Серия
Джо Демарко (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
House Rules (Dead on Arrival), (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,5 (× 4 гласа)
Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2015)
Допълнителна корекция
Стаси 5 (2019)

Издание:

Автор: Майк Лосън

Заглавие: Двойни игри

Преводач: Веселин Лаптев

Година на превод: 2008

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Обсидиан

Град на издателя: София

Година на издаване: 2008

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: „Инвестпрес“ АД, София

Редактор: Матуша Бенатова

Технически редактор: Людмил Томов

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Здравка Славянова

ISBN: 978-954-769-179-7

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/5905


На Кийт — най-хубавия подарък за рожден ден. Гордеем се с теб.

Пролог

Нямаха никаква представа каква ще бъде силата на експлозията. Техниците — безполезни както обикновено — обявиха, че бомбата може да срине само гаража, само съседните къщи или всичко в радиус от половин километър. Това зависи от много неща, компетентно се произнесоха те. От конструкцията на бомбата, от формата, която би определила посоката на взрива, и така нататък. Очевидно зависеше и от количеството амониев нитрат, с което са разполагали бомбаджиите. Всичко е относително.

Без майтап! — беше реакцията на Мърчант. — Благодаря за помощта.

Беше ясно като бял ден, че независимо от големината на бомбата той няма да успее да опразни близките домове. Започнеше ли евакуация, двамата мъже в гаража вероятно щяха да забележат включеното в три през нощта осветление и панически бягащите по пижами хора. Или, при известна доза късмет, някой от добросъвестните граждани щеше да се обади в местното радио и бомбаджиите щяха да научат, че са обкръжени от петдесет агенти на ФБР. След което най-вероятно щяха да задействат взривното устройство, а Мърчант и хората му, скрити на десетина метра от гаража, щяха да бъдат изпепелени. В буквалния смисъл на думата.

Ако бомбата избухнеше и убиеше неколцина цивилни, медийните кресльовци и политиците несъмнено щяха да подложат на унищожителна критика решението му да не евакуира застрашените мирни граждани. Щяха да го нарекат лекомислен и безотговорен, а шефовете му щяха да хвърлят цялата вина върху него, за да си спасят бюрократичните задници. Но какво от това? Той щеше да е мъртъв! Единственият разумен ход беше да забрави за евакуацията и да влезе в гаража. А дали да не се опита да преговаря с мъжете вътре? Не, не. Дори онези с костюмите в Хувър Билдинг бяха на мнение, че това е безполезно. Не се преговаря с хора, които са готови да убият себе си, за да ти видят сметката.

Какъв Ден на труда, Господи!

— Алфа до Браво — изрече той в радиостанцията. — Някакви следи от трети човек?

— Не, сър.

Двамата бомбаджии се намираха в гаража на двайсетина метра от двуетажна къща. Освен че ръководеше цялата операция, Мърчант командваше пряко и петимата от екип „Алфа“. Друг агент командваше екип „Браво“ от другата страна на гаража. Районът беше отцепен от отряд „Чарли“, наброяващ близо четирийсет души. Сред тях имаше и снайперисти, готови да ликвидират всеки, който им се стори подозрителен. Мъже с точен мерник, които със сигурност нямаше да пропуснат.

Мърчант и хората му носеха традиционната екипировка на отрядите за бързо реагиране: бойни каски с лицеви маски, черни маскировъчни гащеризони с бронежилетки, портативни радиостанции за връзка с Мърчант, прибори за нощно виждане, автоматично оръжие, карабини и пистолети 40-и калибър. Бяха облечени като за война, която всеки миг щяха да започнат.

— Алфа до Чарли. Вашето мнение? Засякохте ли трети човек?

— Не, сър.

Мамка му! Според предварителната информация терористите бяха трима, но до този момент никой не беше забелязал третия. Сведенията бяха оскъдни. Той може да спи в къщата, а можеше и да е излязъл да купи нещо. Но това вече беше без значение. Трябваше да действат преди зазоряване. Колкото повече отлагаха, толкова по-голяма ставаше опасността хората му да бъдат засечени. Или, не дай, боже, онези в гаража да решат да изкарат камиона. Тогава вече щяха да си имат работа с мобилна бомба и нещата ставаха сериозни.

— Алфа до всички! Влизаме! Браво, готови ли сте?

— Да, сър.

— Чарли, готови ли сте?

— Да, сър.

