Серия
НЕцивилизован (1.5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Love: Uncivilized, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Новела
Жанр
Характеристика
Оценка
4,3 (× 15 гласа)

Издание:

Автор: Сойър Бенет

Заглавие: Любов: НЕцивилизован

Преводач: Ralna

Година на превод: 2016

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: Читанка

Година на издаване: 2016

Тип: новела; повест

Националност: американска

Редактор: ganinka

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/10170


Глава първа

Мойра

— Кенън — извиках нагоре по стълбите. — Трябва веднага да слезеш, за да ти обуя обувките. Ще закъснеем.

И определено нямах нужда от баща му да ми натяква, както го правех аз винаги, щом закъснееше.

— Кен… — каза Джейми, сочейки нагоре към стълбите. Със сините си очи и шоколадова коса, стърчаща във всички посоки върху осемнадесетмесечното й бебешко личице, тя бе миниатюрна версия на Зак. Е, Кенън също бе наследил очите и косата на Зак, но Джейми притежаваше онзи решителен поглед, който бе взет директно от ДНК-то на Зак.

— Кен — каза тя отново, опитвайки се да изрече името на батко си. Разликата им бе две години, но нямаше как да го обясня на Джейми. Тя мразеше да бъде разделена с Кенън и не разбираше, че големите момчета могат да се качват сами по стълбите, а малките бебета, които през повечето време се клатят наоколо като пияни маймуни, трябваше да стоят при мама.

— Ке-нън — изговорих бавно, заставайки пред нея. Усмихвайки й се окуражително, казах: — Можеш ли да кажеш Ке-нън?

Устничките й се извиха в сладка бебешка усмивка, показвайки няколко млечни зъба. Завъртайки палаво очички, тя каза:

— Бум!

Извъртях очи и се наведох, за да я целуна по челото.

— Ще убия баща ти, задето те научи на това.

Зак смяташе, че е много забавно да крещи „Бум!“ всеки път, щом Джейми се опиташе да изрече името на Кенън. Отне само четири повторения, преди тя да се научи да го прави.

Дам, трябваше да убие Зак заради това и щеше да го направи с радост, ако успееше да се добере до него поне за петнадесет минути, за да може с радост да му извие врата. По дяволите, той й липсваше. В последно време всичко, което правеше, бе да работи, да работи, и… о, да, да работи. Всяка ден през седмицата прекарваше сутрините си с децата, осигурявайки ми един допълнителен блажен час сън, докато ги храни и облича, и след това прекарваха малко безценно „татково“ време, играейки в стаята за игра. Аз ставах, той пъхваше чаша с кафе в ръцете ми, целуваше ме бързо въпреки сутрешния ми дъх и изхвърчаше през вратата. Повечето вечери бях щастлива, ако съм будна, когато се пъхне в леглото при мен, и двамата бяхме така изтощени, че единствено се сгушвахме един в друг и той казваше тихо:

— Лека нощ, Мойра. Обичам те. — След което заспиваше.

Някак подозирах, че бракът и децата ще променят живота ни.

Разбира се, за по-добро.

Но също така знаех, благодарение на по-голямата ми и по-мъдра сестра, че в мига, в който се появят децата, те стават главен приоритет и съпрузите се променят. На първо място сега животът ни се въртеше около Кенън и Джейми. Второ, около магазина на Кенън, в който работеше Зак. Разбирах това, че иска да се докаже. Зак си пробиваше път в корпоративния свят и нямаше да миряса, докато не се докаже пред кръстника си, изпълнителния директор, Рандал Кенън. Не… той трябваше да стигне до върха и да докаже на всички, че е способен да се грижи за бизнеса.

Понякога… само понякога ми се искаше да избягам със Зак, може би обратно в дъждовните гори на Амазонка, където се бяхме срещнали за пръв път, и да заживеем в дивото. Исках си обратно своя див и нецивилизован мъж, който имаше очи само за мен. Сега бях щастлива, ако изтощените му очи останат отворени достатъчни дълго, че да ме погледне, преди да заспи.

Малките крачета, тропащи надолу по стълбите, ме върнаха в настоящето и Кенън връхлетя в стаята за игра, държейки обувките си в ръце.

