен, но ясен за членовете на йерархията начин папата подчерта, от една страна, неактуалността и безполезността на тиарата и свързаната с нея символика, а, от друга, посочи консерватизма на човека, на когото този знак все още можеше да достави удоволствие.

Обаче този жест не постигна желания резултат, а създаде само неприятности. Американският кардинал, който не се поколеба да благослови американските войници за Виетнам и виждаше в тях „бойци на антикомунистическия кръстоносен поход“, се отличаваше с рядък търговски усет. След като получи тиарата, той организира в САЩ подписка на църквата под лозунга „да откупим позлатената папска тиара“. Тази акция, проведена с размаха на американските кампании за реклама на прах за пране и паста за зъби, донесе огромна печалба, но предизвика широко критично ехо, нелишено от елемента на заядлива ирония. Голяма част от пресата в англосаксонските страни (по традиция протестантски), както и многобройни френски и италиански ежедневници, издания на антиклерикалното течение, заатакуваха Павел VI за търговските машинации, които той не само не бе предвидил, но и не одобряваше.

Така символичният жест, който трябваше да изрази коренно променената роля на папата, донесе обратни на предвидените резултати. Въпреки това днес във Ватикана тиарата е само музейна ценност. Даже на празненството по случай откриването на юбилейната година, чествувана през 1975 г., папата се появи на входа на църквата „Св. Петър“ с епископската митра.

Едва в края на 1975 г. папската комисия по въпросите на реформите в литургиите взе решение, според което папата сам можеше да реши нужна ли е употребата на тройната корона. Заедно с нея от литургиите изчезна и цитираната по-горе формула, с която папата се поставяше над останалите „владетели“ на света.

Коронацията изобщо получи ново название и стана просто тържествена литургия в чест на новия понтификат. Свързаните с нея обреди бяха опростени и освободени от предишната пищност.

Папа без тиара, отхвърлил блясъка на кралския двор, отказал се от претенциите за превъзходство над светската държавна власт, папа, предпочитащ скромността пред външното великолепие и театралност на обредите — това е християнската представа за съвременния и бъдещия Ватикан.

Определението „представа“ тук е по-точно от определението „действителност“. Ватиканът най-дълго в историята е запазил своята институционална приемственост и при това представлява център на организацията — институционален израз на системата от принципи и философска концепция, произтичаща от Откровението. Поради това традиционализмът на църквата и Ватикана е част от тяхната същност. Една от причините за ефективност на Римската курия, за нейния авторитет пред стотици милиони вярващи в целия свят и преди всичко за високото ниво на нейните чиновници в монашески одежди е именно нейната приемственост и многовековната й традиция.

Веднъж няколко журналисти запитаха известен възрастен прелат, работещ във Ватиканския държавен секретариат, как папската дипломация ще се отнесе към сложния въпрос от правен и протоколен характер, възникнал във връзка със съществуването на работна мисия на южновиетнамския марионетен режим при Ватикана. През 1975 г. този режим бе паднал, а правителството на обединен Виетнам не бе направило постъпки за установяването на каквито и да било официални отношения с папската институция. Прелатът отговори:

— Група работници при секретариата проучва прецедентите, засягащи този проблем. Вече знаем как Ватиканът е решавал подобни въпроси от XI век, когато в хрониките на Църковната държава за първи път е записан подобен случай. В момента изследваме до какви сериозни и трайни последствия за църквата и папската институция е довеждало всяко решение да се толерира дипломатическа мисия, която не съответствува на фактическите отношения в представляваната от него страна. Изучаваме и самите решения за отстраняването на такава мисия. След като анализираме тези данни и вземем под внимание актуалното положение и принципите на международните отношения, ще представим на нашите висшестоящи органи предложения за актуалния случай.

На практика така изглежда приемствеността в правно-административната или дипломатическата област. Когато се касае за решение по въпросите на доктрината, т.е. за интерпретацията на Откровението или даже промяна в неговия текст, тежестта на приемствеността и консерватизма, свързани с непроменимостта на догмите, се чувствува много по-силно. Църковно-ватиканският традиционализъм оказва влияние на всяко действие и решение, извършено зад Бронзовата порта.

Затова именно, въпреки че последният събор отхвърли старата интегристка концепция за църквата и Ватикана, независимо от усилията на последните папи да заместят монархическата традиция на църковната държава с по-демократична и близка до духа на съвременната традиция, сред много изтъкнати служители на Римската курия чувството на обвързаност с миналото — по-бляскаво от съвременността — е особено скъпо и припомня носталгия.

Затова именно държавниците, пристигащи във Ватикана, пътуват към Апостолския дворец по заобиколни пътища. След време ниското самочувствие, проявяващо се в тази традиция, ще престане да измъчва специалистите по протокола в папския дом, който не иска да бъде повече двор, но не може да престане да съжалява за времената, когато е бил такъв. Когато дойде този ден, ще завърши окончателно трудният, болезнен за Ватикана, пълен с противоречия и колебания, но неспирен процес на модернизация. Тези, които държат на влиянието на църквата в съвременния свят, които виждат във Ватикана столица на своята вяра, искат това да настъпи колкото е възможно по-бързо. Но тези, които са привързани преди всичко към външните форми и отживелиците на някогашния Рим, които ценят институцията повече от идеите или изобщо не се интересуват от последните, които гледат на Ватикана като на великолепен бастион на историята и резерват за своеобразен, пищен фолклор, с гняв и възмущение посрещат всяко решение за отмяна на разкошните празненства, на одеждите, за отнемането на придворните титли, съпътствували доскоро отделните длъжности, и най-сетне за ограничаване вътрешните връзки на папската институция с монархическата традиция.

И едните, и другите имат свое право. И едните, и другите имат за какво да ценят лабиринта на Римската курия, която не може да се освободи от такива реалности на съвременността като сивотата на противоречивите човешки амбиции и завист, заплатите, покупките и намаляването на данъците, но която същевременно се стреми да се издигне над времето и пространството, в някакво пето измерение на трансцендентални и абсолютни истини, на които може да не се вярва, но които не могат да се пренебрегнат. Поради факта че все пак се възприемат от стотици милиони хора, тези истини оказват определено въздействие върху действителността на съвременния свят.

Бележки

[1] Полското народно събрание, в което до края на XVIII в. влизат представители само на благородническата прослойка — шляхтата. — Б.ред.