Мърчант кимна, въпреки че никой не беше в състояние да го види. Не можеше да разчита нито на предварителната информация, нито на сапьорите. Но в замяна на това можеше да разчита на своите момчета, при това стопроцентово.

Отново придърпа микрофона към устата си.

— Помнете, че ги искаме живи, но това не означава, че някой от вас трябва да умре.

Той напълни дробовете си с въздух, свали предпазителя и усети адреналина във вените си.

— Влизаме на три! — обяви той. — Едно, две…

Гаражът имаше две врати: едната нормална, като на къща, а другата, плъзгаща се, управлявана дистанционно. Отстрани се виждаха две прозорчета. Изпълнявайки заповедта, двата екипа запълзяха по корем. След броени секунди всичките десет души се залепиха за стените на гаража. Мърчант потупа по рамото един от хората си, който сръчно постави четири малки заряда C-4 по ъглите на голямата врата. Между тях се образува нещо като квадрат два на два, в центъра на който бе залепен петият заряд. Мърчант си пое дъх и отново включи микрофона.

— Пак на три! Едно, две…

Три неща се случиха едновременно: през прозорците влетяха зашеметяващи гранати, които произведоха ужасен трясък, придружен с ослепителни светкавици; парче дебела тръба с дръжки и с плоча, заварена в единия й край, изкърти малката врата на гаража; петте заряда бяха задействани дистанционно и пробиха огромна дупка в средата на голямата врата. В рамките на две-три секунди момчетата на Мърчант нахлуха в гаража с фенерчета и насочени оръжия, крещейки като луди.

Операцията беше проведена перфектно като на учение в Куонтико. Двамата в гаража бяха повалени на пода от взривната вълна. Заслепени от зашеметяващите гранати, те притискаха ушите си с длани и вероятно се чудеха защо не чуват нищо. За по-малко от минута хората на Мърчант им щракнаха белезниците.

Господи, та те са почти деца! — помисли си Мърчант, след което отиде да надникне в камиона. Мамка му! Вътре имаше цял тон изкуствен тор, а може би и два!

— Мърчант до Чарли. Гаражът обезвреден, нарушителите са арестувани. Някой от сапьорите да дойде веднага, за да провери дали тази гадост няма да гръмне! — Обърна се към агента, отговарящ за „Браво“, и добави: — Харис, вземи хората си и бързо огледай къщата. Третият може би е още там. Клемънс, заведи тези негодници в колата и чакай заповеди. Аз ще остана тук, докато дойдат сапьорите.

Той отново надникна в камиона. Това вътре наистина беше голяма бомба! Какво — или кого — са планирали да взривят онези двамата? — запита се той.

 

 

Той зърна синьо-червените лампи на около две пресечки от мястото на събитието. Спря колата и извади бинокъла от жабката. Колите с мигащи лампи бяха толкова много, че наоколо бе светло като ден. Пожарна, две линейки, повече от десет маркирани и немаркирани полицейски коли. Плюс два бронирани автомобила, единият от които приличаше на специалната машина, използвана от отряда за обезвреждане на експлозиви. На покрива на другия имаше сателитни чинии, а във вътрешността му най-вероятно се помещаваше командно комуникационният център. Между колите се суетяха униформени, сред които имаше и мъже с якета, наметнати върху бели ризи и вратовръзки. Трябва да са от ФБР, помисли си той. Малко встрани от сцената се виждаше групичка хора с черни дрехи и каски на главите. Те се тупаха по раменете и стискаха ръцете си — като отбор, току-що спечелил важен мач. Хората от околните къщи бяха изскочили навън, облекли кой каквото му падне. Повечето от тях объркано се питаха какво става в техния спокоен американски квартал.

Какво са объркали тези глупаци?!

Трябваше да изчезва, при това веднага. В момента беше абсолютно беззащитен. Надяваше се, че не е оставил нещо, по което да бъде идентифициран — нито в къщата, нито в гаража. Но и да беше оставил, вече беше късно да направи каквото и да било. По улиците сигурно вече обикаляха патрулни коли. С този външен вид положително щяха да го арестуват, ако го спрат за проверка. Вкара колата в близката алея, даде на заден и потегли в посоката, от която беше дошъл. Караше бавно, макар и с цената на доста усилия.

Десният му крак гореше. След продължително седене болката винаги беше непоносима. Можеше да я укроти само ако се поразтъпче, но в момента това беше изключено. Ще се наложи да я изтърпи, както често го беше правил. Не биваше да спира, преди да се измъкне от опасния район.