— Скачай на дивана — наредих му аз и той бързо скочи върху меката мебел. Джейми се вкопчи в дивана, опитвайки се да се покатери до Кенън. Беше се научила да се катери, моето малко тарзанче, но все пак понякога имаше нужда от помощ. Хванах я за колана на дънките и леко я побутнах нагоре.

— Татко ще яде ли тази вечер с нас? — попита развълнувано Кенън и ме изпълни вина, задето се налагаше детето ни да ми задава такъв въпрос.

Кога бяхме стигнали дотам, че бе истинско чудо Зак да вечеря заедно с цялото семейство?

— Разбира се — казах с усмивка, завързвайки връзките на обувките му с двоен възел.

И можех да го кажа със сигурност, защото Зак бе предложил… не, чакайте, Зак бе наредил да се срещнем в „Уортекс Бургер“, за да празнуваме. Вътрешно се усмихнах, когато си спомних как миналата вечер му казах, че съм получила работата.

Но не просто работа.

А работата!

Работата на всички работи!

Тази, която чаках от толкова време и вече умирах от нетърпение да се заловя с нея.

Когато в началото забременях с Кенън, със Зак все още живеехме в Еванстън, Илинойс, където преподавах антропология в Северозападния университет. Зак бе завършил бизнес администрация в Бизнес факултета на Еванстън. Тогава обсъждахме вероятността да напусна работа, за да остана у дома с Кенън, но така и не го бяхме решили твърдо. Беше по-скоро мечта, която нямаше как да се осъществи, докато живеехме от една заплата.

За щастие, обучението на Зак бе платено от Рандал, но все пак имахме нужда от пари, и тъй като Зак се бе съгласил Рандал да му помогне с пари за обучението, не искаше да вземе нито цент повече за каквото и да е било. Подозирам, че според Зак, когато започнеше да работи на пълен работен ден в някой от магазините на Кенън, той смяташе да изплати всеки долар, който Рандал бе вложил в обучението му. Това бе причината, поради която двамата със съпруга ми се виждахме толкова рядко, тъй като той работеше адски много, за да накара Рандал да се гордее с него и да подсигури, че няма да съжалява за всичко, което бе направил за Зак. Не че Рандал някога би съжалил.

Нещата най-после се подредиха, след като Зак взе дипломата си и се преместихме в Атланта, за да може да работи на пълен работен ден като дясната ръка на Рандал в седалището на фирмата. Можехме да си позволим не само наистина хубава къща с приятен квартал, но и лукса да не работя, за да мога да се грижа за децата ни.

Не че да бъда домакиня бе целта на живота ми, но за един кратък момент бе това, което искахме и двамата. Исках да прекарвам колкото се може повече време с мъничетата си, преди да тръгнат на училище, а Зак бе напълно съгласен с това. Мисля, че това си пасваше с онази примитивна част, която го обвързваше с племето Караикан в джунглите на Амазонка, където мъжът отиваше да ловува, а жената оставаше у дома, за да отглежда децата и да готви.

Изсумтях, тъй като макар Зак да бе станал наистина модерен мъж и да бе развил едно доста прогресивно мислене, дълбоко в себе си все още бе заровено нещо примитивно. Мисля си, че ако можеше да намери малко енергия, за да правим секс по-често, щеше да ме държи бременна непрестанно.

Но истината бе, че макар да обичах децата си повече от всичко в този живот, започвах да ставам раздразнителна. Готова съм да се върна на работа и не мисля, че бих могла да издържа още две години и половина, докато Джейми тръгне на градина.

Затова със Зак си поговорихме и той предложи да намеря някоя почасова работа, която да ми позволи едновременно да задоволя нуждата си да бъда с децата ни, но и да отделям няколко часа на ден, за да натоваря мозъка си с мисли за нещо различно.

И точно това ми бе предложено вчера.

Работата!

Беше проект за Синпас, водеща културно-изследователска организация, която събираше заедно и ръководеше антропологични изследователски експедиции. Това беше работата, защото можех да работя от къщи, въпреки че седалището на организацията бе в Ървайн, Калифорния. Макар това да бе далече от истинската ми любов, преподаването, тя бе идеалната за мен, тъй като имах страхотни организационни умения. Всичко, което трябваше да направя, бе да помогна в конструирането на проект, използвайки различни методологии, набирането на персонала и след това менажирането на проекта, докато стоя зад компютъра си. Фасулска работа!