Насочи се към магистралата. С Божията помощ щеше да стигне до Филаделфия най-много след два часа. Там го чакаше сигурно, предварително подготвено скривалище. Където може би щеше да бъде в безопасност.

Какво са направили онези глупаци?

* * *

Майрън Кларк беше добър в работата си, защото беше умен и търпелив, но най-вече защото беше неуморим. Абсолютно неуморим.

По време на разпитите винаги изглеждаше свеж — с изгладена риза и стегнат възел на вратовръзката, сресан и гладко избръснат. Приличаше на човек, който току-що е излязъл изпод душа след здрав осемчасов сън. Всъщност обаче оцеляваше благодарение на способността си да подремне за десетина минути, но този факт винаги оставаше тайна за арестантите. За тях той беше човекът, който никога не спира.

В момента Кларк прилагаше уменията си върху двамата, които бяха заловени в гаража в Балтимор. След двайсет и шест часа непрекъснат разпит единият от тях, на име Омар ал-Асад, беше на път да се пречупи. Всъщност това щеше да стане още при следващата поредица от въпроси.

Кларк беше доста над трийсет, съвсем обикновен на вид, с оредяла коса, метър и седемдесет и седем висок, с десетина килограма наднормено тегло. Видът му не излъчваше заплаха и той прекрасно го знаеше. Затова си бе взел за помощник Уорън Нокс — висок метър и деветдесет як мъжага с напомпани мускули, късо подстригана коса и ниско чело. Лицето му беше зло като на онези закоравели престъпници, чиито тела са покрити с татуировки. Изражението му винаги изглеждаше така, сякаш току-що е успял да потисне кипящата си ярост с цената на огромни усилия. Всъщност Уорън Нокс изобщо не беше агресивен. Кларк беше убил много повече хора от него.

В началото на разпита Омар поиска адвокат. Това предизвика лекото кимане на Кларк. В отговор Нокс сграбчи арестанта за гърлото и го блъсна в стената на килията. Борейки се за глътка въздух, Омар изпита неприятното усещане, че краката му не докосват пода.

— Ако още веднъж чуя думата адвокат, ще си събираш зъбите по пода! — яростно просъска Нокс.

Именно тогава Омар си бе дал сметка за истинското състояние на нещата. А то нямаше нищо общо с това, което беше гледал по телевизията. Нищо общо със сериала „Закон и ред“, в който ченгетата не докосваха арестуваните и спираха да крещят в мига, в който те отказваха да отговарят на въпросите им без присъствието на адвокат. О, не, тук нещата стояха различно. Кларк и Нокс му дадоха да разбере, че няма никакви права. Няма да му позволят да се срещне с никого — нито с адвокат, нито с партньора си, нито с майка си. Тук Омар беше абсолютно сам.

Ако изправеха тези клоуни пред съда, въпросът с потъпканите им граждански права без съмнение щеше да усложни нещата. Правителствените адвокати щяха да избълват купища юридически безсмислици, за да омаловажат вредите, но поне на този етап осъждането на обвиняемите изобщо не беше приоритет. При терористичните нападения в Лондон, Испания и Индия бяха използвани по няколко бомби, избухнали едновременно в различни вагони на метрото. Кларк искаше да знае дали Омар и приятелят му имат съучастници. Ако за целта се наложеше да причини на Омар известен физически дискомфорт, толкова по-зле за Омар.

Омар не беше мигнал вече двайсет и шест часа. Оставяха го почти да заспи, но в мига, в който главата му клюмваше на гърдите, Нокс влизаше с трясък в килията, плясваше го по темето и му заповядваше да застане прав в ъгъла, като провинило се хлапе.

Не му дадоха никаква храна, но за сметка на това го наливаха с кафе. С много кафе. Кофеинът не само го държеше буден, но и опъваше допълнително нервите му, тъй като го вземаше на празен стомах. Да, Омар беше готов. Партньорът му щеше да издържи малко по-дълго, просто защото беше по-тъп от Омар и не притежаваше неговото въображение. Но скоро и той щеше да бъде готов.

Кларк провери външния си вид в огледалото до килията, после отвори вратата и влезе. Настани се срещу арестанта и кротко погледна кървясалите очи и разкривеното от ужас лице.