Когато Зак се шмугна тихо в спалнята ни миналата нощ, аз бях седнала в леглото, почти подскачайки от енергията, която пламтеше в мен. Без дори да кажа дума, той ми се усмихна и каза:

— Получила си работата.

— Да — изписках аз и, заставайки на колене, заподскачах като ученичка върху матрака.

Зак задържа поглед към очите ми само няколко секунди, преди да погледне надолу към гърдите ми, които точно сега подскачаха заедно с мен под светлосинята копринена нощница, която бях облякла точно по тази причина. Макар да наближавах тридесет и седем, гравитацията бе решила поне за момента да остави на мира гърдите ми, а Зак определено беше цицоман. И макар преди малко на лицето му да се четеше изтощение, то на мига се замени с желание. Той пусна куфарчето си на пода и насочи ръце към вратовръзката си.

Виждала съм Зак както облечен и съблечен по различни начини, от напълно гол, покрит с мръсотия и пот в Амазонка, до изтупан в скъп костюм на „Хюго Бос“ и трябва да ви кажа… нито веднъж облеклото му не ме е изваждало от релси така, както го правеше погледът му, щом пленеше моя.

Очите му ми обещаваха неща, които само той можеше да ми даде. Караха ме винаги да помня каква щастливка съм да имам този мъж до себе си. И точно очите му ме задържаха в плен миналата нощ, докато той се приближаваше към мен.

Зак се качи на леглото, бутна ме назад върху матрака и грубо разтвори краката ми. Навеждайки се към мен, той промърмори:

— Адски се гордея с теб, скъпа. — И: — Господи, по дяволите, как ми липсва вкуса ти. — Както и: — Обичам те толкова много, Мойра. — И накрая: — Нека отпразнуваме това в „Уортекс“ утре вечер.

Беше перфектната нощ, и след като съпругът ми ме накара да свърша два пъти, той ме завъртя по корем, вирна дупето ми във въздуха и, държейки ме за тила с буза, притисната към възглавницата, ме чука диво.

Точно това в Зак ми липсва най-много в нощите, когато е прекалено уморен, за да направи друго, освен да ме прегърне силно. Моят примитивен, контролиращ, доминантен мъж, който фокусира цялата си енергия, за да ми достави удоволствие, да защитава семейството си и да ни прави щастливи.

— Добре — казах, отпускайки ръце на крачетата на Кенън. — Обухме обувките, Джейми е облечена и сме готови за купон. Нека хапнем няколко бургера.

— Чичо Рандал ще дойде ли? — попита Кенън.

— Не би го пропуснал за нищо на света — отвърнах му и това бе самата истина.

Рандал бе далеч от Зак осемнадесет години, докато той бе изгубен в Амазонка, след като родителите му мисионери, Джейкъб и Кристен Ийстън, бяха починали. Докато Зак бе отглеждан от племето, при което бяха живели родителите му, Рандал бе скърбял за загубата на приятелите си и детето им.

Но никога не се бе отказал и най-после бе открил Зак.

И ме бе изпратил в Амазонка, за да го доведа у дома.

И ето ни сега, почти осем години и половина по-късно, аз все още съм лудо влюбена в съпруга си, бащата на децата ми. Имам почти перфектен живот и единственото, което щеше да го направи напълно перфектен, бе Зак да не работи толкова много, но знам, че го прави, за да върне дълга си. И няма да бъде така завинаги.

Да се надяваме.

Смъквайки Джейми от дивана, аз се насочих към кухнята, а Кенън влачеше крачета след мен. Извадих телефона от джоба си и го метнах в чантата си, преди да я взема и да се насочим към пералното помещение, което бе свързано с гаража.

Точно когато посегнах към вратата, телефонът ми иззвъня и трябваше да пусна Джейми на пода, сумтейки раздразнително, докато започнах да ровя в чантата си. Задъхано вдигнах телефона.

— Ало.

— Госпожо Ийстън? — чух дрезгав глас от другия край на линията.