— Признавам, че ти победи, Омар — промълви той и поклати глава в престорено отчаяние. — Шефът ми е на мнение, че трябва да те изпратим на друго място, където ще бъдеш предаден в ръцете на други, по-добри от мен. До скоро такива като теб ги изпращахме в Гитмо — в Гуантанамо, Куба. Но това място се превърна в нещо като аквариум, Омар. Твърде много псевдолиберали ни дишаха във врата и ни учеха да играем по правилата. Техните правила. Но ние поумняхме, приятелю. Вече никой не отива в Гитмо. Сега такива като теб ги изпращаме на един остров край щата Мейн.

Усмивката на Кларк беше тъжна, сякаш наистина съжаляваше горкия Омар.

— До скоро военните използваха този остров за опити с биологично оръжие. Построили са сграда, в която има и килии. Малки килии, без никакво жизнено пространство, тъй като в тях са държали маймуни. Да, Омар, маймуните, върху които са изпробвали отровите си. Всички те отдавна са мъртви, но клетките са там. Най-хубавото обаче не са клетките, а фактът, че никой не подозира какво става на този остров.

Омар ал-Асад го гледаше втренчено, сякаш търсеше милост. Но той вече беше разбрал, че на Майрън Кларк това чувство му беше чуждо.

— Трябваше да взривим бомбата в тунела към пристанището на Балтимор — глухо обяви той.

 

 

След час Кларк знаеше цялата история. Омар ал-Асад и приятелят му Башар Харири бяха мюсюлмани, родени в САЩ. Осемнайсетгодишни, от семейства с ниски доходи, незавършили гимназия, безработни. Не бяха особено религиозни и не се отличаваха от повечето американци на тяхната възраст.

Една съботна вечер отишли на проповед в местната джамия. Причината била студеното време навън, както и фактът, че в джамията предлагали храна и кафе. Лекцията, точното наименование на която никой от двамата младежи не си спомняше точно, била за въздействието на американския империализъм върху мюсюлманския свят.

Лекторът се представил като Мохамед — име, толкова безлично, колкото и Джон Смит. Бил имам от Йемен, който обикалял Америка, за да проповядва на правоверните. Той бързо се превърнал в най-близкия приятел на двамата младежи. Прекарвал с тях дълги часове, водел ги на вечеря по ресторанти и търпеливо насаждал омразата в примитивното им съзнание. Месец по-късно ги убедил да взривят тунела към балтиморското пристанище — акт, при който щели да загинат няколкостотин души, но в замяна на това щял да бъде прекъснат търговският път към и от Източното крайбрежие. Една достойна и благородна задача, след изпълнението на която двамата щели да получат по десет хиляди долара.

Мохамед им дал пари да купят пикапа и компонентите за бомбата. Участвал лично в направата й и излязъл малко преди Омар и Башар да бъдат арестувани. След три часа изтощителен разпит Майрън Кларк се убеди, че Омар казва истината: Мохамед напуснал гаража, за да се обади на някого, но Омар нямал представа на кого.

Една подробност от разказа на Омар се оказа особено важна: Мохамед бил с изкуствен крак. Благодарение на този детайл ФБР разрови секретните си архиви и успя да установи истинската му самоличност. Оказа се, че той е един от най-фанатичните оперативни агенти на Ал Кайда.

— Как успяхте да ни откриете? — попита изтощеният до крайност Омар.

Кларк отказа да задоволи любопитството му, но на практика нещата бяха прости: търговец на изкуствени торове не беше харесал физиономиите им.

Два били основните компоненти за направата на бомбата: амониев нитрат (изкуствен тор) и гориво за състезателни автомобили с основна съставка нитрометан. Продавачът на изкуствени торове попитал момчетата за какво им трябва стоката, а Омар обяснил, че се занимават с озеленяване. Но клиенти на магазина били предимно червендалести фермери с бял цвят на кожата, които нямали нищо общо с двете мургави момчета, очевидно с близкоизточен произход, които били прекалено млади да се занимават с подобен бизнес и очевидно нервни. По тази причина мъжът набрал ФБР в момента, в който пикапът на клиентите напуснал паркинга.

Вместо да отговори на младежа, Кларк му зададе въпрос:

— Защо вие с Башар решихте да се превърнете в мъченици? Наистина ли вярвате в онези дивотии за девствениците, които ви очакват в рая?

— Мъченици ли? — учудено го погледна Омар. — Ние нямахме намерение да се превръщаме в мъченици.

Планът бил да проникнат в тунела с две превозни средства: пикапа с бомбата и колата, с която бе избягал Мохамед. Трябвало да продупчат гумите на пикапа, за да не може да бъде преместен лесно, а после да избягат с другата кола. Бомбата щяла да експлодира, когато те трябвало да бъдат на километри от тунела.

Дойде ред на Кларк да разкрие една малка подробност, убягнала от вниманието на младежа.

— Омар — въздъхна той. — Приятелят ти Мохамед бе нагласил таймера така, че бомбата да избухне две секунди след като бъде задействана.

 

 

Младши сенаторът републиканец Уилям Дейвис Бродрик с нетърпение очакваше да дойде редът за неговото изказване.

През двете седмици след опита на двамата млади мюсюлмани да взривят тунела на балтиморското пристанище той търпеливо бе изслушвал познати и очаквани аргументи в изказвания на свои колеги. Част от сенаторите продължаваха да ръмжат срещу липсата на контрол върху амониевия нитрат, от който могат да се правят бомби. Ала-бала, раздразнено въздъхна Бродрик. Други се оплакваха от още слабия граничен контрол, позволяващ на терористите от Ал Кайда свободно да влизат и излизат от страната. Обещаваха спешни и сериозни промени в Министерството на вътрешната сигурност. Предупреждаваха за скорошни изслушвания в Конгреса.

Като че ли това щеше да помогне!

Бродрик беше доволен от сенаторката, която говореше в момента, тъй като именно нейната реч щеше да послужи като основа за изказването му. Това беше Пати Морън, старши сенатор от Орегон, която току-що обяви, че федералното правителство продължава да плаща недостатъчно на горките ченгета и на медицинския персонал, които ще бъдат първи на следващото местопрестъпление, организирано от Ал Кайда. После тя произнесе и магическите думички, сякаш пред нея имаше копие от речта на Бродрик:

— Ние трябва да финансираме тези, които винаги са първи на местопрестъплението. Защото, уважаеми сенатори, всички вие добре знаете, че не става въпрос дали ще има следващо нападение, а по-скоро кога ще се случи то.

О, Пати, ако беше демократка, положително щях да те разцелувам!

Най-после дойде неговият ред. Произнесе обичайните встъпителни изречения, после измъкна речта от страничния джоб на сакото си, макар да беше сигурен, че няма да я погледне.

— Приятели — започна той. — Току-що изслушахме речта на уважаваната представителка на великия щат Орегон. Чували сме тези думи толкова често, че лично на мен вече ми призлява от тях. Тя каза, че въпросът не е дали ще има следващо терористично нападение, а кога ще се случи то. Но аз, дами и господа, поддържам едно по̀ друго становище: всичко е въпрос на време, нищо не се промени.

Речта беше написана от сътрудника му Ник Файн, който откровено го ненавиждаше, но този път беше вложил цялото си сърце в работата.

— Госпожи и господа сенатори, днес аз искам да ви предложа промени. Истински промени, които ще укрепят сигурността на тази велика страна. Време е да забравим политическата коректност, да не се боим да кажем истината, защото някой може да се обиди. Време е най-после някой от нас тук, които сме избрани, за да представляваме и защитаваме народа, да изрече на глас това, което мислят мнозина от нас. Аз съм готов да го направя.

Първата промяна, която предлагам, е да спрем да наричаме това „Война срещу тероризма“. Ние не водим война с терористите. Ние водим война с ислямските терористи. Крайно време е да престанем да караме червенокосите ученици и техните баби да се събуват по летищата, след като всички знаем, че най-вероятните терористи са млади мюсюлмани.

Бродрик направи кратка пауза и едва ли не чу аплодисментите на червенокосите.

— Както показва избягнатата на косъм трагедия в Балтимор, заплахата идва не само от чужденци, пристигащи отвъд океана. Приятели, макар че не ни се иска да го кажем гласно, фактите категорично сочат, че заплахата идва и от американски граждани — надявам се да са малко на брой, които са по-силно привързани към исляма, отколкото към родината си.

Бродрик направи нова пауза и огледа заседателната зала. Тя беше полупразна, а сенаторите, които бяха по местата си, разговаряха със своите сътрудници, четяха или изпращаха имейли по своите блекберита. Винаги ставаше така. Политиците не произнасяха речи, за да променят мнението на колегите си, а за да се видят във вестниците и по телевизията. А името на Бродрик със сигурност щеше да се появи във вестниците. Докато той говореше, Ник Файн разпращаше текста на речта му по имейла както на приятели, така и на врагове. А Бродрик беше убеден, че в този случай щеше да получи подкрепата и на голяма част от политическите си противници.