Въздъхнах раздразнено, защото знаех какво предстои.

— Да… здравей, Лила — казах, опитвайки се да прикрия разочарованието си. — Как си?

— Много съжалявам, но г-н Ийстън ме помоли да ви се обадя и да ви кажа, че срещата му се проточи повече от обичайното, и че ще закъснее.

— А г-н Кенън? — попитах, макар много добре да знаех отговора и на това.

— Той ще дойде навреме. Всъщност вече потегли с шофьора си — каза Лила и намерих за странен факта, че гласът й бе много по-безцеремонен и делови, докато говореше за Рандал, отколкото щом ставаше въпрос за Зак. Може би това бе така, защото тя бе личният асистент на Зак, и жената, с която говорех по-често през деня, отколкото говорех със собствения си съпруг.

— Кажи ми направо — казах раздразнено, като отворих вратата на гаража, и хванах ръчичката на Джейми да й помогна да слезе по стълбите. — Ще успее ли да дойде?

Лила замълча за миг и знаех, че се чуди какъв е най-добрия начин да съобщи новината на съпругата, без да я разгневи. Почти очаквах да се опита да се справи с мен по същия деликатен начин, както го правеше обикновено, но вместо това гласът й бе някак сдържан.

— Изникна спешен случай, налага му се да изгаси доста голям пожар…

— Ще успее ли да дойде? — прекъснах я аз, а гласът ми бе твърд и нетърпящ простотии.

— Вероятно не — меко заяви тя.

Въздъхнах раздразнено и, пускайки ръчичката на Джейми, прокарах пръсти през косата й.

— Така си и мислех — промърморих, а гърдите ми се свиха разочаровано.

— Зак имаше ужасно тежък ден днес — каза защитнически Лила. — Знаете, че нямаше да закъснее, ако срещата не е много важна.

Хмм. Това беше интересно. Когато говореше с мен, никога не се обръщаше към него с малкото му име… не че бе неуместно, защото, честно казано, се чувствах странно, когато ме наричаше госпожо Ийстън. Караше ме да се чувствам стара и предпочитах да ми казват просто Мойра, бях напълно съгласна с малките имена. Но никога преди пред мен не го бе наричала Зак и никога не го защитаваше пред мен, когато му се наложеше да работи до късно. Мисля, че лоялността на госпожица Лила Хендрик сега бе поставена на изпитание, между шефа си и жена му, с която прекалено често й се налагаше да се „справя“, тъй като Зак предпочиташе да си спестява гнева ми.

Низ от емоции се изсипаха в мен наведнъж, но водеща бе тъгата, че „семейната“ вечер очевидно нямаше да се проведе. Знам, че в мен говореше самосъжалението и гнева, когато казах.

— Лила… обади се на г-н Кенън и му кажи, че няма да успеем да отидем на вечерята. Моля те, поднеси му извиненията ми. Ще идва на вечеря в събота, затова ще се видим тогава.

— Да кажа ли и на Зак? — попита тя.

Замисляйки се за миг, се фокусирах върху това как за миг от щастливо вълнение преминах към съкрушителна загуба. Замислих се колкото много пъти се бе случвало това през последните няколко години, след като се преместихме тук, и беше очевидно, че с всеки изминал ден ставаше все по-трудно за преглъщане.

Само този път позволих на емоциите и гнева си да проличат.

— Кажете на г-н Ийстън — заявих, натъртвайки на името, — че очевидно има по-важни задачи от това да присъства на празника, който организира за съпругата си, затова ще се видим, когато се прибере у дома.

Не изчаках отговора й. Вместо това затворих телефона и го хвърлих обратно в чантата си. Вдигайки Джейми на ръце, се насочих към колата.

— Хайде, деца… нека отидем да хапнем бургери.

Майната му на Зак и на нуждата му да работи. Щях да изляза с двете ми най-любими същества на този свят, които изглежда обичаха да бъдат с мен. Щяхме да отпразнуваме новата ми работа. Щях да гледам как Джейми хруска изтънчено пържените си картофи, докато Кенън се нахвърля като вълк върху храната си. Щяхме да говорим за незначителни неща и поне за миг щях да се опитам да не се чувствам като самотна майка през цялото време.