— Драги сънародници! Аз ще внеса проектозакон с няколко разпоредби, които със сигурност ще укрепят сигурността на тази страна. Някои от вас ще бъдат шокирани, други — разгневени, но, както вече казах, крайно време е да започнем да действаме, а не само да се молим да не ни сполети втори единайсети септември. Да, крайно време е някой в Американския сенат да направи нещо различно от досадните изслушвания, след като сме били принудени да избършем кръвта от поредния мюсюлмански атентат.

Той премина към същността на законопроекта си. Забеляза, че част от сенаторите започнаха да слушат, или — ако трябваше да бъде прецизен — да се смеят и да клатят глави. Но те нямаха представа кой щеше да се смее последен.

Първото му предложение беше да елиминират голяма част от заплахата, като депортират всички мюсюлмани, които нямат американско гражданство. Да, говоря сериозно, увери слушателите си той. Студенти, туристи, имигранти със зелени карти… На тези хора ще им кажем „адиос“ или както там се казва на арабски. Отбеляза, че министър-председателят Тони Блеър е реагирал по подобен начин веднага след бомбардировките в лондонското метро. Но Блеър бе предложил да депортират само агитаторите и подстрекателите, докато Бродрик отиваше по-далеч.

Второто му предложение беше рязко ограничаване на достъпа на граждани от ислямските държави до територията на САЩ. Онези, които идват тук, трябва да бъдат контролирани непрекъснато и да бъдат допускани само по бизнес. Като републиканец той оценяваше значението на бизнеса, но отстояваше мнението, че мюсюлманите могат да изпращат децата си да учат в Европа и да прекарват ваканциите си на Фиджи, или където им харесва. Разбира се, някой можеше да възрази, че обучението и туризмът също са форми на бизнес, но все някъде трябваше да се тегли чертата, нали?

Мюсюлманите, които желаят да посетят страната, трябва отрано да подават документи за входна виза, за да бъдат проучени в детайли. При пристигането си в САЩ ще им бъдат правени снимки, ще им се вземат отпечатъци и ДНК проби. И задължително трябва да имат американски спонсор, който да носи отговорност за поведението им. Естествено, по време на престоя им в страната те ще бъдат обект на непрекъснат контрол от страна на властите.

Бродрик беше сигурен, че последната точка от неговия законопроект ще привлече най-силно внимание. Тя предвиждаше задълбочена проверка на всички мюсюлмани с американско гражданство — връзки с радикални групи, поддръжка на радикални каузи и — най-важното — контакти с радикални групировки в чужбина.

— Избягнатото на косъм взривяване на балтиморския тунел (един Господ знае колко щяха да бъдат жертвите) ясно показва, че в тази страна има радикални мюсюлмани с американско гражданство, които могат да бъдат превърнати в оръжие за масово унищожение. И ние сме длъжни да вземем мерки срещу тази съвсем реална заплаха.

Според идеята му издържалите проверките мюсюлмани трябва да бъдат включени в специален регистър, което между другото щеше да улесни пътуването им. Разбира се, това не означава, че ще избегнат металните детектори, но щеше да намали риска да бъдат дръпнати встрани и старателно обискирани. После той побърза да отбележи, че идеята за специална идентификация с цел ускоряване на проверките по летищата съвсем не е нова.

— Това, което искам да кажа, е, че трябва да започнем с мюсюлманите — заключи Бродрик.

 

 

Джо Демарко видя Махоуни на трибуната, заобиколен от пет чернокожи дами и две току-що проходили деца. Футболистите, чиято игра наблюдаваха, бяха десет-единайсетгодишни, с прекалено големи шлемове на главите. Отборът в далечния край на терена беше „Тигрите“, облечени в избелели оранжеви фланелки, а противниците им — в не по-малко износени сини екипи, бяха „Пумите“. В момента, в който Демарко се насочи към трибуната, куотърбекът на „Пумите“ хвърли една отлична десет ярдова спирала към дребно хлапе, което моментално беше затрупано от оранжеви фланелки.

— Дръж здраво, синко! — ревна Махоуни. — С две ръце! Не им давай топката!

Демарко нямаше представа защо Махоуни го прави — вероятно заради стреса в службата и нуждата да остане сам, но фактът си беше факт: той периодично се измъкваше от кабинета си и отскачаше до югоизточната част на областта, за да погледа децата. Настаняваше се между майките и изобщо не се притесняваше, че е като бяла врана в това населено предимно с чернокожи предградие — едър бял мъж с буйна посребрена коса, облечен в костюм и палто. Странното беше, че почти никога не го разпознаваха, въпреки че Джон Фицпатрик Махоуни беше председател на Камарата на представителите. Изглежда, обитателите на тази част от града отдавна бяха изгубили вяра в политиците и още по-отдавна бяха престанали да им обръщат внимание.

Демарко се отпусна на скамейката до Махоуни, който му хвърли раздразнен поглед и отново насочи вниманието си към терена.

— В Бостън се видях с Мартин Борн — уведоми го с равен глас Демарко, извади един плик от вътрешния джоб на сакото си и му го подаде. — Помоли ме да Ви предам това.

Борн беше бостънски предприемач, един от най-богатите избиратели на Махоуни, вторачил алчен поглед в блатиста местност, защитена от закона поради присъствието на рядък вид диви патици. Поне за момента Махоуни беше на страната на патиците.

Той започна да разпечатва плика, но в същия момент куотърбекът на „Пумите“ беше съборен от необичайно едър хлапак, който, въпреки че беше на десет години, изглеждаше готов да играе за отбора на университета „Нотр Дам“.

— Момчета, хвърлете двама срещу него! — изкрещя Махоуни. — Трябва да пазите своя защитник!

— Тоя трябва да го пазят трима! — възрази една от майките в съседство, едра почти колкото Махоуни. — Като нищо ще се окаже, че тежи осемдесет килограма!

— Така е — кимна Махоуни. — Но момчето срещу него играе десен защитник и почти през цялото време е принудено да го спира сам, без чужда помощ. Слава богу, че е добър играч.

— Познахте — доволно кимна жената. — Казва се Джамал и е мой племенник.

„Пумите“ взеха таймаут и Махоуни разпечата плика. Вътре имаше десетина 100-доларови банкноти.

— Хей, какво е това? Може би подкуп?

Демарко поклати глава. Той беше дипломиран юрист, но без практика в правото. Беше част от екипа на Махоуни, който му възлагаше специални задачи. Ако някой го попиташе за същността на работата му, той вероятно щеше да се представи като „личен помощник“ на Махоуни. Задълженията му включваха и предаването на пликове — точно като този, който в момента се намираше в ръцете на шефа му. Имаше моменти, в които Демарко никак не харесваше работата си.

— Мейвис ми каза къде да Ви открия — каза той. Мейвис беше личната секретарка на Махоуни. Пропусна да добави това, което мислеше в момента: Ако беше включил проклетия си мобилен телефон, щеше да ми спестиш разкарването! Преглътна и добави: — Чакалнята е пълна с хора, които искат да обсъдят с вас законопроекта на Бродрик.

— Чиста загуба на време — поклати глава Махоуни. — Този законопроект никога няма да мине, а Бродрик е негодник.

— Не знам — сви рамене Демарко. — Хората са уплашени.

— И какво от това? Само защото… — Махоуни скочи на крака и размаха ръце: — Засада! Номер осем беше в засада!

— Хей, Лайънъл! — ревна жената до него. — Защо не видя тази засада? С лупите, дето ги носиш, би трябвало да виждаш дори на Луната!

Махоуни се изкиска.

Лайънъл — мъж, надхвърлил шейсет, който бе съдия на мача на доброволни начала, мрачно се втренчи в жената и в ухиления Махоуни.

— Какво ме зяпаш, бе? — изкрещя жената. — Ако не зяпаш жените по трибуните, сигурно щеше да видиш, че онзи играч беше в засада!

Махоуни доволно се отпусна на мястото си. Много обичаше да подклажда скандали.

— Мейвис твърди, че заседанието трябвало да започне преди половин час — обади се Демарко.

— Уф! — сбърчи нос Махоуни, но все пак се изправи и неохотно тръгна към изхода. На половината път спря и се обърна към едрата жена: — Хей, имате ли някакъв фонд за екипи на малките?

— Имаме — кимна жената и подозрително го изгледа. Явно не беше сигурна какво ще последва.

— Тогава вземете това — рече Махоуни и тикна в ръцете й плика на мистър Борн. — Купете им нови фланелки и футболни обувки — от онези, с гумените бутони, за да не се пързалят по терена.